Фредерик Форсайт
Афганеца (2)

2.

Съветът по Корана се състоеше от четирима учени — трима американци и един британец. Никой от тях не беше арабин по рождение, но и четиримата бяха посветили живота си на старателното изучаване на Корана.

Единият от членовете на Съвета преподаваше в университета „Кълъмбия“, Ню Йорк, и след заповед от Форт Мийд за там излетя военен хеликоптер. За други двама, които работеха съответно в Ранд Корпорейшън и института „Брукингс“ във Вашингтон, бяха изпратени коли.

Четвъртият и най-млад член на групата беше д-р Тери Мартин, командирован в университета „Джорджтаун“, Вашингтон, от добре познатата и уважавана в цял свят Школа по ориенталски и африкански изследвания към Лондонския университет.

Син на счетоводител от голяма петролна компания с представителство в Ирак, той беше роден и израснал в арабската държава. Баща му умишлено не го бе изпратил в англоезично училище, а в частно, в което учеха децата на иракския елит. На десет години момчето, поне по говор, можеше да мине за арабин. Че не е такъв, издаваха единствено розовеещото му лице и рошавата рижа коса.

Роденият през 1965-а Мартин беше почти на единадесет, когато баща му реши да напуснат Ирак в името на собствената им сигурност. На власт се беше върнала партията Баас и — не толкова в ръцете на президента Бакр, колкото в тези на неговия вицепрезидент — тази власт бе използвана за безжалостен погром на политическите врагове, били те истински противници, или набедени за такива.

Семейство Мартин беше видяло доста от обърканите, изпълнени с безредици години, последвали безгрижното управление на крал Фейсал от 50-те. Те станаха свидетели на убийството на младия крал и на прозападния министър-председател Нури Саид, на не по-малко жестокия край на наследника му генерал Касим и на окупирането на властта от бруталната партия Баас. После тя на свой ред падна от върха, но се върна с нови сили през 1968-а. След седем години, в които пред очите му властта на психопатичния вицепрезидент Саддам Хюсеин растеше и растеше, бащата на Мартин реши, че повече няма закъде да чака.

По-големият му син, Майк, беше на 13 — подходяща възраст за постъпване в пансион. Мартин-старши си намери добра работа в „Бърма Ойл“ в Лондон, благодарение, донякъде, на препоръката на своя познат Денис Тачър, чиято съпруга, Маргарет, току-що бе избрана за лидер на Консервативната партия. И така, четиримата — бащата, г-жа Мартин, Майк и Тери, за Коледа вече си бяха у дома в Лондон.

По това време блестящият ум на Тери вече си личеше. Той се справяше с лекота с изпити и задачи, които затрудняваха по-големите с две-три години деца. Всички предполагаха, не без основание, че той безпроблемно ще завърши средното си образование и ще получи стипендия за Оксфорд или Кеймбридж. Тери обаче предпочете да се задълбочи в арабската култура и през пролетта на 1983-та кандидатства в Школата по ориенталски и африкански изследвания. Същата есен бе приет и записа курс по история на Близкия изток. След пет години защити докторат по Корана и първите четири халифата. След завършването си продължи да изучава Корана в прочутия институт Ал Азар в Кайро, а когато се върна в Лондон, едва на двадесет и седем, му предложиха преподавателско място — рядка чест, защото за арабистите Школата си бе изградила името на едно от най-сериозните учебни заведения в света.

На трийсет и четири той вече бе доцент, на четиридесет — професор. Следобеда, когато го потърсиха от АНС, беше на четиридесет и една и бе прекарал по-голямата част от годината като гост-преподавател в Джорджтаун, донякъде защото през пролетта на същата 2006-а животът му се бе разпаднал.

Пратеникът от Форт Мийд го намери в университетската аудитория, където Мартин изнасяше лекция. Веднага ставаше ясно, че студентите го харесват. Залата бе претъпкана. Лекциите приличаха повече на дълъг и цивилизован разговор между равни, по време на който той крачеше напред-назад, като от време на време поглеждаше бележките си. Сакото му бе метнато на облегалката на стола, а ниското му пълничко тяло излъчваше заразителен ентусиазъм. Приемаше сериозно всяка забележка, говореше ясно и простичко, без академични фрази, и се опитваше в края на всяка лекция да остави предостатъчно време за дискусии и въпроси. Когато човекът от Форт Мийд пристигна, лекцията вече бе към края си.

Едно момче с червена риза вдигна ръка от петия ред.

— Казахте, че не приемате използването на термина „фундаменталистки“ по отношение на терористите. Защо?

Предвид факта, че след 11-и септември Америка беше буквално обсебена от всички въпроси, засягащи арабите, исляма и Корана, в края на всяка лекция темата набързо превключваше от академичната теория към реалните причини за яростните антизападни настроения през последните десетина години.

— Защото е погрешно — отвърна професорът. — Значението на тази дума е „обратно към корените“. Но хората, които поставят бомби във влакове, магазини и автобуси, не се връщат към корените на исляма. Те създават нова, своя собствена доктрина, а после търсят откъси от Корана, които да оправдаят постъпките им. Фундаменталисти има във всички религии. Монасите в един християнски орден, които са се обрекли на бедност, целомъдрие, подчинение и себеотрицание, са по своему фундаменталисти. Във всички религии има аскети, но те не проповядват поголовни масови убийства на мъже, жени и деца. И това е ключът за разбирането им. Разгледайте всички религии и техните секти и ще видите, че стремежът да се завърнеш към корените не може да е тероризъм, защото основните учения на всички тях, включително на исляма, не проповядват масови убийства.

Застанал встрани, човекът от Форт Мийд се опита да привлече вниманието му. Беше млад, късо подстриган, с тъмен костюм и на челото му сякаш бе изписано „спецслужби“. Мъжът почука с показалец циферблата на часовника си и Мартин кимна.

— Тогава как бихте нарекли терористите днес? Джихадисти?

Беше сериозна млада жена от задните редове. По лицето й д-р Мартин заключи, че родителите й са от Средния изток — Индия, Пакистан, може би Иран.

— Това също би било погрешно. Разбира се, джихадът съществува, но си има правила. Или е вътрешна борба на човек, който иска да стане по-добър мюсюлманин и в този случай е напълно лишен от агресия, или означава истинска свещена война, въоръжена битка в защита на исляма. Именно този мотив изтъкват терористите. Но са решили да тълкуват правилата както им е угодно. Първо, джихадът може да бъде обявен единствено от човек или група хора, които са с доказана, общоприета репутация в познанията си по Корана. Бин Ладен и последователите му са печално известни с липсата си на знания по тази тема. Дори ако Западът наистина беше нападнал, наранил, унищожил или унизил исляма и, по този начин, всички мюсюлмани, пак има правила, и Коранът е за стриктното им следване. Забранено е да се нападат и убиват тези, които не са извършили престъпление, не са ви наранили или обидили по някакъв начин. Забранено е да се убиват жени и деца. Забранено е да се вземат заложници и е забранено да се малтретират, измъчват или убиват пленените. А терористите от Ал Кайда вършат всичко това всекидневно. Пък и да не забравяме, че досега те са избили много повече мюсюлмани, отколкото християни или евреи.

— Тогава как бихте ги нарекли?

Мъжът от Форт Мийд започна да се изнервя. Беше получил ясна заповед и не искаше да я изпълни последен от всички.

— Бих ги нарекъл „новоджихадисти“, защото те започнаха неправедна война, която не се съобразява със свещения Коран и с исляма. Истинският джихад не е диващина, а това, което те извършват, е… Извинявайте, колеги, но имаме време само за още един въпрос.

Студентите започнаха да събират учебниците и бележките си. В първите редове се вдигна ръка. Питащият беше с бяла тениска на петна и с емблемата на някаква студентска рок-група.

— Терористите-самоубийци твърдят, че са мъченици. Имат ли някакво основание да го вярват?

— Едва ли — отвърна д-р Мартин. — Макар мнозина от тях да са добре образовани, просто се оставят да ги залъгват. Напълно е правдоподобно да загинеш като шахид — тоест мъченик — когато се бориш за исляма в един истински джихад. Но, повтарям, има правила, които Коранът много точно определя. Воинът не бива да загине от собствената си ръка, дори да е поел доброволно на смъртоносна мисия. Той не бива да знае мястото или часа на собствената си смърт. А самоубийството е точно обратното. Пък и към самоубийците Коранът е особено строг. Мохамед отказал да благослови тялото на един самоубиец, въпреки че същият, покосен от ужасна болест, просто сложил край на мъките си. Мястото на тези, които извършват масови убийства на невинни или отнемат собствения си живот, е в ада, а не в рая. А също и на лъжливите проповедници и имами, които ги подмамват да го сторят. Сега обаче се опасявам, че трябва да се върнем към света на Джорджтаун и хамбургерите. Благодаря ви за вниманието.

Изпратиха го с бурни ръкопляскания, а той, зачервен от притеснение, взе сакото си и тръгна към вратата.

— Съжалявам, че ви прекъснах, професоре — каза мъжът от Форт Мийд. — Но присъствието ви в базата е наложително. Колата чака.

— Спешно ли е?

— Да, сър. Вдигнаха ни по тревога. — Знаеш ли нещо повече по въпроса?

— Не, сър.

Разбира се. Непоклатимото правило. Ако не се налага да знаеш, няма и да научиш нищо. Любопитството на Мартин щеше да почака.

Автомобилът беше обичайният тъмен „Седан“ с издайническа антена на покрива. Трябваше да е във връзка с агенцията по всяко време. Шофьорът беше ефрейтор, но, макар Форт Мийд да е военна база, не носеше униформа, а цивилни дрехи. Не биваше да привличат прекомерно внимание.

Д-р Мартин се качи отзад, а шофьорът придържаше вратата. Другият мъж седна отпред и колата пое към магистралата за Балтимор.

* * *

Далеч на изток мъжът, който се опитваше да превърне старата плевня в свой дом, се бе изтегнал на поляната край току-що запаления огън. Чувстваше се напълно щастлив. Щом толкова години успяваше да заспи по скалите или в снежните преспи, сега със сигурност нямаше нищо против да се изтегне в меката трева край ябълките.

Поддържането на огъня не беше никакъв проблем. Беше насъбрал достатъчно подпалки от строежа. Джезвето съскаше върху жаравата и той предвкусваше удоволствието от димящата чаша чай. Има питиета за всеки повод и време, но след тежък ден всеки войник предпочита на първо място чаша горещ чай.

Следобед си взе почивка и слезе пеша до магазина в Миънстоук да купи някои неща за уикенда.

Явно всички там знаеха, че е купил мястото и че се опитва да оправи плевнята със собствени сили. Това се приемаше добре. Богатите лондончани, които размятаха наляво-надясно чековите си книжки и бързо влизаха в ролите на богати земевладелци, не бяха посрещани с нещо повече от хладна любезност. Но тъмнокосият мъж, който живееше в палатка в овощната си градина и не се притесняваше да запретне ръкави и да поработи, започваше да се радва на уважение.

Пощальонът казваше, че новодошлият получавал малко писма, като се изключел от време на време по някой жълтеникавокафяв плик с официален вид. Дори тях обаче държал да си взима от пощата в селото, за да спести на разносвача разходката по калната пътека — жест, който самият пощальон оценяваше. Писмата били адресирани до „Полковника“, но същият не отваряше и дума по въпроса, когато сядаше да изпие едно в бара или си купуваше вестник от магазина. Просто се усмихваше и разменяше обичайните любезности. Нарастващото уважение на местните бе оцветено с любопитство. Повечето пришълци бяха нахакани и приказливи. Но не и този. Кой бе той, откъде идваше и защо бе избрал именно Миънстоук?

Следобеда в селото той отиде до старата църква „Сейнт Андрю“ и поговори с пастора Джим Фоули.

Бившият войник бе започнал да мисли, че животът в новия дом ще му хареса. Можеше например да се метне на очукания си велосипед и да отиде до Дроксфорд, на пътя за Саутхамптън, за да купи от местния пазар пресни плодове и зеленчуци. Да обходи десетките пътища, които се виждаха от покрива му, и да пие по халба в старите пъбове, които щеше да открие там.

Два дни по-късно обаче той посети вечерната служба в „Сейнт Андрю“ и там, застанал в полумрака под каменния свод, започна да се моли — както често правеше.

Помоли се на Бог, в когото безрезервно вярваше, за прошка за всички мъже, които бе убил, и за покой за техните безсмъртни души. Помоли се за всички свои загинали другари и благодари, че никога не е убивал жени, деца и мирни хора. Помоли се още един ден да има възможността да изкупи греховете си и да влезе в Царството небесно.

После се върна на хълма и продължи работата си по покрива. Оставаха му някакви си хиляда керемиди.

* * *

Колкото и голям да изглежда комплексът на Агенцията за национална сигурност, той всъщност е пренебрежимо малка част от една от най-внушителните военни бази в Америка. Форт Мийд е разположен на шест километра източно от магистрала 95 между Балтимор и Вашингтон и базата е втори дом на 10 000 военни и още 25 000 цивилни служители. И като всеки малък град, си има съответната инфраструктура. Шпионската централа е натикана в един от ъглите на строго охранявана зона, в която до този момент д-р Мартин не беше стъпвал.

Колата мина безпрепятствено през базата чак до самата зона. На бариерата там обаче внимателно провериха пропуските на всички, а пътуващия в колата английски учен беше огледан внимателно през прозореца. Неколкостотин метра по-нататък автомобилът спря пред голяма сграда. Вътре д-р Мартин и придружителят му бяха проверени още във фоайето, последваха още проверки, звънене по телефона, сканиране на отпечатъци и ириси и най-сетне — допуск до помещенията.

След дълъг преход по коридорите стигнаха до врата без табела. Придружителят му почука и влязоха. Мартин най-сетне се озова сред познати лица — приятелите и колегите от Съвета по Корана.

Като повечето заседателни зали в подобни институции, и тази бе функционална и безлична. Нямаше прозорци, но климатикът поддържаше въздуха свеж. Овалната маса бе заобиколена от столове с високи облегалки и подлакътници. На едната стена имаше екран, а отстрани — масички с термоси с кафе и чай и подноси със сандвичи.

Домакините бяха двама офицери, които се представиха учтиво, но без да навлизат в подробности. Единият бе заместник-директорът на АНС, изпратен лично от генерала, а другият — висш представител на Министерството на вътрешната сигурност, пристигнал за случая от Вашингтон.

Останалите в стаята бяха четиримата учени от Съвета — те поне добре се познаваха. Още преди, един по един, да се съгласят да участват в този скрит от хорските очи консилиум, всеки от тях бе изучавал внимателно публикациите на другия и бе посещавал заедно с него семинари, конференции и лекции. Светът на най-добрите познавачи на Корана не е чак толкова голям.

Тери Мартин поздрави докторите Лудвиг Шраме от „Кълъмбия“, Ню Йорк, Бен Джоли от „Ранд“ и „Хари“ Харисън от „Брукингс“ (чието малко име всъщност бе друго, но всички бяха свикнали да му викат Хари). Най-възрастният и съответно — старейшина на групата, беше Бен Джоли, брадат исполин, който, въпреки намръщения поглед на заместник — директора, периодично палеше лулата си и пуфкаше плътни облаци дим. Въздухопроводите над главите им работеха на пълна мощност и почти успяваха да оправят положението, но със сигурност филтрите им щяха да имат нужда от почистване.

Без да губи време, заместник-директорът ги въведе в ситуацията, довела до събирането на Съвета. Раздаде на всички копия от два документа — арабския текст, свален от лаптопа на финансиста на Ал Кайда, и превода, направен от щатните арабисти на АНС. Четиримата веднага и в пълно мълчание се вглъбиха в арабския оригинал. По някое време шумно пуфкане от страна на д-р Джоли почти стресна човека от министерството.

Учените свършиха четенето приблизително едновременно. После се зачетоха в английския превод. Джоли вдигна очи към двамата военни.

— Е?

— Какво „е“, професоре?

— Каква точно е причината да ни съберете тук?

Заместник-директорът се наведе напред и почука с показалец един абзац от превода.

— Ето я причината. Тук. Какво означава това? За какво говорят?

И четиримата учени бяха забелязали препратката към Корана в текста на арабски. Нямаха нужда от превод. Всеки от тях бе срещал фразата неведнъж и бе изучавал възможните й значения. Но за първи път я виждаха използвана в съвременен текст.

— Ал Исра? Сигурно е някакъв код. Позовава се на случка от живота на пророка Мохамед.

— Простете незнанието ни — обади се човекът от министерството, — но какво точно е Ал Исра?

— Тери, я най-добре ти им обясни — каза д-р Джоли.

— Значи, господа — започна Тери Мартин, — става дума за препратка към момент в живота на пророка. И до днес учените спорят дали е било божествена намеса, или някакво друго преживяване. Накратко, една година след преместването си от родното си място Мека в Медина, той сънувал нещо. Или е халюцинирал. Или е преживял чудо. Нека за краткост го наричаме сън. Та в съня си той бил пренесен през планини и пустини до града Йерусалим, който по това време бил свещено място само за християни и евреи.

— И кое време е това по нашия календар?

— Около 622 година след Христа.

— И какво станало?

— Там намерил един завързан кон, кон с крила. Качил се на него и конят го отнесъл на небесата, където пророкът се изправил пред Всемогъщия Бог. А той му казал как точно истинските вярващи трябва да спазват молитвените ритуали. Пророкът ги запомнил и по-късно ги издиктувал на писар, за да се превърнат в неразделна част от 6666-те. Тези строфи станали — и все още са — основата на исляма.

Останалите трима учени кимнаха в съгласие.

— Искате да ми кажете, че те наистина вярват в това? — попита заместник-директорът.

— Да не бъдем надменни — рязко отбеляза Хари Харисън. — Новият завет ни учи, че Исус Христос се лутал из пустошта четиридесет дни и четиридесет нощи, а сетне срещнал и отблъснал самия дявол. След такъв преход, сам и без храна, човек със сигурност би халюцинирал. Но за истинските християни това е свещен текст, който не подлежи на съмнение.

— Добре, извинявам се. Да разбирам ли, че Ал Исра е срещата с архангела?

— Не, не — каза Джоли. — Ал Исра е самото пътуване. Магическо пътуване. Божествено пътуване, проведено с напътствията на самия Аллах.

— Наричали са го още — включи се и доктор Шраме — „пътуването през мрака към великото просветление“…

Другите трима добре знаеха този древен цитат и кимнаха в съгласие.

— Хубаво, но какъв смисъл биха вложили в това един съвременен мюсюлманин и един висш член на Ал Кайда?

Това бе първият момент, в който учените получиха някаква бегла информация за източника на текста.

— Документът бил ли е ревниво пазен? — поинтересува се Харисън.

— Двама души умряха, за да не ни позволят да го видим.

— О, ясно. Разбираемо е. — Д-р Джоли съсредоточено изучаваше лулата си. Останалите трима бяха свели погледи. — Опасявам се, че не може да е друго освен позоваване на някакъв проект, някаква операция. При това немалка.

— Колко голяма? — попита мъжът от министерството.

— Господа, ревностните мюсюлмани, да не говорим пък за фанатиците, не се отнасят лековато към Ал Исра. За тях това е нещо, променило света. И ако някой е избрал за определена операция кодовото име „Ал Исра“, ви гарантирам, че говорим за огромен проект.

— И нямаме представа какъв може да е?

Д-р Джоли огледа колегите си около масата. Свиване на рамене.

— Никаква. И двамата автори търсят благословия за намеренията си, но дотам. Така че според мен, а и колегите ми ще се съгласят, би трябвало вие да разберете какви точно са тези намерения. Но каквито и да са, бъдете сигурни, че не биха кръстили „Ал Исра“ нито бомба в куфарче, нито взривена дискотека, нито вдигнат във въздуха автобус.

Никой не си водеше бележки. Нямаше и нужда. Всяка дума вече бе записана. Все пак се намираха в сградата, известна в бранша като Двореца на тайните.

И двамата военни щяха до час да получат разпечатка на водения разговор и да прекарат нощта в подготвянето на съвместния си доклад. Запечатаният доклад щеше да напусне зданието призори и, съпроводен от въоръжена охрана, да бъде отнесен нависоко. На много високо. На най-високото място в САЩ. В Белия дом.

* * *

Към Вашингтон Тери Мартин пътува в една лимузина с Бен Джоли. Беше по-просторна от колата, с която бе пристигнал, а задните седалки бяха отделени от шофьора със стъклена преграда. През нея се виждаха два тила — на самия шофьор и на младия им цивилен придружител.

Грубоватият старец разумно бе прибрал лулата в джоба си и бе вперил поглед в гледката навън — море от червеникаво-кафяви и златни есенни листа. По-младият англичанин гледаше през своя прозорец също така унесено.

Цял живот бе обичал само четирима души и през последните десет месеца бе загубил трима от тях. Родителите му бяха починали в началото на същата година почти едновременно на по седемдесет и няколко години. Баща му стана жертва на рак на простатата, а майка му просто не успя да го понесе: написа трогателни писма до синовете си, изпи цяла опаковка приспивателни, отпусна се в горещата вана и заспа, за да се пренесе, по собствените й думи, „при татко ви“.

Тери Мартин беше съсипан, но успя да го преживее благодарение на подкрепата на другите двама души, които бе обичал повече от самия себе си. Единият беше партньорът му от четиринайсет години, висок красив брокер, с когото бяха наистина много близки. Но в една ненормална мартенска нощ се случи немислимото — пиян шофьор с превишена скорост, метал, който се врязва в плътта, труп в калта на пътя, и ужасно погребение, на което родителите на Гордън го гледаха навъсено, защото не можеше да сдържи сълзите си.

Тогава той реши да отнеме собствения си, вече лишен от смисъл живот. По-големият му брат Майк обаче усети какво се случва и се премести у тях за седмица, за да го върне към разума.

Тери боготвореше брат си още от детството си в Ирак и от годините, които прекараха заедно в пансиона в Хейлибъри край Хартфорд.

Майк беше това, което Тери никога нямаше да е. Загадъчен, а не доверчив, елегантен, а не пухкав, упорит, а не мек, бърз, а не тромав, смел, а не плашлив. Сега, отпуснат в лимузината, която прекосяваше Мериленд, Тери си спомни финалния мач по ръгби срещу Тонбридж, с който приключиха петте години на Майк в Хейлибъри.

Когато двата отбора излязоха на терена, Тери стоеше ухилен зад въжетата край тунела. Майк се приближи, протегна ръка и разроши косата му.

— Е, братле — каза, — успяхме.

Тери си спомни и как години по-късно бе обзет от задушаващия страх да признае на брат си, че е гей. Брат му, по това време офицер от специалните части, току-що завърнал се от Фолкландските острови, се замисли за момент, а после, широко усмихнат, цитира прочутата финална реплика на Джо И. Браун от „Някои го предпочитат горещо“:

— Какво пък, никой не е съвършен.

От този момент Тери бе готов да умре за по-големия си брат.

* * *

Слънцето над Мериленд залязваше. Залязваше и над Куба, където на югозападния полуостров Гуантанамо един мъж разстла молитвеното си килимче, обърна се на изток, коленичи и започна да се моли. Часовият пред килията го наблюдаваше невъзмутимо. Макар картината да му беше до болка позната, инструкциите го задължаваха да не се разсейва и за миг.

Мъжът, който се молеше, беше прекарал пет години в затвора, познат преди като „Лъчевия лагер“, сега лагер „Делта“, но по-известен на медиите като Гитмо. Бе издържал мъченията от самото начало, без да отрони и звук. Тялото и вярата му бяха подложени на безброй унижения, а когато пропитите му с омраза черни очи се вдигаха към очите на мъчителите му, жестокостите се удвояваха. И все пак той не се пречупи.

Методът на тоягата и моркова принуждаваше съкилийниците да доносничат един срещу друг в замяна на дребни облаги, но той запазваше мълчание. Мнозина даваха сведения за него, за да изкарат някаква полза, но показанията им бяха пълни измислици, които той никога не отрече нито потвърди.

Разследващите случая му разполагаха с цял куп сведения, но нито едно не бе получено от самия него. Един-единствен път той отговори учтиво на въпросите на следовател, който избра нормалния разговор пред изтезанията, и това бе всичко.

Основният проблем си оставаше. Никой от следователите не разбираше и дума от родния му език и се налагаше да разчитат на преводачите, които ги съпровождаха навсякъде. Ала и самите преводачи си правеха сметките и получаваха услуги за определени тълкувания на казаното. Така че често си ги измисляха.

Четири години след докарването му в лагера мъжът бе определен като „нежелаещ да съдейства“, което всъщност означаваше, че няма да се пречупи. През 2004-та го преместиха в новия лагер Екоу, където килиите бяха по-малки, стените — бели и каквото и да било излизане се разрешаваше само нощем. Мъжът не бе виждал слънце от година.

Нямаше семейство, което да го потърси. Нито правителство, което да се поинтересува за него. Нито адвокат, разбира се.

Затворниците наоколо губеха разсъдък и ги отвеждаха за лечение. Но той запази мълчание и продължи да чете Корана.

Докато се молеше, часовите навън се смениха.

— Шибан арабин — изруга единият. Заместникът му поклати глава.

— Не е арабин — каза той. — Афганец е.

 

 

— И какво мислиш за нашия проблем, Тери?

Внезапно излязъл от летаргията си на задната седалка на лимузината, Бен Джоли гледаше Тери Мартин.

— Явно проблемът е сериозен, нали? — отвърна англичанинът. — Видя ли лицата на приятелите ни от разузнаването? Просто потвърдихме това, което подозираха, но хич не им хареса, че си тръгнахме.

— Ама нямат избор. Налага се сами да разберат каква е тази операция.

— И как ще стане?

— Виж, мотая се с шпионите от доста време. Съветвам ги, доколкото мога, още от Шестдневната война. Имат си начини. Било вътрешни хора, било двойни агенти, било подслушване или наблюдение. Пък и компютрите доста помагат — правят за минути това, което преди отнемаше седмици. Предполагам, че ще разберат какво е и ще вземат мерки. Не забравяй, че мина бая време, откакто Гари Пауърс беше свален над Свердловск и направихме онези въздушни снимки от Куба през шейсет и втора. Ама ти не си бил роден тогава, нали?

Това явно го забавляваше. Тери Мартин се задоволи да кимне, после предположи:

— Може би имат свой човек в Ал Кайда.

— Съмнявам се — отвърна старецът. — Ако имаше агент там, отдавна да е предал точното местоположение на щаба им и да сме ги засипали с ракети.

— Добре де, а не могат ли да пратят някой да се слее с обкръжението им?

Възрастният мъж отново поклати глава.

— Стига, Тери, и двамата знаем, че няма как да стане. Ако е арабин, най-вероятно лесно ще бъде убеден да работи срещу нас. Ако пък не е, няма шанс. Арабите са от големи семейства, племена, родове. Една бърза проверка във фамилията или рода, и ще го хванат. Значи трябва да е идеално подготвен. Трябва да изглежда като тях, да говори като тях и, най-важното, да се държи като тях. Ако сбърка дори една сричка в молитвите, фанатиците ще го усетят. Все пак ги повтарят пет пъти дневно, няма как да не го хванат.

— Така е — отвърна Мартин със съзнанието, че тезата му не струва, но му се прииска да пофантазира. — Но пък човек може да наизусти строфите от Корана и да си създаде прилична легенда.

— Това са глупости, Тери. Няма западняк, който да може да мине за арабин сред араби.

— Освен брат ми — пророни д-р Мартин.

Секунда по-късно му се прииска да си бе отхапал езика. Но всъщност май нямаше защо. Загубил интерес към темата, Джоли изсумтя и насочи поглед през прозореца към предградията на Вашингтон. Главите от другата страна на стъклената преграда не помръднаха. Тери въздъхна с облекчение. Очевидно подслушвателните устройства в автомобила бяха изключени.

Грешеше.