Марион Зимър Брадли
Повелителката на бурите (30)

30

— Твърде късно е — повтори Рената. — Едва ли някой ще бъде в безопасност, ако й позволим да се събуди.

Могъщи копия светлина се забиваха в околните планински била. Аларт се питаше мрачно какви ли сънища спохождат Дорилис. Всъщност не му се искаше да знае.

В първите мигове, след като момичето си спомни какво направи, Рената я накара някак да погълне голяма доза от същата силна отвара. Заспа бързо и досега не се събуждаше от дълбокия унес. Бурята бушуваше наоколо, но поне не доближаваше замъка.

— Повече не бива да й даваме от отварата — напомни Рената. — Дори ако успея да я убедя — в което много се съмнявам, — почти сигурно ще умре.

Господарят на Алдаран промърмори зло:

— По-добре да стане така, отколкото да погуби всички ни, както уби моето момче… — Гласът му се прекърши. Трескав блясък замени сълзите в очите му. — Никаква надежда ли няма?

— Уви, дори когато те помолих за последен път, сигурно вече е било късно. Твърде голяма част от мозъка й е увредена. Господарю, няма надежда за Дорилис. Знам колко е тежко, но трябва да разбереш и да се примириш. Остава само да се погрижим да не повлече със себе още мнозина в небитието.

Бащата се загледа безчувствено в краката си и накрая промълви:

— Как можем да й попречим?

— Не знам. Почти съм убедена, че никой друг с тази смъртоносна дарба не е стигал на прага на младостта, затова нямаме представа за истинските възможности на Дорилис. Трябва да се посъветвам с лероните от Трамонтана или може би от Хали. Ще измислим как най-добре да я направим безопасна за околните… — тя преглътна и се овладя — …през малкото време, което й остава. Господарю, тя си играе с целия електрически потенциал на планетата. Умолявам те да не подценяваш разрухата, която може да причини тепърва, ако я уплашим.

— Прокълнат съм — тихо и кротко изрече Михаил. — Бил съм обречен още в деня на раждането си, но досега не подозирах. Ти се опита да ме предупредиш, гордостта обаче ме направи глух. Само аз заслужавах смърт през всичките тези години, а вместо мен отнасяше невинните деца…

— Моля те, позволи ми да се посъветвам със своите приятели от Кулите!

— За да се разнесе по целия свят новината за позора на Алдаран? Няма нужда, Рената. Аз донесох на белия свят това страшно проклятие. Вярно, без зла умисъл, дори с искрена обич. Сега ще го пратя обратно в забравата!

Светкавично измъкна кинжала си от ножницата и замахна към Дорилис. Но откъм неподвижното тяло изпращя ослепителна бяла криволица и го отхвърли в другия край на стаята. Аларт отиде да му помогне и като не долови дишането му, отначало го помисли за мъртъв.

Рената укори печално дом Михаил:

— Господарю, забрави ли, че и тя е телепат? Дори в съня си усети твоето намерение. Макар и да не вярвам, че би поискала да живее след случилото се, в мозъка й още има някакъв център, който се брани. Не можем да я убием. Наистина трябва да потърся помощта на Хали или Трамонтана.

Той наведе глава.

— Ти решавай, сроднице. Веднага ли ще тръгнеш?

— Няма време за пътешествия. Ще ги достигна с мислите си.

Рената хвана в ръка матрицата си и се приготви да разпростре съзнанието си. Вкопчи се в тревогата си, в нуждата да намерят решение. Така отлагаше мига, в който трябваше да се изправи срещу немислимия факт… Донал го нямаше. Касандра седна безмълвно до нея, за да бди над тялото й.

Сякаш се изсули от рокля, която изведнъж й стана твърде широка. Отначало Рената осъзнаваше тялото си, отпуснато като безчувствената Дорилис, после се пренесе в сенчестия безплътен свят и… вече стъпваше на площадката върху Кулата Трамонтана. Озадачи се какво я привлече насам, но видя образа на Йън-Михаил в алената роба на Пазител.

— Значи Донал умря неочаквано от насилие? Бях негов приятел, учех го да си служи с дарбата си. И сега трябва да го потърся в отвъдното. Щом е загинал толкова внезапно, едва ли подозира, че е мъртъв. Духът му може да е впримчен като в капан близо до тялото и се опитва безпомощно да проникне отново в плътската си обвивка. Безпокоях се за него, но не знаех какво го е сполетяло, докато не те видях. — В това призрачно пространство, където всичко беше само представа, той докосна леко ръката й. — Рената, всички споделяме мъката ти. Обичахме го. Искахме да бъде с нас в Трамонтана. Трябва да го открия.

Тя забеляза навреме лекото трептене, подсказващо, че Йън-Михаил ще отдръпне мислите си, и се вкопчи в него със сила, смутила безплътния свят като отчаян вопъл.

— А Дорилис, сроднико? Какво да правим с нея?

— Уви, не знам. Нейният баща не пожела да ни я повери и не разбираме дарбата й. Жалко. Може би щяхме да открием как да овладее своя ларан. Архивите на размножителната програма са в Арилин и Хали. Дано там могат да ти дадат съвет. Не ме бави, сестро. Имам дълг към Донал.

Присъствието му изведнъж се смали до малка точица на хоризонта. Завидя му с тъпа болка, че последен ще срещне Донал. Тя добре знаеше, че връзките между живите и мъртвите са опасни и за едните, и за другите. Покойниците не биваше да остават твърде близо до скръбта на близките си. А живите не биваше да проникват в селения, където още нищо не ги привличаше. Йън-Михаил, наложил си от юноша хладната сдържаност на Пазител, можеше да стори тази последна добрина на приятеля си, без да го заплашва нищо. Но ако Донал беше от семейството му, щеше да възложи тази задача на другиго.

Уморена, разколебана, обзета само от тъга, Рената насочи мислите си към Хали. Принуждаваше се да запази спокойствие, защото дадеше ли воля на чувствата си, не би могла да остане повече в това равнище на битието. А ако не прогонеше веднага терзаещите я спомени, рискуваше да се залута завинаги в илюзорните сбъднати мечти на призрачния свят.

Но сивотата сякаш нямаше край и макар да различаваше смътно Кулата Хали в далечината, не можеше да подчини съзнанието си, за да се пренесе натам.

После някъде на въображаемия хоризонт се мярна позната фигура, млада и засмяна, недостижима… Донал! Толкова далеч от нея! Тук, където всичко се подчиняваше на мисълта, нещо от него се бе съхранило… Забърза към него с беззвучен радостен вик.

„Донал, тук съм! Почакай ме, любими!“

Не го доближаваше, а и той не се обърна. С последната искрица разсъдливост тя си напомни: „Не бива, забранено е. Той вече е недосегаем. Ако продължа след него, може да ме повлече със себе си… И няма връщане.“

После мъката надделя. „Няма да вървя в безкрая. Искам само да го видя още веднъж. Да се простим, защото и от това бяхме лишени… Само този път…“

Устреми се след смаляващия се силует, мисълта привидно я носеше вихрено над сивата еднообразна равнина. И когато се сети да се огледа, всичко познато бе изчезнало, Кулата Хали не се виждаше никъде, само все по-дребната фигурка на хоризонта я подмамваше…

„Не! Това вече е безумие! Трябва да се върна, преди да е станало късно и за мен.“ Още през първата година на обучението й обясниха защо нито е възможно, нито е допустимо живите да нахлуват в незнайните светове, отредени на покойниците. Само че вече и благоразумието не стигаше да я възпре. „Трябва да го видя, да го целуна още веднъж, да се сбогувам… Иначе как ще живея! Не може това да е забранено, трябва да се простим! Та аз съм опитна в работата с матрица и знам какво правя. Така ще имам сили да продължа по пътя си и без него…“

Последният шепот на замлъкващия разум я накара да се усъмни, че наистина на хоризонта е Донал. Не беше ли илюзия, породена от тъга и копнеж, от нежеланието да приеме неумолимата окончателност на смъртта? В този свят на представите съзнанието й лесно можеше да си въобрази Донал и да го следва, докато тя също изчезне в непристъпните за живите селения.

„Не искам да знам! Не искам!“

Сякаш вече тичаше с все сила след смаляващия се силует, но умората от отчаянието правеше усилията й безплодни. Накрая не можеше да помръдне, само извика жално: „Донал, почакай ме!“

Изведнъж сивотата просветля, сенчеста фигура й препречи пътя и нечий глас изрече името й — познат, нежен глас.

— Рената, недей! Братовчедке… Не бива да продължаваш нататък.

Пред нея стоеше Дорилис, но не чудовищното същество, обгърнато от мълнии като змии, не повелителката на бурите, а малкото момиче от щастливото лято.

— Приятелко, това не е Донал. Само мъката го рисува в мислите ти, би могла вечно да гониш илюзията, без да я достигнеш. Върни се, мила. Имат нужда от теб там…

Рената неочаквано пак зърна стаята в замъка Алдаран, където Касандра чакаше до неподвижното й тяло. Спря и се взря в Дорилис.

В убийцата на Донал.

— Не аз го погубих, а моята дарба. — Трагична гримаса разкриви детското лице. — Никого повече няма да убия. В гордостта и своенравието си не исках да разбера нищо, а вече е твърде късно. Върни се при другите и им кажи, че аз не бива да се събудя.

Рената склони глава, признаваше правотата й.

— Те наистина имат нужда от теб! Върни се при тях. А Донал не е тук. И аз сигурно бих го следвала в напразна гонитба към хоризонта. Но сега нищо не ме заслепява. През всичките тези години моят брат беше именно илюзия за мен, инатът ме караше да вярвам, че той ще бъде такъв, какъвто аз поискам. Знам, че беше отдал душата си на теб. Само че бях прекалено себична, за да се примиря. Вече няма да имам и онова, което беше готов да ми даде по своя воля. Исках каквото съдбата бе отредила на теб. Върни се, братовчедке. А за мен нищо не можете да направите.

— Но какво ще стане с теб?

— Използвай матрицата си, за да ме затвориш в силово поле като онези в Хали… Ти ми разказа за тях. Нали така пазите нещата, които са твърде опасни? Рената, дори не можете да ме убиете. Дарбата в мозъка ми вече не се подчинява на истинското ми „аз“… Не го разбирам добре… Все едно, ще унищожи всекиго, който понечи да ми стори зло, макар че не искам да живея. Обещай, че няма да позволиш да погубя още някого!

„Да, това може да се направи. Няма да е мъртва, затова пък ще е изолирана в силовото поле, с почти спрени жизнени процеси.“

— Нека спя, без да застрашавам хората, докато стане безопасно да се събудя.

Рената потрепери. Дорилис щеше да остане незнайно колко време сама в света на сенките, защото силовото поле щеше да бъде преграда дори за свръхсетивните й дарби.

— Каква участ е това…

Усмивката на момичето излъчваше чудата мъдрост.

— Щом ще имам толкова време, макар думата „време“ да не означава нищо тук, току-виж, се науча да постъпвам разумно, ако животът ми продължи някога. Ако пък не… — пак тази странна усмивка — …няма да съм първата, безброй хора са си отишли от света преди мен. Сега се върни. И не ме оставяй да сея разруха. Донал вече е недосегаем и за теб, и за мен. Но ти живей заради детето му.

С ехото на последните й думи Рената се озова отново легнала на дивана в замъка, бурята стихваше над планините…

 

— Възможно е — промълви накрая Аларт. — С обединени усилия тримата ще се справим. Ще забавим толкова процесите в тялото й, че тя няма да е опасна за никого. Не е ясно дали ще умре, или само ще спи незнайно колко години. По-вероятно е да потъва все повече, докато искрицата на съзнанието й угасне след векове. Каквото и да стане, тя ще се освободи от ужаса на дарбата си, а никой повече няма да пострада.

Така и направиха, сбъдна се още едно от прозренията му — Дорилис лежеше безчувствена на носилка в сводестия параклис на крепостта Алдаран.

— Ще я отнесем в Хали — каза Аларт на дом Михаил — и там ще намери покой в светилището.

Господарят на Алдаран се обърна към Рената и хвана ръката й.

— Нямам наследник, вече съм самотен старец. Желанието ми е синът на Донал да бъде господар тук, когато си отида от света. А това ще стане скоро. Сроднице — вгледа се той в очите й, — ще се омъжиш ли за мен ди катенас? Нямам какво да ти предложа, освен това — ако провъзглася детето ти за мой син и наследник, никой не би могъл да се опълчи на волята ми.

Тя склони глава.

— Да, заради сина на Донал. Да бъде както желаеш, сроднико.

Най-сетне Аларт си отдъхна, че смъртта нямаше да отнесе и Рената. Щеше да живее, дори да намери след време радост в дните си. И след няколко месеца господарят на Алдаран щеше да обяви сина на Донал за свой наследник в същата тази зала, както Аларт предвиди…

Потеглиха на другия ден още щом се развидели. Аларт и Касандра яздеха до носилката със скритото в силово поле тяло на Дорилис. Над тях на най-високата тераса на замъка стояха дом Михаил и Рената, безмълвни, прегърбени от бремето на скръбта.

И Аларт не очакваше някога да се освободи от мъката — за Донал, загубил нелепо живота си в деня на победата, за Дорилис, съсипана от себичното си своеволие, за стареца, завършващ дните си в безмерно отчаяние, и за покрусената от загубата Рената.

„Аз също ще трябва да нося тежък товар. Ще бъда крал въпреки нежеланието си. Но вече виждам, че няма кой друг да спаси тази страна от бедите. Значи нямам и избор.“

Унесен в мислите си, той почти не осъзнаваше присъствието на Касандра, но в един миг тя протегна ръка и шестте тънки пръсти стиснаха нежно китката му.

— Любими, все пак ще настъпи времето, когато ще се отдадем на покоя и песните, а няма да мислим за война. Моят ларан не е като твоя, но поне това виждам в бъдещето.

„Не съм сам и заради нея не бива да жаля цял живот“ — напомни си Аларт. Вдигна глава и размаха ръка за сбогом към крепостта Алдаран. Знаеше, че никога няма да стъпи тук отново. Но Рената нямаше да се изгуби завинаги от живота им.

Продължи нататък с кортежа, понесъл повелителката на бурите към мястото на последния й покой. Напрегна волята си, за да е готов за срещата с онези, които вече яздеха насреща да му предложат омразната корона. Над него небето сивееше мирно, сякаш мълниите никога не го бяха разкъсвали.