Алфред ван Вогт
Битка за вечността (22)

XXII

Всичко приключи.

Поне за хората-животни повече проблеми нямаше. Когато се завърнаха в своето спално помещение, четиримата бяха някак си изнервени. Но тъй като нищо не се случи, когато съседите им по легла ги наобиколиха, започнаха да ги потупват дружески по раменете и да им стискат ръцете, а дори имаше и аплодисменти, те бързо отново се нагодиха към своето безгрижно съществуване.

Разбира се, бяха добили суровия опит. Силата на стреса, който бяха изживели, се прояви за първи път още щом се озоваха в каютата на Модиун. Когато Модиун, който беше в банята, излезе оттам, ги завари да оглеждат всичко наоколо с удивление. Сякаш бяха забравили няколкото часа, прекарани по-рано тук. Изучаваха разкошната гостна и изразяваха своите чувства с възклицания, наслаждаваха се на прекрасната мебелировка в стаята. Но щом видяха кухнята с отделна столова, те се разприказваха, изразиха с думи своето възхищение.

— Дявол да го вземе, приятелю! — Руузб подозрително заклати глава. — Това се казва класа! Как го постигна?

— Да, как? — заинтересува се и Неррл.

Иггдооз и Дуулдн стояха на място, не мръдваха, очите им се бяха облещили от любопитство.

Модиун им даде обяснението, което бе получил от високопоставения офицер-хиена.

— Както ми казаха, докато се пренасях — започна той, — тъй като не съм бил предвиден в списъка за спалните помещения, единственото свободно място се намерило сред каютите, запазени за офицерите.

— Дявол да го вземе! — не преставаше да се удивява Руузб. — Май наистина си струвало да си нелегален пасажер!

Модиун великодушно продължи:

— Приятели, защо не идвате да се храните тук с мен? Така ще можем да бъдем заедно!

Те охотно се съгласиха, а Модиун си осигури компания, което беше доста приятно. Не че компанията им бе изключителна. Те просто не спираха да говорят за предстоящото кацане. Темата стана неизбежна. След като отиваха на допълнителни тренировки, Модиун включваше телевизора на вътрешен обхват. На екрана се появяваха високопоставени хора-хиени, които говореха за същото. Един-единствен канал излъчваше музика и при това все различна.

На втория ден четиримата пристигнаха в неговата каюта с пакети и дълъг прибор, който излъчваше статистически заряд, веднага регистриран от една от системите на възприятие в мозъка на човешкото същество. Модиун огледа оръжието, видя, че е с неземен произход и конструкция.

— Твърде изобретателно! — произнесе, като върна оръжието на собственика му, човека-ягуар. На бузите на Дуулдн разцъфнаха познатите яркочервени петна.

— Ти подиграваш ли се! — запита той. — Много вода изчете, докато главата ми схвана как се действа с това чудо. А ти се държиш така, все едно всичко ти е ясно…

— Ами… — Модиун не знаеше какво да каже.

— Сигурно по-рано го е виждал в Африка? — подметна Руузб от другия край на стаята. — Нали, Модиунн?

Модиун с радост прие щастливото обяснение.

— Прилича на онези, които съм виждал в Африка — каза той спокойно. — Зарядът се намира в този удължен ствол. — Той посочи издутината, следваща долната част на цевта на това своеобразно оръжие, подобно на пушка. — Ако този бутон се натисне с палец, зарядът се освобождава. Съдейки по размерите, предполагам, че енергията, която се освобождава при мигновения изстрел, би могла да преобразува въздушна колона от петстотин метра в електростатичен проводник, а електрическият ток на малкото вътрешно динамо застига всяка цел без пропуск. Мисля си, че с хиляда ампера при шестотин и шестдесет волта, е напълно достатъчно да се убие даже и невидоизменен слон!

Той поклати глава и тъжно заяви:

— Колко жалко!

— Какво толкова му е жалкото? — запита го Дуулдн. — Сигурно ще ни се наложи да го използваме, за да се защитаваме. Знае ли се на какво ще попаднем?

Тъй като те не предполагаха истинската цел на експедицията, Модиун прекрати разговора.

По време на обяда, докато се хранеха заедно, Модиун научи, че кацането беше предвидено за следващата сутрин.