Марион Зимър Брадли
Повелителката на бурите (6)

6

Положиха Стивън за вечен покой в древното погребално поле до бреговете на Хали. Дойдоха да го почетат всички негови сродници от равнинните Владения, водещи началото си от Хастур — от рода Ейлърд в долината Валерон до Хастурите от Каркоза. Крал Регис, престарял и сгърбен, наглед вече твърде крехък за езда, стоя пред гроба на своя полубрат, опирайки се тежко на сина си.

Принц Феликс, наследник на трона и на короната, дойде да прегърне Деймън-Рафаел и Аларт, нарече ги „скъпи братовчеди“. Беше дребничък, с доста женствена външност, със сребристоруса коса и безцветни очи. Имаше бледите продълговати лице и китки на всеки, в чиито вени течеше и кръв на чиери.

Старият крал помоли да го извинят поради възрастта и болестите му, придворните го отведоха. Феликс обаче остана, за да отдаде дължимото на новия господар на Елхалин.

Дори старшият в рода Райднау бе проводил пратеник от далечния Серайс и, без някой да го моли за това, обяви примирие, което щеше да трае два пъти по четиридесет дни.

Аларт посрещаше гостите в залата. Неочаквано погледът му се спря на познато лице… макар очите му да зърваха жената за пръв път. Коса като тъмен облак под синия воал. Сиви очи, сякаш станали по-мрачни под дългите мигли. Стори му се, че някакъв обръч го пристяга през гърдите, докато се взираше право в това лице, измъчвало го неспирно дни и нощи.

— Сроднико… — промълви тя любезно, но той не сведе очи, както изискваше обичаят в присъствието на неомъжена и непозната жена.

„Колко добре те познавам обаче… Явяваше ми се по всяко време и вече не знам дали не се влюбвам в теб…“

— Сроднико — повтори тя, — нужно ли е да ме зяпаш толкова непристойно?

Аларт усети как кръвта нахлу в лицето му. Наистина показа неучтивост, дори грубост. Смути се още повече, като се сети, че тя сигурно имаше достатъчно силен ларан, за да долови нещичко и от еротичните видения, мярнали се за миг в съзнанието му. Най-сетне гласът му се подчини.

— Но ние не сме непознати, дамизела. А и няма нищо неприлично един мъж да гледа в лицето своята годеница. Аз съм Аларт Хастур и още когато бяхме деца, се реши, че ще бъда твой съпруг.

Тя отвърна сдържано на погледа му, но гласът й стана по-напрегнат.

— О, тъй ли? И все пак не ми се вярва да си съхранил образа ми в сърцето си оттогава, защото бях невръстно дете на четири години. Освен това, дом Аларт, чувах неведнъж, че си се оттеглил в Неварсин, че си болен или безумен и си искал да станеш монах, да се отречеш от положението си. Да смятам ли, че са ми разправяли само злонамерени клюки?

„Ако обичам тази жена, ще я съсипя… Ще стана баща на деца-чудовища… И тя ще умре, раждайки последното от тях… Благословена Касилда, прамайко на Владенията, позволи ми да не прониквам толкова напред във времето, да не знам предварително участта си, защото почти нищо не мога да сторя, за да я избегна…“

— Дамизела, нито съм болен, нито съм луд. Няма защо да се боиш от мен.

— Мога да ти вярвам — отбеляза тя някак между другото и пак се загледаха един в друг. — Разсъдъкът ти не изглежда засегнат, но нещо те тревожи непрестанно. Братовчеде, нима толкова те измъчва мисълта за предстоящия ни брак?

Аларт се усмихна малко насила.

— Как да не се радвам, щом боговете са ме дарили щедро с хубост и чар в наречената ми годеница?

— Ох! — Тя тръсна глава от досада. — Сроднико, благите слова и комплиментите не са нужни помежду ни! Или и ти смяташ, че жените си остават глупави дечица, които трябва да бъдат залъгвани и омайвани?

— Касандра — сериозно изрече той, — искам да ми повярваш, че не се отнасям с пренебрежение към теб. Научен съм обаче да не споделям своите тревоги и опасения, докато са още неясни и смътни.

Пак този бърз и проникващ в душата поглед на засенчените очи.

— Опасения ли, братовчеде? Но аз съм само безобидно момиче! Не бих повярвала, че един от могъщите Хастури се страхува от нещо, камо ли пък от бъдещата си невяста!

Аларт трепна от безпощадния присмех.

— Толкова ли държиш да чуеш истината? Надарен съм с твърде особен ларан. Не е само ясновидство. Съзирам не само онова в бъдещето, което ще се случи, но и възможното, вероятното. Понякога не различавам кое във виденията ми се дължи на още невъзникнали причини и кое е породено единствено от моята боязън. Отидох в Неварсин, за да ми помогнат там да овладея дарбата си.

Тя рязко си пое дъх.

— Милостива Авара! Какво проклятие трябва да е това за теб! Значи все пак се научи да живееш с тази дарба, сроднико?

— Донякъде. Но когато съм разстроен или неуверен, връхлита ме отново, затова и сега виждам не само щастието, което бих могъл да изпитам в живота си с теб.

Прободе го истинска болка в сърцето от горчилката, насъбрала се у него, щом си помислеше колко радост биха могли да преживеят заедно, ако тя отвърнеше на обичта му. Годините пред тях щяха да се превърнат в ярко осветена пътека… Яростно затръшна тази врата в съзнанието си. Жената пред него не беше някоя риачия, за да търси само миговете на удоволствието с нея!

Заговори по-озлобено и не знаеше колко прегракна гласът му, колко студен стана.

— Виждам също мъките и бедите. Докато не открия как да се провра през всички измамни представи, които може би дължа само на страха си, не мога да очаквам с радост нашата сватба. Не го смятай за проява на неучтивост към теб.

— Доволна съм, че сподели това с мен. Сигурно вече ти е известно колко се гневят хората от моя род заради забавянето на брака ни. Трябваше да се свържем още преди две години, когато навърших посочената в законите възраст. Смятаха, че ме оскърбяваш, като се бавиш в Неварсин. А сега горят от нетърпение да ме поискаш час по-скоро. — В очите й заискри хапливо веселие. — И за миг не биха се загрижили дали ще намеря щастие с теб, но ми напомнят неуморно колко близо си до трона, каква късметлийка съм, как трябва да те омагьосам с чара си, за да не ми се изплъзнеш ненадейно. Ето, облякоха ме като кукла, украсиха косата ми с мрежи от мед и сребро, провесиха по мен накити, сякаш ще ме купуваш на пазара. Очаквах едва ли не да ми отвориш устата, за да огледаш зъбите ми като на разплодна кобила!

Аларт се засмя неволно.

— Поне за това нека не ги измъчват съмнения. Едва ли някой мъж може да намери несъвършенство в теб.

— О, има го и още как! — възкликна тя лукаво. — Те се надяваха да не забележиш веднага. Аз обаче нямам какво да крия от теб.

Разпери пред него тънките си пръсти, окичени с пръстени. Погледът на Аларт се спря не върху скъпоценностите, а върху шестия пръст на всяка ръка. Касандра изведнъж се изчерви и се опита да прибере ръцете си под воала.

— Дом Аларт, умолявам те да не зяпаш така уродството ми.

— Ръцете ти не ми изглеждат уродливи — увери я той. — Свириш ли на рил? Струва ми се, че можеш да извличаш с лекота акорди, почти недостъпни на други музиканти…

— Ами да, така е, но…

— Значи никога повече няма да говорим за уродство — прекъсна я Аларт меко, хвана ръцете й и полека допря устни до тях. — В Неварсин довеждаха деца и с по шест, и с по седем пръста на ръцете, но допълнителните нямаха кости или сухожилия, дори не можеха да се свиват. Ти, както виждам, нямаш такива затруднения. Между другото и аз се занимавам по малко с музика.

— Наистина ли? Защото си бил монах? На повечето мъже не им стига търпение, нито пък смятат, че трябва да прахосват от времето си, което могат да прекарат във война.

— Аз пък предпочитам да съм музикант, а не воин. Дано боговете ни отредят достатъчно мирни дни, за да съчиняваме песни, а не да дрънкаме оръжия.

Но както тя му се усмихваше, а той още допираше ръката й до устните си, забеляза погледа на Исабет, лейди Ейлърд, също и самодоволната гримаса на Деймън-Рафаел. Погнуси се. Полека го тласкаха в избраната от тях посока, колкото и да упорстваше! Пусна пръстите на Касандра, сякаш се опари.

— Ще ми позволиш ли да те отведа при твоята старша сродница? — каза й с пресилена любезност.

 

Тази вечер имаше явна сдържаност във веселието, но не и сянка на печал. Старият господар бе изпратен в последния му път с всички дължими почести, имаше законен наследник и никой не се съмняваше, че Владението ще процъфтява. По едно време Деймън-Рафаел потърси Аларт в множеството. Въпреки огъващите се от лакомства и напитки маси по-големият брат беше несъмнено трезвен.

— Утре трябва да яхнем конете — започна той — и да се явим в Тендара, за да бъда официално провъзгласен за господар на Владението. И ти си длъжен да ме придружиш, братко. Ще те провъзгласят за попечител и условен наследник на Елхалин. Нямам законен син, само десетина недестро. Не ще признаят никого от тях, докато не стане несъмнено, че Касилда няма да ми роди син.

Озърна се за миг към съпругата си, застанала в отсрещния край на залата. Погледът му беше леден, почти враждебен. Аларт се взря в Касилда Ейлърд-Хастур, твърде бледа и слаба жена, с видимо крехко здраве.

— И тъй, Аларт — продължи Деймън-Рафаел, — може да се каже, че ще държиш съдбата на Владението в ръцете си. Помниш ли поговорката? „С гол гръб е онзи, що няма брат.“

А Аларт тъкмо се чудеше дали е възможно братята да са друго, освен най-върли врагове при такива закони за наследяването. Но той нямаше никакво желание да измести брат си от мястото му начело на Владението. Само че как да го убеди?

— Деймън, по-добре да бяхте ме оставили в манастира…

Усмивката на по-възрастния издаваше недоверието му, като че подозираше някакъв коварен замисъл.

— Сериозно ли говориш? Вече те видях да си гукаш с твоята наречена от рода Ейлърд. Очевидно е, че едва ще дочакаш брачната церемония. И е твърде вероятно първо на теб да се роди законен син. Касилда е слабовата, а бъдещата ти невяста изглежда здрава и жизнена.

Аларт едва се сдържа да не избухне.

— Изобщо не искам да се женя!

Брат му се озъби.

— Само че Съветът няма да приеме като условен наследник неженен мъж. Не вярвам да не си наясно, че е скандално да си на двадесет и три години, без да имаш дори един син! — Взря се подозрително в него. — Хм… Дали пък не съм по-голям късметлия, отколкото допусках? Може би си еммаска? Или предпочиташ мъжките ласки?

Аларт се ухили кисело.

— Жалко, че ще те разочаровам. Първият ти въпрос е безсмислен. Застанах гол пред Съвета, когато трябваше да ме признаят за мъж. А ако си искал да предпочитам мъже, защо позволи дори да припаря до манастира в Неварсин, да попадна сред кристофоро? И все пак повтарям — стига да се съгласиш, аз ще се върна в манастира.

За миг го окрили надежда — ето го изхода от всички мъчителни плетеници на бъдещето! Деймън-Рафаел не искаше синовете на Аларт да станат съперници на неговите. Пък и така няма да предаде на невинни деца проклятието на ларан. Само веднъж да се върне в Неварсин… Изненада се от страданието, което му причини това хрумване.

„И никога да не видя Касандра…“

Деймън-Рафаел поклати глава не без съжаление.

— Не бих дръзнал да разгневя рода Ейлърд. Те са най-силните ни съюзници в тази война. Достатъчно се дразнят, че Касилда не скрепи връзката ни, като роди наследници със смесената кръв на Елхалин и Ейлърд. Ако опиташ да се отървеш от женитбата, ще ми стовариш още едни врагове на главата. Не мога да го допусна. Надушвам вече опасенията им, че съм намерил по-подходяща избраница за теб. А знам и че нашият баща подбра за теб две сестри недестро на Касандра, с видоизменени гени. Какво ще правя, ако и трите ти родят синове?

Погнусата отново се надигна като жлъч у Аларт.

— Казах и на татко, че такова бъдеще не ме блазни.

— И аз бих предпочел синовете, свързващи ни с Ейлърд, да са от мен — промърмори по-големият. — Уви, не мога да взема в леглото си твоята годеница. Имам си съпруга, а е немислимо да превърна в своя барагана дама с толкова високо положение! Ще ми обявят кръвно отмъщение! Но ако Касилда умре при раждане, както се бояхме всеки път през последните десетина години, тогава…

Погледът му като че сам потърси Касандра в тълпата и се плъзна с хладна преценка по тялото й. Аларт се поддаде на изненадващ гневен пристъп. Как смееше Деймън-Рафаел да му говори така?!

А брат му продължи замислено:

— Изкушавам се да отложа сватбата ви с година. Касилда може и да срещне смъртта при раждането на детето, което вече носи в утробата си. Тогава ще мога преспокойно да взема Касандра за съпруга. И Ейлърд дори ще ми бъдат признателни, щом седне до мен на трона.

— Изменнически приказки! — възкликна шепнешком искрено стъписаният Аларт. — На трона още е крал Регис, а Феликс е негов законен син.

Деймън-Рафаел вдигна рамене презрително.

— Защо да се притеснявам от дъртака? Няма да изкара дори година. Стоях до него днес пред гроба на баща ни. И аз имам ясновидската дарба на рода Елхалин. Регис също ще почива там още преди пълната смяна на сезоните. А Феликс… Чувал съм какви ли не слухове, несъмнено са стигнали до ушите ти и в Неварсин. Той е еммаска. При огледа пред Съвета един от старейшините на родове е бил подкупен, а друг — с твърде отслабнало зрение. Добре де, още не знам дали е вярно, но е женен от седем години и съпругата му не изглежда никак доволна от нощните си забавления. И никога дори не е плъзвала мълва тя да е зачевала. Драги ми братко, ако ще и да е измяна, но до седем години аз ще седна на трона. Опитай се и ти да проникнеш с мисълта си в бъдното!

Аларт едва промълви:

— Или ще си на трона, братко, или ще си мъртъв…

Деймън-Рафаел го опари с враждебен поглед.

— Онези изкуфели женчовци от Съвета ще предпочетат законния син на по-малкия пред някой недестро на по-големия. Ще сложиш ли ръката си в пламъка на Хали, заклевайки се да подкрепиш правото на мой син, законен или не?

Аларт се мъчеше да прозре през видения за кралство, превърнало се в пепелища, трон на една ръка разстояние от него, свирепи виелици по възвишенията на Пъкъла, срутваща се твърдина, сякаш повалена от неимоверен земетръс… Не! Той искаше мир. Нищо не би го накарало да се вкопчи в смъртна схватка за трона със собствения си брат, за да удави Владенията в кръв. Склони глава пред Деймън-Рафаел.

— Боговете са решили всичко, когато ти си се родил пръв син на баща ни. Ще положа каквато клетва поискаш от мен, защото не само си мой брат, но и мой господар.

В погледа на по-големия ликуването се смеси чудато с презрение. Аларт знаеше, че ако местата им бяха разменени, братоубийството щеше да е неизбежно. Напрегна се от неприязън, когато Деймън-Рафаел го прегърна.

— Значи ще имам клетвата ти, твоята силна ръка ще брани синовете ми. Е, може би е вярна старата мъдрост. Няма да съм с гол гръб. — Пак се взря в Касандра и поклати глава. — Дали пък… Не, за съжаление ще трябва да вземеш за жена годеницата си. Направя ли я барагана, целият род Ейлърд ще се оскърби, а не мога и да оправдая забавяне на сватбата с цяла година, докато чакаме какво ще сполети Касилда.

Значи Касандра щеше все пак да бъде негова? Защото в ръцете му я буташе неговият по-голям брат, който я смяташе само за пионка в стремежа си към политически съюз, за да си осигури подкрепата на нейните сродници. Отново го изпълни отвращение. И си спомни за твърдото си решение да не взема жена, да няма синове, върху които ще прехвърли проклятието. Това го подтикна да помоли:

— Братко, в замяна за верността ми искам да ме отървеш от този брак.

— Не мога — веднага отвърна Деймън-Рафаел, макар и с голямо съжаление. — Охотно бих я запазил за себе си. Но не бива да настройваме враждебно целия род Ейлърд. Защо да се измъчваш предварително? Може да не те обременява дълго с присъствието си. Млада е, а много жени от нейния род са умирали още с раждането на първото си дете. Нищо чудно да й се случи същото. Или пък да е като Касилда — често ще зачева, ала децата ще са само мъртвородени. Ако се погрижиш няколко години поред да е все бременна, но да нямате деца, нищо няма да заплашва моите синове и никой няма да те вини, че не си изпълнил дълга си към нашия род. Ще стоварят вината върху нея.

— Не мога да се отнеса така с никоя жена!

— Братко, все ми е едно как ще се отнасяш с Касандра, стига да се ожените, да легнеш с нея и да се знае, че има още една връзка между нашите два рода. Само ти подсказах как да се отървеш от жена си, без да опозоряваш името си на мъж. — Деймън-Рафаел вдигна рамене, беше му омръзнало да обсъждат тази тема. — Както и да е. Утре ще пътуваме до Тендара и когато ме обявят за господар на Елхалин, ще се върнем да подготвим сватбата ти. Сега ще пийнеш ли по чаша с мен?

— Не, прекалих с пиенето тази вечер — излъга Аларт, изгаряше от нетърпение да е далеч от своя брат.

Значи прозренията не го подведоха и този път. Никъде сред хаоса от възможности не видя дори една пролука, за да се сприятели с Деймън-Рафаел. А ако по-големият му брат седнеше на трона — твърде вероятно събитие според Аларт, — би трябвало да се бои денонощно за живота си.

„Свети Носителю на бремето, укрепи силата ми! Вече имам още една причина да не създавам синове — ще се страхувам и те да не загинат от ръката на чичо си!“