Майкъл Крайтън
Щамът Андромеда (1)

I. СТРАНА НА БЕЗКРАЯ

Мъж с бинокъл. Ето как започна всичко. Една зимна вечер някакъв мъж стоеше отстрани на пътя, на самия хребет и наблюдаваше малкото аризонско градче там — долу.

Лейтенант Роджър Шоун едва се справяше с бинокъла. Металът беше студен, а той се чувстваше непохватен в кожената униформа и тежките ръкавици. Дъхът му постоянно замъгляваше лещите и той непрекъснато ги бършеше с пръст.

Не можеше и да предположи, че това е безполезно, защото бинокълът не можеше да му разкрие града и неговите тайни. Той щеше да се учуди, ако някой му кажеше, че хората, които най-накрая успяха да ги разкрият, имаха прибори, милиони пъти по-силни от бинокъла.

Нещо тъжно, глупаво и съвсем човешко имаше в образа на Шоун, облегнат на скалата, подпрял лакти, с бинокъл пред очите. Все пак е приятно да усещаш нещо познато в ръцете си, макар и тежко, а това щеше да бъде едно от последните му познати усещания преди да умре.

Можем само да си представим или да се опитаме да пресъздадем онова, което се случи от този миг нататък.

Лейтенант Шоун огледа градчето бавно и методично. Не беше голямо: пет-шест дървени сгради покрай единствената главна улица. Цареше тишина — никакви светлини, никакво оживление, а и лекият ветрец не донасяше никакви звуци.

Лейтенантът премести погледа си към околните хълмове. Те бяха ниски, прашни, изравнени, покрити с малки храсти и тук-там с обрулена юка. Зад хълмовете се виждаха още хълмове, а зад тях се простираше безкрайната и девствена пустиня Моджейв. Тази земя индианците наричаха Страната на безкрая.

Лейтенант Шоун почувства, че трепери от вятъра. Беше февруари, най-студеният месец и минаваше десет часа вечерта. Той закрачи обратно към фургона с въртяща се антена на покрива. Моторът бръмчеше на малки обороти — единственият звук наоколо. Отвори задната врата, качи се горе и я затвори след себе си.

Обгърна го тъмночервената светлина на фургона. Нощно време го осветяваха така, за да могат по-лесно да привикват с мрака, когато излизат навън. На този фон банките с приборите и електронната апаратура просветваха със зелени пламъчета.

Редник Луис Крейн, електронният техник, седеше вътре със същата униформа — куртка с качулка. Той се беше надвесил над някаква карта и правеше изчисления, като от време на време поглеждаше приборите пред себе си.

Шоун попита Крейн дали е сигурен, че са пристигнали на определеното място. Крейн отговори утвърдително. И двамата се чувстваха изморени. Бяха пътували цял ден от Вандънбърг, за да търсят последния спътник от серията „Скууп“. И двамата не знаеха много за тях, освен че бяха серия секретни капсули, предназначени да анализират горните слоеве на атмосферата и да се връщат обратно на земята.

За улеснение капсулите имаха електронни звънци, които почваха да дават сигнали, щом като се приближеха на осем километра от земята.

Заради това фургонът притежаваше такава мощна пеленгационна апаратура. Всъщност той сам се насочваше към целта. На военен език това беше известно като „едноагрегатна триангулация“ — много ефективна, макар и бавна. Методът беше прост. Фургонът спираше и фиксираше своята позиция, отчитайки силата и посоката на радиолъча от спътника. След това изминаваха тридесет километра по най-вероятното направление, спираха и определяха новите координати. По този начин на картата се отбелязваха серия триангулационни точки и фургонът можеше да продължи към спътника по зигзагообразна пътека, спирайки на всеки двадесет мили, за да поправи възможните грешки. Така се губеше повече време, отколкото ако се използваха два фургона, но беше по-безопасно. Военните смятаха, че два фургона на едно място могат да предизвикат подозрения.

В продължение на шест часа те се доближаваха до спътника. И ето целта беше вече близо.

Крейн почука нервно с молива по картата и съобщи името на градчето в подножието — Пидмонт, Аризона. Население: четиридесет и осем жители. Засмяха се на това, макар че и двамата чувстваха смътно безпокойство. РТП — разчетната точка на приземяване се намираше на двадесет мили северно от Пидмонт. Във Вандънбърг бяха изчислили тази точка въз основа на радарните наблюдения и на хиляда четиристотин и десетте проекции на траекторията, изчислена от компютъра. Допустимото отклонение можеше да бъде от порядъка на стотина метра.

И въпреки това местоположението на звънеца беше безспорно — засякоха го точно в центъра на градчето. Шоун предположи, че някой може би е забелязал спътника да се приземява, нали е бил нажежен до бяло, и после го е домъкнал в Пидмонт.

Изглеждаше правдоподобно, но все пак един жител на Пидмонт, намерил случайно американски спътник, още топъл-топъл, щеше да съобщи това на някого: репортери, полиция, НАСА, военните, просто — на някого.

В базата обаче не бяха чули нищо.

Шоун се измъкна от фургона, а след него и Крейн, треперейки от пронизващия студ. И двамата потеглиха към градчето.

То лежеше пред тях притихнало и съвсем тъмно. Шоун видя, че нито мотелът, нито бензиностанцията светят, въпреки че бяха единствените на километри разстояние.

И изведнъж забеляза птиците.

На пълната луна ги виждаше ясно — виеха се бавно над оградите и като огромни черни сенки покриваха лицето на луната. Чудеше се как не беше ги забелязал по-рано. Попита Крейн що за птици са това.

Крейн отговори, че не знае.

— Може би са лешояди — пошегува се той.

— Поне на такива приличат — каза Шоун.

Крейн се засмя нервно. От устата му излезе пара.

— Но защо тук ще има лешояди, когато те налитат само на мърша?

Шоун запали цигара, като прикриваше пламъчето с ръце. Не отвърна нищо, погледна още веднъж към къщите и очертанията на малкия град. После вдигна бинокъла, но пак не видя никакви следи от живот и движение. Накрая го пусна и хвърли цигарата на заледения сняг. Тя изсъска и угасна.

Обърна се към Крейн и каза:

— По-добре да слезем в града и да видим.