Фредерик Форсайт
Афганеца (4)

4.

Срещата на хампширската поляна бе последвана от трескави действия. За начало Гъмиени и Хил трябваше да получат зелена светлина от политическите си шефове.

Това не беше чак толкова лесно, защото първото условие на Майк Мартин бе не повече от десетина души да знаят истинската цел на операция „Клин“. Опасенията му бяха съвсем разбираеми. Ако с информацията разполагаха петдесет души, рано или късно някой щеше да се изпусне. Нямаше да е нарочно или за да навреди. Просто щеше да се случи.

Онези, които са работили при тежки условия под прикритие, знаят под какво напрежение си да не допуснеш грешка — дори когато разчиташ само на собствените си сили и умения. Да се надяваш, че няма да бъдеш издаден от някоя непредвидима случайност, е, само по себе си, доста стресиращо. Но истинският кошмар настъпва, когато разбереш, че причина за залавянето и бавната ти смърт е някой глупак, който е решил да се направи на отворен пред приятелката си бара и някой го е чул.

Затова и условието на Мартин бе прието на момента.

Джон Негропонте се съгласи да е единственият висш служител във Вашингтон, посветен в тайната, и разреши начало на операцията, Стив Хил, от своя страна, обядва в Лондон с човек от британското правителство и постигна същата уговорка. Така станаха четирима.

Беше ясно обаче, че не могат да работят по случая денонощно. Трябваха оперативни отговорници. Марек Гъмиени си избра един от най-добрите млади арабисти в контраразузнаването, Майкъл Макдоналд, който заряза текущите си дела, обясни на семейството си, че се налага да замине в командировка в Англия, и се качи на самолета към Европа — горе-долу по същото време, в което Марек Гъмиени летеше обратно.

Стив Хил избра заместника си от отдела — Гордън Филипс. Преди да се разделят, двамата с Гъмиени решиха всяка следваща стъпка от операцията да може да бъде подкрепена от достоверно звучаща легенда, за да не може никой извън десетината посветени да разбере, че подготвят проникването на западен агент в Ал Кайда.

В Лангли и Воксхол Крос бе обяснено, че избраните служители всъщност са изпратени на обучение и ще отсъстват от работа половин година.

Стив Хил запозна двамата нови в екипа и им разясни целта на операция „Клин“. Макдоналд и Филипс го слушаха в пълно мълчание. Бяха настанени не в централата на МИ-6 край Темза, а в тайна извънградска къща, една от многото, с които Фирмата разполагаше в провинцията.

Когато оставиха багажа си и се събраха в гостната, той им подхвърли по една дебела папка.

— От утре започва търсенето на оперативен щаб — каза им. — Имате двайсет и четири часа да запаметите всичко тук. Това е нашият човек. А това… — той сложи на масичката една по-тънка папка — е човекът, за когото ще се представи. За него очевидно знаем много по-малко. Но следователите в Гитмо са успели да изкопчат само толкова. Наизустете и това.

Когато той излезе, двамата младши сътрудници си направиха голяма кана кафе и започнаха да четат.

* * *

Мартин се влюби за първи път на петнайсет, по време на въздушното шоу във Фарнбъро през 1977-а. Беше с баща си и по-малкия си брат. И тримата бяха запленени от изтребителите и бомбардировачите, въздушните номера и показваните за първи път прототипи. За Майк обаче гвоздеят на програмата бяха Червените дяволи, елитните парашутисти, които скачаха от невероятни височини и се рееха в небето, за да се приземят с цялото си великолепие директно в центъра на малката зона за кацане. Точно в този момент Майк разбра какъв иска да стане.

В края на последната си година в Хейлибъри, през 1980-а, той написа писмо до парашутните части и същия септември бе поканен на интервю в щаба в Олдършот. Когато пристигна, дълго гледа стария самолет „Дакота“, от който предшествениците му бяха дебаркирали край моста в Арнем, докато сержантът, който ескортираше петимата току-що завършили ученици, не ги въведе в стаята, където се провеждаха интервютата.

В училище Майк минаваше за среден ученик, но за отличен атлет. В армията, разбира се, бяха проверили досието му и то напълно ги устройваше. Беше приет в частта и тренировъчната програма започна. След изтощителни двайсет и две седмици, през април 1981-ва, щеше да стане ясно кой е издържал теста.

Започна се с четириседмична строева, физическа и огнева подготовка. Последваха две седмици, в които към програмата бяха прибавени оказване на първа помощ, сигнализация и превантивни мерки срещу АХБ (атомно, химическо и бактериологично оръжие).

Седмата седмица включваше още по-интензивна физическа подготовка. Тя обаче не можеше да се сравнява с осмата и деветата седмица, които преминаха в изтощителни преходи в уелската област Брекън. Беше средата на зимата. В други времена на същото място много здрави мъже бяха умирали от изтощение или измръзване. Редиците на новобранците оредяваха.

На десетата седмица вече бяха в Хайд, Кент, където се проведоха стрелби, в които Мартин, току-що навършил деветнайсет, се отличи. Единайсетата и дванайсетата седмица бяха „изпитателни“ и се състояха единствено в пробези из пясъчните хълмове и мъкнене на тежки трупи в кал, дъжд и студ.

— Изпитателни? — измърмори Филипс. — А останалите какви са, дявол да ги вземе?

След дванайсетата седмица оцелелите новобранци получиха лелеяната червена барета и се отправиха на нов триседмичен курс в Брекън, където учиха самозащита, патрулиране и стрелба. По това време, в средата на януари, в Брекън беше кучи студ. Войниците обаче спяха на подгизналата земя, без да палят огън.

Между шестнайсетата и деветнайсетата седмица се случи това, за което Майк Мартин всъщност бе дошъл — парашутната подготовка в Абингдън. Там отпаднаха още неколцина от групата. После се състоя Парадът на крилата, на който най-сетне на баретите на новобранците бяха забодени значките с разперени крила — знакът на парашутистите. Същата вечер старият пъб в Олдършот бе свидетел на дива веселба.

Още две седмици, наречени „последното препятствие“, преминаха в обучение на открито и подготовка за финалния парад. На двайсет и втората седмица се състоя и той — парадът на завършващите, по време на който гордите родители най-сетне можаха да видят изумителната трансформация на децата си в истински войници.

Редник Майк Мартин вече бе попаднал в полезрението на началниците си като потенциален офицерски кандидат и бе изпратен на кратък курс в Кралската военна академия в Сандхърст. През декември 1981-ва завърши курса с чин младши лейтенант. Ако по това време смяташе, че го очакват славни дни, бе сгрешил жестоко.

В парашутните части има три батальона и Мартин бе прехвърлен в Пара Три. На ротационен принцип, на всеки девет години, по един от парашутните батальони прекарва трийсет и шест месеца на земята и изпълнява задачите на обикновена пехотна част. Парашутистите мразят тези три години. Именно на Пара Три бе дошъл редът да работи в тила в Олдършот.

Като командир на взвод, Мартин беше назначен да отговаря за новобранците в базата и да ги подлага на същата смазваща програма, която сам бе преминал. Той вероятно щеше да изкара там пълния срок, ако не беше един човек, Леополдо Галтиери. На 1-ви април 1982-ра аржентинският диктатор нападна Фолклендските острови. Заповедта за Пара Три бе да си стегнат багажа и да се подготвят за заминаване.

По нареждане на непреклонната Маргарет Тачър, седмица по-късно британски войски вече се носеха към южното полукълбо, където ги очакваше зима с бушуващи вълни и проливни дъждове.

Парашутистите пътуваха с презокеанския параход „Канбера“, чиято първа спирка бе на малкия пуст остров Асенсион, къс земя, брулен от ветровете. Там бяха изчакани последните дипломатически совалки. По това време обаче и Галтиери, и Тачър знаеха, че който от тях отстъпи, ще се прости с поста си. Затова „Канбера“ продължи напред, по петите на единствения самолетоносач в групата — „Арк Ройъл“.

Когато стана ясно, че инвазията е неизбежна, Мартин и екипът му бяха прехвърлени с хеликоптер от „Канбера“ на „Арк Ройъл“, откъдето самолет щеше да ги откара на сушата. Удобствата на парахода бяха забравени за миг. В същата бурна нощ, в която хеликоптерите „Сий Кинг“ прехвърляха Мартин и хората му, друг „Сий Кинг“ падна в океана и деветнайсет човека от специалните авиодесантни сили загинаха.

Мартин и взводът му, заедно с останалата част от Пара Три, дебаркираха близо до устието на Сан Карлос. Намираха се на километри от столицата Порт Стенли и не срещнаха никаква съпротива. Без излишно разтакаване парашутистите и морските пехотинци поеха на тежък поход към столицата през калта и под поройния дъжд.

Раниците на гърбовете им тежаха колкото още един човек. При всяко появяване на аржентински „Скайхоук“ се спотаяваха в тинята, но вражеските самолети се интересуваха повече от корабите край брега, защото знаеха, че ако ги потопят, мъжете на сушата са обречени.

Истинският враг на британците бяха студът, неспирният леден дъжд и изтощителният преход през сурова местност, в която не никнеше нито едно дърво. И така чак до възвишението Лонгдън.

Войниците от Пара Три спряха в подножието му, разположиха се във фермата Естансия и се подготвиха да направят това, за което ги бе изпратила родината им. Беше нощта на 11-и срещу 12-и юни.

Атаката бе замислена като тиха и светкавична и бе такава до момента, в който ефрейтор Милн стъпи на мина. Тогава настана ад. Аржентинските картечници бълваха огън, сигнални ракети осветиха хълма и долината. Пара Три можеше или да се върне в укритията си, или да приеме битката и да атакува възвишението. Решиха да атакуват и превзеха Лонгдън — с цената на двайсет и трима убити и над четирийсет ранени.

Това бе първият път, когато Майк Мартин усети онзи странен метален вкус на върха на езика си. Вкусът на страха.

От трийсетте човека от взвода му шестима бяха убити, а деветима — ранени.

Аржентинските войници, защитаващи възвишението, бяха наборна армия, момчета от слънчевите пампаси, които повече от всичко искаха да са си у дома, далеч от калта, студа и дъжда. Сега оцелелите от тях бяха напуснали укрепленията си и се изтегляха към Порт Стенли.

Призори Майк Мартин застана на върха на хребета Уайърлес, погледна на изток към града и изгряващото слънце и преоткри Бог, към когото от години не се бе обръщал. Отправи към него горещата си благодарност и се закле повече да не го забравя.

* * *

По времето, когато десетгодишният Майк Мартин тичаше из градината на баща си в Саадун пред погледите на развеселените иракски гости, на хиляди километри оттам се роди едно момче.

Западно от пътя, свързващ Пешавар и Джалалабад, се намират Спин Гар — Белите планини — над които се извисява Тора Бора.

Погледнати отдалеч, те са като величествена стена между Пакистан и Афганистан, сурови и студени, с вечно заснежени върхове.

По-голямата част от Спин Гар лежи в Афганистан, само веригата Сафед е от пакистанската страна. Към плодородните земи край Джалалабад се стичат безброй реки, пълноводни от разтопените снегове и поройните дъждове, а на по-ниските места се образуват неголеми терасовидни равнини, на които се засаждат овощни култури и се отглеждат овце и кози.

Животът там съвсем не е лек, а малките разпръснати общности в равнините са хора, добре познати на британците още от имперските времена. Тогава са ги наричали „патани“, но в наши дни са по-известни като „пащуни“ или „пущуни“. В онези години те се защитавали иззад скалистите си твърдини с дълги мускети — джезаили, с които всеки от тях бил по-точен и от съвременен снайперист. Ръдиърд Киплинг е успял да опише само в четири стиха разликата между суровите планинци и скъпообучените английски офицери:

Люта битка край военен пост,

галоп в сумрачно дефиле,

хиляди лири отиват нахалост

от джезаил за една-две.

Годината беше 1972-ра. В една от равнините бе издигнато малкото поселище Малоко-зай, кръстено, както повечето тук, на отдавна загиналия воин, който го бе основал. В него имаше само пет опасани със стени малки стопанства и всяко от тях бе дом на семейство от по двайсетина души. Старейшина на селището бе Нури Хан и в тази лятна вечер мъжете се бяха събрали около огъня в неговия двор и пиеха чай.

Огънят от черничеви клони пращеше на фона на залязващото слънце, мракът започваше да се спуска по планинските склонове. Макар че бе средата на лятото, вечерта носеше хлад.

От помещенията на жените се носеха приглушени звуци. Ако се чуеше по-силен вик, мъжете щяха да прекъснат разговора си и да се заслушат за новини. Жената на Нури Хан очакваше четвъртото си дете и съпругът й се молеше Аллах да го дари с втори син. Синовете по традиция се грижеха за стадата и пазеха поселището. Нури Хан имаше осемгодишен син и две дъщери.

Тъмнината обви долината. Пламъците на огъня подскачаха по смуглите лица и черните бради на мъжете. Внезапно акушерката изникна от сенките и прошепна нещо в ухото на бащата. Лицето му разцъфна в широка усмивка.

— Слава на Аллах, имам син! — извика той.

Всички мъже скочиха от местата си като един. Пукотът на пушките им раздра нощното небе. Последваха прегръдки, поздравления и благодарности към Аллах, който бе възнаградил верния си слуга с мъжка рожба.

— Как ще го кръстиш? — попита един пастир от съседното стопанство.

— Ще го нарека Измат, на прадядо ми, дано душата му почива във вечен мир — отвърна Нури Хан.

Момчето изживя съвсем нормално детство. Бързо проходи, после се научи да тича — а тичането наистина му доставяше удоволствие. Сетне пък поиска да подражава на по-големите момчета и през лятото, едва на пет, вече водеше стадата към пасищата и ги наглеждаше, докато жените събираха фураж за зимата.

Постепенно си заслужи да се махне от помещенията на жените и — в най-знаменателния ден от живота си до момента — най-сетне бе допуснат до огъня, около който мъжете разказваха истории за пущуните и как отблъсквали британските червенодрешковци преди сто и петдесет години.

Баща му бе най-богатият човек в общността. Богатството му се измерваше в единствената валута тук — крави, овце и кози. Те — след непрестанни грижи и тежък труд — осигуряваха месо, мляко и кожи. Хлябът идваше от малките ниви, а плодовете и смолата — от черниците и орехите. Нямаше сериозна причина да се излиза от селцето, така че през първите си осем години Измат Хан не го и направи. Петте семейства споделяха една и съща джамия и се събираха на обща молитва всеки петък. Бащата на Измат беше вярващ, но не бе фундаменталист и със сигурност не бе фанатик.

По същото време Афганистан бе приел името Демократична република Афганистан. В нея обаче нямаше нищо демократично — страната се управляваше от комунистическо правителство, наложено от СССР. От гледна точка на религията, положението бе повече от странно, защото населението бе преобладаващо мюсюлманско и дълбоко религиозно и за него атеистичното управление бе безбожно и неприемливо. Но по онова време афганистанците от по-големите градове бяха отворени към модерния свят. Фанатизмът щеше да бъде посят доста по-късно. Жените бяха образовани, само малка част от тях покриваха лицата си, песните и танците бяха позволени, а страховитата тайна полиция преследваше най-вече политическите опоненти и не обръщаше особено внимание на религията.

Едната от връзките на Малоко-зай с външния свят бяха контрабандистите, които минаваха оттук, за да избегнат патрулите в прохода Хайбер, и се спускаха по планинските пътеки към град Парашинар в Пакистан. Те носеха новини от градовете и равнините, от правителството в далечния Кабул и от света отвъд.

В махалата имаше и радио — скъпоценна реликва, която пращеше и пиукаше, докато един ден не проговори на език, който те разбираха. Това беше програмата на Би Би Си на пущу, която предаваше за планинците една некомунистическа версия за света.

Беше мирно и щастливо детство. А после дойдоха руснаците.

За хората в Малоко-зай нямаше голямо значение кой е крив и кой прав. Те не знаеха, а не ги и интересуваше, че комунистическият им президент е разгневил Москва с неспособността си да държи страната под пълен контрол. Това, което знаеха обаче, бе, че съветската армия е пресякла река Амударя от съседен Узбекистан, прекосила е прохода Саланг и е превзела Кабул. Не беше въпрос на война между исляма и атеизма — поне не още. Беше просто смъртна обида.

Измат Хан беше почти необразован. Знаеше наизуст необходимите за молитва строфи от Корана, въпреки че бяха на арабски и не разбираше и дума от тях. Всекидневните молитви се водеха от Нури Хан, който бе научил момчетата в селището на четмо и писмо, макар и само на пущу. Пак той ги бе въвел в принципите на пуктунвали — моралния кодекс, по който живеят пущуните. Основните му правила бяха: чест, гостоприемство и отмъщение за всяка обида. Сега Москва ги бе обидила.

Съпротивата се роди именно в планините и мъжете там избраха да се нарекат „воини на Бога“, муджахидини. Но преди всичко планинците трябваше да организират сбор, шура, на който да решат какво точно ще правят и кой ще ги води.

Те не знаеха нищо за Студената война, но научиха, че вече имат могъщи съюзници — враговете на СССР. Звучеше им напълно логично. Казано е: враговете на моите врагове са мои приятели. Пръв сред тях бе съседен Пакистан, ръководен от фундаменталисткия диктатор генерал Зиа Ул Хак. Макар между тях да съществуваха религиозни различия, сега той бе в съюз с християнската свръхсила, Америка и с нейните довереници, бившите афгански врагове — англичаните.

* * *

След първото си участие във военни действия Майк Мартин разбра, че този живот му се нрави. Прекара известно време в Северна Ирландия, но условията там бяха мизерни, а и независимо, че опасността да получи от ИРА снайперистки куршум в гърба бе огромна, патрулирането му се видя скучно. Затова през пролетта на 1986-а реши да подаде документи в Специалните авиодесантни сили (САС).

В САС постъпват доста бивши парашутисти. Подготовката на тези части и ролите им във военните операции са сходни. В САС обаче твърдят, че тяхната тренировъчна програма е по-трудна.

Документите на Мартин стигнаха до щаба в Херефорд, където отличните му познания по арабски бяха отбелязани с интерес и той бе извикан на пробно учение.

Пробно учение означава шестседмични тренировки заедно с останалите кандидати — парашутисти, пехотинци, артилеристи, кавалеристи и дори инженери. Програмата е основана на простичък принцип.

Още първия ден един усмихнат сержант им каза:

— Тук няма да се опитаме да ви обучим. Ще се опитаме да ви убием.

Само десет процента от постъпилите издържат пробното. Мартин го издържа. Последваха учения в джунглата в Белийз и едномесечен курс в Англия, където се обучаваха на издръжливост при разпити — което означава да запазиш мълчание дори когато те подлагат на неописуем тормоз. Добрите новини са, че и САС, и доброволецът могат по всяко време да поискат прекратяване на експеримента. Но това означава предсрочен край на кариерата в спецчастите.

През лятото на 1986-а Мартин бе назначен за командир на взвод с чин капитан към 22-ра дивизия на САС. Пожела да го зачислят към ескадрила А, въздушните десантчици — нормален избор за един парашутист.

В Пара Три така и не се възползваха от арабския му, но в САС мигновено го оцениха, защото от години поддържаха тесни контакти с арабския свят. Десантните части са основани в Западна Сахара през 1941-ва и специалното им отношение към пустинните земи така и не се е променило.

САС има полушеговитата репутация на единствената армейска част, която излиза на печалба. Без да е напълно вярно, това е съвсем близо до истината. Военните от САС са най-търсените в света бодигарди и инструктори. Султани и емири от целия арабски свят търсят услугите им за обучението на собствените си телохранители и се отплащат за това пребогато.

Първото подобно задание на Мартин бе със саудитската национална гвардия в Рияд. Но през лятото на 1987-а бе повикан у дома.

— Хич не си падам по тези неща — каза прекият му командир в кабинета си в Стърлинг Лайне, щаба на САС в Херефорд. — Направо не ги понасям, да знаеш. Но това е положението — мазниците искат да те наемат за някаква операция. Нещо арабско.

„Мазниците“ бе израз, използван от военните за хората от разузнаването. Командирът му имаше предвид Фирмата, тоест МИ-6.

— Те нямат ли си хора, дето знаят арабски? — попита Мартин.

— Имат колкото щеш. Обаче не става въпрос просто за езика. И не точно за арабите. Искат някой да проникне отвъд съветските позиции в Афганистан и да помогне на муджахидините.

Диктаторът на Пакистан не позволяваше действащи западни военни да влизат в Афганистан от собствената му държава. Военното му разузнаване — УВР, обичаше да се разполага с американските помощи, предназначени за муджахидините, а генералът нямаше никакво намерение да доживее момента, в който американски или британски войник, проникнал през пакистанската граница, ще бъде заловен от руснаците и показан на света.

Известно време след началото на окупацията обаче британците решиха, че човекът, когото трябва да подкрепят, е не пакистанският фаворит Хекматиар, а таджикът Шах Масуд, който, вместо да изнася пламенни речи в Европа или Пакистан, нанасяше истински поражения на окупаторите. Проблемът беше да доставят помощите си директно до него. Територията, която държеше той, бе далеч на север.

Не беше трудно да се намерят добри водачи сред муджахидините край прохода Хайбер. От древни времена златото върши чудеса по тези земи. Една поговорка казва, че не можеш да купиш лоялността на афганеца, но винаги можеш да я наемеш.

— Ключовата дума на всеки етап от операцията, капитане — казаха му в щаба на разузнаването, който по онова време още бе в Сенчъри Хаус, — е отричане. Затова се налага, съвсем формално, да напуснете армията. Разбира се, веднага щом се върнете (бяха достатъчно любезни да кажат „щом“, а не „ако“), ще получите обратно чина и длъжността си.

Майк Мартин отлично знаеше, че в САС има свръхсекретно звено, наречено Отдел по революционните движения, чиято задача е да създава колкото се може по-голямо напрежение в комунистическите държави из целия свят. Реши да го спомене в разговора.

— Говорим за още по-висока степен на секретност — отвърна му важната клечка зад бюрото. — Нарекохме новата ви част „Еднорог“ — защото тя просто не съществува. В нея никога не служат повече от дванайсет души, а към момента са само четирима. Искаме някой да се промъкне в Афганистан през прохода Хайбер, да се свърже с местен водач и да успее да се промъкне чак до долината Панджшир, където действа Шах Масуд.

— И да му занесе подаръци? — полюбопитства Мартин.

Човекът зад бюрото разпери ръце.

— Дреболии. Колкото би пренесъл сам човек. Но впоследствие можем да организираме постоянен канал, още повече ако Масуд изпрати свои водачи към южната граница. Сега става въпрос просто за установяване на контакт.

— А подаръците какви са?

— Енфие. Той обича нашето енфие. И още нещо — две преносими установки „Блоупайп“ с ракети земя-въздух. Атаките от въздуха много го притесняват. Ще се наложи да обучите хората му как да боравят с тях. Предполагам, че мисията ще ви отнеме около шест месеца. Какво мислите по въпроса?

* * *

Половин година след съветската инвазия стана ясно, че афганците така и няма да успеят да постигнат това, което впрочем никога не им се бе удавало — да се обединят. След многоседмични спорове в Пешавар и Исламабад, докато пакистанската армия настояваше, че няма да разпределя американските помощи сред други, освен избраните от самата нея съпротивителни групи, най-сетне се оформиха седем такива. Всяка от тях си имаше военен командир и политически лидер. Наричаха ги Пешаварската седморка.

Само в една от групите лидерите не бяха пущуни — професор Раббани и обаятелният му военен командир Ахмад Шах Масуд бяха таджики по произход. От водачите на другите шест групи трима скоро станаха известни като „Гучи-командирите“, защото, облечени в западни дрехи, предпочитаха да чертаят плановете си далеч от Афганистан.

Двама от лидерите на останалите три групи — Саяф и Хекматиар, бяха фанатизирани последователи на Мюсюлманското братство на крайните ислямисти, жестока и отмъстителна организация, която към края на войната бе убила повече афганци, отколкото руснаци.

Последният от седморката — молла Молви Юнис Халес, контролираше родната провинция на Измат Хан — Нангархар. Халес беше уважаван проповедник, а в очите му от време на време можеше да бъде забелязана добрината, която напълно липсваше на Хекматиар. Точно затова последният жестоко го мразеше.

Макар че бе най-възрастният в седморката и над шейсетгодишен, през следващите десет години Халес често лично водеше набезите на хората си из окупирания Афганистан. А когато отсъстваше, начело на войниците му заставаше Абдул Хак.

През 1980-а войната достигна равнините до Спин Гар. Съветските войски бяха отрупани край Джалалабад, самолетите им нанасяха наказателни удари върху планинските поселища. Нури Хан вече се бе заклел във вярност към Юнис Халес и получи правото да организира свой собствен лашкар — военизиран отряд, който да брани земите му.

Нури Хан можеше, за да ги предпази от въздушните удари, да скрие както повечето домашни животни, така и хората си в някоя от многобройните пещери в Белите планини, но на първо време реши да изпрати жените и децата в бежански лагер в Пакистан.

Керванът с тях имаше нужда от предводител, който да ги охранява не само по време на прехода им, но и при престоя в Пешавар, колкото и да продължеше той.

За махрим — водач — Нури Хан избра собствения си шейсетгодишен баща. После подготви мулетата и магаретата за пътуването.

Като едва сдържаше сълзите си от срам, че ще бъде изпратен с жените и децата, осемгодишният Измат Хан прегърна баща си и брат си, после хвана повода на едно муле и пое към възвишенията, през които щяха да преминат в Пакистан. Щеше да се върне от изгнанието си и да се включи в яростната борба срещу окупаторите чак след седем години.

За да се легитимират пред света, бе решено всеки от военачалниците от Пешаварската седморка да основе политическа партия. Юнис Халес основа Хизб Ислами и изиска от всичките си хора да постъпят в нея. Междувременно край Пешавар никнеха бежански лагери под егидата на Обединените нации — организация, за която Измат Хан не бе чувал. Обединените нации приеха, че всяка от новооснованите политически партии ще разполага със свой собствен лагер, в който няма да бъдат допускани хора от другите групи.

Имаше още една организация, която раздаваше храна и одеяла. Знакът й беше обикновен червен кръст. Измат Хан не бе чувал и за нея, но оценяваше горещата й супа.

Бежанците трябваше да изпълнят едно допълнително условие, за да получат помощите от Запада, раздавани от Обединените нации и генерал Зиа Ул Хак. Всяко от малките момчета трябваше да постъпи в мадраса. Това щеше да е единственото им образование. Не се налагаше да учат математика, история или география. Просто щяха да наизустяват строфите от Корана. Останалото щяха да научат от войната.

И тъй като повечето имами в набързо сформираните религиозни училища бяха саудитски араби, те преподаваха единствената версия на исляма, позволена в Саудитска Арабия — уахабизма, най-суровото и непримиримо течение на вярата. Така, въпреки че Червеният кръст, който се грижеше за прехраната и лекарствата им, бе постоянно пред очите им, цяло поколение афганци щеше да бъде превърнато в море от религиозни фанатици.

Нури Хан посещаваше семейството си при всеки удобен случай, два или три пъти годишно, като оставяше лашкара под командването на по-големия си син. Преходът обаче бе тежък и всеки път Нури Хан изглеждаше все по-стар. Когато пристигна през 1987-а, изглеждаше съвсем отпаднал. Междувременно по-големият брат на Измат бе загинал при въздушна атака. Самият Измат вече беше на петнайсет и гърдите му щяха да се пръснат от гордост, когато баща му го помоли да се върне в Спин Гар, за да се присъедини към съпротивата и да стане муджахидин.

Разбира се, жените дълго плакаха, а дядото, който знаеше, че едва ли ще преживее още една зима в равнините край Пешавар, се размрънка. Сетне Нури Хан, синът му и осмината мъже, които бе довел да видят семействата си, поеха отново на запад към Нангархар и войната.

Не само Измат се бе променил през последните години.

Гледката, която завари в родината си, бе коренно различна. В долините буквално не бе останал здрав камък. Руските самолети и хеликоптери бяха разсипали земите северно от Панджшир, където се намираше Шах Масуд, чак до Пактия и хребета Шинкай на юг.

Афганистанската армия и Хад, тайната полиция на режима в Кабул, обучена от КГБ, можеха да контролират и сплашват хората в равнините, но планинците и онези, които бяха напуснали градовете и селата, за да се присъединят към тях, бяха много по-упорити и както се оказа по-късно, непобедими. Въпреки въздушната подкрепа, на каквато британските колониалисти отдавна в миналото не бяха могли да разчитат, съдбата на съветските войски започваше да напомня на разбитата английска колона, поела самоубийствения преход от Кабул към Джалалабад.

По пътищата дебнеха засади, а планините защитаваха обитателите си от въздушните удари. Пък и фактът, че през септември 1986-а муджахидините се сдобиха с американски ракети „Стингър“, принуди съветските пилоти да летят все по-високо, твърде високо, ако трябва да сме точни, или да рискуват да бъдат свалени. Руските загуби се увеличаваха непрестанно, а към тях се прибавяха все повече ранени или болни. Дори в контролирано общество като съветското, духът падаше стремглаво с всеки ден.

Войната беше изключително жестока. Пленниците бяха рядкост и истинските щастливци бяха сполитани от бърза смърт. Планинските родове особено мразеха руските пилоти и, ако успееха да пленят някой, го връзваха, разпаряха му корема, а после го оставяха жив под палещото слънце, докато вътрешностите му не изсъхнат. Другият вариант бе да го оставят в ръцете на жените и техните остри ножове за дране на кожи.

В отговор руснаците бомбардираха, взривяваха и засипваха с куршуми всичко, което мърдаше — мъже, жени, деца и животни. Над планините бяха пуснати милиони мини, които в крайна сметка превърнаха цяла една нация в инвалиди, когато войната свърши, милион афганистанци бяха убити, милион — завинаги осакатени, а пет милиона бяха бежанци.

Измат Хан знаеше всичко за оръжията от престоя си в бежанския лагер и любимото му беше, разбира се, автомат „Калашников“. Горчивата ирония в случая бе, че това изобретение на руснаците, любимо на всяко революционно или терористично движение по света, сега беше използвано срещу самите тях. Американците обаче имаха сериозна причина да снабдяват муджахидините именно с АК-47 — така те можеха да попълват амунициите си направо от убитите съветски войници.

Другото предпочитано оръжие беше гранатометът, лесен за ползване и презареждане и сеещ неминуема смърт на близки и средни разстояния.

Измат Хан беше едър за петнайсетте си години и отчаяно му се искаше страните му да обраснат с брада като на истински мъж. Скоро планините го превърнаха точно в такъв — суров и здрав млад мъж. Краката на пущуните сякаш никога не се уморяваха и на височините, на които на други хора не би достигнал въздух, дишането им бе равно и спокойно.

Година след завръщането му у дома, един ден го повика баща му. С него имаше някакъв непознат с почерняло от слънцето лице и черна брада. Носеше шалвари и роба, туристически обувки и кожен елек без ръкави. На земята зад него лежеше най-голямата раница, която момчето бе виждало, и два подобни на тръби предмета, увити в овчи кожи. Освен това непознатият носеше тюрбан на пущун.

— Този човек е наш гост и приятел — каза Нури Хан. — Дошъл е да ни помогне и да се бие на наша страна. Трябва да занесе нещо на Шах Масуд в Панджшир и искам от теб да го съпроводиш дотам.