Фредерик Форсайт
Афганеца (14)

14.

Четиринайсет часа след потапянето на „Контесата на Ричмънд“ преправеният „Яванска звезда“ излезе в открито море. Напусна залива Моро и се насочи на югоизток към протока Макасар, през който „Контесата“ трябваше да мине по план.

Зад щурвала бе единият индонезиец, а от двете му страни — Афганеца и пакистанчето от Англия, които се учеха как се рулира.

Антитерористите, които следят корабите в тази част на света, не престават да се чудят защо често, когато някой съд бива отвлечен, пиратите правят неколкочасови кръгове в морето с пленения екипаж на борда и после го изоставят.

Причината е проста. Подобно на атентаторите от 11-и септември, които са натрупали опит в американски авиошколи, пиратите в Далечния изток имат само един начин да изучат управлението на корабите в реални условия. Индонезиецът зад щурвала на „Контесата“ мина по същия път.

Човекът в машинното имаше различна съдба. Преди години работеше на кораб, отвлечен от Абу Саяф. Предложиха му или да се присъедини към тях, или да умре. Той избра първото.

Третият индонезиец научи всичко за радиовръзката по време на работата си в пристанищните служби на едно малко градче в северната част на Борнео. По-късно се радикализира, постъпи в редиците на Джемаат Ислямия и помогна за доставянето на бомбите в нощните клубове в Бали.

От осемте души на борда само те тримата разбираха от кораби. На другите не им се и налагаше. Арабският химик отговаряше за взрива. Сюлейман щеше да заснеме шокиращите кадри и да ги изпрати където трябва. Ако се наложеше, пакистанският младеж със северняшкия акцент щеше да се престори по радиото на капитан Маккендрик. А Афганецът щеше да се редува с индонезиеца на щурвала.

* * *

В края на март в Каскадите все още нямаше и помен от пролетта. Беше кучи студ и склоновете около Хижата бяха покрити с дебел сняг.

Вътре беше уютно и топло. Въпреки денонощната телевизия, дивидитата, музиката и игрите обаче задачата ставаше все по-скучна. Пазачите нямаха кой знае каква работа и шестмесечната мисия се превръщаше в сериозен тест за издръжливост. Те все пак от време на време грабваха ските или снегоходките и се отправиха на освежителни разходки из околността. Затворникът бе лишен от тази възможност.

Когато чу, че началникът на военния съд в Гуантанамо му разрешава да се прибере в родината си, Измат Хан изпита облекчение, защото бе напълно убеден, че не би стоял в затвора в Пул и Шарки повече от година. Вместо това обаче го доведоха в тази пустош — най-вероятно завинаги, от което цялото му същество се изпълваше с ярост.

Щом положението станеше нетърпимо, той нахлузваше палтото и излизаше в ограденото дворче. Можеше да го обходи със затворени очи, без и за миг да загуби ориентация.

Десет крачки на дължина, пет на ширина. Все едно и също. Единствено в небето над главата му понякога се случваше нещо различно.

Най-често то бе покрито с тежки сиви облаци, от които се сипеше сняг. Но по-рано, горе-долу по времето, когато християните украсяваха дърветата и пееха песни, небето бе чисто и съвсем синьо.

От време на време прелитаха орли и гарвани. Птиченца кацаха на стената и го наблюдаваха, вероятно в почуда защо не се присъедини към тях на свобода. Най-много от всичко обаче Измат обичаше самолетите.

Виждаше, че някои от тях са военни, макар никога да не бе чувал нито за Каскадите, където се намираше в момента, нито за авиобазата „Маккорд“ на около седемдесет километра западно от тях. Въпреки това ясно помнеше американските бомбардировачи над Северен Афганистан и не можеше да ги сбърка с нищо друго.

Често прелитаха и пътнически самолети. Бяха в различни цветове и с различни емблеми на опашките, но той си даваше сметка, че това не са национални флагове, а знаци на компании. Освен кленовото листо. Самолетите с кленовото листо се появяваха доста често, винаги идваха от север и набираха височина.

Не му беше трудно да се ориентира в посоките. По залеза разбра накъде е запад. Молеше се в обратната посока, към Мека. Предполагаше, че се намира в САЩ, защото пазачите му очевидно бяха американци. Защо тогава от север идваха самолети с друг флаг? Сигурно там имаше друга държава — страна, чийто символ бе червено листо върху бял фон. Докато бавно обикаляше малката си клетка, той не преставаше да мисли за тази северна държава. А това, което виждаше над главата си, всъщност бяха излитащите от Ванкувър самолети на „Еър Канада“.

* * *

В един долнопробен бар на пристанището в Порт ъф Спейн, Тринидад, група главорези нападна и закла двама моряци. До пристигането на тринидадската полиция свидетелите вече бяха развили амнезия и си спомняха единствено, че нападателите, които започнали кавгата, били петима местни. Полицията така и не успя да разкрие нещо повече за инцидента и никой не попадна зад решетките.

Убийците наистина бяха островитяни. Те нямаха нищо общо с ислямисткия тероризъм, но мъжът, който им плати, беше висш функционер на Джемаат ал Муслимин, тринидадското разклонение на Ал Кайда.

Макар да не е добре позната на западните медии, Джемаат ал Муслимин постепенно засилва влиянието си в региона, особено откакто през последните години броят на имигрантите от Средния изток, Централна Азия и Индия, които пренасят исляма в Карибския басейн, все повече и повече расте.

Парите, с които групировката плати на наемните убийци, идваха от сметка, открита от вече покойния Тефик Ал Кор, а заповедта за екзекуцията бе предадена лично от пратеник на доктор Ал Хатаб.

Документите на убитите моряци си бяха в джобовете им и полицията разбра, че са граждани на Венецуела и членове на екипажа на един от венецуелските кораби, акостирал в пристанището.

Капитан Пабло Монталбан бе смаян и дълбоко натъжен от новината за смъртта им, но нямаше никакво време за губене, затова остави подробностите по оформянето на документите и превозването на телата в ръцете на венецуелското консулство. После се свърза с местния си агент с молба бързо да им намери заместници. Онзи поразпита и извади късмет. Върна се с двама млади възпитани индийци от Керала, които се препитаваха като наемни моряци из цял свят и разполагаха с всички необходими документи.

Капитанът веднага ги нае и те се присъединиха към останалите четирима членове на екипажа. Така „Доня Мария“ отплава само с един ден закъснение.

Капитан Монталбан имаше смътната представа, че повечето индийци са хиндуисти, но не знаеше, че има и над сто и петдесет милиона мюсюлмани. Не знаеше също, че радикализирането на мюсюлманите в Индия по нищо не отстъпва на това в Пакистан и че Керала, бивша люлка на комунистическото движение, се е превърнал в един от центровете на ислямисткия екстремизъм.

Новаците в екипажа му наистина бяха прекосили половината земно кълбо като наемни моряци, но по нечия изрична заповед и за да натрупат опит. Католикът от Венецуела нямаше как да предположи, че те работят и за Джемаат ал Муслимин. Пияните нещастници в бара бяха изгубили живота си, за да освободят място за двамата индийци.

* * *

Щом разбра за бележката от Далечния изток, Марек Гъмиени незабавно прелетя над Атлантика. Този път обаче водеше със себе си специалист в една малко по-различна област.

— Арабистите свършиха каквото можаха, Стив — каза той на Хил, преди да тръгне. — Сега ни трябват хора, които познават търговските кораби.

Придружителят му беше служител на Федералното митническо бюро. Стив Хил, от своя страна, доведе от Лондон свой колега от морското звено на антитерористичния отдел на МИ-6.

Чък Хемингуей от Ню Йорк и Сам Сиймор от Лондон се познаваха задочно от разузнавателните доклади и разработки, но в Едзел за първи път се срещнаха лице в лице. Беше им обяснено, че разполагат с дванайсет часа да вникнат във въпроса и да представят своята версия за мащаба на заплахата и евентуалното й противодействие. Когато настъпи моментът да се изправят пред Гъмиени, Хил, Филипс и Макдо-налд, Чък Хемингуей започна пръв:

— Не става дума за обичайното издирване, а за търсене на игла в купа сено. Издирването си има цел, докато всичко, с което разполагаме сега, е, че — може би — търсим някакъв плавателен съд. Нека ви обясня. Към днешна дата по света плават четиридесет и шест хиляди търговски кораба. Половината от тях са под флагове на държави като Либерия, Антигуа и други, които са известни с, меко казано, либералната си морска политика. И всеки от тези флагове с лекота може да бъде заменен с друг подобен, стига на капитанът или собствениците да им се прииска. Осемдесет на сто от световната търговия се извършва по море, което се равнява на товари от общо около шест милиарда тона. А регистрираните търговски пристанища са над четири хиляди. Искате да открием съд, без да знаем нито вида, нито размерите, тонажа, силуета, годините, собствеността, флага, под който плава, капитана или името му. За да открием този, както ние ги наричаме, „кораб-призрак“, ни трябва нещо повече. Или невероятен късмет.

Последва потискаща тишина.

— Звучи адски песимистично — каза накрая Марек Гъмиени. — Сам, няма ли да внесеш някоя по-радостна нотка?

— С Чък сме на мнение, че имаме шанс само ако успеем да идентифицираме евентуалната мишена на терористите, а после да завардим достъпа до нея и да проверяваме всеки пристигащ кораб — отвърна Сиймор.

— Целият съм слух — обади се Хил. — Каква би била най-вероятната мишена според вас?

— Хората в нашия бранш от години изпитват сериозни притеснения. Океаните са любимата среда на терористите. Фактът, че Ал Кайда избра да проведе най-зрелищната си атака по въздуха, на практика не се връзва с логиката. Впрочем те се надяваха да отнесат само горните етажи на Световния търговски център, но имаха невероятен късмет. Иначе най-примамливи за тях си остават морските операции.

— Сигурността по пристанищата е максимално затегната — отсече Марек Гъмиени. — Знам го със сигурност, виждал съм бюджетите.

— С цялото ми уважение, сър, мерките не са достатъчни. Например пиратските атаки и отвличанията на кораби във водите край Индонезия се увеличават с всяка година. В някои от случаите просто става въпрос за плячкосване и съответно — набиране на средства за групировките. В други случаи обаче мотивите остават неясни.

— Например?

— Ами, имаме регистрирани десет отвличания на влекачи. Някои от тях така и не бяха открити. Те не могат да бъдат препродадени, защото са лесно разпознаваеми и не могат да се преправят на нещо друго. За какво са им тогава? Предполагаме, че в даден момент могат да ги използват, за да насочат отвлечен супертанкер към голямо пристанище от сорта на Сингапур.

— И да го взривят?

— Не е задължително. Просто да го потопят с отворени шлюзове. После пристанището ще е затворено поне за десетилетие.

— О’кей — каза Марек Гъмиени. — Значи… вероятният план номер едно е да отвлекат супертанкер и да го използват, за да затворят някое голямо пристанище. Не ми изглежда достатъчно зрелищно. Няма да направи впечатление — освен на самото пристанище, разбира се. Никакви жертви, никакви взривове.

— Не съм съвсем съгласен — обади се Чък Хемингуей. — Във видеозаписа от октомври 2004-та Осама бин Ладен казва, че усилията му вече ще са насочени към сриване на западната икономика. Клиентите по бензиностанциите и шопинг-центровете не си дават сметка, че световната търговия днес повече от всичко се стреми към светкавични доставки. Никой вече не иска да трупа стока в складове. Произведената в Китай фланелка, продадена в Далас в понеделник, най-вероятно е пристигнала по море не по-рано от предишния петък. Същото е и с бензина. Помислете си за Панамския или Суецкия канал. Затворете ги и световната икономика изпада в хаос. Говорим за загуби от стотици милиарди долари. Има още поне десет тесни и все така важни протока, които лесно могат да бъдат затворени с потапянето на някой огромен кораб.

— Добре, добре — каза Марек Гъмиени. — Вижте, президентът и още петима от началниците ми чакат да им докладвам. Стив, теб също те чакат на Даунинг Стрийт. Очевидно е, че не можем да разчитаме само на бележката от „Клин“, както и че не можем просто да избухнем в плач и да зарежем всичко. Трябва да предложим конкретни мерки. Така че изредете възможностите и предложете контрадействия. Не е като да нямаме ресурси.

— Разбирам, сър — отвърна Чък Хемингуей и извади един лист. — Работихме върху следните варианти. Първият: става въпрос за отвличането на изключително голям танкер или друг товарен кораб, който ще бъде потопен в тесен, но много важен проток, устие или вход на пристанище. Единственото противодействие е съдовете, които приближават потенциалните мишени, да бъдат проверявани от морската пехота.

— О, за Бога — изпъшка Стив Хил. — Ще настане пълен хаос. Ще кажат, че ние самите действаме като пирати. А и как ще се оправим с местната юрисдикция? Това са нечии териториални води все пак.

— Ако планът на терористите успее, съответната държава така или иначе ще бъде разорена. Пък и няма да има забавяния на курсовете, защото пехотинците могат да се прехвърлят на корабите и да ги инспектират в движение. Честно казано, ако на борда има атентатори, още щом видят наближаващите военни катери, те със сигурност ще открият огън или нещо от сорта. Не могат да си позволят да ги хванат. Мисля, че няма да имаме проблем да убедим пристанищата и собствениците на плавателните съдове.

— Вариант две? — попита Хил.

— Да ударят натъпкания с експлозиви кораб в някой комплекс с нефтени платформи. Взривът ще предизвика сериозна еко-катастрофа и може да съсипе нечия икономика. Когато коалиционните войски влязоха в Кувейт, Саддам направи тъкмо това — запали нефтените кладенци. Противодействието на такава опасност е същото. Да се установи и проучи всеки съд, който се движи в радиус от десет мили от обектите.

— Нямаме достатъчно бойни кораби — отбеляза Хил. — Всеки проток, всяка нефтена платформа, всяка крайбрежна рафинерия?

— Затова трябва да потърсим съдействие на местно ниво. А и не е необходимо да са бойни кораби. Щом видят, че наближава проверка от какъвто и да е плавателен съд, терористите ще се издадат и могат да бъдат ударени от въздуха, сър.

Марек Гъмиени потри слепоочията си.

— Нещо друго?

— Има и трети вариант, сър — каза Сиймор. — Атентат с много жертви. В този случай сигурно ще потърсят някой претъпкан курорт и ще взривят кораба в него. Последиците ще са ужасяващи. Знаете за Халифакс, нали? През 1927-а натъпкан с боеприпаси кораб се взривява в пристанището и направо изтрива града от картата. Все още го броят за най-голямата неатомна експлозия в историята.

— Трябва да подготвя доклада си, Стив — каза Гъмиени, преди да се разделят на пистата. — Хич няма да ми е лесно. Ако вземем някакви ответни мерки, а няма как да не вземем, медиите рано или късно ще надушат всичко. Затова трябва да подготвим възможно най-добрата легенда, за да не позволим на ония да се докопат до полковник Мартин. Знаеш много добре, че независимо колко уважавам работата му, реалностите са си реалности. Шансовете му са почти равни на нула.

* * *

Майор Лари Дювал погледна към огрятата от аризонското слънце писта и за кой ли път се възхити на силуета на своя F-15 „Страйк Игъл“. Летеше с този модел вече десет години и го харесваше повече от всичко.

Като по-млад имаше честта да лети с F-111 „Ардварк“ и F-G „Уайлд Уизъл“; и те също бяха доста сериозни машини, но „Игъл“ беше абсолютният връх за военен пилот с двайсетгодишна служба като него.

Самолетът, с който днес трябваше да прелети разстоянието от авиобазата „Люк“ до щата Вашингтон, още не беше готов. Около корпуса му се суетяха мъже и жени в работни комбинезони, а той просто стоеше, притихнал като заспала птица. Лари Дювал завиждаше на своя „Игъл“ — независимо от изключително сложното и прецизно оборудване, той не можеше да чувства като човек. Никога нямаше да изпита страх.

Изтребителят беше преминал основен ремонт и технически преглед в базата и по правилник след толкова дълъг период в хангара се налагаше пробен полет.

И точно това чакаше самолетът сега, огрян от слънчевите лъчи в цялото си великолепие: 19 метра дълъг, 5,5 метра висок, с 13 метра размах на крилата и тегло 18 тона без допълнителен товар. С него стигаше до 37.

Лари Дювал се обърна и видя приближаващия капитан Ники Джоунс, оператора на оръжейните системи. До авиобазата „Маккорд“ Джоунс щеше да има предостатъчно време да провери изправността на всичките.

Откритата кола дойде да ги откара до отдалечения на осемстотин метра изтребител. Рутинната проверка преди полет им отне десетина минути, макар да беше малко вероятно техническият екип да е пропуснал нещо.

Двамата се качиха в кабината, сложиха коланите и дадоха знак на техниците, които отстъпиха назад.

Лари Дювал включи двата мощни двигателя F–100 и самолетът бавно се насочи към пистата. Изчака да получи разрешение за излитане, после от дюзите изригнаха десетметрови пламъци и майорът превключи на пълна скорост.

След около километър и половина, при скорост 340 км/ч, колелата се отделиха от пистата и се прибраха. Изтребителят бе във въздуха. Дювал определи изкачване от 1500 метра в минута и когато самолетът достигна 9000 метра, стабилизира и се насочи на северозапад към Сиатъл. Далеч под тях се белееха покритите със сняг Скалисти планини.

* * *

Екипите във Форин Офис доуточняваха последните подробности по пътуването на британската делегация за срещата на Г-8 през април. Участниците щяха да летят с чартърен полет от Хийтроу до Джей Еф Кей, Ню Йорк, където щеше да ги посрещне американският държавен секретар. Останалите шест чужди делегации също щяха да кацнат на Кенеди Интернешънъл и да изчакат в специална секция там — далеч от тълпите и демонстрациите отвън. Президентът искаше да спести на гостите си всякакви евентуални неудобства. Нямаше да се допусне повторение на Сиатъл или Генуа.

Вертолети щяха да извозят високопоставените гости от Джей Еф Кей до напълно изолирана локация, където, сред лукс и удобства, те щяха да прекарат пет дни в обсъждане на световните проблеми. Организацията беше проста и ефективна.

— Досега не е правено, но ако се замислиш, планът е перфектен — коментира един от британските дипломати. — Трябва да го пробваме, когато дойде нашият ред.

— За щастие — промърмори неговият по-възрастен и по-опитен колега, — след Гленигълс редът ни дълго няма да дойде. Нека другите малко се поизмъчат с цялата тази организация и мерките за сигурност.

* * *

Марек Гъмиени, който междувременно бе отишъл с шефа си, Портър Гос, в Белия дом, за да представи пред шестимата най-важни мъже в страната развитието на ситуацията към момента, звънна на Стив Хил.

— Казаха ми горе-долу същото като преди — поясни Гъмиени. — Каквото и където и да е, намерете го и го елиминирайте.

— Същото стана и при мен — отвърна Хил. — Да се издири и да се унищожи. Настояват да работим в екип.

— Няма проблем. Моите хора обаче са убедени, че мишената най-вероятно е САЩ, така че ресурсите ни ще са съсредоточени основно тук — бойни кораби, сателити, всичко. Ако попаднем на кораба-призрак някъде далеч от бреговете на Америка, ще пренасочим натам каквото е необходимо.

Директорът на националното разузнаване Джон Негропонте разпореди на ЦРУ да държи в течение британските партньори за мерките, които се готвят да предприемат САЩ. Нивото на секретност бе най-високото възможно.

Мерките бяха на три етапа: проследяване от въздуха, идентифициране на плавателния съд и проверка. Всяко незадоволително обяснение или съмнително поведение щеше да доведе до прихващане на кораба с жива сила, а ако последваше съпротива — и до унищожаването му.

Беше определена и територия за наблюдение. Очертаха окръжност в радиус от 550 километра от остров Лабуан после от най-северната й точка изтеглиха линия през Тихия океан към Анкоридж, Аляска, а от най-южната — към бреговете на Еквадор. Затвореният между тях участък на практика бе по-голямата част от Тихия океан и включваше цялото западно крайбрежие на Канада, САЩ и Мексико, плюс цяла Централна Америка, включително Панамския канал.

Белият дом реши все още да не го съобщава официално, но всеки кораб, който се намираше в този участък и се движеше към американския бряг, щеше да бъде следен изкъсо и проверяван. На плавателните съдове, които се насочваха в обратната посока, към Азия, нямаше да бъде обръщано чак такова внимание.

Поради многогодишния натиск от различни заинтересовани страни, големите корабни компании вече бяха свикнали да предоставят на агенциите подробни сведения за маршрутите на корабите си. За седемдесет процента от съдовете в наблюдаваната зона имаше максимално точна информация. Самите компании по всяко време можеха да се свържат с капитаните си и да проверят дали всичко е наред. През последните години беше договорено и използването на пароли, така че лесно можеше да се установи дали на борда има някакъв проблем, или капитанът е принуден от похитителите да се преструва.

Седемдесет и два часа след срещата в Белия дом първият сателит КН-11 „Кийхоул“ пое по новата си орбита и започна да предава картина от очертаната около Индонезия окръжност. Компютрите му бяха инструктирани да запечатват, независимо от посоката на движение, всеки плавателен съд в радиус от 550 километра от остров Лабуан.

В момента, в който сателитът засне първия си фотос, „Контесата на Ричмънд“ се носеше през протока Макасар, приблйзително на 600 километра южно от Лабуан. Затова и не попадна в кадър.

* * *

От британска гледна точка, взетите в Тихия океан мерки бяха крайно недостатъчни. Продължителен личен разговор между Даунинг Стрийт и Белия дом доведе до следното решение: Кралският флот, с помощта на египетските военноморски сили, щеше да заварди южния край на Суецкия канал и да проверява и най-малкия кораб, идващ от Азия.

Американският флот в Залива, от своя страна, щеше да поеме контрола над Ормузкия проток. Основният трафик там беше от супертанкери, които идваха празни от юг и се връщаха обратно, натоварени догоре с петрол от Иран, Катар, Бахрейн, Саудитска Арабия и Кувейт.

Хубавото за американците бе, че корабните компании, които държат подобни плавателни съдове, са относително малък брой и всяка от тях показа огромно желание да съдейства по въпроса. Морските пехотинци се спускаха на палубите с хеликоптерите си „Сий Сталиън“, проверяваха товара и екипажа и се връщаха на самолетоносачите, без да има нужда танкерите да бъдат отклонявани или да изостават от графика си.

До всяка европейска държава с излаз на море бе изпратено предупреждение за евентуалното наличие на отвлечен кораб с терористи на борда. Дания щеше да пази Копенхаген, Швеция — Гьотеборг и Стокхолм, Германия да внимава за съдовете, които наближават Хамбург или Кил, а Франция трябваше да се погрижи за Марсилия и Брест. От базата си в Гибралтар британците държаха под око протока между Херкулесовите стълбове и всеки кораб, който идваше от Атлантическия океан.

* * *

Докато се носеха над Скалистите планини, майор Дювал направи няколко маневри и установи, че изтребителят се държи отлично. Времето обаче се променяше. Безоблачното синьо небе над Аризона остана зад тях. Първо се появиха перести облаци, после, между Невада и Орегон, те станаха по-сиви и плътни, и когато минаха над река Кълъмбия и навлязоха във въздушното пространство над щата Вашингтон, от земята ги делеше шесткилометрова непрогледна завеса.

Самолетът се движеше на височина 9,5 км и видимостта там беше идеална, но майор Дювал си даваше ясна сметка, че снижаването ще го вкара в гъстата пелена, затова поиска съдействие от контролната кула в Маккорд.

От базата му отговориха да държи курс на изток, да направи заход над Спокейн и да се приготви за кацане по техните инструкции. Именно по време на завоя наляво над Спокейн се случи така, че това, което по-късно щеше да се окаже най-скъпоструващият гаечен ключ в историята на американските военновъздушни сили, се изхлузи от улея между две хидравлични вериги в десния двигател, където незабелязано бе паднал и се бе заклещил, и когато самолетът изравни, ключът тупна върху перките на турбината.

От двигателя се разнесе мощен тътен. Острите перки, които се въртяха почти със скоростта на светлината, започнаха една по една да се огъват. Всяка се врязваше в следващата. На таблото и в двата кокпита замига червена лампичка — тъкмо навреме, за да отговори на крясъка на Ники Джоунс: „Какво става, да го…?!“

Един друг глас крещеше в главата на Лари Дювал: „Спри двигателя, спри двигателя“.

Многогодишният опит движеше пръстите му почти подсъзнателно и те методично започнаха да щракат тумблерите — гориво, електрически вериги, хидравлика. Десният двигател обаче вече гореше. Автоматичните пожарогасители закъсняха с малко. Двигателят се късаше на парчета.

Джоунс викаше кулата в Маккорд: „Тревога, тревога, тревога, единият двигател е извън строя…“

Прекъсна го нов трясък зад гърба му. Парчета от взривилия се десен двигател пробиха преградата към левия. На кокпита засвяткаха още червени лампички. Макар и загубил гориво, Лари Дювал можеше да се справи само с един двигател. Но ако и двата бяха извън строя, нямаше никакъв шанс. Модерните изтребители не могат да планират във въздуха като своите далечни предшественици — напротив, падат като камък.

По-късно капитанът щеше да обясни пред разследващите, че пилотът през цялото време е успявал да запази самообладание. Джоунс превключи радиопредавателя в режим на директно излъчване и от Маккорд чуваха всичко, което се случваше на борда.

— Загубих и двата двигателя — каза майорът. — Готови за катапултиране.

Капитан Джоунс погледна уредите. Намираха се на височина 7 километра и бързо падаха. Слънцето все още ги огряваше, но след секунди щяха да попаднат в мрака на плътните облаци. Той хвърли последен поглед през рамо. Задницата на изтребителя гореше като факла. Отпред пак се чу спокойният глас:

— Катапултирай. Катапултирай.

Двамата почти едновременно издърпаха ръчките до бедрата си. Повече нямаше какво да направят. Съвременните катапултиращи се седалки са дотолкова автоматизирани, че дори пилотът да изпадне в безсъзнание, сами ще направят всичко необходимо, за да го предпазят.

Нито Лари Дювал, нито Ники Джоунс успяха да видят гибелта на самолета. Телата им се изстреляха нагоре в ледения въздух. Ремъците ги притискаха плътно. В един момент седалките се стабилизираха и почнаха да падат право надолу. Гъстите облаци ги обгърнаха. По някое време сензорите регистрираха необходимата височина и отвориха парашутите, като ги откачиха от седалките. Двамата мъже, на повече от километър един от друг, увиснаха на ремъците, а седалките продължиха стремглаво да падат към земята.

Парашутите също бяха автоматизирани. Първо се отвори малкият, който стабилизира телата им във въздуха, а после и големият. Мъжете усетиха с всеки свой мускул мощния тласък, при който скоростта им от близо двеста километра в час падна на двайсет. Леденият въздух проникна през летателните им костюми. Пропаднаха през странната сумрачна влажна граница между небето и ада и се стовариха върху клоните на боровете и смърчовете отдолу.

Майорът се приземи в някакво сечище. Ударът му в земята бе омекотен от жилавите борови клони. След няколко секунди той се окопити, свали катарамите на парашута и се изправи. После включи проследяващото устройство, за да даде сигнал на спасителните екипи.

Ники Джоунс също се блъсна в клони, ала не успя да се приземи. Снегът от короните на дърветата, в които се удари, се изсипа върху главата му. Той очакваше всеки миг да усети земята под краката си, но това така и не се случи. Парашутът се оплете в клоните и той увисна на пет метра от повърхността. „Какво толкова, сняг и борови иглички“, помисли си Джоунс, пое дълбоко въздух и се откачи от парашута.

С малко повече късмет можеше да се претърколи и да се изправи невредим. Левият му крак обаче потъна в снега между две коренища и пищялът се прекърши. Той успя да си даде сметка, че шокът и студът скоро ще изцедят силите му, и побърза да включи аварийния си предавател.

След като екипажът му го напусна, изтребителят продължи полета си още съвсем малко. Вдигна нос, завъртя се, обърна се с корема нагоре и полетя надолу. В момента, в който навлезе в плътната облачна завеса, пламъците стигнаха до резервоара и той се взриви.

Двата двигателя се откачиха от корпуса и продължиха да падат към земята. Десетте тона горящ метал се стовариха със скорост 700 км/ч върху заснежената пустош шест километра по-долу. Отломките на единия двигател унищожиха двайсетина дървета. Другият двигател нанесе много по-сериозни щети.

 

Офицерът от ЦРУ, който командваше екипа в Хижата, остана в безсъзнание почти две минути. Съвзе се на пода в столовата. Беше замаян и му се гадеше. Успя да се опре на едната стена и, обгърнат от дим, да повика дежурните. В отговор чу само стенания. След няколко минути вече бе успял да установи пораженията. Двамата, които играеха билярд в стаята за почивка, бяха мъртви. Трима бяха ранени. Оказа се, че свободните от смяна са били на разходка на стотина метра от Хижата по време на — както смятаха тогава — метеоритния удар. Щом се установи, че от дванайсетимата агенти на ЦРУ двама са мъртви, трима имат нужда от спешна медицинска помощ, двамата почиващи са о’кей, а останалите петима са с леки наранявания, отидоха да проверят затворника.

По-късно щяха да ги обвинят, че са забавили процедурата твърде много, но разследването ги оневини. Беше нормално първо да установят състоянието на колегите си.

Погледът през шпионката разкри, че в килията на Афганеца е необичайно светло. Когато нахлуха вътре, видяха, че вратата към дворчето зее.

Подсилените стени на самата килия бяха издържали удара. С оградата в двора обаче нямаха същия късмет. Стоварилият се върху Хижата двигател F-100 беше минал през нея и откъртил парче с диаметър метър и половина.

Затворникът беше изчезнал.