Пол Дохърти
Песента на палача (15) (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Рано сутринта Саймън се събуди в къщата на съвета от удари и ритници по вратата. Извика да почакат, облече се набързо и препаса колана си. На стълбите стоеше един съдебен пристав. Под разрошената коса лицето му беше потно.

— Трябва да дойдеш, сър! — рязко каза той и показа на Саймън печата на кмета. — Сър Хъмфри лично иска да те види в залата на съвета.

Мъжът не пожела да му каже нищо повече. Саймън бързо обу ботушите си и го последва през изпълнените с мъгла улици до сградата на Общината. Навън нямаше много хора, тишината се нарушаваше само от скърцането и тропота на случайна каруца по паважа и звъна на камбаните от църквите, който се издигаше към покритото с облаци небе и призоваваше към първата за деня служба.

Сър Хъмфри го чакаше в главното преддверие, разхождайки се нагоре-надолу. Началникът на стражата беше приседнал на каменна седалка; и двамата мъже изглеждаха така, сякаш не бяха спали. Кметът освободи пристава и направи знак на Саймън да го последва. Минаха през Големия двор, през покрита галерия и влязоха в една пристройка.

Сърцето на Саймън замря при вида на тялото, проснато върху една ръчна количка. Увисналата през ръба глава разкриваше прерязаното гърло.

— Мухоловката! Господи, имай милост! Саймън коленичи.

— Исусе, смили се над него! — помоли се той. — В много отношения той беше добър човек, верен и смел.

— Донесоха тялото му тази сутрин. Намерили са го близо до Източната порта. От онова, което разбрах — продължи началникът на стражата — тръгнал е малко преди утринната камбана. Не е стигнал далеч, преди да го нападнат.

— Те ли? — попита Саймън.

— Един човек едва ли би могъл да се справи с него.

— Не знам.

Саймън им разказа за нападението върху него предишната вечер. Претърси джобовете на мъртвеца. Докато се занимаваше с това, видя върху тъмния му жакет капки червен восък.

— Какво е това? — попита началникът на стражата.

— Восък от свещи. — Саймън се изправи на крака. — Сър Хъмфри, за колко време можете да съберете отряд стрелци и войници?

— Дай ми час — излая началникът на стражата — и една дузина от най-добрите ми момчета ще е готова за тръгване.

— Защо? — попита кметът.

Саймън го дръпна за ръкава, изведе двамата мъже на двора и им съобщи заключението, до което беше стигнал, и аргументите си.

Два часа по-късно, точно когато Глостър се раздвижваше, кметът, началникът на стражата, мастър Саймън Котърил и голям отряд въоръжени мъже, конници и пешаци, заобиколиха сградата на августинските монаси. Сър Хъмфри удари големия звънец пред главния вход и настоя веднага да се срещне с приора. Сънливият послушник възрази.

— Всички братя са в църквата — изхленчи той. — На утринна служба.

— Ако той не излезе веднага — излая сър Хъмфри, — ще накарам да го арестуват и да си понесе последствията.

Послушникът бързо се отдалечи. Малко по-късно сър Хъмфри, началникът на стражата и Саймън бяха въведени в приемната на приора. Скоро и пребледнелият брат Мартин се присъедини към тях. Разтревоженият приор възрази срещу подобно отношение, но кметът го скастри.

— Ще пиша до епископа — каза той. — Ще отида до Уестминстър и ще се върна с всички необходими пълномощия.

— Но какво има? — попита приорът, седна на подобния си на трон стол и стисна страничните облегалки.

Посочи на брат Мартин един стол до бюрото, после рязко кимна на кмета и придружителите му да седнат. Саймън го направи, но началникът на стражата отиде и се облегна на вратата.

— Тук съм по заповед на краля — започна кметът и посочи брат Мартин. — Обявявам този човек, този така наречен монах, този изменник на вярата, че е лукав и измамен убиец. Че е член или по-скоро водач на дяволското сборище, от което така лицемерно твърди, че се укрива.

Приорът го гледаше занемял, пребледнял и с увиснала челюст, но брат Мартин се надигна от стола си и се озъби.

— Да не си си изгубил ума, сър! — изрева той. — Саймън, в името на Бога!

— Седни, брат Мартин! — каза му дърводелецът. — Или трябва да те нарека с истинското ти име, Едуард Ратолиър? Сирак, живял в Страуд, несъщ брат на Агнес, вещица и магьосница, убита наскоро в леговището си в Савърнейк.

— Това е нелепо! — Брат Мартин скри лицето си с ръце. — Саймън, да не си полудял?

— Къде си ръкоположен? — започна Саймън. — Хайде, брат Мартин, кажи ми. Ще прегледаме архивите. Може да ни отнеме седмици, дори месеци, но дотогава единствената ти оцеляла дъщеря ще бъде обесена. Хората на кмета я държат в тъмницата на съвета. Беше съдена и си призна всичко. Ще бъде обесена преди обяд.

— Елиънор? — Брат Мартин вдигна ръка към устата си.

— Откъде знаеш коя е? — намеси се кметът. — Единственото, което може да спаси дъщеря ти — включи се той в играта на Саймън, — са твоите искрени и пълни признания.

— Чакайте! Чакайте! — намеси се приорът. — Брат Мартин е духовник и е под защитата на Светата църква.

— Брат Мартин е еретик и убиец! — отвърна началникът на стражата. — Ако искаш, отче приор, моите хора ще го отведат насили и цял Глостър ще разбере какво е станало тук.

Сега брат Мартин седеше с ръце в скута, загледан в пода.

— Това е просто абсурдно — продължи приорът, — Брат Мартин наистина се беше отклонил от правия път и не спазваше обетите си, както би трябвало. Но през последните няколко седмици той се промени. Живее като затворник в манастира.

— Така е — съгласи се Саймън. — А човек, който се преструва, че е уплашен, който изразява желание да се скрие, рядко бива наблюдаван. Кажи ми, отче приор, къде е килията на брат Мартин?

— Зад гробницата на света Радегунд. Ти я знаеш!

— И ако поиска да излезе нощем? Просто заради спора да приемем, че брат Мартин иска да се измъкне от килията си — настоя Саймън.

Приорът примигна, устните му се движеха безмълвно и Саймън долови несигурност в погледа му.

— Казвам истината, нали отче приор? Ако брат Мартин иска да излезе, да се измъкне в тъмнината, би могъл да го направи. Моля те, отговори ми — да или не.

Приорът кимна.

— Възможно е — призна той.

— Мухоловката е мъртъв — каза Саймън. — Дошъл е да те види вчера, преди да замине, нали? Искаше да се сбогува с приятеля си. Горкият! Който веднъж е бил свещеник, винаги си остава свещеник. Преди да е тръгнал, сигурно е запалил някоя от онези червени свещи на гробницата на света Радегунд. Когато донесоха трупа му, видях восък по жакета му, а само в черквите има червени свещи. Но Мухоловката не би влязъл в черква, ако не му се налага. Единственото свещено място, което би посетил, беше гробницата на света Радегунд, — за да се сбогува с теб. Брат Мартин беше навел глава.

— Изповяда ли го? Или се престори? — попита Саймън. — Успя ли да го утешиш? Каза ли му, че може и да тръгнеш с него? Че трябва да тръгне през Източната порта?

— Какво значи това? — попита приорът.

— Мухоловката беше бивш палач — обясни Саймън. — Мой приятел, както и на брат Мартин. Сигурен съм, отче приор, че ако разпитате послушниците, които наблюдават гробницата, може да са забелязали този поклонник. Трябва да е махнал качулката, когато е влязъл в църквата, а плешивото му теме беше покрито с черни петна. — Саймън замълча. Не знаеше дори дали брат Мартин го слуша. — Обзалагам се и, че ако разпиташ същите тези послушници, те ще ти кажат, че една млада жена също е дошла в параклиса и е поискала добрият брат Мартин да изслуша изповедта й. Седнала е на пейката и е поговорила с баща си. — Той млъкна при вида на изненаданото лице на приора. — Да, подозирам, че Елиънор Ратолиър е дъщеря на брат Мартин. Когато за последен път посетих този манастир, той беше дълбоко потресен от новината за смъртта на двете Ратолиър. Помислих, че се е уплашил, не знаех, че скърби. Както и да е, Елиънор избяга от Савърнейк. Веднага е потърсила защитата на своя баща и Господар, монаха, когото познаваме като брат Мартин. Той й е казал всичко за посещението на Мухоловката. Как може да му отмъсти за унищожението на сборището и смъртта на майка си и по-голямата си сестра. Мухоловката винаги е имал слабост към хубавичките лица. Заплатил е с живота си за греховете си. Но тя ще увисне на бесилото! И то не тайно! Ще се гърчи и ще танцува пред очите на всички. Може би ще й отнеме цял час, докато умре.

— Откъде знаеш всичко това? — Брат Мартин вдигна глава. Лицето му изглеждаше по-гладко и младо, сякаш беше смъкнал някаква маска; очите му бяха наблюдателни, пресметливи и пълни с насмешка.

— Как ли си се смял! — продължи Саймън. — Как ли си се подигравал и надсмивал над всички ни. Но отговори на първия ми въпрос, къде беше ръкоположен?

— В манастира ни в Лондон.

— А после къде отиде?

— В Ройстън в Хъртфодшир.

— И после?

— В Сейнт Аспс в Уелс, преди да дойда тук.

— И как е истинското ти име?

— Ще я обесите ли? — Брат Мартин разпери ръце. — Закълнете ми се, Саймън и ти, милорд кмете. Ще бъде ли обесена Елиънор Ратолиър?

— Ще я освободим — отвърна кметът. — Заловили са я, докато се е отдалечавала от трупа на Мухоловката. Ще кажем, че е станала грешка. Ще я отведем до най-близкото пристанище. — Кметът продължаваше да развива лъжата на Саймън. — Ще й кажем да замине за чужбина.

— Заклевате ли се?

— Имаш моята дума.

— Откъде разбра, че съм аз? — Брат Мартин наклони глава встрани. Очите му бяха изпълнени с любопитство, сякаш беше задал на Саймън гатанка и беше изненадан, че дърводелецът е познал отговора.

— Още от самото начало — започна младежът — ти знаеше, че доминиканците са дошли в Глостър, че е правено някакво разследване. Но не си имал време да предупредиш останалата част от сборището си. По време на процеса срещу Ратолиър, ти препоръча да бъдат екзекутирани в гората. Съветниците Шиплър и Дрейкът се съгласиха със съвета ти. След малко ще обясня и причината за това. — Саймън прочисти гърлото си. — Второ, след процеса, Ратолиър поискаха да видят свещеник, но защо? Нямаха намерение да се изповядват! Надявали са се въпреки всичко, че палачите може тайно да се съгласят да ги освободят. Разбира се, това беше напразно! Ти сигурно си го знаел. Когато ги посетихме в килията, ти им каза, че ще бъдат обесени на горската поляна и така ги предупреди за опасността, която ги очаква. Настоя също аз да те придружа. Бях млад и зелен, с меко сърце. Съгласих се да занеса съобщението им до ханджията в „Сребърния плащ“. Брат Мартин кимна разбиращо.

— Умно момче! — промърмори той.

— Ако Ратолиър не са искали да се изповядат — продължи Саймън, — защо трябваше да дойдеш в гората Дийн? Защо ти трябваше да прекараш три нощи на някаква пуста, подгизнала от дъжд поляна? Пътуваше с тях в колата и незабелязано си им дал нужната отвара или еликсир, за да преживеят обесването. След екзекуцията им, ти сложи качулките на лицата им, за да не забележим нещо необичайно. Съгласи се, че трябва да напуснем поляната. Когато Ратолиър ни нападнаха, ти каза на Шадболт да не си хаби стрелите. И, разбира се, откъде можеха Ратолиър да знаят за греховете на палачите си? Помниш ли, че ги изброяваха поименно? Ти знаеше всичко за приятелите си. Преструваше се, че се боиш и по този начин засили нашия ужас. Ние бяхме просто куп треперещи страхливци, неспособни да се преборят с призраците, докато ти играеше ролята на благочестив свещеник. Щом се върнахме в Глостър, ти се скри в манастира. Всъщност си обмислял отмъщението си и си се измъквал, когато пожелаеш. Палачите трябваше да умрат заради онова, което бяха видели. Същата съдба сполетя и нещастния лесничеи, но съветниците бяха още по-опасни, нали? — Саймън млъкна и внимателно се вгледа в монаха. — Те бяха опасни, нали?

Брат Мартин кимна.

— Първо, можеха да си спомнят, че ти предложи вещиците да бъдат обесени в гората. Можеха да се замислят какво всъщност е станало. Обзалагам се, че си чул слуховете, че кметът се интересува от сборището. Ти сам го каза в „Почивката на палача“ на мен и Мухоловката. Отиде ли при съветниците Шиплър и Дрейкът, за да разбереш подробности?

— Защо да го правя?

— Освен изповедник на осъдените и капелан на съвета, си бил изповедник и на Дрейкът, и на Шиплър. Знаел си всичко за тях. Посетил си ги и си разпитвал за слуховете, че съществува вещерско сборище и за подозренията на кмета. За пристигането на доминиканците в Глостър.

— Ти разпита и мен за това! — изсъска приорът. Брат Мартин му хвърли леден поглед.

— Видях завещанията им — продължи Саймън. — Това на Дрейкът е в съвета, а на Шиплър в абатството „Свети Петър“. И двамата са оставили по нещичко на „своя добър приятел и изповедник брат Мартин“. Може да си им бил изповедник, но след време, те щяха да те заподозрат. Освен това си искал да отмъстиш. Като изповедник на Шиплър си знаел всичко за любовницата му — къде е живеела, кога я е посещавал. Само че през онази съдбовна нощ Ратолиър са го очаквали, нали?

— Беше ужасен лицемер — подигравателно каза брат Мартин.

— Ами семейство Дрейкът? Добрият брат Мартин идва да ги види, да пийне кана вино с тях. Колко лесно е било да сипеш отвара в чашите им, а после посред нощ да завлечеш телата им до конюшнята и да ги обесиш! Тежък нощен труд, а, братко? Скрит от плаща на мрака. Обесил си онези нещастници, върнат си се в кухнята, почистил си масата и кухнята и си се върнат в адската си дупка.

— Адска дупка? — попита брат Мартин.

— Където и да се намираш, в гората или в църквата, ти вървиш по пътя към ада!

— Ами отровеното вино! — възкликна приорът.

— Работа на сборището, за да представи брат Мартин като ангел на светлината.

— Продължавай! — настоя кметът.

— Останалите са били лесни за убиване. Горкият Веселяк на горската пътека. Шадболт, който се опитвал да избяга по реката и разбира се, Мухоловката. Той сам е влязъл в мрежата на паяка. Приорът се беше съвзел.

— Не мога да повярвам на ушите си. Тези обвинения са ужасни, това е богохулство. Как е истинското ти име? — Той удари с юмрук по бюрото. — Ако искате, мога да изпратя някого до манастира ни в Лондон.

— Няма нужда от това — отвърна апатично брат Мартин.

Саймън внимателно го изучаваше. Монахът изглеждаше различен, студен и мрачен човек; фалшивата му приветливост беше изчезнала. Очите му бяха опасни — хладни й непроницаеми. Единствената му реакция към обвиненията беше от време на време да облизва горната си устна с върха на езика си.

— Имам думата ви — дрезгаво каза той и щракна с пръсти към приора. — А ти, преподобни отче, трябва да помниш, че за какъвто и да ме мислиш, аз все пак съм духовник и под закрилата на Светата църква. Не мога да бъда предаден на светското правосъдие. — Той млъкна и си пое дълбоко дъх. — Аз съм Едуард Ратолиър, роден в Крипългейт в Лондон. Майка ми беше англичанка, а вторият й съпруг, баща ми, беше от Бретан. И двамата умряха по време на епидемията от чума и ни оставиха сираци с несъщата ми сестра Агнес. Живял ли си сам като дете, Саймън? Благодари на Бога, че не си. — Той леко се усмихна. — Ако наистина има Бог. Агнес и аз познахме злото. Похотта и алчността на хората. Обикаляхме по пътищата на кралството. Най-накрая пристигнахме в Страуд. Няколко месеца по-късно се преместихме в Норич, където един дебел търговец се влюби в Агнес. Аз получих добро образование в училището на Тиобалд. За да избегнем вниманието на така наречения си баща, с Агнес потърсихме грижите и защитата на майка Кресингъм. — Той видя, че кметът трепна.

— Същата, която беше съдена от кралския съд в Лондон?

— Значи си чувал за нея. — Брат Мартин направи гримаса. — Майка Кресингъм беше обесена и изгорена като вещица, но тя беше единственият родител, който имахме. Тя ни запозна с мистериите…

— Почитане на дявола! — отсече приорът.

— Млъкни! — изръмжа брат Мартин. — Затвори си бъбривата уста!

— Продължавай! — излая кметът.

— Бяхме добре обучени в мистериите. Как се използват отварите и най-вече тайните на мнимата смърт. Знаеш ли, Саймън, преди християнството да достигне тези брегове, племената обожавали боговете, които живеели в дърветата. Жреците им пиели отвари и се самообесвали, а в сънищата си влизали в дворците на боговете и прониквали отвъд мрака на нощта. Когато пораснахме, и двамата с Агнес вече бяхме вещи във всички тайнства. Станахме и съпрузи.

— Оженили сте се? — възкликна приорът. — Несъщи брат и сестра!

— Знам, преподобни отче — саркастично отвърна брат Мартин. — Но нека бъдем честни, не съм единственият свещеник, който е прегрешил. Онзи дърт козел — търговецът, имаше син. Агнес се погрижи за него и стана единствена наследница. После забременя. Старият козел реши, че е от него и Агнес не го разубеди. За да избегнем подозренията, аз, който не съм обичал друга жена, станах монах. Старият търговец умря и Агнес продаде имуществото му.

— Значи оттам е дошло богатството ви! — прекъсна го Саймън.

— Имахме злато и сребро, укрити в много градове. Където и да отидех, Агнес винаги ме следваше. Тя отглеждаше дъщерите ни и се усъвършенстваше в мистериите.

— Разбира се! — Саймън се почеса по главата. — Ти си монах и орденът ти е известен с библиотеките си. Имал си достъп до книги и ръкописи, скрити от очите на много други. Брат Мартин се усмихна.

— Бях прав за теб, Саймън. Мозъкът ти е остър като бръснач. Казах на Агнес! Имах големи надежди за теб! Най-после дойдохме в Глостър — каза той. — Когато с Агнес бяхме сираци в Страуд, се сприятелихме с един стар лесничеи. През няколкото месеца, когато живяхме там, той ни показа тайните горски пътеки и ние не ги забравихме. За един монах е лесно да напуска манастира, да се измъква от килията си посред нощ и да прескочи стената.

— И да бъде капелан на палачите и изповедник на осъдените — отбеляза кметът.

— Сър Хъмфри, умът ти не е толкова замъглен, колкото изглежда. — Брат Мартин тихичко се засмя. — Направихме си дом в пещерите на Савърнейк. Имахме и друго скривалище в гората, но няма да говорим за него. Ще ви отнеме години да го откриете. Не, като се замисля — той се усмихна, — ще ви отнеме хиляди животи. Желанието да узнаем истините, които се криеха зад великите мистерии, нарастваше. Бяхме принасяли жертви на старите богове и преди. После Агнес настоя тези жертвоприношения да станат постоянни, за да умилостивим демоните на мрака.

— Демони! — промърмори приорът. Той седеше сгърбен в стола си, потресен и изтощен от тези разкрития.

— Използвахме проститутки — продължи монахът, като отмина възклицанието на приора с презрение. — Проститутки и прислужници, нещастни създания, които на никого нямаше да липсват. Аз ги определях, а Агнес ги залавяше.

— Ами останалите? — попита Саймън.

— Всяко сборище трябва да има шест члена, точно като ръководството на нашия манастир. — Той се захили. — Аз бях техният абат. Не мина много време и приобщихме ханджията от „Сребърния плащ“, Беззъбия беше безценен.

— Но те бяха заменими? — попита кметът.

— Естествено. Когато изпълнеха задачите си, щяха да си отидат като останалите. — Брат Мартин щракна с пръсти. — Просто така! Беззъбия започна да създава проблеми. Стана нахален, твърде много обичаше меката: плът и силното вино. Когато уби онзи човек, казах на Агнес да го обесим! Но тя отвърна: „Не, да опитаме силата на отварите ни!“ Направихме жертвоприношения и Беззъбия оцеля. — Брат Мартин затвори очи и се подсмихна. — Агнес беше там, когато го изрових от плиткия гроб. Отведе го със себе си. Бях много ядосан, когато ти го срещна, Саймън. — Той размаха пръст. — Повярвай ми, дните на Беззъбия бяха преброени. Ако той беше по-бдителен онази нощ, Агнес и двете ми дъщери никога нямаше да бъдат заловени. Имаше да плаща за много неща. — Той млъкна и въздъхна. — Отначало се чудех дали Шадболт няма да се съгласи да направим обичайната измама, но после си помислих: „Не, самият кмет иска смъртта на моето семейство“. Затова изготвих план. Убедих съда обесването им да стане в гората, където са принасяли жертви. Не беше много трудно да убедя и онези тъпи страхливци, доминиканците.

Приорът скри лице в ръцете си.

— Те дойдоха тук — каза той, сякаш говореше на себе си, размахвайки ръце като птичи криле — и ми разказаха ужасна история. Как такива жертвоприношения са се правели и в други части на кралството. Споменаха за Норич и за други места. — Той погледна косо към брат Мартин. — Навсякъде, където си отишъл, си оставил зад себе си кръв и хаос.

Саймън също почувства тръпка на страх. Бяха ли тези жени единствените жертви, чудеше се той.

— Чия беше идеята? — попита дърводелецът. — Да се спасяват престъпници, които е трябвало да умрат?

Брат Мартин сведе глава.

— Отговори на въпроса, сър! — Кметът удари с юмрук по масата.

— Не е нужно — обяви Саймън ужасен. — Повечето от онези, които са били спасявани, които сте съживявали в гробището за прокажени, са били също предназначени за жертвоприношение, нали?

— Какво значи това? — попита приорът.

— Ще ти кажа по-късно — прекъсна го кметът с махане на ръка.

— Казвал си на самотниците къде да отидат, нали? — настоя Саймън. — Да се скрият в гората Дийн. Много от онези нещастни мъже и жени, които са мислели, че са се спасили, са били предадени на жена ти и заклани.

Брат Мартин вдигна глава.

— Заплетена работа, нали, Саймън? Няма да отговарям повече на въпросите ти. Както и да е, бях там, когато умряха Шадболт и Веселяка. Агнес се погрижи за стария Шиплър, а аз посетих Дрейкът. Той беше стар глупак, но ти си прав, Саймън. Алис беше хубава и умна. — Той се огледа. — В края на краищата щяха да свършат с вас, един по един, стъпка по стъпка. С изключение на Беззъбия. Той винаги е създавал проблеми. Запазих си удоволствието да му извия врата като на пиле. — Лицето на брат Мартин се разкриви.

Саймън гледаше невярващо това чудовище в човешки образ.

— Ами аз, братко Мартин?

— Ти щеше да умреш последен, Саймън. Щях да ти дам възможност да минеш на наша страна, но нещата никога не са такива, каквито изглеждат, нали? Почувствах го от самото начало. Ти беше по-различен от останалите. Повечето хора, Саймън, са като животни. Ядат, пият, развратничат и се продават, но у теб има искра, въпреки вида ти на селянче. — Той с обич го погледна както баща любимия си син. — Но нещата се объркаха.

Приорът се изправи и отиде да коленичи пред молитвеното столче под разпятието.

— Точно така, свещенико! Продължавай да бръщолевиш! — Брат Мартин злобно погледна коленичилия духовник. — Ти много ми помогна, отче приор — надсмя му се той. — Трябва да спазваш законите по-стриктно. Беше по-лесно да влизам и излизам оттук, отколкото в някоя кръчма. Разбира се, като пазач на гробницата на света Радегунд, на онази купчина разкапани кости, можех да се срещам с членовете на сборището си, когато идваха като поклонници.

— Ти си самото зло! — извика приорът и леко извърна глава встрани. — Трябва да те изведат, обесят и изгорят!

— Но ти няма да го позволиш, нали? — подигравателно попита брат Мартин. — Представи си какви слухове ще се понесат! И какво ще кажеш на началниците си? А милорд кметът няма право да наказва свещеник. Всеки духовник в този град ще вдигне врява. Всички обръснати темета ще запляскат с ръце и ще цъкат неодобрително с езици. Ами ти, милорд кмете? — Той вдигна пръст във въздуха, сякаш напътстваше непослушно дете. — Ще свикаш ли процес срещу мен? За да разкажеш на града за своите грешки. И какви доказателства ще представиш? Кой ще си развърже езика, за да свидетелства срещу мен?

Приорът се изправи и се обърна. Саймън никога не беше виждал човек, който да е така потресен, разкъсван между гнева и страха.

— Милорд кмете, трябва да ти напомня, че брат Мартин е член на този орден и подстриган за духовник. Затова той е под властта на Светата църква. — Той протегна ръка, за да възпре възраженията на кмета и я задържа във въздуха, сякаш произнасяше клетва. — Брат Мартин, ти ме нарече преподобни отче и свой игумен. Да, аз съм такъв и имам правото и властта да те накажа.

Лицето на монаха изгуби част от злобната си арогантност.

— Какво ще направиш? — попита началникът на стражата.

— Под манастира има килия само с една малка решетка на тавана, през която да влизат въздух и светлина. Подът е каменен, стените — дебели, покривът — от камък. Ще наредя началникът на стражата да те заведе там и да доведе хората си в манастира. — Той замълча. — В името на Светата църква, ще повикам нашите послушници, които са били зидари. Ще махнат вратата и ще те зазидат вътре жив. Ще ядеш и пиеш онова, което ти подават. Ще се облекчаваш на отходното място в килията. Ще получаваш нова роба от конски косъм всяка година. Ще те обслужва някой ням. Няма да имаш възможност да се срещаш с никого. Няма да напуснеш килията жив. Колкото и дълго да живееш, ще прекараш остатъка от земния си живот в истински ад!

Началникът на стражата приближи, свали въжето от колана си и сръчно върза ръцете на затворника. Пребледнял, брат Мартин погледна Саймън.

— Но Елиънор няма да бъде обесена, нали? Ще изпълните клетвата си?

Саймън се изправи и се приведе през бюрото.

— Излъгах те — призна той. — Не сме заловили Елиънор. Но ако я срещна, братко Мартин, няма да я оставя да живее още дълго.

Лицето на монаха се превърна в гневна маска и той понечи да скочи срещу него.

— Гаден кучи син! — дрезгаво извика той, като се опитваше да се измъкне от обятията на началника на стражата. — Запомни това, Саймън Котърил, ние ще се срещнем отново! Обещавам ти, ще се срещнем пак!