Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
FreeKnowledge (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)

Издание:

Иван Илиев Стоянов. История на Българското възраждане

Художник: Кънчо Данев, 1999 г.

Издателство „Абагар“, Велико Търново, 1999 г.

ISBN 954-427-387-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly

Великите сили и българският църковен въпрос

Най-голяма ревност към българо-гръцката църковна разпра проявява Русия, тъй като тя основателно смята, че като едноверна със спорещите страни има най-голямо право да играе ролята на арбитър. Официалната руска доктрина още от самото начало на конфликта се изразява в безпрекословното отстояване на единството на източното православие. И след Кримската война мнението на Петербург не се променя. Руската дипломация продължава да смята, че отделянето на българите в самостоятелна църква заплашва интересите на северната империя на Балканите.

В началото на 60-те години, когато разривът между българите и Цариградската патриаршия става факт, а католическата и протестантската пропаганда постигат известни успехи сред покорените християни, в официалните руски среди настъпва известна промяна, формират се три течения, които предлагат различни варианти за разрешаване на българския църковен въпрос. Първото течение изразява вижданията на прогръцки настроените среди в руската църква и то се ръководи от оберпрокурора на Светия синод граф Толстой. До края на църковните борби привържениците му отстояват идеята за единство на източното православие. Второто течение е за компромисно разрешаване на проблема и то се подкрепя от канцлера на Русия княз А. Горчаков. Славянофилите, ръководени от Иван С. Аксаков, са в основата на третото течение, което настоява за подкрепа на българите и за църковното им обособяване.

През 1864 г. за руски посланик в Цариград е назначен генерал Николай П. Игнатиев. Убеден привърженик на първото течение, той прави всичко възможно, за да запази върховенството на Патриаршията над всички християни в империята. Промяната на политическата обстановка през втората половина на XIX в. обаче го принуждава да възприеме линията на компромиса. С негово съдействие през 1867 г. се появява проектът на патриарх Григорий VI, който предвижда църковна автономия за българите в Северна България и Нишко. В края на краищата, страхувайки се от загубването на руското влияние сред българите, Игнатиев се намесва решително в крайната фаза на борбата в тяхна подкрепа.

Недалновидността на Русия е използвана умело от останалите велики сили. Още от самото начало и Англия, и Франция, и Австрия схващат политическия характер на българското църковно движение и правят всичко възможно да го използват за целите на своята политика. Особена активност в това отношение проявява Англия, която се ръководи единствено от своята главна цел — запазване целостта на Османската империя и дискредитация на Русия.

В началото дипломацията на островната държава залага надеждите си на протестантската пропаганда. Тя добива особена сила, след като в 1850 г., по настояване на Англия, турското правителство признава официално със султански ферман съществуването на протестантски народ в империята. Един от първите протестантски мисионери в българските земи е д-р Алберт Лонг, който първоначално се установява в Шумен (1857 г.), а след това в Търново (1859 г.). Мисионери се появяват и в редица други български селища, но протестантската религия привлича незначителен брой последователи. През 1863 г. в Цариград е открито протестантското училище Роберт колеж. Независимо от целите, с които то се открива, в него получават солидно образование много български младежи.

Английската дипломация твърде бързо разбира безсмислието на стремежа за привличане на българите към протестантската църква. Макар да подпомага протестантските мисии и откритите в Пловдив, Ст. Загора, Солун и Битоля училища, макар да подкрепя издаването на книги и в. „Зорница“, в крайна сметка Англия оказва най-значима помощ за разрешаване на българския църковен въпрос. Когато през 60-те години противоречията между гърци и българи достигат своята кулминация, английският посланик в Цариград настоява пред турското правителство за незабавно удовлетворяване на българските искания. Разбира се, и в този случай Англия се ръководи единствено от своите собствени интереси — запазване на мира в Турция — респективно на нейната цялост, и подронване престижа на Русия сред покорените християни. Независимо от тези мотиви позицията на английската дипломация обективно помага най-много в разрешаването на гръцко-българския спор.

След приключването на Кримската война католицизмът активизира своята дейност в пределите на Османската империя. Особено действена в това отношение е Франция, която открива католически мисии в Цариград, Солун, Битоля, Одрин и Пловдив. Не отстъпва по своята инициативност и Австрия. Тя държи в своя обсег преди всичко севернобългарските земи, но настанява свои мисии още в Пловдив и София. Голяма активност проявяват също полските емигранти и тяхната мисия, настанена в Одрин през 1863 г.

Поражението на Русия в Кримската война и трудностите, на които се натъква църковното движение, пораждат у някои българи убеждението, че църковният въпрос може да бъде разрешен с помощта на Франция. Най-изявен привърженик на тази идея е Драган Цанков. След войната той се установява в Цариград и с помощта на мисията на лазаристите открива печатница, в която започва да издава в. „България“ през март 1859 г. Под въздействие на пропагандата, ръководена от Цанков, привържениците на униатската идея се увеличават, а някои селища в югозападните български земи приемат унията.

Постигнатите резултати подтикват Драган Цанков и неговите привърженици към решителни действия. На 18 декември 1860 г. те се представят на католическия архиепископ в Цариград Брунони и подписват акта на унията, но с условие, че българската църква ще запази източноправославните си обреди и обичаи. Малко по-късно папата утвърждава сключената уния, а през март 1861 г. за глава на българите униати е назначен игуменът на Габровския манастир Йосиф Соколски. За да поощри българите, турското правителство веднага издава берат за неговото признаване.

Успехите на униатството активизират още повече католическия свят. В Париж е създаден „Комитет за подкрепа на българската уния“, който поема грижата за финансовото обезпечаване на новоучредената униатска църква, настоява пред Портата за благосклонно отношение, издава книги за миналото на България и т.н.

Успехите на униатството обаче се оказват нетрайни. Много от занаятчиите и търговците, които се присъединяват към движението, смятат, че това е дипломатически ход, чрез който се цели да се получат отстъпки от Цариградската патриаршия. Когато разбират, че това движение води към още по-голямо усложняване на църковния въпрос, те започват да се отказват от унията.

Силен удар върху униатското движение нанася и Русия. Архиепископ Йосиф Соколски е отвлечен в Одеса, а Драган Цанков е убеден да спре издаването на в. „България“. И след тези събития униатството продължава да вегетира, но загубва предишното си значение.

Независимо от целите, които си поставят протестантската и католическата пропаганда, те имат положителни последици за българския църковен въпрос. Постигнатите от тях успехи принуждават руската дипломация да разбере, че ако продължава да държи на единството на източното православие, може да загуби окончателно влиянието си сред българите, а желаещи да заемат нейното място се намират. Без да направи коренна промяна в схващанията си, официална Русия става по-благосклонна към един компромисен изход от гръцко-българския спор.

Българското възрожденско общество не остава чуждо на този водовъртеж от страсти и интереси. Буржоазията и интелигенцията, ангажирани с църковния въпрос, предвид на своето място в обществото, на своите разбирания и своите интереси, подкрепят различните варианти, предложени от посочените сили или ги отхвърлят като цяло. Така след Кримската война окончателно се оформят основните групировки в църковнонационалното движение, които имат определени тактически виждания за постигане на крайната цел. Най-силна е групата на националното действие, възглавявана от Иларион Макариополски и д-р Стоян Чомаков. Тя държи на самостоятелното действие и безкомпромисното отношение към чуждите внушения. Тази групировка е подкрепена от мнозинството на българския народ. На второ място се нарежда „умерената партия“, която ратува за съобразяване с Русия, Турция и Патриаршията. Тя е подкрепена от Добродетелната дружина, от Одеското българско настоятелство и проруски настроената част от цариградския кръг българи. На трето място стои групата на „туркофилите“ с ръководители Г. Кръстевич, братя Тъпчилещови и др. Според последователите й българският църковен въпрос трябва да се разреши с благоволението на Високата порта. Четвъртата „партия“ разчита на западноевропейските страни. В нея влизат привърженици на униатството и протестантството. Общото в тези групировки е стремежът към положително разрешаване на българския църковен въпрос. Всички те, макар да използват различна тактика, дават своя принос за извоюване на българската църковна самостоятелност.