Фредерик Форсайт
Афганеца (6)

6.

Мартин се върна в парашутните части и макар да не му задаваха въпроси — най-малкото защото им бе наредено да не го правят, вече му се носеше славата на загадъчен тип. Две необясними отсъствия от служба, всяко по половин година, при това в рамките само на четири години — предостатъчно любопитни факти за всяка армейска част. През 1992-ра го изпратиха във военния колеж в Камбърли, а после обратно в министерството, ала вече със звание майор.

Разпределиха го отново в Управлението за специални военни операции, но този път в Трети отдел, който отговаряше за Балканския полуостров. На Балканите бушуваше война и предвождалите от Милошевич сърби продължаваха да отвращават останалия свят със зверските масови убийства, които наричаха „етническо прочистване“. Мартин прекара следващите две години зад бюро и накрая това почна да го изнервя.

Офицерите, служили в САС, могат да се върнат в спецчастите само по покана. Майк Мартин получи тази покана в края на 1994-та. Беше по-хубаво от най-хубавия коледен подарък. Но не и за Лусинда.

Двамата нямаха деца. Имаха кариери, всяка от които се развиваше в своята си посока. На Лусинда бе предложено повишение, шанс, който тя не искаше да изпуска, но за целта трябваше да се премести на север. Когато на Мартин бе наредено да поеме командването на бригада „Б“ от 22-ра дивизия на САС и да я поведе на тайна операция в Босна, отношенията им вече бяха доста обтегнати. Привидно бригадата щеше да е част от мироопазващите структури на ЮНПРОФОР, но в действителност щеше да издирва и арестува военнопрестъпници. Не му разрешиха да разкаже подробностите на Лусинда, а само да й съобщи, че се налага да замине.

Това беше последната капка. Лусинда предположи, че отново го прехвърлят в арабския свят, и му постави ултиматум: да избере парашутистите, САС и проклетата си пустиня или да се премести с нея в Бирмингам и да запази семейството си. Той помисли малко и избра пустинята.

* * *

Далеч от уединените долчинки в Спин Гар старият партиен лидер Юнис Халес почина и Хизб Ислами вече бе под пълния контрол на Хекматиар, човек, чиято жестокост Измат презираше.

През февруари 1994-та, в месеца, в който се роди детето на Измат, президентът Наджибула бе свален от власт. За негов заместник бе избран професор Раббани, ала пущуните не приемаха да бъдат управлявани от таджик. Извън Кабул всичко на пръв поглед бе в ръцете на военните главатари, но реално страната тънеше в хаос и анархия.

Случваше се и нещо друго. След войната хиляди млади афганистанци се завърнаха в пакистанските мадраси, за да завършат обучението си. Други пък — най-младите, които дори не бяха участвали във военните действия — напуснаха Афганистан, за да получат поне някакво образование. И през следващите години мозъците им биваха промивани от уахабитите. Сега тези момчета започваха да се връщат по родните си места, но философията им бе коренно различна от тази на Измат Хан.

Юнис Халес беше много набожен човек, но по своему умерен, така че в неговите мадраси се преподаваше с известна сдържаност. В останалите обаче се наблягаше само върху свръхагресивните пасажи на Строфите на меча от свещения Коран. От своя страна, старият Нури Хан, макар също набожен, не виждаше защо човек трябва да пренебрегва музиката, танците, спорта или толерантността към останалите.

Повечето от младежите, завърнали се в Афганистан, бяха зле образовани от полунеграмотните си имами. Не знаеха нищо за живота, за жените (повечето живееха и умираха, без да са докоснали жена) или дори за културата на собственото си племе — така, както я бе научил от баща си самият Измат. Освен Корана ги вълнуваше само още едно — войната.

През лятото на 1994-та Измат Хан и един негов братовчед заминаха за Джалалабад. Така станаха свидетели на голямото клане, извършено от хората на Хекматиар в малко селце край града. Селяните просто бяха отказали да плащат непосилния данък. Двамата видяха обезобразените трупове на мъжете, пребитите жени и горящите къщи. Измат Хан беше отвратен. А в Джалалабад разбра, че насилието е напълно обичайно за тези територии.

Сетне далеч на юг се случи нещо друго. Тъй като правителство на практика не съществуваше, афганистанската армия вършеше услуги на този главатар, който предложеше най-много пари.

В покрайнините на Кандахар група войници отвлече две невръстни момичета и ги изнасили многократно. Местният духовник, който беше глава и на религиозно училище, се появи в армейския лагер с трийсет свои ученици с шестнайсет пушки. Въпреки че силите изглеждаха неравностойни, те не само успяха да линчуват войниците, но и да обесят командира им на дулото на един танк. Името на духовника бе Мохамад Омар — или молла Омар. Дясното му око беше загубено в битка.

Новината се разнесе бързо. Мнозина го потърсиха за помощ. Той откликваше на всяка молба — без да иска пари, ясени, храна или каквато и да било награда. Хората му се превърнаха в герои. До декември 1994-та броят им вече надхвърляше 12 000. Всеки от тях носеше черен тюрбан като учителя си. Наричаха се „учениците“. На пущу „ученик“ е „талиб“, множественото число е „талибан“. Започнаха като пазители на няколко селца, превърнаха се в огромно движение, а когато завзеха Кандахар и в алтернативно правителство.

Пакистан открай време се опитваше да свали таджика в Кабул, за да сложи на неговото място Хекматиар, но засега опитите оставаха безрезултатни. И понеже пакистанското военно разузнаване беше инфилтрирано от ултраортодоксални мюсюлмани, подкрепата им се пренесе върху талибаните. Когато завзе Кандахар, новото движение получи в наследство огромни количества оръжие, танкове, бронирани автомобили, камиони, шест изтребителя „МиГ-21“ и шест бойни хеликоптера. Постепенно талибаните започнаха да завземат територии на север. През 1995-а Измат Хан прегърна жена си, целуна детето си и слезе от планината, за да се присъедини към тях.

По-късно, докато лежеше на пода на килията си в Куба, Щеше да си спомни, че онези дни сред семейството бяха най-щастливите в живота му. Беше на двайсет и три.

Разбра за тъмната страна на талибанското движение твърде късно. Макар пущуните да бяха набожни, в Кандахар вярата им бе подложена на възможно най-страховитите изпитния, които беше виждал светът на исляма.

Всички девически училища бяха затворени. Жените нямаха право да напускат къщите си сами и да се движат без бурки — одежди, които покриваха целите им тела и глави. Тропането на женските налъми по плочките беше немислимо заради нечистите помисли, които би предизвикало.

Песните, танците, музиката, спортът и пускането на хвърчила, превърнало се в национално забавление, също бяха забранени. Молитвите бяха задължителни пет пъти дневно. Мъжете трябваше да носят бради. За реда следяха млади фанатици с черни тюрбани, които познаваха единствено Строфите на меча, жестокостта и войната. От освободители те се бяха превърнали в нови агресори, но походът им не можеше да бъде спрян. Целта им бе да сринат властта на военните главатари, а тъй като народът мразеше безчинстващите банди, бе готов дори на новите правила. Те поне означаваха ред, законност, никаква корупция, престъпления и изнасилвания. Молла Омар обаче беше просто войнстващ духовник. Революцията, започнала от обесването на един командир на дулото на танк, завърши с уединението му в Кандахар. Последователите му бяха като пренесени от Средновековието и едно от нещата, които не познаваха, беше страхът. Те боготворяха едноокия молла, скрил се зад крепостните стени, и осемдесет хиляди от тях загинаха в негово име. Далеч оттам, в Судан, високият саудитец, който командваше 20 000 араби, просто наблюдаваше и изчакваше.

Измат Хан се присъедини към лашкар от мъже, събрани от собствената му провинция — Нангархар. Те веднага оцениха новия си другар, който имаше опит във войната с руснаците и дори беше раняван.

Талибанската войска не беше истинска армия. Нямаше командващ генерал, щаб, офицери, чинове и инфраструктура. Всеки лашкар беше полунезависим, подчинен на племенния си вожд, който най-често се задържаше на власт заради уменията си в боя и религиозното си благочестие. Досущ като мюсюлманските воини от първите халифати, тази войска домиташе враговете си с фанатична смелост, която й създаде такава репутация, че често отсрещната страна просто се предаваше, без да произведе и изстрел.

И когато накрая се сблъскаха с истинска армия, а именно със силите на харизматичния таджик Шах Масуд, талибаните понесоха нечувани загуби. Не разполагаха с медицински корпус и ранените просто умираха безпомощни край пътищата. Но продължаваха да прииждат нови и нови бойци. Пред портите на Кабул талибаните и Шах Масуд проведоха кратки преговори, но в крайна сметка той не прие условията им и се оттегли в собствените си територии на север. Така започна поредната гражданска война — този път между талибаните и Северния съюз на таджика Масуд и узбека Достум. Беше 1996-а. Само Пакистан (който го създаде) и Саудитска Арабия (която го финансира) признаваха новото чудато правителство на Афганистан.

За Измат Хан жребият бе хвърлен. Старият му съюзник Шах Масуд сега беше враг. Горе-долу по това време от един самолет, кацнал далеч на юг, слязоха високият саудитец, с когото Измат бе разговарял в Шаджи преди осем години, и тантурестият доктор, който бе измъкнал руския куршум от крака му. Двамата незабавно изразиха уважението си към молла Омар под формата на много пари и екипировка и така спечелиха вечната му преданост.

След превземането на Кабул във войната настъпи затишие. Още с влизането си в града талибаните измъкнаха бившия президент Наджибула от убежището му, мъчиха го, обезобразиха го и накрая овесиха трупа му на един уличен стълб. Това подсказа как смятат да управляват. Измат Хан не харесваше неоправданата жестокост, макар да бе участвал в много боеве и да бе израснал от доброволец до командир на собствен лашкар, в който непрестанно прииждаха нови и нови бойци, привлечени от лидерските му умения. В крайна сметка лашкарът му се превърна в една от четирите дивизии на талибанската армия. По някое време обаче той помоли да му разрешат да се завърне в Нангархар и беше назначен за губернатор на провинцията. Работеше в Джалалабад и можеше често да отскача да вижда жена си и детето си.

Никога не бе чувал за Найроби или Дар ес Салам. Не бе чувал и за човек на име Уилям Джеферсън „Клин“ тън. Но знаеше достатъчно за Ал Кайда, чиито последователи бяха обявили глобален джихад срещу всички неверници и най-вече срещу далечната Америка.

Това обаче не беше неговият джихад. Той продължаваше битката си срещу Северния съюз, за да успее веднъж завинаги да види родината си обединена.

Към момента Северният съюз бе приклещен в два относително малки анклава. Хазарейците бяха притиснати в планините Дарай Съф, а остатъците от войската на самия Шах Масуд — в труднодостъпната долина Панджшир и в североизточната провинция Бадахшан.

На 7-и август пред американските посолства в две африкански столици избухнаха бомби. Измат така и не разбра за това. Слушането на чужди радиостанции беше забранено и той се подчиняваше на новите правила. На 21-ви август Америка изстреля към Афганистан седемдесет ракети „Томахоук“. Те долетяха от ракетоносците „Каупен“ и „Шайлоу“ в Червено море, от разрушителите „Брискоу“, „Елиот“, „Хейлър“ и „Милиъс“, и от подводницата „Кълъмбия“, всичките разположени в Арабския залив южно от Пакистан.

Ракетите бяха насочени към тренировъчните лагери на Ал Кайда и пещерите на Тора Бора. Една от заблудените обаче се заби в скалите над Малоко-зай. Взривът в планинските недра разцепи масива и свлече част от него. Десет милиона тона скали се стовариха в равнината.

Измат завари ужасяваща картина. Цялата равнина бе погребана. Вече нямаше река, ниви, градини, стада, джамия и къщи. Семейството и съседите му бяха загинали. Родителите му, роднините му, жена му и детето бяха погребани под милиони тонове скала. Нямаше нито къде, нито защо да копае. Вече беше човек без корени и близки.

Коленичи на земята под лъчите на залязващото августовско слънце, обърна се на запад към Мека, опря чело в камъните и започна да се моли. Този път обаче молитвите му бяха различни. Закле се да отмъсти и да поеме на личен джихад срещу хората, които му бяха причинили всичко това. Така Измат обяви война на Америка.

След седмица се отказа от поста си и замина за фронта. Би се срещу Северния съюз цели две години. Междувременно великолепният тактик Шах Масуд контраатакува и нанесе огромни загуби на неопитните талибани. А в Мазар и Шариф имаше жестоки кланета — първо местните хазарейци се вдигнаха на бунт и убиха шестстотин талибани, сетне талибаните им отмъстиха, като изклаха над две хиляди цивилни.

* * *

След подписването на Дейтънското споразумение бойните действия в Босна формално приключиха. Но последствията бяха кошмарни. Сцена на сраженията бяха основно мюсюлманските територии в Босна, макар в тях да участваха босненци, сърби и хървати. Войната се превърна в най-кървавия конфликт от Втората световна насам.

Повечето зверства бяха причинени от много по-добре въоръжените хървати и сърби. Европа засрамено организира военен трибунал в Хага и зачака първите присъди. Виновниците обаче едва ли щяха да вдигнат ръце и доброволно да се явят пред съда. Милошевич не само нямаше никакво намерение да вземе мерки, но вече подготвяше десант в друга мюсюлманска провинция — Косово.

Част от Босна — едната трета от територията й, в която живееха предимно сърби, се обяви за Сръбска република и на практика повечето военнопрестъпници потърсиха убежище именно в нея.

Задачата беше следната: открийте ги, идентифицирайте ги, хванете ги и ги докарайте пред съда. Хората от САС изкараха почти цялата 1997-а в преследване на предполагаемите заподозрени във военни престъпления. Спецчастите живееха и се придвижваха основно из поля и гори.

През 1998-а Мартин се върна в Англия и в парашутните войски, вече със звание полковник. Назначиха го за инструктор във военния колеж в Камбърли. След година стана командир на Първи батальон, известен още като Пара Едно. По същото време съюзниците от НАТО отново се струпаха на Балканите, за да се опитат да предотвратят поредното масово клане.

Разузнаванията и във Великобритания, и в САЩ успяха да убедят правителствата си, че Милошевич планира да „прочисти“ бунтовната провинция Косово и да принуди поне 1,8 милиона от жителите й да се изселят в съседна Албания. Съюзниците му дадоха ултиматум, на който той не обърна никакво внимание, и скоро колони от мизерстващи и ридаещи косовари бяха изтикани през планинските проходи към Албания.

Отговорът на НАТО не бе по суша, а по въздух. Бомбардировките продължиха седемдесет и осем дни и разрушиха не само Косово, но и самата Югославия. Милошевич най-сетне клекна, а НАТО се нанесе в Косово, за да се опита да въведе ред в провинцията. За командващ на операцията беше назначен генерал Майк Джаксън, прекарал цялата си кариера в парашутните части, и Пара Едно съвсем логично замина с него.

Това вероятно щеше да е последната проява на Майк Мартин „на терен“, ако не бяха момчетата от Уест Сайд.

* * *

На 9-и септември 2001-ва из талибанската армия се разнесоха новини, които доведоха до многократни гръмки възгласи „Аллах акбар“ — „Аллах е велик“. Небето над лагера на Измат Хан край Бамиян бе раздрано от изстреляните в щастлив делириум куршуми. Ахмад Шах Масуд беше убит. Врагът беше мъртъв. Нямаше го вече мъжа, чийто чар крепеше политиката на безполезния Раббани, чиято хитрост караше съветските войски да изтръпват от ужас и чиито военни познания толкова пъти бяха разбивали талибаните.

Убийците му бяха двама фанатизирани мароканци с крадени белгийски паспорти, предрешени като журналисти и изпратени от Осама бин Ладен в услуга на неговия приятел, молла Омар. Идеята за този заговор обаче не бе на саудитеца, а на доста по-умния му съратник Айман ал Зауахири, който реши, че ако Ал Кайда направи този жест към Омар, едноокият духовник никога, дори след предстоящите събития, няма да ги екстрадира от страната си.

На 11-и септември над Източното крайбрежие бяха отвлечени четири американски самолета. В следващите деветдесет минути два от тях разрушиха Световния търговски център в Манхатън, един се заби в Пентагона, а плановете на терористите в четвъртия бяха осуетени от храбрите действия на пътниците и той се разби в полето.

Самоличността на терористите и вдъхновителите им бе разкрита за няколко дни. Новият американски президент отправи към молла Омар ясен ултиматум: предай ни водачите на терористичната мрежа или си понеси последствията. Омар просто нямаше как да изпълни условието, най-вече заради убийството на Масуд. Такива бяха правилата.

* * *

Годините на гражданска война и варварство бяха превърнали някогашната богата британска колония Сиера Леоне в мръсна дупка, в която царуваха хаосът, бандитизмът, болестите и бедността. Преди няколко години англичаните все пак решиха да се намесят и успяха да убедят ООН да изпрати 15 000 войници. Те в общи линии прекарваха дните си в казармите в столицата Фрийтаун, защото джунглата извън града им се виждаше твърде опасна. Единствено британската част обикаляше извън столицата.

В края на август патрул от единадесет ирландски рейнджъри беше подмамен в селцето, в което се намираше щабът на бунтовническата група, наричаща себе си „Момчетата от Уест Сайд“. Членовете й бяха абсолютни психопати, по цял ден се наливаха с алкохол, втриваха кокаин във венците си и дори нарязваха ръцете си, за да посипят с наркотик раните и да изпитат действието му колкото се може по-бързо. Ужасяващите действия на тези четиристотин въоръжени до зъби мъже бяха познати из цялата провинция. Рейнджърите бяха безпроблемно надвити и взети в плен.

След кратък престой в Косово Майк Мартин беше довел Пара Едно в лагера Уотърлу във Фрийтаун. След дълги преговори за петима от рейнджърите беше платен откуп. Останалите шестима бяха обречени на смърт. Британският министър на отбраната, сър Чарлз Гътри, издаде заповед: „проникнете със сила и ги измъкнете!“

Ударният отряд се състоеше от четиридесет и осем бойци от САС, деветдесет от Пара Едно и двадесет и четирима морски пехотинци. Десетима войници от САС бяха спуснати в джунглата край бандитското селище седмица преди атаката и предаваха информация оттам. Всичко, което Момчетата от Уест Сайд кажеха или направеха, ставаше достояние на командването. Именно така британците разбраха, че не е останал никакъв шанс за мирно решение на проблема.

Майк Мартин се включи с втория екип минути след като бунтовническа мина рани шестима войници от първата група, включително командира й, и това наложи спешната им евакуация.

Селото или по-точно двете селца — Гбери Бана и Магбени, бяха разположени на бреговете на калната река Рокел. САС и морските пехотинци атакуваха Гбери Бана, където бяха заложниците, като успяха не само да ги спасят, но и да удържат на яростните контраатаки. Парашутистите поеха Магбени. Във всяко от селцата имаше по около двеста от Момчетата от Уест Сайд. Шестима от тях бяха пленени, неколцина избягаха в джунглата. Никой не си направи труда да преброи убитите, но бяха над триста.

САС и Пара Едно дадоха дванайсет ранени, а един от хората на САС, Брад Тиниън, почина от раните си.

Майк Мартин лично поведе битката в Магбени. Беше старомоден бой със стрелба от упор и ръкопашни схватки. Десантчиците от южната страна на Рокел бяха изгубили радиостанцията си в същия взрив, в който бе ранен командирът на първата група. Затова кръжащите над селцата хеликоптери нямаха никаква информация къде точно са целите им. В крайна сметка войниците бяха принудени да атакуват с гневни викове, ругатни и отсечени команди, докато най-сетне Момчетата от Уест Сайд не се разбягаха и не намериха смъртта си.

Почти половин година след този ден — Майк Мартин си беше у дома — телевизията показа ужасяващите кадри на врязващите се в кулите-близнаци пътнически самолети. Седмица по-късно стана ясно, че САЩ ще проникне в Афганистан, за да потърси отговорните за това нападение, независимо дали в Кабул са съгласни, или не.

Лондон начаса обеща подкрепата си и Щатите поискаха услугите на британските летящи танкери и спецчастите. Шефът на МИ-6 в Исламабад също се обади за помощ. На пръв поглед във Воксхол Крос можеха да се справят и сами, подкрепа пожела и британският военен аташе в Пакистан. Така че Майк Мартин напусна бюрото си в щаба на парашутните сили в Олдършот и хвана следващия полет за Исла-мабад, където щеше да изпълнява ролята на офицер за свръзка между специалните части.

Пристигна там две седмици след взривяването на Световния търговски център и в деня, в който съюзниците проведоха първите си атаки.