Фредерик Форсайт
Афганеца (10)

10.

Полетът беше дълъг и изтощителен. Спряха за презареждане в американските авиобази на Азорските острови и в Рамщайн, Германия, и чак в късния следобед на следващия ден „Херкулесът“ се спусна над Баграм в южния край на долината Шомали.

Екипажът на самолета се смени на два пъти, но не и охранителният отряд. Четирите турбини край илюминаторите ги носеха все по на изток, а те четяха, играеха карти, спяха. Затворникът остана окован. И той поспа, колкото можа.

Докато самолетът маневрираше на площадката пред огромните хангари в американската зона на базата, посрещачите вече се бяха строили.

Майорът от военната полиция, който водеше охранителния отряд, със задоволство отбеляза, че афганистанските му колеги са подходили отговорно. Край затворническия бус чакаха двайсет войници от местните спецчасти, водени от командира си, генерал Юсуф.

Предаването на затворника отне само секунди. Майорът отдаде чест на генерала, който му отвърна със същото.

— Пазете го добре, сър — каза американецът. — Костелив орех е.

— Не се притеснявайте, майоре — отвърна афганистанският офицер. — Ще прекара остатъка от живота си в затвора Пул и чарки.

Само след минути бусът отпраши на юг към Кабул, следван от камиона с войниците. По тъмно бусът и камионът се разделиха след инцидент, който по-късно щеше да бъде окачествен като липса на добра организация. Бусът продължи сам.

Пул и чарки е мрачно, ужасяващо място в дефилето източно от Кабул. По време на съветската окупация затворът бе под контрола на тайната полиция Хад и често бе огласян от писъците на измъчваните. Няколко десетки хиляди пък така и не излязоха живи оттам през гражданската война.

Условията бяха значително подобрени след създаването на новата Република Афганистан, но в усойните коридори и подземията зад назъбените каменни стени сякаш още се чуваха призраци.

За щастие бусът така и не стигна дотам.

Петнайсетина километра след раздялата с камиона от едно разклонение на пътя зад гърба му изникна пикап. Когато фаровете отзад присветнаха, шофьорът отби вдясно и спря на предварително уговореното място зад няколко изсъхнали дървета. Тук трябваше да се случи „бягството“.

Затворникът беше освободен от белезниците още на излизане от Баграм. Докато колата се носеше по пътя, той се преоблече в сив вълнен камеез и нахлузи на краката си боти. Малко преди да спрат, уви около главата си страховития черен талибански тюрбан.

Междувременно от пикапа изскочи генерал Юсуф и веднага пое нещата в свои ръце.

В открития багажник лежаха четири трупа, отмъкнати от градската морга. Два от тях бяха с бради и облечени в талибански дрехи. Всъщност телата принадлежаха на строители, загинали при срутването на едно скеле.

Другите два трупа бяха жертви на автомобилни катастрофи. Пътищата в Афганистан са толкова разбити, че е най-удобно да караш по осевата линия в средата. И понеже се счита за мекушаво да отбиеш встрани само защото срещу теб се носи друг автомобил, броят на жертвите е повече от внушителен. Двата гладко избръснати трупа бяха облечени в униформи на затворнически пазачи.

Те щяха да бъдат открити с оръжия в ръце. По телата им имаше рани от куршуми. Талибаните явно бяха чакали в засада край пътя и по време на престрелката двама от тях също бяха загинали. Вратата на буса беше разбита с кирка и оставена отворена. Точно така щяха да го намерят на следващия ден.

Когато разстановката приключи, генерал Юсуф се качи до шофьора на пикапа. Бившият затворник се метна отзад с двамата от спецчастите, които бе довел генералът. Тримата увиха лица с краищата на тюрбаните си, за да се предпазят от студа.

Пикапът се понесе на юг и скоро стигна магистралата към Газни и Кандахар. Там, като всяка вечер, се точеше колона от познатите в цяла Азия „дрънкащи“ камиони.

Повечето от тях изглеждат така, сякаш са произведени преди век. Ръмженето и скрибуцането им, както и изпусканите от ауспусите черни димни кълба, се позната гледка по пътищата из Близкия и Далечния Изток. Често можеш да ги видиш закъсали в канавката, а шофьорите им са готови да бъхтят пеша километри, докато намерят нужния чарк.

Тези камиони обаче успяват да преминат и през най-трудните планински проходи. В деретата под тесните виещи се пътища често се виждат потрошените останки на някой от тях. Цял един континент обаче разчита на невероятното разнообразие на стоки, които пренасят и до най-отдалечените му кътчета.

Преди много години англичаните ги наричат „дрънкащи“ заради множеството звънчета, с които са окичени. Каросериите им, нагиздени с панделки и цветя, са старателно изрисувани с религиозни и исторически сцени, които често тържествено омешват картини от християнството, исляма, индуизма, сикхизма и будизма.

На магистралата южно от Кабул се бяха наредили неколкостотин такива камиона. Шофьорите им спяха в кабините в очакване на зората. Пикапът спря зад колоната, Майк Мартин скочи от каросерията и отиде отпред. Лицето на мъжа зад волана беше покрито с шебаг.

Седящият до него генерал Юсуф кимна, без да отрони звук. Край на пътя. Начало на пътуването.

Вече с гръб към тях, Мартин чу гласа на шофьора:

— Успех, шефе.

Единствено хората от САС наричат офицерите си „шефе“. Майорът от американския охранителен взвод, който го бе довел в Баграм, не само нямаше представа кой е затворникът му, но и че след идването си на власт президентът Хамид Карзай беше помолил САС да създаде и обучи новите афганистански спецчасти.

Мартин тръгна пеша покрай колоната камиони. Пикапът обърна към Кабул. Сержантът от САС набра номер от мобилния си телефон, каза само две думи и затвори.

Шефът на МИ-6 за Афганистан на свой ред вдигна слушалката. Беше четири сутринта в Кабул и единайсет вечерта в Шотландия. На един от мониторите се изписа съобщение. Филипс и Макдоналд вече бяха в стаята и очакваха да видят именно това. „Клин“ започна.

Майк Мартин си позволи да извърти глава още веднъж, за да отбележи, че фаровете на пикапа са изчезнали. Обърна се и продължи напред. След стотина метра вече се беше превърнал в Афганеца.

Знаеше какво търси, но му трябваха още доста камиони, докато го открие. Регистрационен номер от Карачи. Беше почти невероятно шофьорът на такъв камион да е пущун и едва ли щеше да усети несъвършенствата в неговия пущу. Почти сигурно щеше да е белуджи, който се е насочил към дома си в пакистанската, провинция Белуджистан.

Още беше твърде рано, за да го буди. Не искаше да го стресне и да го раздразни, напротив — трябваше му в добро настроение. Затова прекара два часа свит и зъзнещ под камиона.

Към шест небето на изток порозовя. Край пътя някой запали огън и постави на ламарина върху него котле с вода. Чайните, или чаи-хана, са места, около които в голяма степен се върти всекидневният живот в Централна Азия. Понякога представляват просто огнище, запарен чай и група мъже. Мартин стана, отиде при огъня и стопли ръцете си над него.

Човекът с чая беше пущун, но за късмет на Мартин — необщителен. Междувременно той беше развил и напъхал тюрбана си в торбата, която носеше през рамо. Нямаше да е разумно да се представя за талибан, преди да е разбрал как биха приели това околните. Купи си чаша чай с шепа афгани и с удоволствие отпи. След няколко минути съненият белуджи слезе от кабината и дойде до огъня.

Слънцето изгря. Някои от камионите се върнаха към живот с облаци черен дим. Мартин последва шофьора белуджи до неговия и каза:

— Здравей, братко.

Онзи отвърна с известна неохота.

— Дали по някаква случайност не си тръгнал на юг към границата и Спин Болдак?

Ако камионът се връщаше в Пакистан, беше много вероятно да пресече границата именно при този малък град южно от Кандахар. Мартин знаеше, че докато стигнат там, вече ще е обявена награда за главата му. Затова щеше да се наложи да мине отвъд пеша.

— Ако такава е волята на Аллах — отговори шофьорът.

— Тогава, в името на Всевишния, би ли позволил един беден човек, който иска да се прибере при семейството си, да попътува с теб?

Шофьорът се замисли. Обикновено в тези дълги пътувания до Кабул го придружаваше братовчед му, но сега той лежеше болен в Карачи. Беше изкарал изтощителния курс сам-самичък.

— Можеш ли да караш?

— Смея да твърдя, че съм добър шофьор.

Поеха на юг в мълчание. От старото пластмасово радио, закачено върху таблото, се носеше някаква местна поп музика, съпроводена от стържене и писукане. Мартин не беше сигурен дали е от апарата, или от самите парчета.

Докато, с пуфтене и ръмжене, камионът прекоси Газни и продължи към Кандахар, денят превали. Спряха за чай и храна — обичайното козе месо с ориз — и доляха гориво. Мартин плати половината сметка и шофьорът видимо оцени жеста.

Макар Мартин да не говореше нито урду, нито диалекта на белуджи, а мъжът от Карачи да имаше съвсем повърхностни познания по пущу, се разбираха добре с езика на жестовете и малко арабски.

Спряха да пренощуват северно от Кандахар. Бяха в провинция Забол — диво място, населявано от диви хора. Пакистанецът нямаше никакво намерение да кара по тъмно. Беше по-сигурно да се придвижват през деня, когато пред и зад тях има и други превозни средства.

Когато наближиха предградията на Кандахар, Мартин се престори, че има нужда да подремне, и се сви на пейката зад седалките. В миналото градът беше изцяло във владение на талибаните и той не искаше някой бивш боец да реши, че е видял свой стар приятел в кабината на преминаващ камион.

На юг от Кандахар отново смени пакистанеца зад волана. Пристигнаха в Спин Болдак следобед. Мартин обясни, че живее наблизо, сърдечно благодари и слезе от камиона километри преди граничния пункт.

Шофьорът не говореше пущу, а радиото през цялото врете бе на музикална станция, затова нямаше как да научи новините. Опашката на границата бе по-дълга от обикновено и когато най-сетне успя да стигне до бариерата, му показаха снимка. От нея го гледаше брадясалото лице на талибан.

Шофьорът беше почтен и работлив човек и повече от всичко искаше да се прибере при жена си и четирите им деца. Животът така или иначе беше труден. Защо да прекара дни, дори седмици, в афганистански затвор и да дава обяснения как така не е обърнал внимание на спътника си?

— Аллах ми е свидетел, никога не съм виждал този човек — закле се той и го пуснаха да мине.

„Повече никакви непознати“, помисли си, докато се носеше по пътя към Кета. Макар да произхождаше от най-покварения град в Азия, у дома той поне знаеше какво да очаква. Афганците не му бяха никакви, защо да им се меси в работите? Запита се какво ли толкова е направил талибанът.

Мартин знаеше, че отвличането на затворническия бус, убийството на двамата пазачи и бягството на пленника от Гуантанамо няма как да се прикрият. Американското посолство веднага щеше да надигне вой.

Първи на сцената, където уж се беше разиграла престрелката, попаднаха войници, изпратени да проверят защо затворническият бус се бави. Разминаването между буса и камиона беше отдадено на лоша организация. Но затворникът очевидно беше освободен от банда талибани и сега за главите им бе обявена награда.

За нещастие, американското посолство връчи на правителството на Карзай снимка, която нямаше как да бъде отказана. Хората на МИ-6 и ЦРУ се опитаха да забавят нещата, ала не успяха да направят много. По времето, когато граничните пунктове получиха факсимиле от снимката, Мартин все още се намираше северно от Спин Болдак.

Макар да не знаеше как са се развили събитията, той нямаше никакво намерение да поема излишни рискове при прекосяването на границата. Сниши се на един хълм над Спин Болдак и изчака нощта. От мястото, където се намираше, ясно виждаше пътя, по който щеше да поеме след смрачаване.

Градчето беше на шест-седем километра. По виещия се път към него се тътреха камиони.

Преди много години ограденият с крепостни стени град бе квартира на британската армия. Мартин добре помнеше фактите около превземането му през 1919-а. Тогава англичаните за последен път във военната си история бяха използвали стълби, за да се качат на стените. Доближили зида по тъмно и почти безшумно, като се изключи трополенето на стълбите по земята и тихите ругатни на войниците.

Самите стълби били с около три метра по-къси от необходимото, така че се стоварили в сухия ров заедно със стотиците войници върху тях. За щастие, пущуните, които отбранявали града, решили, че ги атакува многоброен враг, измъкнали се от другата страна и побягнали към хълмовете. Така крепостта паднала, без да бъде даден и един изстрел.

Малко преди полунощ Мартин се прокрадва покрай стените, прекоси града и влезе в Пакистан. Изгревът го завари на още петнайсетина километра на юг по пътя за Кета. Спря до една чаи-хана и изчака там, докато най-сетне успя да се качи на камион, който превозваше пътници срещу заплащане до града. Черният талибански тюрбан, добре познат по тези територии, вече беше в негов плюс.

Пешавар може и да е пълен с ислямисти, но радикалите в Кета са дори повече. Вероятно единственото място с повече яростни симпатизанти на Ал Кайда е Мирам Шар. Северозападните крайгранични провинции се подчиняват на местното племенно право и макар на практика да са отвъд афганистанската граница, основното им население е пущунско, говори се пущу и предаността към традиционните ислямски ценности е огромна. Да носиш талибански тюрбан по тези земи кара останалите да се съобразяват с теб.

Макар от Кета на юг към Карачи да води магистрала, Мартин пое по по-малкия път на югозапад към мизерния пристанищен град Гуадар, съвсем близо до границата с Иран.

През последните години бившето заспало и пропито от вонята на риба селце се бе превърнало в ключово пристанище за всевъзможни контрабандисти и най-вече за търговците на опиум. Ислямът може и да забранява наркотиците, но това важи само за мюсюлманите. Верните последователи на Пророка нямат нищо против неверниците от Запада да се тровят, стига да плащат добре.

Затова Иран, Пакистан и особено Афганистан са покрити с макови полета, реколтата от които се рафинира на място и после тайно се прекарва на Запад, за да се превърне в крайна сметка в хероин и смърт. Специална роля в този трафик е отредена и на Гуадар.

За да избегне опасността да бъде разкрит от някой пущун в Кета, Мартин отново намери един белуджи, който да го закара с камиона си до пристанищния град. Междувременно Разбра, че за главата му е обявена награда от пет милиона афгана — но само в Афганистан.

На третата сутрин след раздялата си с човека, който му бе пожелал успех, той слезе от камиона и с удоволствие седна да изпие чаша сладък зелен чай в едно заведение на улицата.

Очакваха го. Но не местните.

* * *

Двадесет и четири часа преди това единият „Предатор“ излетя от Тумрайт. Двата безпилотни самолета щяха да се редуват денонощно над зоната за разузнаване.

UAV-RQ l L „Предатор“, производство на „Дженеръл Атомикс“, не представлява кой знае каква гледка. По-скоро прилича на набързо скициран прототип от тефтера на някой авиомоделист. Дълъг е само осем метра и е съвсем тънък. Размахът на крилата му е четиринадесет метра и половина. Перките се задвижват от двигател „Ротакс“ със 113 конски сили, разположен в задницата, а резервоарът побира триста и осемдесет литра гориво.

И въпреки това той може да достигне скорост от 217 км.ч. (или 117 възела) и безпроблемно да планира със 135. Може да издържи във въздуха над 40 часа, но най-често бива изпращан в зони в радиус до 750 км от базата, над които кръжи едно денонощие, докато свърши задачата си, и се връща обратно.

Тъй като двигателят му е отзад, посоката се контролира от предната част. За навигацията се грижи или наземен оператор, или компютър, който следва предварително зададени параметри.

Тайното оръжие на „Предатора“ се намира в заобления му нос. Електронните устройства там се свързват със сателитите и чрез тях изпращат към базата всички фотоси и звуци, които улавят. Към земята долу пък са насочени радар „Линкс“ и фотоапаратура L-3 „Уескам“, чиито по-нови версии — като тези, използвани над Оман — могат да работят нощем, през гъсти облаци, дъжд или сняг и да дават ясна картина от набелязаната цел.

По време на инвазията в Афганистан често се случваше да се маркират важни цели, но да не остава време за нанасяне на удар. Така се наложи да бъде произведена нова версия. Летящото око беше съоръжено с ракета „Хелфайър“.

Две години по-късно лидерът на Ал Кайда в Йемен напусна тайното си убежище във вътрешността на страната в „Ландкрузър“ с още четирима души. Той нямаше как да знае, че на екрана в Тампа в същия момент го наблюдават няколко чифта американски очи.

Последва заповед и безпилотният самолет изстреля ракетата си. След секунди „Ландкрузърът“ и пътниците му бяха изтрити от лицето на земята. А плазменият екран във Флорида предаде случилото се в цвят и детайли.

Двата „Предатора“ в Тумрайт не носеха ракети. Единствената им задача бе да патрулират на височина 6100 метра, далеч от чуждите погледи и радари, и да наблюдават земята и морето отдолу.

* * *

В Гуадар има четири джамии и англичаните деликатно успяха да измъкнат от пакистанското разузнаване, че най-малката от тях се смята за гнездо на фундаменталистка агитация. Подобно на повечето подобни места, молитвите в джамията се водеха от един имам и съществуването й се крепеше основно на даренията от вярващите.

Основател и настоятел на джамията бе Абдула Халаби. Той познаваше хората си добре и докато водеше молитвите, седнал малко над равнището на главите им, начаса разпознаваше новодошлите. Затова, макар и в задните редици, черният талибански тюрбан веднага му направи впечатление.

След службата, докато брадатият непознат се готвеше да се обуе, за да се влее в тълпите на улицата, имамът го дръпна за ръкава.

— Нека милостивият Аллах те дари със здраве — каза той на арабски.

— И теб — отвърна на същия език непознатият. Имамът усети пущунския му акцент. Беше познал — мъжът идваше от племенните територии.

По рождение Фейсал бин Селим беше катарец. Произхождаше от бедно рибарско семейство. Обитаваха колиба на брега на кална рекичка край селцето, което години по-късно, чак след откриването на петрола, създаването на Обединените арабски емирства, оттеглянето на англичаните и пристигането на американците, щеше да се превърне в оживената столица Доха.

Детството му мина под знака на бедността и задължителното преклонение пред високомерните бели чужденци.

Бин Селим обаче бе твърдо решен да се издигне в живота. Избра единствения път, който познаваше — морето. Записа се в екипажа на местен товарен кораб и докато той кръстосваше от остров Мазира и Сала в оманската провинция Дофари до пристанищата на Кувейт и Бахрейн, Бин Селим използва пъргавия си ум, за да научи много нови неща.

Едно от тях беше, че постоянно се намира някой с нещо за продаване и че в много от случаите е готов да го даде евтино. И че някъде другаде винаги има човек, съгласен да плати за същото много повече. А между тях стои институцията, наречена „митница“.

Затова Фейсал бин Селим започна да печели от контрабанда.

По време на пътуванията си видя много неща, достойни за уважение: фини платове и дрехи, ислямско изкуство, културни паметници, древни издания на Корана, ценни ръкописи и красотата на великите джамии. Видя и неща, които си спечелиха презрението му: богати западняци с тлъсти порозовели от слънцето меса, отвратителни жени по бикини, пияни мъже и купища незаслужени пари.

Не му убягна и фактът, че владетелите на държавите от Залива също трупаха лесни богатства от черните извори в пустинята. И понеже с лекота приемаха навиците на западняците, наливаха се с вносен алкохол и спяха с русите им курви, той започна да презира и тях.

Две събития белязаха живота на Фейсал бин Селим до четиридесетата му годишнина, двайсет години преди момчето белуджи да го причака на пристанището в Гуадар.

Първо, успя да спечели достатъчно пари, за да поръча, закупи и пусне на вода една великолепна платноходна гемия, конструирана от най-изкусните производители в Сур. Името й беше „Раша“ — „Перлата“.

Освен това стана ревностен уахабит.

Когато новите пророци, следовници на учението на Маудиди и Саид Кутб, обявиха джихад на ересите и извращенията, той на мига ги подкрепи. Мислите и молитвите му бяха с младите мъже, които се изправиха срещу съветските безбожници в Афганистан, а когато неколцина други врязаха самолетите в кулите на алчния западен бог, той коленичи и се помоли те наистина да пристъпят в градините на Аллах.

В очите на околните Фейсал бин Селим се оставаше възпитаният, скромен, изискан и благочестив капитан на „Раша“. Пренасяше стоки из целия Залив и не се забъркваше в неприятности. Но ако истински набожен човек потърсеше помощта му, той нямаше да се поколебае да му я окаже.

Западните разузнавания разбраха за съществуването му, когато активист на Ал Кайда, заловен в Хадрама и пропял в затвора в Рияд, призна, че често свръхсекретни съобщения за бин Ладен — толкова тайни, че се пренасяли от куриер, който ги наизустявал и бил готов да се самоубие, преди да го заловят — се пренасяли от Саудитска Арабия с кораб. Куриерът бил прекарван до брега в Белуджистан и оттам поемал на север към Уазиристан и убежището на шейха. Корабът, за който ставаше въпрос, бе „Раша“. Западните служби получиха одобрението и съдействието на пакистанското военно разузнаване да следят гемията, без засега да се намесват.

Фейсал бин Селим пристигна в Гуадар, натоварен с бяла техника от безмитната зона в Дубай. Караше хладилници, перални машини, микровълнови печки и телевизори. Щеше да прекоси Залива обратно с товар от пакистански килими, изтъкани от пръстите на малолетни роби и предназначени за краката на богатите западняци, които купуваха луксозни вили на изградените край бреговете на Дубай и Катар изкуствени острови.

Той мълчаливо изслуша посланието, което му носеше момчето, кимна и два часа по-късно, когато товарът му вече бе разтоварен на брега без знанието на пакистанската митница, остави кораба под надзора на своя омански моряк и спокойно пое към джамията.

Изисканият арабин търгуваше от много години с Пакистан и добре владееше урду. Двамата с имама проведоха разговора си именно на този език.

Бин Селим отпиваше от чая, взимаше си от сладкишите и бършеше пръсти в ленената кърпичка. От време на време кимаше и поглеждаше към афганеца. Когато чу историята за бягството от затворническия бус, се усмихна одобрително. Сетне мина на арабски.

— И сега искаш да напуснеш Пакистан, така ли, братко?

— Нямам работа тук — потвърди Мартин. — Имамът е прав. Тайната полиция ще ме открие и ще ме върне на кабулските псета. По-скоро бих отнел живота си, отколкото да го позволя.

— Би било наистина жалко — промърмори катарецът. — Животът ти досега е впечатляващ. Но какво ще правиш в емирствата, ако те прекарам дотам?

— Ще се опитам да открия други верни поданици на Аллах и да им предложа помощта си.

— И каква би била тя? Какво умееш да вършиш?

— Умея да се бия. И съм готов да загина в свещената война.

Капитанът се замисли.

— Ще товарим килимите призори — каза най-сетне. — Ще отнеме няколко часа. Трябва да ги подредим дълбоко в трюма, за да не ги опръскат морските вълни. После ще отплавам със спуснати платна. Ще се движа близо до вълнолома, така че ако някой реши да скочи от него върху палубата, едва ли ще го забележат.

Разделиха се с обичайните поздрави. По тъмно момчето заведе Мартин до пристанището и той внимателно огледа „Раша“, за да успее да я разпознае на съмване. Гемията мина край вълнолома малко преди единайсет. Разстоянието беше около два метра и половина и Мартин успя да го прескочи с лека засилка.

Зад щурвала беше оманецът. Фейсал бин Селим посрещна Мартин с мека усмивка и му предложи вода, за да си умие ръцете. После постави пред него тава фурми.

По обяд възрастният мъж разстла на палубата две черджета и двамата с госта му коленичиха един до друг за дневните молитви. За първи път Мартин се помоли извън джамията, където гласът му се губеше в тълпата. Справи се отлично, без да сгреши и дума.

* * *

Всеки път, когато някой агент е на опасна мисия под прикритие, ръководителите му с нетърпение чакат знак, че всичко е наред, че той е жив и че операцията продължава. Знакът може да дойде от самия агент — чрез обаждане, скрито послание във вестникарските страници за малки обяви или тебеширена черта на предварително уговорена стена. Може да дойде и от наблюдател, който не се меси в операцията, но регистрира развитието й и докладва в централата. В разузнаването наричат това „признаци на живот“.

След дълги дни на мълчание ръководителите на „Клин“ изнервено очакваха да разберат има ли признаци на живот.

Беше пладне в Тумрайт, утро в Шотландия и малко след полунощ в Тампа. Първите и последните виждаха същото, което виждаше и „Предаторът“, но не знаеха доколко е важно. В Едзел обаче бяха съвсем наясно.

Кристалната картина показваше палубата на „Раша“, върху която афганецът свеждаше чело към черджето и после вдигаше взор към небето. В компютърната зала настъпи оживление. След секунди Стив Хил прие обаждането по време на закуска и страстно целуна изненаданата си жена.

След още две минути телефонът на шкафчето до леглото на Марек Гъмиени също иззвъня. Той вдигна слушалката, заслуша се, широко се усмихна, каза: „Супер“ и отново си легна. Продължаваха по план.