Алфред ван Вогт
Битка за вечността (33)

XXXIII

Модиун се събуди с мисъл в съзнанието: „Предполага се, че самоубийството е най-простото разрешение на нещата. По същия начин човек трябва да се убеди, че не си заслужава да се създава потомство!“

Как и по какъв начин, човек във всеки случай трябва да стигне до края на своя живот.

Модиун се прозя, протегна се и приседна на ръба на леглото в кабинката, съседна на залата за управление в кръстосвача. „Дневното“ осветление се бе включило и може би това го беше разбудило. В глъбините на неговия мозък тлееше въпрос, назряваше загадка. Ала чувството бе слабо, едва-едва доловимо, за да му обърне внимание.

Той се надигна от кревата и … за малко не падна върху проснатия на пода Руузб, дълбоко заспал.

— Хей! — извика Модиун.

Забеляза и други фигури, които лежаха на пода зад Руузб. Те се размърдаха, приседнаха. Модиун разпозна Дуулдн, Неррл и Иггдооз. Тримата хора-животни скочиха на крака. Хвърлиха се към Модиун, като всеки от тях се препъна в тялото на Руузб.

Неррл пръв стигна до човека.

— Как си, малкия? Всичко наред ли е? — запита го.

Модиун остана изумен.

— Разбира се. Защо? Какво се е случило?

Дуулдн, който бе започнал да ръзтърсва Руузб, се отказа от опита си и се изправи.

— Струва ми се, че нашият приятел се опитва да пребори древния си инстинкт за зимен сън. Всяка година в определено време захърква…

Думите му явно се отнасяха за човека-мечка, но стигнал до този момент в своите разсъждения, той със закъснение осъзна какво бе запитал Модиун.

— Ти ли ни питаш какво се е случило? — повтори и продължи с войнствен тон. — Миналата нощ ни каза, че на сутринта ще ни обясниш какво се е случило. Сега е сутрин, приятелче!

— Какво искаш да кажеш? — човекът бе поразен. — Какво да ви обясня?

Той млъкна. Споменът като мълния се вряза в мозъка му, паметта му се проясни.

— Влязох през онази врата… — замънка несвързано.

— Така, а после какво? — избоботи Иггдооз.

Модиун огледа насочените към него погледи. Дори и този на Руузб, който беше приседнал и сънено го наблюдаваше, навяваше тревога.

Модиун поклати глава… Чувстваше се малко объркан.

— Не си спомням. Как се озовах тук?

— Разкажи ти, Неррл — обади се човекът-мечка. — Ти имаш дар слово!

— Няма какво толкова за разказване — започна Неррл. — Ти влезе, видяхме те как се вмъкна в зданието през онази врата. След това мина малко повече от час. През това време армията на Земляните изпълни терена, качи се по стълбищата и също проникна в зданието. После получихме от теб команда да дойдем и вземем Судлил, което и сторихме. По-нататък ни каза, че си длъжен да се върнеш, за да изпълниш някакво обещание, но тъй като се свечеряваше и нощта наближаваше, убедихме те да останеш. И ето ни тук!

— Защо е трябвало да се връщам? — Модиун нищо не помнеше. — Какво обещание?

— Не си ни казал.

Модиун бавно се отпусна на кревата.

— Изглежда ми на пръв поглед спонтанна амнезия — заразмишлява той бавно на глас. — Трябва много да внимавам занапред.

— Имаш предвид хипноза? — Дуулдн бе развълнуван.

Човекът сдържано кимна.

— Навярно те са преодолели моите защити! — Модиун едва сдържаше удивлението си. — Проклет да съм, ами да!

После им обясни:

— Това е техен специфичен метод на управление. Внушават ни необходимостта от някакво действие, а после направляват нашите постъпки.

Щеше да продължи, когато си спомни мисълта, с която се беше събудил.

— Чуйте, аз имах намерението да се самоубивам! Не, не! — поправи се. — По-скоро е наложително да се убедя, че двамата със Судлил не трябва да имаме потомство. А при това положение човешкият род ще изчезне…

За пореден път той млъкна. Прекалено много мисли се блъскаха в съзнанието му и всяка звучеше различно. Седнал на ръба на леглото, той се опита да ги овладее, да прочисти разума си от наслоилата се там плесен.

— Судлил! — произнесе името й. — Казввате, че сте я довели тук… Къде е?

Хората-животни многозначително се изгледаха, поклатиха печално глави.

— Приятелчето ни май действително не е добре! — отбеляза Дуулдн.

По-мек, Руузб тихо му изшептя:

— Модиун, виж на кревата зад теб!

Модиун бавно се обърна. Не можеше да повярва, че е станал толкова безчувствен. Минаха няколко секунди, докато осъзна. Беше лежал с лице, обърнато към външната част на леглото, и след като се бе събудил, веднага бе станал. Беше спал с гръб към Судлил.

Разбрал какво е станало, той загледа жената. Същите златисти коси… привидно същото лице, както, когато за първи път я бе срещнал… Дори в съня си тя… сияеше от здраве и жизнерадост. Не можеше да намери по-точни думи, за да я опише.

„Дали някога и аз като нея съм изглеждал така прекрасно?“ — запита се.

За първи път такава мисъл си пробиваше път в съзнанието му. Действително, какъв ли изглеждаше той в очите на другите?

Без да извръща поглед от жената, той запита приятелите си:

— Какво се е случило с нея?

— Ти ни каза ни, че тя е в безсъзнание. Направихме носилка и я пренесохме тук — припомни му Неррл. — Не е идвала на себе си, откакто я донесохме.

Нещо голямо започна да напира в Модиун.

— Казвал съм това, все едно съм го знаел? Тогава защо аз не съм я върнал в съзнание?

Напомниха му, че е пожелал да не бързат, да я оставят сама да се събуди.

— Предполагам, че миналата нощ съм знаел какво върша — Модиун продължаваше да е озадачен. — Явно наистина не е трябвало да действам прибързано!

— Аз пък си мисля, че е наложително да свикаме военен съвет — разнесе се гласът на Руузб. — Или да се направи нещо такова…

„Нещо да се направи, непременно!“, проблесна в съзнанието на Модиун.

Един час се изниза. Те се нахраниха. Бяха се събрали в контролната зала, успокоени, уравновесени. Модиун пое дълбоко дъх.

— Така-а-а, ето че нещичко започвам да си припомням — започна. — Виждам се как вървя към онази врата. Сега ще активирам системата на паметта… Ще се постарая да ви разкажа какво се случи…