Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
FreeKnowledge (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)

Издание:

Иван Илиев Стоянов. История на Българското възраждане

Художник: Кънчо Данев, 1999 г.

Издателство „Абагар“, Велико Търново, 1999 г.

ISBN 954-427-387-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly

Любен Каравелов — жизнен път, дейност, идейни виждания

Л. Каравелов е роден през 1834 г. в Копривщица в богато бегликчийско семейство. Първоначално учи в местното килийно училище, а след това се прехвърля във взаимното училище. През 1846 г. постъпва в класното училище на Н. Геров. По настояване на бащата в 1850 г. заминава за Пловдив, за да продължи образованието си в гръцкото училище. След две години се премества в епархийското училище „Св. св. Кирил и Методий“. През 1853 г. Каравелов се завръща в Копривщица и помага на своя баща в търговските му работи. Опитът на Стойчо Каравелов да направи сина си абаджия и търговец завършва без успех. Вместо с търговските книжа младият Любен предпочита да се занимава с миналото на своя народ.

Чрез посредничеството на Н. Геров през 1857 г. Каравелов заминава за Русия. В Москва започва да посещава лекциите в Историко-филологическия факултет на Московския университет като доброволен слушател, тъй като няма завършено системно образование.

Десетгодишният престой в Русия е изключително важен за идейно-политическото му съзряване, тъй като по това време северната империя е арена на остри социални и политически борби. Поражението й в Кримската война показва ретроградността на господстващите порядки. Интелигенцията все по-открито започва да възприема новите прогресивни идеи, а селяните възроптават срещу крепостничеството. След подписването на Парижкия мирен договор идеолозите на ранното славянофилство разработват нова програма за бъдещето на западните и южните славяни. Те трябвало да се вдигнат на борба срещу Османската и Австрийската империи и върху техните развалини да изградят автономни славянски държави, намиращи се под покровителството на Русия. Руската империя трябвало да ръководи тяхната външна политика и да стане нравствен център на славянския свят. В тази обстановка Каравелов се свързва с дейците на Московския славянски комитет, формиран през 1858 г., Михаил Погодин, Нил Попов, Иван С. Аксаков, Александър Рачински, Владимир Ламански. С тяхна подкрепа продължава следването си и в същото време сътрудничи на славянофилските вестници „День“, „Москва“, „Голос“, „Московские ведомости“. От този кръг Каравелов възприема идеята за обединението на южните славяни, което обединение той преценява като решаващо условие за освобождението на българите от османско владичество. В същото време Каравелов се запознава и с идеите на руските революционери-демократи А. Херцен и Н. Чернишевски, които оказват силно въздействие върху неговото идейно израстване. Включва се активно в живота на българското студентско дружество, а през 1861–1862 г. замисля да изгради тайна организация в Белград, която да се захване с подготовка на въстание в България. С помощта на руския революционер Иван Г. Прижов изготвя специален проект на тази организация. Пак с помощта на Прижов подготвя и издава през 1861 г. „Паметници на народния бит на българите“. В Москва пише и отпечатва първите си разкази и повести, обединени по-късно в сборника „Страници из книгата за страданията на българския народ“, издаден през 1868 г.

Под влияние на сложната действителност, в която живее, идейното оформяне на Каравелов е изключително сложно и противоречиво. Много често той се проявява като славянофил и възприема идеи от Аксаковия кръг. В други случаи той се обявява решително срещу опитите на славянофилите да се наложат по някои въпроси. От този кръг той заимства идеята за южнославянската федерация, която в различни варианти отстоява до края на живота си. Върху изграждането на неговия мироглед влияят и идеите на руските революционни демократи. Той се възхищава от тези идеи, влиза във връзка с И. Г. Прижов, разработват с него проекта „С какво може да се помогне на българите“, но не може докрай да възприеме техните радикални възгледи. Поради всичко това автори като Н. Кондарев и М. Димитров се опитват да го причислят изцяло или към лагера на революционната демокрация, или към славянофилските кръгове, но тези техни виждания не помагат за вярното изясняване на проблема. Явно в Русия Каравелов общува с всички политически среди и заимства по нещо от всички, в резултат на което се изявява и като славянофил, и като просветител, и като революционер-демократ.

През 1867 г. Каравелов заминава за Белград като кореспондент на в. „Голос“. Основната причина за това най-вероятно трябва да се търси в стремежа му да се намира в непосредствена близост до театъра на предстоящите действия. По това време е в ход планът на руската дипломация за създаването на една южнославянска държава, в която трябвало да се обединят Сърбия и България.

В Белград Каравелов пристъпва към реализиране на проекта от 1861–1862 г. През май-юни 1867 г. основава Български комитет, в който по-известните личности са Иван Кулин, Ильо Марков, Цеко Петков, Найден Пешов, Еремия Българов. Комитетът на Каравелов и неговият създател споделят изцяло четническата тактика. Това се доказва категорично от устава на организацията, озаглавен „Закон и наредба“, който в общи линии третира същите въпроси, намерили място в „Закона за народните горски чети…“ на Г. С. Раковски. На 1 юни 1867 г. Каравелов издава „Прокламация“ до българския народ, с която го призовава да се вдигне на оръжие.

В Сърбия Л. Каравелов се сближава със сръбската либерална младеж. Идеите на сръбските либерали дават своето отражение върху по-нататъшното оформяне на неговите възгледи. Тук окончателно се доизбистря виждането му за южнославянската федерация, която той разбира като съюз между българи и сърби. В това държавно обединение всеки народ ще си има отделни закони, отделен език, литература и училища. Върховната власт ще бъде обща — в парламента ще участват по равно число представители на двата народа, а начело на държавата ще бъде княз М. Обренович, който ще назначава еднолично висшите служители и администратори. Следователно през 1867 г. политическият идеал на Каравелов е свързан с парламентарната монархия. Явно идеята на славянофилите, че монархията е най-удачната държавна форма на управление за славянските народи, е все още доминираща в неговия политически светоглед.

В края на 1867 г. Каравелов е изгонен от Сърбия. В началото на 1868 г. се установява в Нови Сад — Австро-Унгария, но и тук не се задържа дълго. Заподозрян в съучастничество при убийството на княз М. Обренович, той е арестуван и затворен в будапещенския затвор.

През сръбско-австрийския период Каравелов продължава да заимства идеи от големите европейски мислители. Той е привърженик на английските историци Бокл и Маколей и на френския философ Огюст Конт, според които идеите са основният двигател на човешката история. Върху формирането му продължават да влияят славянофилските идеи и идеите на А. Херцен от либералния период на неговата дейност. Това дава основание на акад. М. Димитров да заключи, че въпреки някои практически стъпки в областта на революционното дело Каравелов остава верен на своите европейски учители, че просветата е главен фактор на обществения прогрес.

В будапещенския затвор Л. Каравелов престоява 203 дни. През това време преосмисля изминатия път и на 1 януари 1869 г. завършва статията си „Мои братя“, публикувана през март във в. „Народност“. Статията има програмен характер. В нея на първо място се посочва значението на просветата, силата на знанието и съгласието за напредъка на българския народ. На второ място, той отхвърля идеята за дуализъм, тъй като турците, в условията на религиозния фанатизъм са неспособни за развитие. В статията се издига идеята за съюз между българи, сърби, румъни и гърци, но при пълно равенство и взаимно уважение. По отношение на държавното устройство той посочва за пример Швейцария и САЩ. „Погледайте на Швейцария и Америка и вие ще видите, че счастието човеческо се заключава не на скиптер и трон, не на корона и монархия, а на чиста човеческа слобода. А има ли по-счастлив народ от американците и швейцарците? Аз отговарям: «няма». А в Швейцария живеят три народа, които никак не приличат един на други по характера си: немци, италианци и французи. А в Америка живеят заедно петдесет народа и петдесет вери.“ По-нататък Каравелов говори за свобода лична, свобода народна, свобода пълна. Така в резултат на престоя му в „мъртвия дом“ той скъсва с идеята за монархията и прегръща републиканската форма на управление като най-прогресивна и пригодна за бъдещия съюз на балканските народи.

През пролетта на 1869 г. Л. Каравелов се установява в Букурещ и тук се изявява като една от най-дейните личности сред младата българска емиграция. Опитът на Добродетелната дружина да го привлече за редактор на проектирания в. „Отечество“ пропада, а шумният скандал между довчерашния славянофил и ръководството на дружината го налага като основна фигура в „Млада България“.

След скъсването със „старите“ Каравелов търси средства за издаването на вестник, който да изразява настроенията на революционното течение сред емиграцията. С материалната помощ на одеските българи Н. М. Тошков и В. Рашеев и на живеещите в Букурещ Д. Ценович и Н. Попович на 7 ноември 1869 г. той започва издаването на в. „Свобода“, който се превръща в орган на дейците, търсещи нови пътища за революционно действие. Около редакцията на вестника се формира политически кръг, в който се сливат двете струи на освободителното движение — революционно-демократичната и буржоазно-либералната. В късната есен на 1869 г. този кръг дава живот на нова политическа организация — БРЦК, начело на която застава Л. Каравелов. Новият комитет всъщност се явява продължение на организациите на „младите“ от крилото на Г. С. Раковски и това на Ив. Касабов.

В началото на своето съществуване БРЦК се намира изцяло под влиянието на идеите на Л. Каравелов, пропагандирани чрез в. „Свобода“. Негово дело е и първата програма на комитета, публикувана на 1 август 1870 г. в руското задгранично списание „Народное дело“, издавано в Женева. Тя е разработена в отговор на искането на Международната лига за мир и свобода, създадена в Женева през 1867 г. В специално писмо се настоява да се изпратят програмата и другите материали на комитета, за да бъдат използвани те при подготовката на следващия конгрес на Лигата.

Програмата на БРЦК определя двата неприятеля на българския народ — турското правителство и гръцкото духовенство. „Нашата свещена обязаност се състои сега само в това: да очистиме своята земя от правителствената, чиновническата нечистота и да обезпечим своята народна, политическа и обществена свобода“ — декларира Каравелов. Програмата предвижда да се създаде „избираемо правителство, което да изпълни волята на самия народ“, да се учреди Южнославянска или Дунавска федерация от типа на Швейцарския съюз, като се зачитат правата на всички народи, включени във федерацията. Посочените цели ще се постигнат, като срещу турското правителство се използват същите мирни средства, „каквито бяха употребени против гръцкото духовенство; само в най-крайни случай ние ще да употребиме против тях оръжие, огън и нож“.

Оповестените чрез програмата начала са синтез на идеите, които Каравелов пропагандира преди това в статията „Мои братя“ и в материалите, обнародвани във в. „Свобода“. Тактиката за мирни средства на борба против турското правителство явно е съобразена с духа на Лигата за мир и свобода в Женева, където е изпратена програмата.

През същата 1870 г. Каравелов обнародва брошурата си „Български глас. От БРЦК“, където доразвива основните идейни постановки, намерили място в предходния документ. Главният извод, който той прави, е, че свободата може да бъде извоювана само ако народът се надява на своите собствени сили и „не чакаме помощ и поддръжка нито от една европейска държава…“. Българите трябвало да прежалят живота си и да се захванат „за пушка, за сабля, за револвер, пищов, нож, шиш, топор, коса, сопа, кой с каквото може и кой каквото има и да откупиме свободата си и отечеството си“. Каравелов препоръчва съчетаване на българското въстание с борбата на „бошняци и сърбе“, за да се лее по-малко кръв. „Освен това българското движение трябва да стане извътре, а не от вън, както беше досега“ — се казва в брошурата. Освободителната борба ще се ръководи от народна организация, а след победата „ще наредим своята държава според най-добрите наредби у просвещените народи, т.е. у американците, белгийците, швейцарците“.

Идеите, изложени в „Български глас“, могат да се смятат за най-високата точка в идейното развитие на Л. Каравелов. Те се допълват и доразвиват в много от статиите на в. „Свобода“. В основата на неговата публицистика стои идеята за революцията като единствено верен път за освобождението на България. „Свободата се не харизва, а се взема“ — пише Каравелов и допълва: „Революция, революция и революция е нашето спасение и повече нищо.“

Запознат добре с политиката на Великите сили по отношение на Османската империя, той смята, че революцията, която се подготвя, е необходимо условие за въздействие върху тези сили по отношение съдбата на българите. „Българското име ще се спомене на европейските конференции само тогава, когато българският народ забие на Балкана своя байрак и когато всеки българин извика с пълен глас: И аз съм човек и желая да живея като човек.“ Що се отнася до Русия, Каравелов отлично познава както руската действителност, така и целите на империята в Европейския югоизток. Тези цели, според него, съвпадат със стремежа на българите към политическа независимост.

Революционната пропаганда, осъществявана от Л. Каравелов и неговия вестник „Свобода“, има изключително значение за развитието на българското националноосвободително движение. Блестящ публицист, той упражнява силно влияние над БРЦК и кръга около него. В същото време обаче практическата дейност на комитета е твърде анемична. Революционната пропаганда разпалва въображението на Каравеловите последователи, но отсъствието на конкретна работа се отразява негативно върху БРЦК. При това върху страниците на „Свобода“ се изказват твърде противоречиви мнения, свързани с освободителната борба, която най-често се поставя в зависимост от останалите балкански народи. Една част от дейците на комитета започват постепенно да се ориентират към практически действия, които имат за цел реална промяна в революционната организация, целяща насочването й към конкретни действия за освобождението на България. Като най-изтъкнат изразител на тази група се изявява Васил Левски.