Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Battle of Forever, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Любомир Найденов, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: Преводачът
Издание:
Издателство „Аргус“ — София, 2000
Редактор: Петър Колев
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
III
Половин час по-късно…
Петимата приятели се отправиха към столовата, която се намираше два квартала по-нататък. Озовали се вътре, Модиун поизостана, докато останалите нетърпеливо взеха подносите и се наредиха на опашката. Модиун трескаво мислеше: „Ами ако компютърът, раздаващ храната, откаже да го обслужи? Щеше ли тук и сега да обяви, че той е човешко същество?“
Размислил, той реши да продължи с маскарада. Не беше за вярване, че някой си е дал труда да промени програмата на милиони прости машини и, което бе по-важно, тук поне нямаше никакви външни признаци за това, че бавно създаваната (повече от хиляда години) система за безплатно хранене се е изменила.
Машините автоматично обработваха земята и прибираха урожая. За онези, които преди бяха месоядни, компютрите създаваха различни типове протеини от ядивни зърна, плодове, разни треви, храсти и дървета. За онези пък, които преди бяха тревопасни, по същия начин биваше създавана подходяща храна. Почти всичко зелено, жълто или растящо в гората биваше използвано по един или друг начин от разумните форми на живот. Почти нищо не се изхвърляше.
Прекалено усложнено… Изменението би означавало вмешателство в цялата операционна мрежа. Модиун измъкна храна от контейнерите, които автоматичният компютър му позволи да отвори. Той назова истинското си име, доверявайки се на своята логика. Освен това си спомни, че големите маймуни се хранеха с още много други растения, които на хората пък не се нравеха. Тъй че, не, благодаря.
Когато сипаха в чинията му храната, той се отправи към същата маса, където малко преди това се бяха настанили неговите спътници. До този момент нямаше никакви проблеми, всичко вървеше гладко. Докато новите му познати оживено беседваха, Модиун се настани и започна старателно да дъвче и преглъща храната. Макар и много пъти в края на пребиваването си зад бариерата да се бе хранил, като цяло процесът по поглъщане на храната му бе някак си неприятен.
Спомни си и друго — след като изтърпеше неприятностите по време на храносмилането, го очакаха още по-лоши моменти. По късно… щеше да му се наложи да търси обществена тоалетна и в присъствието на други същества в съседните кабинки да се отървава от ексрементите, натрупали се в организъма му.
„Животът отвъд бариерата е точно такъв, какъвто винаги съм си го представял — помисли си той, — скучен, отегчителен и раздразнителен опит за преживяване!“ Но за известно време той бе затворник на това огромно тяло, в което го бяха напъхали, и трябваше да се подчинява на неговите изисквания и нужди.
В главата му нахлуха спомени за отдавна минали времена. Всяко едно същество тук бе направлявано, неговите проблеми никога не се решаваха докрай, постоянно съществуваше необходимостта да се бори с околната среда и това се повтаряше всяка сутрин, заставяше съществото непрестанно да действа, да реагира.
Можеха ли да мислят подобни същества? В никакъв случай!
Без капчица удоволствие Модиун предъвкваше храната и обмисляше своето положение. Прихванал с мисловните си рецептори случайно дочутата думичка, той изведнъж разбра, че неговите другари все така продължават да обсъждат вече дотегналата му тема за предстоящото пътуване в космоса.
Явно някой бе успял да убеди властите да утвърдят неправилна цел на експедицията. Така спътниците му смятаха, че трябва да се противопоставят, да убедят отговорните личности към кои звезди е правилно да се лети и да дадат нова посока на кораба.
— …Значение… Необходимо действие… Жизнени… Решаващи за нашия свят…
Тези думи с техния скрит смисъл и условията, които на всяка цена трябваше да бъдат изпълнени, минаваха през възприемащата система на Модиун, ала в самото начало той просто ги регистрираше. Най-сетен той усети значението им и се намеси в разговора с лека усмивка.
— А ако не успеета да отстоите своето мнение, тогава какво би могло да се случи?
Човекът-ягуар удивено го загледа.
— Някой друг ще предложи свой готов план!
— Какви ще бъдат последствията? — заинтересува се Модиун.
— Техните идеи са неправилни, а нашите верни.
— Но все пак нещо ще стане… Какво точно? — настояваше Модиун.
— Експедицията ще се отправи към група жълти звезди, подобни на нашето слънце. Шансовете да намерим живот на тези планети, принадлежащи на сродни нам системи, са по-малки, отколкото на планетите със сини слънца. Това е вече доказано.
Модиун, за когото всички тези неща бяха безсмислени и напълно безполезни брътвежи, отново се усмихна на наивното обяснение.
— Да предположим, че експедицията не намери живот нито в системата на жълтите, нито в системата на сините звезди? Тогава?
— Тогава цялото пътуване ще бъде напразно губене на време.
Безупречната му логика не успяваше да достигне до съзнанието на съществото. Човекът като такъв бе преминал през съшия промеждутъчен стадий и навремето бе вярвал, че успехът се заключава единствено в резултата. Модиун промени акцента на своите въпроси.
— Участниците в едно такова пътешествие няма ли да изпитват неудобства?
— О, не! Корабите ни са съвършени. Те са направо огромни градове, плаващи в пространството.
— Ще могат ли пътниците на кораба да спят, да се хранят, да се развличат, да общуват със същества от противоположния пол, ще имат ли възможност да се тренират и обучават?
— Разбира се!
— Тогава защо толкова се безпокоите за резултата? — Модиун тържествуваше.
— Защото ако не намерим живот другаде, то пътешествието ще бъде безполезно. Междузвездните кораби са изключително бързи, а ние ще посетим много планети, което съответно ще отнеме и много време. Ще бъде тежък удар за отделната личност, ако целта не бъде постигната.
Въпреки това, Модиун си мислеше, че всички пасажери на кораба щяха да живеят съвършено еднакво, независимо дали експедицията щеше да се окаже неудачна или успешна. Като се забавляваше, той отново промени темата на разговора.
— Добре, да предположим, че намерите разумен живот в друга звездна система… Тогава какво ще стане?
Човекът-ягуар поклати глава:
— Вие, маймуните, задавате страшно много и при това глупави въпроси. — отвърна му. — Нима не ви е ясно, че всичко около нас е живот? А животът всъщност е ново познание! Нима това за вас нищо не означава?
Модиун обаче не се отказваше.
— Кажи ми — упорстваше той, — как бихте постъпили с други същества, ако откриете такива?
— Хм… Ще ни се наложи да изработим собствена политика към тях. Всичко ще зависи от техните реакции.
— Дай някакъв пример за подобна политика.
Настроението на човека-ягуар се промени. Изглеждаше разстроен, като че ли разговорът му беше дотегнал.
— Откъде бих могъл да знам предварително какво ще е? — избухна.
Докато продължаваше дискусията, Модиун с нарастваща увереност разбираше смисъла на техните думи. След което запита:
— Споменаваш, че е нужно да се убедят властите. Кои са тези власти?
Зачака отговор и се замисли: „Сега ще разбера кой е врагът“.
— Хората-хиени! — бе отговорът.
Последва мигновено разочарование. Отговнорът се оказа от банален, по-банален. „Не хората-тигри или хората-лъвове — мислеше си Модиун, — Не и хората-слонове! Нито един от някогашните могъщи и велики видове. До върховете на властта са се добрали онези, които някога се хранеха с мърша!“
Такава констатация силно го разтревожи.
Всички се намираха на едно и също равнище. Когато хората бяха отстъпили зад бариерата, самосъхраняващите се компютри управляваха градове и села. Хората-хиени бяха пробили тяхната отбрана. Невероятно, но факт! Нямаше причини да не се съмнява в истинността на твърдението.
Въпреки това се почувства по-добре. Съществуваше все пак някаква група, с която можеше да разговаря, на която да разчита, да върши нещо. В крайна сметка проблемът му се стори не чак толкова сериозен.
Модиун се отпусна… и за първи път с искрен интерес се включи в дискусията. Тези разговори като че ли му напомняха нещо.
— Не преставате да говорите за търсене на други обитаеми звездни системи. Какво ще кажете за Нунулите, които откриха живот тъкмо в нашата слънчева система? Нима се върнаха обратно на Земята? Защо тогава не попитате тях къде са другите обитаеми звезди? Уверен съм, че те с радост ще ви разкажат, каквото знаят… Нунулите са услужлива раса…
Млъкна, видял смутените им лица.
— Нунулите ли? — като ехо се отзова човекът-лисица.
— Същества от друга звездна система? Не, ние никога… — последва го човекът-мечка.
— Откъде си чувал за тези извънземни? — запита с подозрителен тон човекът-ягуар. — Кога и при какви обстоятелства е станало?
Модиун, който за миг беше забравил, че за тях той е маймуна и не можеше да знае повече, успя да измърмори:
— Аз ли… Ами… чувал съм за тях там, откъдето дойдох!
После самодоволно се успокои, защото това си беше самата истина.
Четиримата хора-животни сякаш приеха уверението му. Явно и те точно не знаеха какво всъщност става в далечна Африка. Още няколко минути продължиха сериозните си разисквания и стигнаха до извода, че никога нямаше да научат историята на онези, долетели от космоса на Земята.
Можеха да съжаляват, затото бе пълна глупост. Ала според човека-мечка това си имаше и добрата страна, защото само по себе си доказваше, че някъде в космоса живееха и други раси.
— Целият този район трябва да бъде изследван! — неопределено махна с ръка той към хоризонта.
Подходящият момент още не беше настъпил, вниманието им все още бе ангажирано от натрапчивата идея, ала съзнанието на Модиун вече мислеше за нещо съвсем друго.
— Какво правехте до момента, преди да ви наемат за полета? — запита ги с любопитство. — С какво се занимавахте?
— Аз бях монтьор по строежите — отговори Неррл. — Знаеш какво е, когато всичко е автоматизирано, има разни неща, дето се губят. Невероятно е, но аз бях този, който ги намираше!
Иггдооз, както се изясни, бе работил в океанска ферма за развъждане на водорасли.
— Винаги съм се чувствал добре във водата, независимо от това дали е солена! — заяви той. — Канали, блата… С една дума, адски ми харесва!
Руузб бе лесничей.
— Обичам горите и разстоянията — започна. — Ето защо си мисля, че такъв космически полет ще ми се понрави. Космосът е…
Дуулдн не пожела да разказва за себе си. В известен смисъл изгеждаше някак си притеснен.
— Не че се срамувам или смущавам — започна, — но би било странно да разказвам за това и по-добре да не го правя.
Отказът му мигновено подейства на Модиун. Той смътно помнеше, че изменяйки животните, човек бе пожелал да съхрани някои специфични качества, характерни за всеки вид… Какви можеха да бъдат те у ягуарите? Не можеше да си спомни, нито пък да се досети.
Хрумна му със закъснение, че познатите му най-вероятно ще пожелаят да узнаят каква е била и неговата професия. Отвори уста да им заяви, че е специалист по електроника, но неочаквано млъкна. Внезапно разбра, че нямаше нужда нищо да им казва. Другите така и се бяха върнали към предпочитаната си тема.
Онова, което им бе споменал за Нунулите, бе възбудило у тях още по-голям интерес, и, доколкото беше възможно, бе ги направило още по-решителни от когато и да било в стремежа си да настояват за правилен избор на цел и маршрут на кораба. Когато Модиун отново се вслуша в разговора им, те обсъждаха начините и способите, които щяха да им помогнат да склонят „властите“ да приемат тяхното мнение.
По едно време човекът-лисица подскочи.
— Хей! — извика той. — Трябва да отидем и да присъстваме на събранието на комитета!
Модиун се изправи заедно с останалите. Донякъде беше обезкуражен, но не чак толкова много. Тяхното неочаквано (а всъщност съвсем закономерно) намерение, навярно щеше да сложи край на плановете му да заживее в една квартира с Руузб. Не му беше хрумнала подобна идея, макар че трябваше предварително да се досети — следобеда те щяха да присъстват на събранието.
Всъщност, не в това се криеше истинският проблем. Пред него стоеше задачата да си намери квартира и той трябваше на всяка цена да я разреши.
Модиун се запъти към най-близката врата, след него другите го последваха. Помисли си: „Когато отидат на събранието на комитета, ще се опитам да се справя със стайния компютър. Тогава ще видим кой тук командва — човекът-създател или машината!“
С тези мисли той прекрачи прага, обърна се и забеляза, че е навън… съвсем сам!