Алфред ван Вогт
Битка за вечността (24)

XXIV

Почти веднага стана трудно да се придвижват.

Реки от хора-животни прииждаха отзад. Раздаваха се пронизителни крясъци, чуваше се топуркане на крака, когато мъжете и жените обезумели се опитваха да си проправят път към предната част на кораба. Тълпата беснееше.

— Вървете само след мен — подхвърли Модиун на Нунули и намести здравото си тяло между крехкия извънземен и няколкото едри хора-животни, които се бяха втурнали срещу тях, блъснаха ги и подминаха, все едно че ги нямаше.

Тълпата беше обезумяла. Никой не се интересуваше от двете същества, опитващи се да си проправят път в обратна посока. За щастие масата от блъскащи се същества не беше компактна, не успя да ги залее и повлече със себе си. Тук и там сред разбеснелите се групички зейваше празно пространство, в което човекът и Нунули бързаха да се проврат.

Най-сетне те стигнаха до мястото, където лежаха ранените и мъртъвците. Тук, сред хъхренето и стоновете на агонизиращите, Модиун почувства, че някой отзад го дърпа за ръкава.

— Къде отивате? — запита го Нунули.

Гладкото му лъскаво лице като че ли се бе изменило, сивият цвят не изглеждаше да е така сив, както обикновено. Пипалцата по главата му изглежда се бяха свили в своите гнезда, без да помръдват.

— Помислих си, че можем да отидем и да парламентираме с предводителя на Ганианската армия, намираща се на борда.

Нунули решително се противопостави.

— Няма да ви позволя да го направите! Би било смешно като водач и собственик на този кораб да се оставям в ръцете им и да очаквам милост.

— Не вярвам да има проблем — отказът на Нунули учуди донякъде Модиун. — Те сигурно ще бъдат радостни да разберат, че вие сте готови да се откажете от атаката. Не е ли истина?

— Абсолютна! — съществото бе искрено. — Впрочем, ако вие успеете да ги убедите да ни позволят да върнем обратно нашите наземни войски, то уверете ги, че веднага ще отлетим!

— Страшно облекчен съм да го разбера — отвърна Модиун. — Но ми се струва, че е по-добре те да го чуят от вас самият.

Нуунули започна да отстъпва.

— Мисля, че май трябва да отида в центъра за управление! Налага се да прегрупирам нашите войски, за да могат да защитават предната част на кораба, в случай че врагът започне да го щурмува оттам преди, вие да сте преговаряли с тях. Има чувството, че никой не е помислил и не се е нагърбил с тази задача!

Беше самата истина. Модиун разбра, че телата край тях, полуживи или мъртви, бяха на хора-животни, които по един или друг начин, с пълзене или на крака, бяха успели да се се измъкнат от ужасното клане, вилнеещо отзад. Ганианските войски най-вероятно маневрираха в повечето големи паркове в задната част на кораба.

— Добре — съгласи се той. — Може би идеята ви е добра. Твърде възможно е да започнат несъгласувани действия, не е изключено да има и трудности в комуникациите. Трябва да спасим живите, а това е най-важното! За всички ни!

Той си спомни от какво значение бе удължаването на живота на четиримата му приятели по време на съдебния процес.

— Надявам се, това е и вашата главна грижа!

Светлосивия тен по лицето на Нунули отново се възстанови.

— Откровено казано — отговори му той, — аз имам указание от комитета да не подлагам на опасност своята личност, ако не е необходимо. В пламенния си стремеж към мира допуснах тъкмо такава грешка. Затова най-доброто е веднага да се върна обратно.

— Не знам нищо за вас и за онова, към което се стремите… — започна Модиун.

После млъкна. Оказа се, че говори на едно същество, което с бързи крачки се отдалечаваше и само след миг хлътна в един страничен коридор и изчезна.

Модиун продължи напред. Макар да не бе необходимо — в подобно затворено пространство защитата му щеше да се активира автоматически, — от чисто любопитство той включи системата за въздействие и изрази предупреждение.

Почти веднага получи първия сигнал. Разбра, че го наблюдаваха с достатъчно сложни уреди, които можеха да предават изображение, без директно да виждат своята цел.

Скоро забеляза как вратите пред него се разтвориха леко. Модиун се бе озовал на територия, контролирана от Ганианците. Множество живи същества, вероятно войници, наизскачаха от кабините и се подредиха зад него в коридора. Пътят за отстъпление беше отрязан!

„Добре — помисли си. — Надявам се са усетили, че идвам при тях с определена цел!“

Неочаквано в мозъка му изникна усещане за въздействие. Нещо ярко блесна край него и съвсем леко докосна рамото му. Усети леко опарване. Обстрелваха го.

Модиун не се обърна. Продължи бързо да крачи напред, като внимаваше да не се препъне в труповете. Друга светкавица облиза главата му, после още една. Мозъкът му работеше трескаво, регистрираше постоянен електромагнитен поток. Ала Модиун отбеляза, че по природа бе мминимален и това по-скоро беше защита, отколкото нападение.

Съществата не се целеха пряко в него. Той подозираше, че те проверяваха решимостта му да се движи в избраното направление.

Енергийният поток секна така внезапно, както бе и започнал. Няколко минути по-късно, когато наближи едно кръстовище сред коридорите, от двете страни изникнаха половин дузина същества и му преградиха пътя.

Модиун спря. Предположи, че точно в този момент щеше да разбере каква ще е цената и дали щяха да го пуснат да продължи напред.

Съществата пред него бяха ниски, набити и здрави. Имаха глави, туловища и ръце, но изглеждаха така, сякаш смътно наподобяващите им човешки тела от около метър и осемдесет, бяха издялани от мрамор.

„Човекът е създаден от глина, а Ганианците от твърд, тъмен и жилест мрамор!“ — помисли си Модиун.

Едно от шесте създания, изпречили се на пътя, му направи някакъв знак. Повелителен жест. Сякаш съществото нещо му нареждаше да направи. След като прекрати жестикулацията, Ганианецът издаде рязък звук. Веднага той и петимата му спътници се разделиха на две групи по трима. Едната група зае позиция отляво, другата отдясно. Модиун изглежда разбра. И действително — още щом тръгна напред, двете групи поеха заедно с него.

Съпровождаха го. Къде? Надяваше се да е в командния център.

Неочаквано индивидът, който вече бе показал, че има някаква власт, се отдели от своята групичка и тромаво затича към една отворена врата, пред която в стойка „мирно“ се бяха наредили няколко Ганианци. Размени с тях неопределими шепнещи звуци, след което се обърна. Дълбокият му поглед внимателно се взря в спокойните очи на Модиун. Ганианецът посочи на Модиун отворената врата.

Модиун отново изглежда разбра. Прекрачи прага.

Видя, че се е озовал в гигантска аудитория, която много напомняше амфитеатър. Тук имаше сцена и на три нива скамейки за публиката, най-малко за шест хиляди души, плюс още една галерия, почти до тавана, където можеха да се поберат още няколкостотин.

Няколко Ганианци, явно войници, тъй като държаха в ръцете си някакви метални пръти, внимателно наблюдаваха зрелището от висотата на своята позиция. Останалата част от намиращите се в залата, бяха на огромната сцена. Зад сцената около стотина Ганианци се бяха строили в три реда. В ръцете си държаха същите метални пръти. Пред тях имаше втора група. Поне три дузини същества. Един индивид, който въобще не се отличаваше от останалите, стоеше и явно нещо разказваше на седящите.

Всичките тези сто тридесет и няколко Ганианци внимателно наблюдаваха екран, издигнат вертикално на авансцената. Ала онова, което гледаха на екрана, не можеше да се види от мястото до вратата, където бе застанал Модиун.