Иван Стоянов
История на Българското възраждане (61)

Берлински конгрес и последвалият го мирен договор

Санстефанският мирен договор предизвиква недоволството както на всички Велики сили, така и на балканските страни. Англия и Австро-Унгария открито заявяват, че Русия се захванала самоволно с разрешаването на Източния въпрос, без да се интересува от мнението на другите заинтересовани от този проблем. Особено недоволство сред западните покровители на Турция предизвиква обстоятелството, че българското княжество има излаз на Бяло море. Против този излаз се обявяват всички под претекст, че той ще бъде използван от Русия, за да утвърди своето присъствие в Средиземно море и по този начин да наруши равновесието на европейските морски сили.

Мирният договор от Сан Стефано довежда до втвърдяване на позицията на западните сили по Източния въпрос и до консолидирането на техните политически инициативи. Англия заплашва Русия с военни действия. Тя е подкрепена от виенското правителство, което постоянно изтъква, че Петербург е нарушил поетите ангажименти от 3 януари 1877 г. за несъздаване на голяма славянска държава на Балканския полуостров, Франция и Италия припявали в същия глас и единствено Германия се въздържа от нападки спрямо Русия и подписания мир, но тя съветва северната империя да бъде по-отстъпчива и по-сговорчива със своите опоненти.

Създалата се неблагоприятна ситуация довежда до поредица дипломатически инициативи от руска страна, които имат за цел да неутрализират основните противници. През март 1878 г. граф Н. П. Игнатиев посещава Виена с цел да води преговори по спорните въпроси. Неговата мисия завършва без успех, тъй като и император Франц Йосиф, и граф Андраши настояват за спазване на постигнатите по-рано договорености и не искат да чуят дори за българска държава с границите, начертани на 19 февруари 1878 г. Неуспехът на Игнатиев прави руското правителство по-отстъпчиво и през април то се съгласява по принцип с предложението на Виена за разделянето на България на две части. През май посланикът на Русия в Лондон граф П. Шувалов постига споразумение с министъра на външните работи Солсбъри Англия да не възразява срещу присъединяването на Южна Бесарабия, Карс и Батум към Русия, а последната се съгласява с разделянето на България на две части, като границата трябвало да премине по билото на Стара планина. По постигнатите договорености е подписана специална тайна конвенция, която на практика решава съдбата на българската държава.

След подписването на конвенцията канцлерът на Германия Ото фон Бисмарк издига идеята за среща в Берлин с цел обсъждане на Санстефанския договор. Така се стига до Берлинския конгрес. Причините, поради които се избира Берлин за място на този конгрес, трябва да се търсят преди всичко в това, че Германия и нейният канцлер афишират до това време пълна незаинтересованост към Османската империя и Балканските проблеми. При това положение столицата на Германия се оказва приемлива и за Русия, и за останалите Велики сили. Освен това до този момент Германия е настроена сравнително благосклонно към Русия и още преди започването на конгреса Бисмарк желае да разбере позициите на Петербург с намерение да ги подкрепи. На тази позиция на немския канцлер Горчаков заявява: „Аз нямам нужда от Бисмарк за сключване на мирния договор.“

За делегати на Русия са определени канцлерът А. Горчаков, посланикът в Лондон граф П. Шувалов и посланикът в Берлин П. П. Урби. Английски делегати са министър-председателят Биконсфилд, министърът на външните работи Солсбъри и посланикът в Берлин Ръсел. Австро-Унгария изпраща в германската столица своя министър-председател Андраши, посланика в Берлин Кароли и посланика в Рим Хаймерле. Представители на Франция са министърът на външните работи Вадингтон, посланикът в Берлин Сан Валие и служителят във външното министерство Депре. Германските делегати на конгреса са канцлерът Бисмарк, държавният секретар Бернхард Бюлов и посланикът в Париж Хоенлое. Турция е представена от Каратеодори паша, Мохамед Али паша и посланика в Берлин Садулах бей.

Заседанията на конгреса започват на 1 юни 1878 г. и завършват месец по-късно — 1 юли 1878 г., когато е подписан Берлинският мирен договор. Според него Санстефанска България е унищожена, а българските земи са разпокъсани на няколко части. Северна България, без Северна Добруджа, и Софийският санджак образуват Българско княжество, зависимо от Портата. То има територия 63 752 кв. км и население 2 007 919 (по преброяване от 1881 г.). Южна България под названието Източна Румелия е обособена като автономна област под върховната военна и административна власт на султана. Югозападните български земи, известни като Македония, Беломорска Тракия и Одринско се връщат на Турция. Северна Добруджа и според този договор се предоставя на Румъния, а към Сърбия се присъединява Нишкият санджак (така е и по Санстефанския договор) плюс Пиротско и Вранско.

Специален член на Берлинския диктат постановява, че всички договори за търговия и мореплаване, както и всички конвенции и спогодби, сключени по-рано между Великите сили и Портата, остават в сила и за Княжество България. Този текст засилва зависимостта на Княжеството и съхранява режима на капитулациите и за свободните български земи, а това е в интерес единствено на съставителите на договора, тъй като по този начин те запазват за себе си митническите привилегии, които действат в предходните столетия в търговските взаимоотношения с Османската империя.

Още по-жестоки са клаузите на Берлинския договор по отношение на Източна Румелия. Тя, като неделима част от империята, трябвало да приема като задължителни договорите, конвенциите и международните споразумения, вече подписани, или тези, които предстои да бъдат сключени между Портата и другите държави.

По настояване на западните покровители на империята с договора се постановява, че пребиваването на руските войски в България се съкращава от две години на девет месеца. Страхът от присъствието на руските войски на Балканите и притеснението от изграждане на боеспособна българска армия с руска помощ обединява опонентите на Русия и те съумяват да намалят чувствително срока на присъствие на руски военни сили, заложен в Санстефанския договор.

Берлинският договор потвърждава независимостта на Сърбия, Румъния и Черна гора. Освен това той дава правото на Австро-Унгария за 30-годишна окупация на Босна и Херцеговина. Русия получава исканите териториални придобивки в Мала Азия и Южна Бесарабия в Европа.

Берлинският конгрес и последвалият го мирен договор са поредният ход на Великите сили, който доказва, че в политиката няма морал, а единствено и само интереси. За сетен път големите капиталистически държави в Европа демонстрират своето единство при уреждането на спорни въпроси, които не накърняват тяхната териториална цялост. От Виенския конгрес през 1815 г. т.нар. Велики сили диктуват всички важни събития на континента. Частичната пренастройка на европейския концерт при различни ситуации не променя картината като цяло. Самото разделяне на държавите на велики и други предопределя и отношенията между тях — отношения на неравноправност, на подчиненост, зависимост, сервилничене… Отношения, които винаги са в полза на големите.

По отношение на България решенията на конгреса в Берлин са крайно реакционни. Преживяла два века на възход, българската нация получава признание и от Османската империя през 1870 г., когато Високата порта начертава границите на Българската екзархия, и от представителите на всички Велики сили в Цариград по време на Цариградската посланическа конференция през декември 1876 — януари 1877 г., когато тези граници, с незначителни поправки, са потвърдени от всички. По това време 1870–1876 г. те не са наложени със силата на оръжието или поради военния разгром на Османската империя. Те са очертани единствено съобразно живеещото в тях българско население. Две години по-късно, през 1878 г., представителите на същите тези Велики сили променят тотално своето мнение по този въпрос, което идва да подскаже, че „обективността“ им е в тяхната сила.

Разпокъсването на българската нация и територия се отразява по един невероятно жесток начин върху българите. Нарушен е икономическият и духовният ритъм, в който те живеят десетилетия наред, разпокъсано е едно тяло, чиито части се поставят в крайно неравностойно положение, заложени са противоречия, които ще пречат вечно за пълното счленяване на разпокъсаното.

В същото време са заложени, и то умишлено, междунационални и междудържавни противоречия в Европейския югоизток, които ще се проявяват постоянно с различна сила. Творците на тези противоречия, които играят вечната роля на съдници и арбитри, обаче знаят отлично, че когато двама или повече се карат, третият или някой друг печели — и то много, и то невероятно много по съвсем елементарен начин. Принципът „разделяй и владей“ в случая показва по блестящ начин своята правота и своята вечност.

След Берлинския конгрес българите са изправени пред трудно разрешими задачи — за национално обединение, за национална консолидация, за икономически просперитет, за духовен подем… все процеси, чийто естествен ход е прекъснат насилствено и чието възстановяване изисква неимоверни сила и воля.