Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
FreeKnowledge (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)

Издание:

Иван Илиев Стоянов. История на Българското възраждане

Художник: Кънчо Данев, 1999 г.

Издателство „Абагар“, Велико Търново, 1999 г.

ISBN 954-427-387-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly

Христо Ботев начело на революционното движение

В средата на 70-те години в живота на българската революционна емиграция настъпват значителни промени. Те са свързани с новите идеи, пропагандирани от най-влиятелната личност в БРЦК Хр. Ботев. Неговите радикални виждания определят основните насоки в развитието и действията на революционната организация. На преден план вече излиза проблемът за решителното действие, за всенародното въстание като неминуема стъпка към постигане на освобождението. В много отношения този проблем се налага и от самото развитие на Източния въпрос и настъпилата на Балканите кризисна ситуация през 1875 г.

Христо Ботев е роден в Калофер на 25 декември 1847 г. в семейството на видния възрожденски просветител Ботьо Петков и Иванка Дрянкова-Петкова. Бащата на Ботев получава образованието си в Одеската семинария, а през 1848 г. открива в Калофер едно от първите класни училища в българските земи.

В юношеските години синът тръгва по пътя на бащата. След като завършва трети клас на калоферското училище, той, със съдействието на Н. Геров, заминава за Одеса. Като стипендиант на Одеското българско настоятелство във Втора одеска гимназия Ботев първоначално получава изключителното благоволение и покровителство от страна на братя Тошкович. Причините за това трябва да се търсят най-вече, както отбелязва Захари Стоянов, във факта, че той бил син на „известния даскал Ботя“. Като ученик в гимназията обаче Ботев издържа едва около две години — от 1863 до 1865. Причините за това трябва да се търсят в не дотам успешното учение на българина и в увлечението му по проявяващите се по това време радикални течения в Русия. След изключването му от гимназията остава още около година в Одеса. През 1866 г. учителства в българското село Задунаевка, Бесарабия.

Престоят на Ботев в Русия има важно значение за идейното му съзряване. В Одеса той попада под влиянието на идеите на Н. Г. Чернишевски и Н. А. Добролюбов. Дружи с полски емигранти, преселени там след неуспешното полско въстание през 1863–1864 г.

През 1867 г. Хр. Ботев се завръща в България и замества болния си баща в Калоферското училище. Пламенната реч, произнесена на 11 май, предизвиква недоволството на местните чорбаджии, но разпространената версия, че Ботев бил принуден да напусне родния град заради това, не отговаря на истината. През октомври 1867 г. той заминава за Русия, за да продължи образованието си, но спира в Букурещ, а след това се установява в Браила.

В Румъния Ботев се свързва с революционната емиграция. Попаднал във водовъртежа на събитията, той се възхищава от четничеството и през лятото на 1868 г. се готви да премине на юг от Дунав с четата на Жельо Чернев. По този повод написва стихотворението „На прощаване“. След осуетяването на този опит се установява в Букурещ и през септември постъпва в Медицинското училище. Напуска твърде скоро и останал без средства, заживява в една запустяла вятърна мелница, където се среща за кратко време с В. Левски. Няма съмнение, че прозренията на Апостола оказват влияние за по-нататъшното идейно формиране на Ботев. По това време (ноември-декември 1868 г.) Левски крои планове, за да изпълни замислите си, отразени в писмото до П. Хитов.

През пролетта на 1869 г. Ботев става учител в Александрия, а лятото се премества в Измаил, където остава до 1871 г. Срещата и дружбата му с руския революционер Сергей Нечаев имат важно значение за изграждането на неговия светоглед. През пролетта на 1871 г. Ботев се установява в Галац. Известията за успехите на комунарите в Париж го въодушевяват дотолкова, че заедно със своя приятел Велико Попов той изпраща поздравителна телеграма до Парижката комуна.

На 10 юни 1871 г., след като преди това се премества в Браила, Ботев издава брой първи на в. „Дума на българските емигранти“. Още в уводната статия той отхвърля реформизма и го определя като главна язва на българското национално движение. На тази язва се противопоставя революцията като единствено правилен път за българския народ. От този първи вестник на Ботев излизат само четири броя, но в тях той публикува и своите поетични творби, и своите разбирания за освободителното движение, и своите социално-утопични виждания. Категорично отхвърлящ всякакво съглашателство, Ботев говори за народната революция, чрез която българите ще осигурят своето бъдеще и заедно с останалия славянски свят ще дадат приноса си за развитие на „човещината“. Така основният извод, до който достига Ботев, е, че единственият път за освобождението на народа е безпощадната революция. Прераснала в социална революция, тя ще стане необходимия радикален преврат, жадуваната триумфална врата към бъдното.

През 1871 г. Ботев излага своите социално-утопични идеи в статията „Народът вчера, днес и утре“ и в памфлета „Смешен плач“. Спорен е въпросът с авторството на „Символ верую на българската комуна“. Този документ, дълго време приписван на Ботев, е публикуван от Г. Бакалов едва през 1934 г. Липсата на оригинала и публикуването на „Символ верую…“ от историк-марксист основателно поражда съмнение в автентичността на документа. Бъдещите изследвания безспорно ще отговорят на въпроса дали това е дело на Ботев или фалшификация с определена цел. Независимо от това обаче социално-утопичните възгледи на поета са факт, който вместо да се отрича, трябва да се обяснява. Тук е задължително да се направи уговорката, че свързването на утопичните идеи на Ботев с познатия на всички по-сетнешен социализъм не издържа дори най-елементарна критика. Отричането на тези идеи обаче и свързването им единствено с анархистичните увлечения на поета е не по-малко жалко като постановка.

Няма никакво съмнение, че Ботев е запознат и с учението на руското народничество, и с идеите на анархизма, и с идеите на буржоазния либерализъм, и с идеите на революционния демократизъм, и с учението на социалистите-утописти. Като достатъчно образован за времето си човек, като възторжен последовател на новото и фанатичен отрицател на старото, като влюбчива поетична натура с присъщите й полети и падове, Ботев безспорно заимства отвсякъде по нещо. Макар да не разбира всичко докрай, той се стреми да вземе най-пригодното, според него, за българските условия и българския народ. Така в „Народът вчера, днес и утре“ Ботев пише: „Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особена физиономия, която го отличава като народ — дайте му да се развива по народните си начала и ще видите каква част от обществения живот ще развие той, дайте му или поне не бъркайте му да се освободи от това диво варварско племе, с което той няма нищо общо, и ще видите как той ще се устрои. Или не видите семето, зародиша в неговите общини без всякаква централизация, в неговите еснафи, дружества, мъжки, женски и детински? Или не видите в него и това, що казахме по-горе?“

Под влияние на анархизма Ботев отрича държавата, но неговите социално-утопични възгледи са свързани със стремежа към равенство, към създаване на такъв обществен ред за българите, в който всички ще бъдат поставени при равни условия. Общочовешкият блян за равенство е издигнат и от раннохристиянската община и той ще си остане вечна и неосъществима мечта за човешкия род, но в него едва ли трябва да се съзират някакви аналогии с познатата „социалистическа“ действителност.

Утопичните идеали на Ботев за бъдещето на българското общество са свързани и с интернационалното взаимодействие, със съвместната борба на народите за социална справедливост. В памфлета „Смешен плач“ той прави блестяща защита и възхвала на Парижката комуна — едно събитие, разтърсило света и дало надежда на угнетените за по-добро бъдеще. В същото време Ботев подлага на остра критика господстващата в западните страни система, която оплаквала Париж и проклинала комунарите, но която чрез своите действия извършвала много по-страшни престъпления. „Като че Наполеона, в името на цивилизацията и Вилхелм в името на божия промисъл, не направиха повече зло, повече варварство в 19-ти век, отколкото напр. Александър Македонски с походите си преди толкова векове.“ В заключителната част на статията Ботев заявява: „Християнството има свои мъченици, дорде нарече роба «син божий, син человеческий»; има ги и революцията, за да «направи скитника гражданин»; има ги и ще ги има и социализмът, който «иска да направи човека повече от син божий и гражданин — не идеал, а същ човек, и от него да зависи градът, а не той от града». Християнството, революцията и социализмът — монархията, конституцията и републиката — те са фактове и епохи исторически, които ще отрече само тоя ум, който не признава прогреса на човечеството.“

Поради липса на средства първият вестник на Ботев прекратява съществуването си твърде бързо. В продължение на две години поетът сътрудничи на в. „Свобода“, работи в печатницата на Каравелов. На 1 май 1873 г. издава брой първи на втория си вестник „Будилник“, който има съдбата на първия. През 1874 г. Ботев се включва активно в политическия живот на емиграцията и през август е избран за член на БРЦК. След като Каравелов спира издаването на в. „Независимост“, Ботев започва да издава в. „Знаме“ през декември 1874 г. Вестникът излиза до септември 1875 и става орган на БРЦК.

В новия вестник Ботев подлага на безпощадна критика Каравелов и неговите мечтания за съюз със Сърбия. Той отхвърля категорично просветителството и либерализма и обосновава идеята за революцията като единствено средство, което може да доведе до освобождението на българите. Като ратува за „революция народна, незабавна, отчаяна“, той отхвърля политическите комбинации, осмива дуализма, критикува Добродетелната дружина за политиката, която следва, и подчертава, че българският въпрос трябва да се реши със силите на българския народ.

Непримирим противник на балканския национализъм, Ботев издига идеята за обединение на балканските народи в една федерация, но за разлика от своите предшественици той акцентува на социалните аспекти на това обединение. Само свободни хора, според него, могат да се обединят в истински федеративен съюз на справедливи и демократични начала. Ботев смята, че подобен съюз е възможен дори с турския народ в името на общата борба. „Сегашният обществен ред, който допуща да има султани и капиталисти, е изворът на страданията и на турците, и на българите. Затова всеки, който е обезправен от този ред, който е осъден от него да се бори с нуждата и глада, който мрази своето скотско положение и желае да се избави от него, е наш приятел и брат.“

Макар да издига българската революционна мисъл на по-висока степен, Ботев отстъпва от позициите, които налага и отстоява В. Левски. Така той не обръща необходимото внимание на предварителната подготовка на въстанието. Според него народът е готов за борба, в него е стаен революционният инстинкт и достатъчно е той да бъде призован, за да се вдигне на въстание. За разлика от Левски, който разчита на масовото народно въстание като основно средство за освобождението, Ботев е привърженик на комбинираната тактика — въстание без сериозна предварителна вътрешна подготовка, съчетано с навлизането на чети от съседните страни. И още — той подлага на жестока критика чорбаджиите и висшето духовенство, които причислява към враговете на българския народ.

През лятото на 1875 г. Източната криза се задълбочава вследствие на започналото в Босна и Херцеговина въстание. Ботев реагира мигновено чрез в. „Знаме“: „Захваща се вече драмата на Балканския полуостров. Многословният Восточний вопрос, който до вчера се мислеше за непроменим на политическата сцена на Европа, стъпи вече в своя трети акт и няма съмнение, че той ще да се изкара до края…“

В резултат на създадената обстановка, по инициатива на Ботев и Ст. Стамболов, в Букурещ на 12 август 1875 г. се свиква ново Главно (така се наричат общите събрания след смъртта на Левски) събрание на БРЦК. То решава да се вдигне незабавно въстание, за да се използва благоприятната обстановка. Избран е нов БРЦК в състав: Хр. Ботев, Иван Драсов, д-р Хр. Чобанов, Д. Ценович и Д. Шопов. Според приетия план страната е разделена на райони, в които трябвало да се изпратят пълномощници на комитета, които да подготвят въстанието. Освен това Ботев е изпратен в Русия, за да намери средства и закупи оръжие, а старите войводи П. Хитов и Ф. Тотю са призовани да се включат в предстоящата борба.

От изпратените във вътрешността организатори по-сериозна дейност развиват Ст. Стамболов в Старозагорско и Н. Обретенов в Русенско. Между останалите пратеници на БРЦК са М. Сарафов, П. Волов, Таньо Стоянов, Сава Танасов.

Старозагорският революционен комитет решава въстанието да се обяви на 16 септември, като въстаниците се съберат в околностите на града. След превземането на Ст. Загора се предвижда разрастване на въстанието и овладяване на съседните селища. На уречения ден и място се явяват само 24 души. Поради своята малочисленост въстаниците не се решават да нападнат града. Предвождани от Стамболов, те се отправят към Хаинбоаз, където очакват да се свържат с други въстанически чети. В завързалите се по пътя сражения загиват братя Жекови.

Четата постепенно се разпада, а Стамболов и най-приближените му помощници се прехвърлят в Румъния.

По същото време се появяват две малки чети в Русенско, начело с Върбан Йорданов и Тома Кърджиев, и в Шуменско, предвождана от Атанас Стоянов. Опитите им да вдигнат българите на въстание завършват без успех и в крайна сметка четите са разпуснати.

Така безславно пропада опитът за общо въстание. Прибързаните действия и отсъствието на сериозна подготвителна работа обричат на провал замисленото от участниците в събранието на 12 август. В резултат на неуспешната акция противоречията в БРЦК се изострят до крайна степен. Разочарован от взаимните нападки и обвинения, през септември Хр. Ботев напуска комитета. Непосредствено след това БРЦК прекратява съществуването си.