Марион Зимър Брадли
Повелителката на бурите (13)

13

Аларт седеше до леглото и гледаше лицето на спящата Касандра. Поне на пръв поглед не беше много по-зле след разминалата се на косъм трагедия в езерото. Той още се чудеше дали тя отдавна бе замислила опита за самоубийство или се е втурнала, подтикната от непоносимото отчаяние, натежало още повече от болестта и изтощението. Оттогава почти не се отделяше от нея. Едва не я загуби…

Другите от Кулата не им се натрапваха. Понеже познаваха предишните отношения помежду им, бързо усетиха промяната, но това сякаш никого не засягаше.

Аларт знаеше, че щом състоянието на Касандра се подобри, ще се наложи да стигнат до някакво решение. Да напусне ли Кулата и да вземе жена си със себе си, да я изпрати ли в някое по-безопасно място (тук щяха да правят оръжия и Кулата можеше да бъде нападната по всяко време), или да тръгне само той, а Касандра да продължи задължителното обучение, за да овладее и обуздава своя също силен ларан?

Отново, за кой ли път, се виждаше да язди на север до Рената. Много се плашеше от пълното отсъствие на своята любима от тези прозрения. Какво ли щеше да я сполети?

Мяркаха се непознати знамена, свирепи сражения, взривове на чудновати оръжия, пожарища, смърт. „Дали така няма да е най-добре и за двама ни?…“

Вече не успяваше да си наложи непоклатимото спокойствие, на което го научиха монасите. Касандра запълваше всеки негов миг.

А той престъпи клетвата, която си дадоха.

„И след шестте години в Неварсин си оставам слаб, у мен още господстват сетивата, а не разумът. Взех я, без да се замисля, сякаш е някое от момичетата за забавление на дом Мариус.“

Чу тихото почукване на вратата, но преди да го доловят ушите му, вече знаеше — мигът настъпи. Наведе се и целуна спящата жена с мъчителното предчувствие за раздяла. Отвори вратата само частица от секундата след като Ариел потропа. Тя примига насреща му от изненада.

— Аларт — прошепна настойчиво, — твоят брат, господарят на Елхалин, е долу в приемната и иска да говори с теб. Аз ще остана с Касандра.

Той слезе в единствената зала, където се допускаха външни хора. Зад Деймън-Рафаел стоеше безмълвен и неподвижен само един заклет съратник.

— За нас е чест да те видим тук, братко. С какво мога да ти служа този път?

— Вече чу за нарушаването на примирието, нали?

— Дошъл си да ме повикаш във войските си, така ли?

По-големият брат се засмя пренебрежително.

— Нима щях да дойда лично за това? Тук ми служиш по-добре. След толкова години в манастира не мога да се доверя на бойните ти умения. Не, имам за теб друга задача, стига да ти се стори приемлива.

Аларт запази спокойствие въпреки неприкритата обида. Само повтори невъзмутимо, че е готов да служи на своя господар.

— Живял си отвъд Кадарин. Пътувал ли си някога из земите на Алдаран, близо до Кеър Дон?

— Не. Бил съм само в Неварсин и Ардайс.

— Въпреки това не се съмнявам в осведомеността ти за твърде нарасналата мощ на този род. Държат крепостта Алдаран до Кеър Дон, също Сейн Скарп и Скатфел. И сключват съюзи с всички останали в тамошните земи — Ардайс, Дариъл, Сторн. Произхождат от Хастур, но господарят на Алдаран не дойде на провъзгласяването ми за глава на рода Елхалин, а и не е гостувал в Тендара за средлетния празник от много години. Тази война отново се разгаря, а той е надвиснал над нас като гладен сокол от планинското си гнездо. Дали няма да налети върху равнините, когато не ни останат сили да го отблъснем? Ако всички, дължащи вярност на Алдаран, ни ударят задружно, дори Тендара ще падне. Не ми е трудно да предвидя деня, когато всички Владения от Дейлройт до Килджард ще бъдат под властта на Алдаран.

— Братко, не знаех, че прозренията спохождат и теб — промълви Аларт.

Деймън-Рафаел завъртя глава нетърпеливо.

— Прозрения ли? Не е нужно да съм ясновидец! И ти си чувал старата мъдрост — разделят ли се сродници, враговете изкопават цяла пропаст помежду им. Опитвам се да договоря ново примирие. Нищо няма да спечелим, ако земята пламне под краката ни. Не е лесно обаче, докато братовчедите ни в крепостта са под обсада. Птиците ни за съобщения летят напред-назад денонощно. Разбира се, много лерони дежурят непрекъснато в мрежите, но не мога да им доверя нито една сериозна тайна. Каквото знае един от тях, става известно на всички с ларан. Стигнахме и до задачата, която искам да ти поверя.

— Слушам те.

— Хастурите отдавна не са провождали пратеник с дипломатическа мисия в Алдаран. А имаме нужда да подновим връзките си. Сторн имат земи на запад от Кеър Дон, в близост до Серайс, току-виж им скимнало да се съюзят с Райднау. И чрез плетеницата от съюзи из онези възвишения целият Пъкъл може да се окаже въвлечен във войната. Мислиш ли, че би могъл да убедиш господаря на Алдаран и васалите му да останат неутрални? Не вярвам да застане на наша страна, но защо да се набърква изобщо? Ти прекара много време в Неварсин, научил си добре местния език. Аларт, готов ли си да отидеш там от мое име и да се постараеш Михаил, господарят на Алдаран, да не се намеси във войната?

По-малкият брат се взря внимателно в по-големия. Задачата му изглеждаше прекалено проста. Дали Деймън-Рафаел не искаше просто да го отпрати надалеч, за да не се колебае родът Елхалин между тях двамата?

— Изпълнявам заповедите ти, братко. Само ти напомням, че подобно поръчение ще е първото в живота ми.

— Ще носиш послание от мен — продължи Деймън-Рафаел. — Ще ми пишеш тайни съобщения и ще ги пращаш с птици. Ще пращаш и явни, които шпионите и от двете страни ще прочетат, не се съмнявай в това. Тайните ще запечатваш с матричен ключ, който само аз ще мога да премахвам. Умееш да правиш това, нали?

— Не е трудно — увери го Аларт.

Вече разбра причината да получи задачата. Едва ли на този свят имаше много хора, на които неговият брат би доверил доброволно уникалния мисловен модел на тялото и психиката си, без който матричният ключ оставаше безполезен. Именно тези модели служеха чудесно на убийците, както в самонасочващото се устройство, споменато от Корин.

„Значи аз съм единият от двамата или тримата, на които би дал такава власт над живота си. Защото се заклех да браня него и синовете му.“

— Погрижих се да имаш друга явна причина за пътуването си — продължи Деймън-Рафаел. — Заловихме пратеник от Алдаран, бояхме се да не е тръгнал за договаряне на съюз с Райднау. Но когато моята леронис проникна в съзнанието му насън, оказа се, че трябва да свърши нещо лично за Михаил. Не знам подробности, но няма нищо общо с войната. Прочистихме паметта му с матрица и когато говори с Пазителя — а това сигурно ще стане скоро, няма да знае, че е бил в ръцете ни. Вече се уговорих с нашия братовчед Корин, че непременно ти ще бъдеш избран да съпроводиш под мирен флаг пратеника обратно на север към Кадарин. Никой няма да забележи, ако просто продължиш нататък с него до Алдаран. Това задоволява ли те?

„Че какъв ли избор имам? От колко дни знам, че ще тръгна на север… Само нямах представа, че накрая ще попадна в Алдаран. И какво ли общо ще има Рената с това?“

— Май си помислил за всичко.

— По залез моят съратник ще се върне тук с писмата, удостоверяващи те като мой пратеник, и с указанията за съставянето на съобщенията. — Деймън-Рафаел стана. — Ако желаеш, ще поднеса почитанията си и на твоята съпруга. Така ще изглежда, че е семейна среща без никаква тайна цел.

— Благодаря ти, но Касандра не се чувства добре и не става от леглото. Ще й предам поздравите ти.

— Непременно. Не ми се вярва да е дошъл моментът и за поздравления, щом живеете в Кулата. Съмнявам се вече да носи дете от теб.

„Може би никога…“ Аларт отново за миг потъна в мъката си.

— Не, още не ни е споходило това щастие — каза сдържано на своя брат.

Деймън-Рафаел нямаше как да е научил истината за отношенията им — нито за клетвата им, нито как я нарушиха. Просто човъркаше раната наслуки. Нямаше защо да му се сърди и въпреки това Аларт се ядоса.

Все пак беше длъжен да се подчинява на господаря на своя род, а и брат му беше прав — ако северняците от Пъкъла се намесят във войната, опустошението ще бъде невъобразимо.

„И би трябвало да съм признателен на боговете, че ми избраха толкова достоен начин да участвам в тази война. Убедя ли онези от Алдаран да останат неутрални, ще сторя добро на всички под флага на Хастурите.“

На раздяла Аларт промълви сърдечно:

— Братко, благодаря ти, че ми повери тази задача.

Думите му прозвучаха толкова искрено, че Деймън-Рафаел го изгледа с изненада. И в прегръдката им имаше топлота. Никога нямаше да станат приятели, но в този миг бяха по-близки, отколкото през изминалите години… или в бъдните, както Аларт предчувстваше с тъга.

 

Вечерта отново го повикаха да слезе в приемната. Предположи, че го чака служителят на неговия брат, донесъл необходимото за пътуването.

Корин го пресрещна до вратата на залата.

— Говориш ли езиците на Пъкъла?

Аларт кимна. Питаше се доколко Деймън-Рафаел се е доверил на Корин.

— Дошъл е пратеник на Михаил от Алдаран — обясни Пазителят, — но не владее добре нашия език. Ще поговориш ли с него?

— С удоволствие.

„Деймън-Рафаел каза, че са прониквали без негово знание в ума му, после са прочистили паметта му. Твърде грубо и безцеремонно отношение, но сме във война в края на краищата.“

Щом влезе в приемната и видя лицето на пратеника, веднага го позна. Толкова пъти го срещаше във виденията си, макар и да не знаеше защо. Тъмнокос младеж, който се взираше в него с предпазливо дружелюбие. Аларт го поздрави на официалното наречие на Пъкъла.

— Оказвате ни чест, сиербейн. — Изрече старинната дума за чужденец с особената интонация, придаваща й значението „още непознат приятел“. — На вашите услуги съм.

Младежът стана и се поклони.

— Аз съм Донал Делрей, приемен син и заклет съратник на Михаил, господаря на Алдаран. Нося негово, а не свое послание до вей лероните от кулата Хали.

— Аз съм Аларт Хастур от рода Елхалин. Това е моят сродник и братовчед Корин, тенерезу на Хали. Говорете с нас свободно и спокойно.

„Не може да е само съвпадение, че Алдаран е изпратил този човек при нас точно когато брат ми е бил готов с плана си. Или е приспособил замислите си според идването на пратеника? Дано боговете укрепят душата ми, защото вече виждам във всичко заговори, интриги и нечисти кроежи!“

Донал започна:

— Първо, вей домин, трябва да ви поднеса извиненията на господаря на Алдаран за това, че праща мен, а не дойде лично. Той смята, че би трябвало сам да отправи молбата си, но вече е на възраст и едва ли ще понесе леко дългото пътуване от Алдаран. А и аз мога да яздя по-бързо от него. Всъщност си мислех, че ще преодолея разстоянието за осем дни, но май съм объркал времето по пътя.

Аларт си замълча, а Корин попита:

— С радост ще направим каквото е по силите ни за господаря на Алдаран. Какво е желанието му?

— Заръча ми да ви кажа, че неговата дъщеря — единственото му живо дете и наследница на Владението, е надарена със страшен ларан, какъвто още не сме виждали по нашите места. Възрастната леронис, която се грижеше за нея още от раждането й, вече няма с какво да й помогне. Бащата се опасява, че болестта на прехода може да погуби чедото му. Затова той умолява вей лероните от кулата Хали някой от тях да дойде и да поеме грижите за дъщеря му, докато отмине критичният период.

Не беше необичайно някой от опитните обитатели на Кулите да бди над млад наследник, за да го преведе през най-трудните години. Болестта на прехода вземаше твърде мрачен данък от дъщерите и синовете на кастата им. Всъщност именно един ларанзу от кулата Арилин пръв посъветва Аларт да потърси убежище и спасение в Неварсин. Аларт си помисли, че ако господарят на Алдаран бъде задължен на Хали, едва ли ще реши да разгневи Елхалин с намеса във войната.

— Хастурите от Елхалин и онези, които им служат в Кулата Хали, ще се радват да помогнат — увери пратеника и попита Корин на техния език: — Кого ще изберем?

— Мислех си, че ще е добре ти да тръгнеш — отвърна Пазителят. — И без това си личи, че не гориш от желание да участваш във войната.

— Наистина ще тръгна, защото и моят брат ми възложи задача, но не е прилично един ларанзу да поеме грижите за подрастваща девойка. Несъмнено ще имаме нужда от жена.

— А от коя да се лишим? — недоволно промърмори Корин. — Щом ще загубим Рената, Мира трябва да стане наблюдателка. А Касандра още не е готова за това, нито пък би могла да наставлява момичето.

— Не може ли точно Рената да дойде? — подсказа Аларт. — Ще бъде далеч от сраженията, както и ако се върне в Неская.

— Да, наглед Рената е най-подходяща, но няма да се връща в Неская. Не знаеш ли? Разбира се — напомни си сам, — Касандра боледуваше и ти стоеше неотлъчно до нея, затова не знаеш какви известия получавахме по мрежите. Дом Ерленд Лейние настоя тя да не отива в Неская, а веднага да се върне в дома си, за да се омъжи. И без това на два пъти са отлагали сватбата. Не ми се вярва, че Рената ще отложи отново, за да се свре в затънтена дупка нейде из Пъкъла и да учи босоного момиченце как да се справя със своя ларан!

Аларт се озърна неловко към Донал. Дали бе разбрал обидното подмятане? Но както подобаваше на пратеник, младежът гледаше право напред и сякаш нито виждаше, нито чуваше онова, което не го засягаше пряко. Дори да разбираше достатъчно езика на равнинните Владения или пък да бе доловил мислите им, нямаше да се издаде.

— Доколкото знам, Рената никак не бърза да се омъжи — възрази Аларт.

Корин се засмя.

— Да разбирам ли, братовчеде, че ти никак не бързаш Рената да се омъжи? — Забеляза яростния проблясък в очите му и побърза да добави: — Само се шегувам, разбира се. Кажи на младия Делрей, че ще попитаме дамизела Рената Лейние дали би пожелала да тръгне на север.

Аларт преведе, а пратеникът се поклони.

— Нека тази вей домна узнае, че Михаил, господарят на Алдаран, няма да прояви неблагодарност за неоценимата й добрина. Ще се погрижи за зестрата й, както би го сторил за своя по-малка дъщеря.

— Щедър дар… — промълви смаяният Аларт.

Ларан не се купуваше или продаваше като обикновена служба. Традицията повеляваше, че може да се използва само за благото на кастата и рода. Но господарят на Алдаран предлагаше обичайния компромис. Вярно, родът Лейние беше заможен, само че не можеше и да се сравнява по богатство с планинското Владение. Рената щеше да има зестра на принцеса.

Размениха си още няколко любезни фрази и Донал отиде в определената му стая за гости, за да изчака, докато всичко бъде готово за пътуването. Двамата се върнаха през силовото поле в Кулата. Корин промърмори с лека тъга:

— Дали не трябваше да уредя това пътуване за Ариел… Тя е от Ди Астуриен, но е недестро и изобщо не може да се надява на прилична зестра. Дори да получа от брат си разрешение за женитба, което не ми се вижда особено вероятно, не би ми позволил да избера бедно момиче. — Пазителят се засмя горчиво. — Все едно е. Дори да й дадат за зестра всички скъпоценности на Картън, един Хастур от Каркоза не може да се събере с недестро на Ди Астуриен. Ако пък Ариел имаше такава зестра, нейният баща щеше непременно да я предложи на друг мъж и пак щях да я загубя.

— И ти доста си прехвърлил възрастта за женитба — намръщи се съчувствено Аларт.

Корин вдигна рамене.

— Да имам наследник не е първото желание на моя брат. Моят ларан е достатъчно силен и вече наплодих половин дузина деца с едно или друго момиче, в името на все същото дяволско зло, наречено размножителна програма. Дори не си направих труда да видя бебетата, но доколкото чувам, всички до едно също имат ларан. Сърце не ми дава да се привържа към тях, защото знам, че всички досегашни опити да се съчетаят дарбите на Хастурите с тези на Ейлърд или Ардайс са завършвали със смърт от болестта на прехода. Горките хлапета… Не завиждам на майките им, не искам и аз да се тормозя.

— Как можеш да го изречеш с такова нехайство?

За миг маската на безразличие се пропука.

— А какво да направя, Аларт? Никой син на Хастур не разполага с живота си, докато лероните в тази гнусна разплодна конюшня, която гордо наричаме каста, продължават да уреждат браковете ни, дори зачеването на копелетата! И не всички сме като теб, за да понасяме търпеливо монашеския живот! — Лицето на Корин отново се вкамени. — Е, изпълнението на дълга към рода не е чак толкова неприятно. А докато съм тук като Пазител, твърде често съм безполезен за жените, не е много различно от целомъдрието на монасите… Двамата с Ариел вземаме от живота каквото можем, докато сме заедно тук. С теб не си приличаме, аз не съм романтик, мечтаещ за великата и единствена любов — добави малко виновно Корин и се извърна. — Ти ли ще попиташ Рената дали е съгласна да тръгне, или аз да отида при нея?

— Ти я попитай.

Аларт и без това вече знаеше какво ще реши Рената. Щяха да поемат заедно на север. Беше неизбежно.

А беше ли неизбежно и да се влюби в нея, да забрави обичта си към Касандра, честта и достойнството си?

„За нищо на света не биваше да напускам Неварсин. Защо не скочих от най-високата скала, а им позволих да ме прогонят от манастира!“