Пол Дохърти
Песента на палача (9) (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

РАЗГОВОРЪТ НА ПОКЛОННИЦИТЕ

Дърводелецът замлъкна. Останалите също седяха мълчаливи.

— Какво има? — попита Продавачът на индулгенции, като си играеше с жълтеникавата си коса.

— Стори ми се, че чух нещо навън — отвърна Дърводелецът.

Майка Еглантин тихичко извика. Сър Годфри стана и извади меча си от колана, който висеше на стола.

— Какво има, милейди?

— Видях лице на прозореца, сигурна съм.

Сър Годфри кимна на оръженосеца и заедно с Йомена, бързо излязоха в градината, оформена като малък вътрешен двор. Цветните лехи край тревните площи бяха окъпани в светлината на пълната луна. Пред четирите стени братята бяха посадили розови храсти и други ароматни растения. Оръженосецът, с изваден меч се върна и взе една факла. Излезе навън, огледа навсякъде, но не видя нищо. Затова, последван от Йомена, се върна обратно в столовата.

— Няма никой, татко. Може би някой от монасите е надникнал.

— Съжалявам — извини се майка Еглантин. — Но разказът ти много ме изплаши, мастър Дърводелецо. Като игуменка аз имам властта да издавам смъртни присъди. — Тя махна грациозно с ръце. — Но някой винаги ме замества.

Нали така, миличък? — тя сложи парче марципан в устата на малкото си куче.

Мелничарят шумно изпърдя и предизвика яростния поглед на майка Еглантин.

— Някога бях палач — обяви той.

— Заслужаваш да те качат на ешафода — каза с висок подигравателен шепот Църковният пристав.

— Затваряй си мръсната уста! — изруга Мелничарят. — Или ще изтръскам пъпките от лицето ти.

— Млъквайте! — намеси се Ханджията. — Мастър Дърводелецо, историята ти е много страшна. Истинска ли е?

— Чувал съм такива истории — продължи Мелничарят, сякаш никой не го беше прекъснал. — Много палачи са се договаряли с клиентите си.

— Това е доста разпространена практика — съгласи се сър Годфри. — Градските власти винаги са готови да си затворят очите.

— Ами тези Ратолиър? — обади се Батската невяста. Беше изгубила донякъде обичайната си веселост. Почука по слепоочието си. — Сещам се за разни неща.

— Да — съгласи се Кармелитът. — Сигурен съм, че и аз съм слушал за брат Мартин, но не мога да си спомня какво точно.

— Ами сър Хъмфри Бадълтън? — попита Правникът. — Не беше ли той…

Сър Годфри почука с ръка по масата.

— Моля ви, дами и господа. Знаете какви са правилата. Никакви истински въпроси, докато разказът не свърши. А дали е истина или не — той махна с ръка — това не е наша работа.

— Вещици? — присмя се Продавачът на индулгенции. — Човешки жертвоприношения!

— О, те продължават — намеси се сър Годфри и хвърли бърз поглед към Монаха. — Казвам ти, сър, косата ти ще настръхне, ако знаеш какво става под плаща на тъмнината.

— Бил съм в гората Дийн — обади се Йоменът. — Помниш ли, сър Годфри, ти ме изпрати там с писма за милорд Мортимър? — Той уплашено поклати глава. — Мрачно и ужасяващо място. Знаете ли, че гората е толкова голяма и гъста, че се простира на мили разстояние? Цели групи хора са изчезвали в нея. Глостър е хубаво място, но щом излезеш зад стените му и се отправиш на запад към тази огромна гориста местност, все едно влизаш в непозната държава. Спокойно мога да повярвам, че там бродят създанията на нощта.

Дърводелецът си играеше със златната верижка на врата си. Батската невяста, която, докато го слушаше, си беше сменила мястото, за да може да го огледа по-отблизо, забеляза капките пот на челото му. Части от историята му пробуждаха и нейните спомени — за прошепнати мрачни тайни, за разкази и смътни слухове, които останалите бяха сметнали за приказки, предназначени да плашат децата. Ако историята на Дърводелеца беше вярна, това обясняваше ли защо така го е страх от бесенето? Затова ли беше припаднал? И какво му ставаше сега? Батската невяста се почувства неловко. Беше ходила на поклонение до Кьолн и Компостела и не се боеше от нищо. Но беше седнала с гръб към прозореца и също беше чула нещо. Майка Еглантин, макар и глезена и горда, не си беше въобразила, нито се беше заблудила от някаква илюзия. Игуменката изглеждаше по-заинтересована от глезеното си кученце или прошепнатите комплименти на красивия Прелат, без да споменаваме страстните погледи на мрачния, загадъчен Правник. Батската невяста се обърна и погледна през стъклото. Защо някой от братята би надзъртал отвън, когато можеше спокойно да се присъедини към компанията? Тя отново се обърна и се приведе през масата.

— Ти чу нещо, нали, Саймън?

— Да — отвърна Дърводелецът и се усмихна. Само той беше чул, че Батската невяста беше използвала малкото му име.

— Познавах съветник Дрейкът — прошепна тя. Дърводелецът избърса челото си с опакото на ръката.

— Хайде, сър! — извика Ханджията. — Да напълним отново халбите! И тогава, мастър дърводелецо, ще продължиш с тази твоя мрачна и заплетена история!