Алфред ван Вогт
Битка за вечността (12)

XII

В мига на катастрофата всички човешки същества, намиращи се зад бариерата автоматически изпратиха масово мисловно съобщение с информация какво да се прави. За нещастие Модиун бе включен в списъка и също получи съобщението.

Всички без изключение веднага бяха осъзнали заплахата и алтернативата, която се беше наложила: да се съпротивяват или не! А най-невероятното бе, че никой, освен Модиун не можеше да реши такъв въпрос.

Политиката му на пасивно приемане и толериране на хората-хиени, в това число и правилата на Нунули, бе единствената определена изкристализирала мисъл. В течение на една решаваща милионна част от секундата, в която хората можеха все още нещо да предприемат, тази предначертана схема на поведение се обърка, смеси се и разми с онова, което по друго време можеше да се окаже единствената естествена реакция.

Каква щеше да бъде тази естествена реакция, никой никога не узна. Мигновението, когато все още нещо можеше да се направи, отлетя прекалено бързо, за да може Единното Психопространство да реагира.

И отнесе със себе си хората във Вечноста.

В предпоследния миг се появи слаб зачатък на мисъл, когато всеки разум като че ли се прощаваше с останалите: „Сбогом, скъпи приятели…“

А после…

После се възцари безмерно тъмнина.

Модиун се изправи, седна в кревата и си каза:

— Боже милостиви!

Докато произнасяше тези думи милиони наносекунди изтекоха в безвремието. Той скочи от кревата, запали осветлението. Когато се опомни, вече се бе озовал в яркоосветената всекидневна. Едва след това осъзна слабото конвулсивно потръпване в десния крак, слабостта, която го обземаше. Прасците и бедрата му отказваха да се движат, той се свлече на пода, извъртя се на хълбок, започна да рита, разтресе се целият.

Трудно му беше дори и да вижда. От напрежение пред очите му се бе появило петно, взорът му се разтвори в гъста пелена, сякаш двигателните центрове на мозъка бяха засегнати. Усещаше времето като пулсиращ, заголен нерв.

„Господи мили, какво става?“

Усети някакъв интензивен източник на горещина. Очите, лицето и тялото му се нагорещиха, пламнаха. Бе смайващо и ставаше автоматически.

Вода! На всяка цена му трябваше някаква течност! Цел, която го накара да се запрепъва към трапезарията. Чашата се разтрепери в ръката му. Не можа да я удържи, разплиска съдържанието й, докато се опитваше да я поднесе към устата. Ала почувства прохладната влага, която потече по брадичката, по голите му гърди, по краката.

Благодарение на влагата и прохладата успя да възвърне разсъдъка си. Достатъчно, за да осъзнае своите чувства.

Гняв!

Гневът роди мисъл, която обхвана свободно реещите се в разума му усещания, насочи го право към обекта на неговото ожесточение.

И тъй като яростта включваше в себе си движение, той затича обратно към спалнята и бързешком се облече. Обличането го задържа. Разярението го обземаше. Модиун най-сетне изскочи навън и затича надолу по алеята.

Стигнал до първата улица, към него веднага приближи свободен автомобил. Едва сега Модиун със закъснение си даде сметка, че в момента на бедствието не бе почувствал съзнанието на Судлил в общия мисловен порой. През целия път той не престана да си задава въпроси относно загадъчната причина на нейното отсъствие, което го обезкуражаваше.