Алфред ван Вогт
Битка за вечността (18)

XVIII

— Възразявам срещу въпроса, защото онова, в което са обвинени подсъдимите, не се явява престъпление по законите на човека, преди той да се оттегли отвъд бариерата и да остави останалата част от Земята на неговите приятели хората-животни.

Аргументирал така своята гледна точка, Модиун продължи:

— А ако това все пак може да бъде прието за престъпно деяние, то е незначително и възможното наказание за такова е не повече от два-три дена арест в каютата!

Тук в своята реч той бе прекъснат от съдията… който заяви, че по неговото определение подсъдимите бяха обвинени в значимо престъпление.

— По ваше определение? — не разбра Модиун.

— Да! — бе отговорът.

— Покажете ми това определение! — не отстъпи Модиун.

Съдебният секретар, ерудиран на вид човек-хиена, облечен в пъстра риза и тъмносин костюм, донесе някаква книга, в която на страница двеста деветдесет и пета, в глава тридесет и първа, в параграф четвърти ред седми завършваше с думите: „… следва да се счита за значимо престъпление, което се наказва с тежък тъмничен затвор, глоба или със смърт!“

— Разрешете да погледна! — пожела Модиун.

Секретарят се обърна към съдията, искайки негласно съгласие и когато последният кимна, подаде дебелия том на човека. Модиун прочете написаното, отгърна на първата страница, прочете и там, след което с победоносен вид заяви:

— Това не е законът, създаден от човека, а неправилна и неприемлива реакция на малцинствена група от хора-хиени.

Хиената-съдия отсече:

— За мен този закон е правилен и приложим!

Гласът му бе позагубил вежливия тон.

— По мое мнение — продължи Модиун, — вие сте длъжни да признаете подсъдимите за невинни, на основание, че престъплението им е недоказано.

— Единственият ми въпрос към вас е: смятате ли да давате показания или не? — запита го съдията. — Ако отговорът ви е отрицателен, то ще ви помоля да освободите мястото на свидетеля.

Вече говореше с явно раздразнение. Модиун прецени, че едва ли сега бе най-подходящият момент да си отиде, затова се съгласи:

— Ще давам показания, но си запазвам правото отново да повдигна този въпрос, когато сметна за необходимо.

За кой ли път съдията се обърна към хиената-прокурор.

— Продължавайте да разпитвате свидетеля! — нареди последният.

— Как попаднахте на борда на този кораб? — запита прокурорът.

— Прекосих космодрума и така стигнах до един от стотиците входове, двеста или триста. Влязох в един асансьор. Той ме качи на около сто етажа и от него излязох в някакъв коридор. Бях убеден, че благополучно съм се озовал на борда на кораба и това мое убеждение се оказа правилно! — приключи набързо Модиун.

След края на разказа в заседателната зала се възцари тишина. Високият и слаб човек-хиена, който бе задал въпроса, изглеждаше смутен. Ала след известно време се овладя и продължи:

— Обърнете се към скамейката на подсъдимите!

Модиун се подчини и естествено видя своите четирима приятели.

— Познавате ли някого от тях? — запитаха го.

— Познавам ги всичките! — бе отговорът на Модиун.

Арестуваните се размърдаха, зашумяха. Неррл сякаш се срути в креслото, като че ли бе поразен от гръм.

— Тишина! — с рязък глас се развика съдията към обвиняемите. — Пазете ред и тишина!

Прокурорът продължи.

— Присъствала ли е някоя от тези личности — и той насочи ръка към обвиняемите, — докато сте пресичали космодрума, изкачвали сте се с асансьора и сте прониквали на борда на кораба?

От мястото си Модиун можа да види как се напрегнаха всички хора-животни в залата. Почувства как много от тях неволно стаиха или забавиха дишане, очакващи, че отговорът му ще бъде утвърдителен. Модиун се обърна към съдията:

— Ваша Милост, разбирам, че на моя отговор на този въпрос се придава голямо значение. Сякаш всеки автоматически предполага, че утвърдителният отговор ще навреди на арестуваните. И вие ли така смятате?

Високото и слабо същество се наклони към него:

— Вашето едничко задължение като свидетел — почти доверително му каза той, — е да отговорите правдиво на този въпрос. А какви изводи аз ще си направя в окончателната присъда, зависи от логиката, според която се ръководя.

— Въпреки това — възрази Модиун, — вие сте член на малобройна група, завзела всички важни държавни постове, в това число съдебната власт, където единствени хората-хиени имат право да водят процеси и да представляват съдебни заседатели. Това ме кара да подозирам, че вашата присъда би могла да се окаже не съвсем безпристрастна. Ако можете да ме убедите, че наистина ще бъдете безпристрастен, аз с радост ще отговоря на въпроса.

— Ще бъда безпристрастен! — категоричен бе съдията.

Модиун поклати глава.

— Боя се, че не можем да се разберем. Всеки може да твърди че съдът е безпристрастен. Но как можете да ме убедите, имайки предвид, че принадлежите към малцинството, узурпирало властта, как тогава ще ме убедите, че нямате предразсъцъци към обвиняемите?

— Отново съм принуден да ви помоля или да давате показания, или да се оттеглите! — хладно отвърна съдията.

— Да, ще давам показания! — отговори Модиун.

— Много добре! Тогава, какъв е вашият отговор?

— Арестуваните бяха с мен, когато се качих на борда на кораба!

— Ахххххххххх! — възкликна аудиторията.

Бяха реагирали като един. Бе една-единствена въздишка, сякаш много същества наведнъжж си бяха отдъхнали.

Чукчето на съдията призова към въдворяване на реда. Когато най-сетне в залата отново се възцари мълчание, Модиун се обърна към адвоката:

— Виждате ли, предполагам, че връзката на четиримата арестувани с мен се счита за важна улика против тях?

— А какво друго очаквате да предполагаме? — запита го съдията, едва прикривайки своето тържество.

Човекът го изгледа със съжаление.

— Предположението, че те са ме придружавали, не може да послужи за обвинение. Това че са били с мен, не означава, че те са знаели моите намерения! — Модиун махна с ръка. — Могат да съществуват множество подобни предположения…

Съдията кимна на прокурора.

— Продължете разпита на свидетеля и обърнете особено внимание на въпросите, който той повдигна. В края на краищата, той струва ми се отговаря напълно правдиво. Така че сдобийте се истината!

В предложението имаше смисъл, Модиун трябваше да се съгласи. При все че можеше да разсъждава философски за истината, той не възнамеряваше да лъже за изминалите събития. Ето как прокурорът започна да извлича от него признание след признание. В крайна сметка Модиун отговори утвърдително — да, четиримата обвиняеми предварително знаеха за намерението му да се качи на междузвездния експедиционен кораб. Да, истина беше, един от обвиняемите го беше предложил, а останалите се бяха съгласили с плана му.

Когато Модиун приключи, съдията хвърли бърз поглед към адвоката на защитата.

— Имате ли въпроси към вашия свидетел, господин адвокат?

— Не! — бе отговорът. — И не виждам смисъл да си губим повече времето, като продължаваме това съдебно заседание.

— Съгласен съм с вас! — прие съдията.

След което се обърна към арестуваните.

— Станете! — нареди им.

Четиримата обвиняеми нерешително се изправиха.

Съдията зачете присъдата.

— Имайки предвид, че вашата вина бе потвърдена от показанията на този свидетел… — започна той.

— Хей! — високо извика Модиун, като се опита да го прекъсне.

Съдията не му обърна внимание и уверено продължи.

— Разпореждам и четиримата да бъдете отведени във вашата килия…

— Ами съдебните заседатели? — разкрещя се Модиун. — Нали това е процес със съдебни заседатели?

— …и задържани там една седмица, докато пристигне отговора на върховния апелационен съд. Ако върховният съд не ви помилва, точно след седмица вие ще бъдете разстреляни от наказателното отделение, използващо оръжие с енергия N.

Той направи знак на полицаите, които стояха край задържаните.

— Отведете осъдените — нареди им. После се обърна към Модиун и с вежлив тон му заяви:

— Искам да ви благодаря за честните показания, които ни помогнаха да установим виновността на четиримата обвиняеми без допълнителни бюрократически процедури.

— Дали? — със съмнение отвърна Модиун.