Фредерик Форсайт
Афганеца (5)

5.

Младежът се втренчи в непознатия. Сякаш не бе чул казаното от Нури Хан.

— Той афганец ли е?

— Не, ингилиз.

Измат Хан се слиса. Та това бе вечният враг. Нещо повече, имамът в мадраса заклеймяваше англичаните с яростна злъч. Този човек беше кафир, неверник и насрани, християнин, който цяла вечност щеше да гори в ада. И сега той трябваше да го съпроводи през стотици километри в планините чак до прочутата долина на север? Да прекара дни и нощи с него? А баща му, при все че беше добър човек и добър мюсюлманин, го бе нарекъл „приятел“. Как бе възможно?

Англичанинът докосна гърдите си над сърцето.

— Салаам алейкум, Измат Хан.

Нури Хан не говореше арабски, въпреки че в последно време към планинците се бяха присъединили много арабски доброволци. Те общуваха единствено едни с други, вършеха свои си неща и нямаше никаква причина да се сближаваш с тях. Но Измат беше чел Корана много пъти, а Коранът бе на арабски. Пък и имамът говореше само на този език. Така че момчето знаеше достатъчно.

— Алейкум ас-салаам — отвърна то. — Как те викат?

— Майк — каза мъжът.

— Ма-айк — повтори Измат. — Странно име.

— Добре, да пием чай — намеси се баща му. Тримата стояха на входа на една пещера на петнайсетина километра от останките от разрушеното им селце. По-навътре в пещерата, достатъчно далеч от входа, за да не изпуска издайнически дим навън, гореше неголям огън.

— Ще преспим тук, а на сутринта двамата тръгвате на север. Аз отивам на юг при Абдул Хак. Ще има голяма операция на пътя между Джалалабад и Кандахар.

Хапнаха козешко и оризови питки. После си легнаха. Преди изгрев Измат и спътникът му поеха на север.

Пътят им минаваше през малки долчинки, където лесно можеха да намерят убежище. Но между тях имаше и скалисти хребети, сред които щяха да са постоянно изложени на опасност. Затова решиха да се придвижват по тях нощем, а денем да прекосяват долчинките.

На втория ден ги застигна лош късмет. Напуснаха бивака си преди изгрев слънце и призори се озоваха тъкмо пред един оголен хребет. Ако изчакаха, щяха да загубят цял ден, затова Измат Хан настоя да продължат. И точно когато бяха на средата на скалистия склон, чуха бумтенето.

Хвърлиха се на земята и замряха, но вече бяха закъснели. Над билото срещу тях се появи съветски боен хеликоптер Ми-24 Д, известен още като „Хинд“. Единият пилот явно бе мернал движение или проблясък, защото хеликоптерът смени курса и се насочи право към тях. Ревът на двата двигателя „Изотов“ ставаше все по-мощен, както и добре познатото тракане на перките.

Заровил глава между лактите си, Майк Мартин си позволи да хвърли светкавичен поглед към хеликоптера. Без съмнение ги бяха забелязали. Хеликоптерът идваше право към тях и се снишаваше за атака.

За всеки пехотинец е истински кошмар да бъде приклещен от боен вертолет на открито, без никаква подкрепа от въздуха. Мартин се огледа. На стотина метра имаше купчина камъни, която можеше да им послужи за временно прикритие. Той скочи, изкрещя на момчето да го последва и се затича натам. Остави петдесеткилограмовата си раница, но взе едната от тръбите, които така бяха заинтригували спътника му.

Ушите му бучаха от собствения му учестен пулс, тропота на момчешките крака отзад и воя на спускащия се към тях хеликоптер. Нямаше и да опита да пробяга разстоянието до камъните, ако не бе забелязал нещо обнадеждаващо. По всичко личеше, че хеликоптерът не носи бомби, а ракетните му установки са празни. Мартин жадно си пое въздух с надеждата, че е прав. И беше.

Сутрешната смяна на пилота Симонов и неговия помощник Григориев включваше полет над една долина, в която според разузнаването се укриваха муджахидини. Хеликоптерът първо стовари бомбите си от голяма височина, после се снижи и изстреля ракетите. От цепнатините в скалите изскочиха кози — ясен знак, че долу наистина има хора. Симонов разпердушини животните с повечето от патроните на 30-милиметровата картечница, после набра височина и обърна към съветската база край Джалалабад. Именно тогава Григориев забеляза някакво движение на скалите под тях и щом видя, че малките фигурки удрят на бяг, подготви картечницата. В момента, в който двамата бягащи се скриха зад куп камъни, хеликоптерът увисна на 600 метра височина и цевите забълваха куршуми. А после спряха. Симонов изруга. Беше изстрелял всичко по няколко кози, а сега под него имаше двама муджахидини! Трябваше бързо да презареди.

Хеликоптерът вдигна нос и се отдалечи с широк завой, за да избегне билото отпред.

Мартин и Измат Хан изпълзяха иззад укритието си. Момчето видя как ингилизът набързо разопакова овчите кожи и измъкна къса тръба. Измат бе улучен в бедрото, но не изпитваше болка. Просто стоеше като вцепенен.

Човекът от САС трескаво сглобяваше едната от ракетите „Блоупайп“, предназначени за Шах Масуд.

Някои ракети земя — въздух се насочват от наземен радар. Други ползват собствен радар, монтиран в корпуса. Трети се ориентират по инфрачервени лъчи. Четвърти са с топлинно насочване — регистрират температурата, излъчвана от двигателите на съответния летателен апарат, и я преследват.

„Блоупайп“ са устроени много по-просто. След като изстреля ракетата, боецът трябва да остане на мястото си и да я насочва с радиосигнали, излъчвани от миниатюрен пулт за управление. Основният недостатък е, разбира се, в риска, който трябва да се поеме пред лицето на приближаващия враг.

Мартин вкара ракетата в тръбната установка, включи батерията и жироскопа, зае позиция и видя през мерника, че хеликоптерът се връща. Тогава стреля. Ракетата изхвърча със свистене. Сега всичко зависеше само от него. Той предположи, че разстоянието до целта е около 1300 метра и бързо намалява. В този момент Симонов откри огън с презаредената картечница.

Четирите цеви под носа на хинда се завъртяха. Стотни от секундата по-късно съветският пилот забеляза пламъчето на носещата се към него ракета. Вече всичко бе въпрос на нерви.

Куршумите се забиваха в скалите, разхвърчаха се каменни отломки. Всичко продължи две секунди, но за това време над 70 куршума удариха земята край Мартин… докато Сине наведе хинда в опит да избегне ракетата.

Доказано е, че при опасност на пътя човек инстинктивно прави завой наляво. Точно затова, макар и въведено само в няколко страни, лявото движение всъщност е по-сигурно. Паникьосалият се шофьор предпочита да влезе в канавката, но на всяка цена да избегне челния удар.

Симонов се паникьоса и зави наляво.

Първата степен на ракетата падна и тя достигна свръхзвукова скорост. Мартин я насочи в свое дясно точно преди Симонов да извие. Предположението му излезе правилно. При завоя хиндът леко се наклони назад и бойната глава се заби право в корема му. Теглото й беше само три килограма, но дори при такава тежест ударът с над хиляда километра в час бе страховит. Главата проби бронята, ракетата проникна в хеликоптера и се взриви.

Потънал в пот на върха на ветровития хребет, Мартин видя как машината се разтресе от взрива, от двигателя й заизлиза пушек и тя започна да пада към долината.

При удара в речното корито от корпуса се извиси пламък, после стълб черен дим. Двамата руснаци бяха мъртви. Командирите им в Джалалабад със сигурност щяха да предприемат нещо. Пътят оттам можеше да изглежда дълъг и труден — но не и за изтребител „Сухой“.

— Да тръгваме — каза на арабски на момчето. То се опита да се изправи, ала не успя. И тогава Мартин видя кървавото петно на бедрото му и без да каже и дума, хукна да донесе раницата.

Разпра единия крачол на шалварите. Раната беше малка, но изглеждаше дълбока. Можеше да е причинена от някой от куршумите, можеше и да е от отхвръкнал камък. Нямаше как да знае обаче колко близо до бедрената артерия е. В Херефорд го бяха обучили да оказва първа помощ и на основните медицински умения, но в афганистанските планини — и то при надвиснала руска опасност — нямаше време за хирургически операции.

— Ще умрем ли, ингилиз? — попита момчето.

— Не и днес, стига такава да е волята на Аллах, Измат. Не и днес.

Мартин бе изправен пред сложна дилема. Имаше нужда От цялото съдържание на раницата си. Но можеше да носи само или нея, или момчето.

— Познаваш ли планините тук? — попита той.

— Разбира се — отвърна афганецът.

— Значи ще се върна тук с друг водач. Ще ми обясниш накъде да го упътя. Първо обаче ще заровя раницата и ракетите.

Отвори една правоъгълна метална кутия и извади спринцовка. Пребледнялото момче го наблюдаваше мълчаливо.

„Готов съм — помисли си Измат Хан. — Щом неверникът иска, нека ме измъчва. Няма да пророня и звук“.

Англичанинът заби иглата в бедрото му. Момчето не гъкна. След секунди морфинът започна да действа и болката се притъпи. Англичанинът вече бе извадил сгъваемата си лопата и ръчкаше с нея твърдата земя. Когато приключи, натика в дупката раницата и двете тръби и ги покри с купчина камъни. Сега никой нямаше да ги намери. Той се огледа и запомни мястото, за да може по-късно безпроблемно да открие снаряжението си.

Момчето заобяснява, че може да върви и само, но Мартин просто го метна на рамо и закрачи напред. Макар и мускулест, Измат беше слаб и не тежеше повече от раницата. И все пак изкачването във все по-разредения въздух Нямаше да е добър избор. Затова Мартин реши да се спусне По пътеката надолу към долината. Решението му се оказа правилно.

Свалените съветски хеликоптери и самолети привличаха тълпи пущуни, които набързо ги разфасоваха. Стълбът дим още не бе забелязан от руските патрули, а и последното, което беше изпратил по радиото Симонов, бяха неразбираеми викове. Но пушекът вече бе събрал група муджахидини, с които двамата се срещнаха в долината.

Измат Хан обясни какво се е случило. Планинците започнаха да се смеят и да тупат човека от САС по гърба. Той настоя спътникът му да получи сериозна помощ, което означаваше превоз и хирургическа намеса. Един от муджахидините каза, че познавал някакъв човек с муле, живеел наблизо, и отиде да го доведе. Дойдоха по тъмно. Мартин би втора морфинова инжекция на Измат.

После тримата с новия водач поеха през черната нощ. На сутринта стигнаха южната страна на Спин Гар. Там водачът спря, посочи напред и изсумтя:

— Шаджи. Араби.

После им каза, че няма да продължи и че си иска мулето. Последните два километра Мартин пренесе момчето на гръб. Шаджи беше комплекс от над петстотин пещери. През последните три години тъй наречените „афганистански араби“ ги бяха разширили и обзавели така, че сега Шаджи приличаше на огромна военна база със собствена джамия, складове, библиотека с религиозни текстове, кухни и напълно оборудвана болница.

Първите постови ги спряха и докато обсъждаха помежду си как да постъпят, Мартин разпозна северноафриканския им арабски. Прекъсна ги пристигането на техния старши, който, от своя страна, говореше саудитски арабски. Мартин разбираше всичко, но му се стори по-разумно да не приказва и с ръце се опита да покаже, че приятелят му се нуждае от незабавна операция. Саудитецът кимна и ги поведе към пещерите.

След час Измат Хан вече бе опериран и куршумът бе измъкнат от крака му.

Мартин изчака момчето да се събуди. Седеше мълчаливо в сенките в единия ъгъл на помещението и се опитваше да не се набива на очи.

След още час влязоха двама мъже. Единият беше много висок, младолик и с дълга брада. Носеше камуфлажно яке върху дълга роба и бяло покривало на главата. Другият, облечен в лекарска манта, бе по-нисък, закръглен, на не повече от трийсет и няколко години, с малък топчест нос, на който се крепяха очила с кръгли рамки.

След като прегледаха двамина от собствените си хора, те се приближиха до афганеца. Високият заговори на саудитски арабски.

— И как се чувства нашият млад афгански боец?

— Слава на Аллах, вече съм по-добре, шейх — отвърна на същия език Измат. Удостои високия с титла и на него очевидно му стана приятно.

— О, още си толкова млад, а говориш арабски. — Той се усмихна.

— Прекарах седем години в мадраса в Пешавар. Върнах се миналата година, за да се сражавам.

— И за какво се сражаваш, синко?

— За Афганистан — отговори момчето. По лицето на саудитеца пробяга сянка и Измат Хан разбра, че е сбъркал отговора.

— И за Аллах, шейх — добави той.

Сянката изчезна и усмивката се върна. Саудитецът се наведе и потупа момчето по рамото.

— Ще дойде ден, когато Афганистан вече няма да има нужда от теб, но милостивият Аллах винаги ще разчита на воините си. Как е раната на нашия млад приятел?

Въпросът бе зададен към тантурестия доктор.

— Да видим — измърмори той и дръпна нагоре робата на Измат. Раната беше чиста, затворена с шест шева и дезинфекцирана. Докторът изхъмка одобрително.

— До седмица ще си проходил отново — каза доктор Ай ал Зауахири. После двамата с Осама бин Ладен излязоха от помещението. Никой от тях не забеляза от седналия в ъгъла мъж, отпуснал глава като заспал.

След малко Мартин стана, отиде до леглото на младежа и прошепна:

— Трябва да тръгвам. Арабите ще се погрижат за теб. Ще се опитам да открия баща ти, за да ми намери нов водач. Нека Аллах бъде с теб, приятелю.

— Внимавай, Ма-айк — отвърна момчето. — Тези араби не са като нас. Ти си кафир, неверник. А те са досущ като имама в мадраса. Мразят всички неверници.

— Тогава ще съм ти безкрайно благодарен, ако не им кажеш какъв съм — отвърна англичанинът.

Измат Хан затвори очи. По-скоро щеше да умре в мъчения, отколкото да издаде новия си приятел. Така повеляваше моралният кодекс на пущуните. Когато отново отвори очи, ингилизът бе изчезнал. По-късно чу, че все пак бил стигнал до Шах Масуд в Панджшир, но така и не го видя повече.

* * *

След половин година отвъд съветските линии в Афганистан Майк Мартин се завърна у дома с доста добър пущу. Възстановиха го в чин и отново го изпратиха в Северна Ирландия. Този път обаче беше различно.

Войниците от САС ужасяваха ИРА и да убият или, още по-добре, да заловят жив, а после да измъчват и убият един от тези, които помежду си наричаха „сасове“, беше мечтана цел за ирландците. Майк Мартин бе зачислен към 14-а разузнавателна част, позната още като „Невидимите“.

Това бяха очите, ушите и носовете на британците. Абсолютно незабележими, те винаги трябваше да знаят къде ще е следващият удар на атентаторите. И за да е така, се налагаше да вършат чудеса.

Проникваха в къщите на лидерите на ИРА през покривите и ги обримчваха с подслушвателни устройства от мазето до тавана. Микрофони се поставяха дори в ковчезите на убитите ирландци, защото лидерите често обменяха информация, докато се преструваха, че отдават почит на своите мъртъвци. Телескопичните обективи на камерите улавяха всяко движение на устните, а после екипите разшифроваха казаното. А когато попаднеха на нещо специално, Невидимите го прехвърляха на следователите.

Правилата бяха стриктни. За да им бъде отвърнато, хората от ИРА трябваше да стрелят първи, и то именно по войниците от САС. Ако по време на схватка хвърлеха оръжията си на земята, трябваше да бъдат арестувани. Преди да произведат и един изстрел, САС и парашутистите трябваше да са сигурни, че той е неизбежен. Стара традиция на британските политици и адвокати е да подсигуряват гражданските права на своите противници, но не и на собствените си войници.

Мартин прекара осемнайсетте месеца като капитан от САС в Ълстър с две запомнящи се среднощни засади. Във всяка от тях бе засичана група въоръжени членове на ИРА. И във всяка те бяха достатъчно глупави, за да извадят и насочат оръжията си към спецчастите. На сутринта лекарите просто регистрираха броя на труповете.

Втория път Мартин бе прострелян. Имаше късмет. Беше лека рана в бицепса, но го изпратиха на възстановителни процедури у дома — в Хадли Корт. Там срещна медицинската сестра Лусинда, която след кратка връзка стана негова съпруга.

През пролетта на 1990-а той се върна в парашутните части и бе назначен в Министерството на отбраната в Уайтхол. Купиха си къща и за първи път през живота си Мартин влезе в ролята на един от хилядите костюмари, които тръгват на работа със сутрешния влак за Лондон. Зачислиха го към Управлението за специални военни операции (УСВО). Но за пореден път чужд агресор успя да го измъкне от бумащината.

На 2 август същата година Саддам Хюсеин нападна съседен Кувейт. И Маргарет Тачър, и американският президент, Джордж Буш, не можеха да гледат безучастно. В рамките само на седмица бяха начертани плановете за контраудар и освобождаване на богатата на петрол държавица.

Независимо че УСВО работеше под пълна пара, дългата ръка на разузнаването успя да стигне до Мартин. Предложиха му да се срещне с неколцина „приятели“ на обяд.

Срещата бе в дискретен клуб в Сейнт Джеймс, а домакини бяха двама старши офицери от Фирмата. На масата седеше и един аналитик, натурализиран британец, роден в Йордания, който работеше в правителствената комуникационна служба в Челтнам. Работата му бе да подслушва и разгадава засечените в арабския свят съмнителни разговори, но ролята му на този обяд бе различна.

Той бързо заговори на Майк Мартин на арабски и щом получи удовлетворителни отговори, кимна на хората от Воксхол Крос и отсече:

— Не съм чувал нищо по-добро. С това лице и този глас може да мине.

После стана и си тръгна. Задачата му бе приключила.

— Ще сме ви невероятно благодарни — каза по-старшият от агентите, — ако заминете за Кувейт и съберете впечатления от там.

— Ами армията? — попита Мартин.

— Мисля, че ще ни разберат — отвърна агентът. Военните отново се размрънкаха, но нямаха избор. След няколко седмици Мартин прекоси саудитската граница с Кувейт, предрешен като търговец на камили. Северно от столицата мина покрай няколко иракски патрула, но те не обърнаха никакво внимание на брадатия номад, който водеше две животни към пазара. За бедуините политиката бе безинтересна и те никога не се намесваха във войните, разкъсвали арабските земи от хилядолетия. Затова и нашествениците винаги ги оставяха на мира.

След още няколко седмици Мартин успя да се свърже с кувейтската съпротива, да обучи няколко групи, да им посочи силните и слабите страни на иракчаните — и най-накрая да напусне безпрепятствено страната.

Втората му задача по време на войната в Залива бе в Ирак. Тогава просто прекоси границата откъм Саудитска Арабия и хвана автобуса за Багдад. Беше облечен бедно и носеше кафез с кокошки.

В града, който познаваше отлично, успя да си намери работа като градинар в една богаташка къща. Живееше в бараката в единия ъгъл на двора. За изпълнението на мисията си разполагаше с миниатюрна сателитна чиния, чиито съобщения не можеха да бъдат прихващани от иракското разузнаване, но достигаха Рияд безпроблемно.

Една от най-добре пазените тайни в тази война бе, че Фирмата разполагаше с източник в най-близкото обкръжение на Саддам. Мартин така и не се срещна с този човек — просто взимаше съобщенията му от тайните пощенски кутии и ги препращаше към Саудитска Арабия.

На 28 февруари 1991-ва Саддам капитулира и Майк Мартин напусна страната през нощта, като за една бройка не получи куршум от патрулиращите край границата войници от френския Чуждестранен легион.

* * *

На сутринта на 15 февруари 1989-а командващият 40-а армия, генерал Борис Громов, мина по Моста на приятелството на река Амударя и се прибра в съветски Узбекистан. Армията му вече се бе изтеглила. Войната в Афганистан свърши.

Еуфорията не трая дълго. „Съветският Виетнам“ беше истински провал. Европейските сателити на СССР надигаха глави, а икономиката на страната бе в спад. През ноември берлинчани сринаха Стената и съветската империя просто се разпадна.

Руснаците оставиха в Афганистан правителство, което, поне според повечето анализатори, едва ли щеше да издържи дълго под натиска на тържествуващите лидери на съпротивата. Прогнозата обаче не се сбъдна. Имаше две основни причини президентът Наджибула, любителят на уиски, когото съветските войски оставиха в Кабул, да се задържи по-дълго. Първата бе, че афганистанската армия все още беше значително по-силна от всяка друга военна формация в страната и разчиташе на подкрепата и на тайната полиция Хад. Заедно те контролираха градовете, където бе съсредоточена голямата част от местното население.

Другата, не по-маловажна причина, бяха самите лидери на съпротивата, които в крайна сметка се оказаха шайка опортюнисти и безчинстващи грабители и понеже не можеха да се обединят, за да съставят стабилно правителство, постигнаха точно обратното — гражданска война.

Това обаче не занимаваше Измат Хан. Заедно със своя преждевременно остарял и превърнат почти в развалина баща и оцелелите им съселяни той се зае да построи наново Малоко-зай. Разчистиха останките камък по камък и изградиха новите си домове.

С раната в крака Измат получи истинското си бойно кръщение и на практика поведе лашкара на баща си в битките, макар командир все още да се водеше Нури Хан. След края на войната отрядът му сложи ръка на огромно количество изоставени от съветските войски оръжия и боеприпаси. Пренесоха ги през Спин Гар до пакистанския град Парашинар и ги изтъргуваха за крави, кози и овце.

Макар и животът им дотогава да не бе лесен, да започнат всичко отначало беше още по-тежко. Измат Хан обаче харесваше физическия труд, пък и се чувстваше окрилен от съживяването на Малоко-зай. Човек не може без корените си, а неговите бяха тук. Когато стана на двадесет, той вече водеше петъчните молитви в джамията.

Номадите, чиито кервани спираха в селището, разказваха притесняващи истории за живота в равнините. Лоялната на Наджибула афганистанска армия все още държеше градовете, но провинцията беше в ръцете на главатарите и бандитските им отряди. Те вардеха основните пътища и рекетираха всички преминаващи. Ако откажеха доброволно да се разделят с парите или стоката си, ги пребиваха до смърт.

Пакистанското разузнаване продължаваше да подкрепя Хекматиар и в контролираните от него региони цареше тотален терор. Основателите на Пешаварската седморка се бяха хванали за гушите и обикновените хора изнемогваха. Муджахидините, от герои, се превърнаха в злодеи. Измат Хан благодареше на Аллах, че му е отредил живот далеч от равнините.

След края на войната почти всички араби напуснаха планинските си скривалища. Високият саудитец, който междувременно се бе превърнал в техен неформален лидер, също изчезна. Останаха само около петстотин души, но те не се радваха на уважение сред местните, а и бяха разпръснати на малки групи и се препитаваха основно като просяци.

Веднъж двайсетгодишният Измат Хан посети съседна долина и видя една девойка да пере в потока. Тя не чу стъпките на коня му и не свари да покрие лицето си и погледите им се засякоха. Тя скочи и избяга, разтреперана от срам и уплаха, но за този кратък миг Измат Хан успя да види, че е красива.

Той постъпи, както би постъпил всеки млад мъж на негово място. Попита майка си. Тя бе истински щастлива от чутото и скоро с две от лелите му започна да проучва момичето и да убеждава Нури Хан да скрепи брачния договор с баща й. Красавицата се казваше Мариан и в края на пролетта на 1993-та вдигнаха сватба.

Разбира се, тържеството бе на открито, сватбарите посипваха главите на младоженците с цветчета, а булката пристигна на богато украсен кон. Песента на дудуците се носеше из въздуха, а под дърветата имаше танци, макар и само за мъжете. Възпитан в мадраса, Измат беше против музиката и танците, но баща му, внезапно възвърнал енергията си, успя да се наложи. Затова младежът за ден забрави уахабитското си образование и затанцува на поляната пред погледа на съпругата си.

Времето между първата им среща край потока и сватбата бе оползотворено както за уговарянето на всички подробности и зестрата, така и за издигането на нова къща за младоженците в имота на Нури Хан. Именно в нея Измат заведе жена си в нощта след тържеството, а майка му отвън поклати глава със задоволство, когато от вика на момичето разбра, че то току-що се е превърнало в жена. След три месеца стана ясно, че първото им дете трябва да се появи сред снеговете през февруари.

Мариан беше още бременна, когато арабите се върнаха в Спин Гар. Високият саудитец не беше с тях, защото се намираше в далечна земя, наречена Судан. Но беше проводил по хората си много пари и с тяхна помощ те успяха да убедят местните военни главатари да им помогнат в издигането на тренировъчни лагери. Така в Халид ибн Уалид, Ал Фарук, Садиик, Халдан, Джихад Вай и Дарунта се събраха да се подготвят за война хиляди доброволци от целия арабски свят.

Но коя война? Доколкото виждаше Измат Хан, те не вземаха страна в междуплеменните кръвопролития. За какво се обучаваха тогава? По-късно разбра, че високият мъж, когото последователите му наричаха Шейха или Емира, е обявил джихад на собственото си правителство в Саудитска Арабия и на Запада.

Измат обаче нямаше проблем със Запада. Парите и храната на Запада бяха помогнали за победата над окупаторите, а единственият неверник, когото познаваше, бе спасил живота му. Той реши, че това няма да е неговата свещена война, неговият джихад. Притесненията за собствената му родина бяха много по-сериозни. Положението в нея започваше да става нетърпимо.