Алфред ван Вогт
Битка за вечността (35)

XXXV

Модиун осъществи теста. Проведе го така, както трябваше. Предусетил, че може би втора възможност няма да има, той доведе експеримента докрай. Сякаш бе генерал, на когото бе хрумнала гениалната идея как да спечели битката, и сега я проверяваше в предварителните маневри, а не в боя.

Бе повече от ясно, че Модиун не можеше да атакува хиляда изключително добре развити и школувани мозъка, обединени вкупом срещу неговия. Все едно беше изпаднал в ситуация, в която няколко хипнотизатора се бяха съюзили срещу един-единствен човек. Затова той предпочете да не предприема никакви директни действия. Използва своята система за възприятия, за да провери дали наистина в Единното Психопространство вече не съществува и друг източник на енергия, включен там в съответствие с неизменните му закони.

Тъй като процесът на търсене бе виртуален и мигновен, Модиун не се удиви, когато тишината на потъналата в мрак зала бе раздрана от суровия глас на Зувга, който заяви:

— Ако се вярва на нашите прибори, вие активирахте ситсемите си за възприятия и въздействия. Нищо още не се е случило…

Зувгът млъкна, след което продължи със същия раздразнен тон:

— Почувствахме незначителни физически въздействия на ниво Единно Психопространство. Но всички знаят, че в Единното Психопространство нищо не може да има начало, без предварително разработен план. Естествено, за това не се изисква време в самото Психопространство, за разлика от големия преходен период от време, нужен му в нашия пространствен свят. А вие не разполагате с толкова много време.

Значи, те бяха усетили нещо. Модиун разбра, че всеки нов негов опит щеше да бъде разкрит.

С намек за предишната си смиреност, той заяви на своите приятели-животни:

— Онова, което в момента става, е най-вероятно физиологичен процес. Докато не се ускори, не се вълнувайте. Но когато се измени направлението, ще настане разместване на химичните връзки. Което от своя страна поражда…

Модиун се смълча, почувствал везапно натегналото напрежение в стаята. Сякаш членът на комитета бе силно ядосан. В зловещия мрак гласът на извънземното прозвуча сухо и рязко.

— Може би искате да ми/да ни заявите, че вие физически ми/ни управлявате по някакъв начин?

— Онова, което се опитвам да направя — вежливо отвърна Модиун, — е да използвам енергията, която вие първоначално сте заложили в Единното Психопространство, да я използвам в качеството на носител за активиране на биологичната пренастройка. А тя ще подейства на всички онези същества, свързани с вас. Както вие казахте — целият свят! Сега…

— Каква първоначална енергия?

Съществото не можа да разбере.

— Взривът в Единното Психопространство, посредством който унищожихте човешките същества отвъд бариерата. Всъщност, вие откъде разбрахте за Единното Психопространство?

— Разбрахме благодарение на една раса, която е вече изчезнала! — неохотно отвърна Зувгът.

— Другото неправилно еволюционно развитие, предполагам — подхвърли му Модиун. — Но съм длъжен съм да ви заявя, че техните знания за Единното Психопространство не са били съвършени. Аз успях да се възползвам от реактивната енергия на взрива, която, надявам се ще се съгласите с мен, съдържа в себе си сила, включваща всички възможни витални енергии…

— И за какво се използва тази енергия? — грубо го прекъсна съществото.

Модиун пое дълбоко дъх.

— От този момент нататък расата на Зувгите ще претърпи изменение и ще поеме по правилния еволюционен път на развитие! В течение на следващите няколко хилядолетия, продължителността на живота на всеки един неин представител ще е, предполагам, около… седемдесет-осемдесет земни години.

Докато обясняваше, Модиун бе започнал да изпитва ново усещане. Емоционалното напрежение на съществото нарастваше, надвисваше над тях в тъмната стая.

Ненадейно… Гласът на Зувга прозвуча неестествено променен.

— Това… изменение в направлението, което вие сте коригирали в нас… Един от моите колеги току-що ме запита… дали не може да се отмени тази пренастройка и да се възстанови първоначалната ни посока на еволционно развитие?

Модиун се колебаеше. Беше изненадан от бързината на тяхната реакция. Беше им нанесъл жестоко поражение… и на практика те мигновено се бяха опитали да възстановят всичко.

„Време е да очаквам ответната контраатака“ — помисли си напрегнат. Но се беше възползвал от техния единствен недостатък — незнанието. Не искаше нищо повече да направи. Неговото препрограмиране вече бе факт и те много добре го осъзнаваха.

Ала се налагаше откровено да отговори на въпроса им.

— В действителност, не съм мислил, но надявам се, може да се даде утвърдителен отговор. Работата все някой ден може да стане, но ще е твърде отегчително, пък се изисква и много време. А трябва най-откровено да ви заявя, че аз нямам никакво намерение да…

Отговорът отново пристигна мълниеносно, което показваше в какъв шок бяха изпаднали.

— Ние сме единствената безсмъртна раса в космоса. — гласът на Зувга прозвуча грубовато. — А вие ни направихте смъртни! Това е неправилно и пагубно зло!

В известен смисъл те имаха право. Нещо, което бе уникално, каквато и да бе причината за безсмъртието им, трябваше да остане непокътнато.

„Но те са безчинствали над толкова хора! — заоправдава се Модиун. — Доводите им вече са несъществени!“

Аз чисто и просто съм атакуван. Аз съм съгласен с тях.

Зувгът продължаваше да настоява:

— Няма нищо по-неприкосновено от естествения подбор. На Земята хората го промениха, като видоизмениха животните…

Гласът продължаваше своя монолог, но за един определен момент той бе единственото, което Модиун възприемаше. Смисълът на думите не достигаше до съзнанието му. Модиун се почувства физически нестабилен, отпаднал. Беше се изморил. Отмалял. Тръсна глава, помъчи се да проясни зрението си. Звуците се размиваха в мозъка му, превърнаха се в нечленоразделен поток от изшепнати звуци. С крайчеца на съзнанието той следеше възстановяването на своите сетива, а след това леко изумен се досети: „Силата на думите е необятна, тя не само създава, но и убива. Чрез думите в момента те започват да ме контролират и управляват!“

Възможно ли беше той да поеме огромния риск и да активира в отговор системите си за възприятия и въздействие, за да се защити?

Възникналата тревожна мисъл като че ли го облекчи, привидно безпокойството му намаля. Не изпитваше нищо, освен световъртеж. Разбира се, не фатален, дори не бе и непоносим. После го навести идеята, че всичките оскръбления, измами, заговорите на тези същества бяха нарушили чистотата на неговите реакции. „Изминах дълъг път — замисли се той, — и вероятно по-голямата част от него в неправилната посока!“ Но при така стеклите се обстоятелства Модиун за нищо не съжаляваше.

Вече се бе посъзвел и контролираше положението.

Започна отново да възприема гласа на члена на комитета.

— Моят колега предлага да ви върнем жената в замяна на нашето възстановяване. Според него тази жена ви е нужна за оцеляването на собствения ви род. Тя самата е в безсъзнание и в опасност! Затова смятаме, че нямате избор!

Модиун бе зашеметен от бързината и безупречността на тяхната логика. Бяха позволили да открият пробив в системата им, бяха допуснали някои фатални грешки. Но и хората бяха сторили същото. А Зувгите отново вземаха превес. Човекът едва ли можеше да успее, освен ако…

„Хванаха ме — помисли си той. — Не мога да използвам системата за възприятия и въздействие, за да получа информация. Те могат да я унищожат. Но едва ли ще се осмелят да действат по този начин срещу мен, защото аз съм единственият, който може да им помогне…“

Получило се бе пълно равновесие на силите между човека и неговия най-опасен противник. В ситуацията имаше някаква зловеща красота.

Проблемът обаче продължаваше да съществува.

— Готов съм да ви възстановя и върна към предходното състояние. Но не знам как да го направя. Разбирате ли? — Модиун надигна безпомощно ръце, както често правеше Неррл. — Веднага щом върна в предходното му състояние който и да е член на комитета, той ще бъде свободен да прави каквото си поиска. А след това никакъв договор не би могъл да го застави да защити Судлил.

Замълча.

— Признавам, тя е в ръцете ви. Остави се да я подмамите и заловите. Представям си как със своята житейска философия, непризнаваща насилието, и типичната й женска позиция Судлил е била изключително доверчива.

— Безкрайно сте прав! — нетърпеливо го прекъсна Зувгът. — Направихме тялото й безсъзнателно, но, естествено, не пожелахме да въздействаме пряко на системата й за възприятия. Така че сега вие бързо трябва да се отзовете и да вземете решение. Произхождайки от тази необходимост, решихме да не губим повече време. Разбираме, че човек с вашата… хм… безупречна житейска философия, колкото и да е неправилна, ще удържи поетото обещание.

Останалото бе изречено набързо.

— Затова, ако ни обещаете, че ще възстановите нашето първоначално състояние в течение на следващата седмица, ние ще ви кажем къде точно се намира Судлил.

„Да, значи съм под контрол!“ Това бе единственото правдоподобно обяснение.

Каквото и да бе станало, в действителност Модиун не се чувстваше по-различен. Напротив, изпитваше усещането, че е свободен да взема самостоятелно решения…

„Мога да дам обещание и да не го изпълня!“ — такова бе чувството, напиращо в него.

Ала кой знае защо той действаше в противовес със същото това чувство.

Зувгът настойчиво го подкани:

— По-добре е да се решите да го направите! Необходимо е за безопасността на жената!

За Модиун решението вече не беше проблем. Той простичко заяви:

— Много добре. Обещавам да го направя. Къде е тя?

— Тя е в стаята, в която се влиза през лявата врата в приемната! — мълниеносно долетя до него отговорът на събеседника му. — Бяхме подготвили нещата така, че при посещението си да видите най-напред нея. И в момента, в който сетивата ви изцяло щяха да са погълнати от окаяното й състояние, ние щяхме масирано да ви атакуваме.

Зениците на Модиун се разшириха.

— Хмм — измънка. — Интересно ми е да разбера какво ли щеше да се получи?

Но докато преценяваше, съзнанието му неочаквано бе разпалено от нова мисъл:

— Защо точно хиляда? — запита. — Как се получи така, че Зувгите останаха толкова малко на брой?

— Ние сме едно-единствено семейство — зае се да му обяснява членът на комитета, но изглежда вниманието му бе насочено другаде. — А е пределно ясно, че там, където има много семейства, в крайна сметка едно от тях е длъжно да унищожи другите. Това се случи много отдавна, преди години…