Пол Дохърти
Песента на палача (6) (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кентърбърийски загадки (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hangman’s Hymn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Издателство „Еднорог“, 2002

Мариана Димитрова, превод, 2002

Христо Хаджитанев, художник, 2002

ISBN 954-9745-40-6

История

  1. — Добавяне

ШЕСТА ГЛАВА

Най-накрая трите трупа спряха да се гърчат и увиснаха неподвижни, полюшвали само от вятъра. Веселяка ги оприличи на гнили плодове. Известно време палачите се наслаждаваха на своето дело; телата, още с вериги около китките и глезените, зловещо се поклащаха сред дрънчене и тракане.

— Чухте какво каза кметът — напомни Шадболт на останалите. — Трябва да висят три дни, после ще промушим сърцата им и ще ги заровим.

— Защо три дни? — попита Мухоловката, като оглеждаше осветената от огъня просека. — Защо просто не свалим кучките и не приключим с тях?

— Това е могъщо средство срещу силата на вещиците — намеси се брат Мартин. — Ако тялото виси три дни, душата наистина го напуска. Когато тяло и душа напълно се отделят, труповете вече са безопасни.

— Такъв е и законът в Лондон — добави Шадболт и сведе глава.

Саймън осъзна, че това е първият път, когато някой от тях говори за миналото си.

— В Лондон — продължи бързо Шадболт — речните пирати висят на бесилката, докато приливът се смени три пъти.

— Какво всъщност са правили? — попита Саймън. Погледна към празните гробове. Почвата се свличаше обратно, сякаш земята искаше да скрие и потопи в забвение ужасите, разкрити тук.

— Знаете ли — брат Мартин се облегна на колата и се загледа с протегнати към огъня ръце, — щях да питам нашите доминикански приятели за това. Защо трите вещици са убивали млади жени?

— И какво са получили в замяна? — добави Саймън. Погледна към труповете с увиснали глави и изкривени вратове. В танцуващата светлина на огъня лицата им изглеждаха уродливи. Брат Мартин проследи погледа му.

— Няма да гледам това три дни! — промърмори монахът.

Отвори един сандък в колата и извади три бели качулки, които с помощта на Мухоловката сложи на труповете. Саймън се опита да подтисне тръпката от страх, когато монахът се протегна. Сякаш оживели, трите трупа се раздвижиха и залюляха. Шадболт дойде и седна край огъня.

— Говорих с началника на стражата — каза той. — Очевидно вещиците са били разпитвани в негово присъствие от доминиканците. Не беше много сигурен на кои повелители на мрака или демони са принасяли жертви. Дали са били дяволи или старите богове, почитани някога тук. Когато ги питали какво са получили в замяна — вечен живот или богатство — старата Агнес Ратолиър отвърнала: „Сили, за които хора като вас могат само да мечтаят!“ Когато доминиканците настояли, тя отново започнала да се смее и да им се подиграва.

— Къде са живели? — Мухоловката посочи просеката. — Това е бил жертвеникът им, но сигурно са имали някаква пещера или къща.

— Не се знае. Имали са леговище, но ще трябва цяла армия, за да претърси гората и да го намери. — Той сниши глас. — Предполагам, че един ден влюбени, които търсят заслонено място, случайно ще го открият. Ужасяваща дупка, пълна с черепите и костите на техните жертви.

— Млъкни! — отсече Мухоловката.

Дрязгата щеше да продължи, когато внезапно от мрака долетя огромен бухал; крилата му бавно разсичаха въздуха и сянката му се плъзгаше през поляната. Саймън замръзна и вдигна поглед. Птицата кръжеше, сякаш беше видяла плячка, после кацна на един клон на дървото с обесените, обърна глава и се загледа в тях.

— Нощна птица — прошепна брат Мартин.

Саймън преглътна с мъка. Мухоловката скочи на крака.

— Това не ми харесва! — изломоти той. Грохот на гръмотевица отекна в нощта.

— Наближава буря — каза Веселяка, но Мухоловката вече тичаше към дърветата с камък в ръка.

— Разкарай се! — дрезгаво извика той и го хвърли с всичка сила. Бухалът излетя, могъщите му криле раздвижиха нощния въздух. После изчезна в мрака, носейки се като призрак между дърветата. Саймън беше толкова напрегнат, че скочи на крака, събра още съчки и ги хвърли в огъня.

— Защо не заровим телата сега? — той погледна към приятелите си. — Три дни ще трябва да седим тук.

— Котърил е прав. — Мухоловката се върна и клекна пред пламъците с разширени от ужас очи. — Това изобщо не ми харесва, мастър Шадболт.

Откъм дърветата се дочу продължителен, дрезгав вой.

— В името на Бога! — ръката на Мухоловката посегна към камата му.

Воят отново прокънтя, продължителен и зловещ.

— Прилича ми на вълк — обяви Шадболт. — Когато бях палач в Лондон, имахме жилища в Тауър; там се срещаше нашата гилдия. Старият крал имаше вълк, подарък от някакъв принц. Нощем, когато луната беше пълна, той виеше така и направо ни смразяваше кръвта.

Воят отново разкъса тишината. Мухоловката вече подскачаше от крак на крак.

— В името на Божията любов! — изръмжа Шадболт. — Ела на себе си! Това е просто някое бездомно куче; всички знаят, че те лаят по месечината!

Саймън не беше убеден. Брат Мартин беше също разтревожен, обичайно веселото му лице сега беше бледо и унило, броеницата — плътно увита около пръстите му.

Внезапно на Саймън му се стори, че долавя движение между дърветата, сякаш там се носеше нещо сребристо и сенчесто като кълбо дим. Изправи се и тръгна натам, минавайки покрай жертвения камък. Обърна се и ахна. Кръв ли беше това? Тъмно мокро петно се разстилаше по повърхността му. Помисли си, че когато всичко това свърши, ще се надсмиват над собствените си страхове, извади камата си и приближи голямата плоча. Но когато приклекна, не видя нищо — нито петно, нито белег, затова се изправи и тръгна между дърветата. Прикривайки страха си, развърза шнуровете на панталона си и се облекчи. След това навлезе още по-навътре между дърветата, отново извадил камата. Искаше да покаже на останалите, че е смел, че за да се изплаши, е нужно нещо повече от шумовете на нощта.

— Саймън!

Някой беше извикал името му. Беше шепот, сякаш си играеха на криеница с него. Обърна се; усети някакво движение, но когато погледна, сивата сянка, която приличаше на кълбо дим, беше изчезнала. Погледна нагоре през клоните — небето беше покрито с гъсти облаци. Грохотът на гръмотевиците се усилваше и през дърветата Саймън зърна блясъка на светкавица. Върна се при приятелите си.

— Там няма нищо. Мастър Шадболт, да извадим виното. Главният палач го послуша, раздаде калаените чаши и ги напълни до ръба. Чукнаха се, но внезапно Мухоловката хвърли своята и скочи на крака.

— Какво става? Това е кръв! — изкрещя той. — Шадболт, това някакъв номер ли е?

Лицето на главния палач беше уплашено, в очите му блестяха сълзи. Саймън помириса чашата си. Ароматът беше приятен, затова отпи и установи, че е хубаво бургундско вино.

— Побъркал си се от страх.

Саймън вдигна чашата на Мухоловката и я помириса, но долови само аромат на вино. Шадболт стисна ръката на Мухоловката.

— Седни! — прошепна той дрезгаво. — Иначе ще ни накараш всички да подгоним таласъмите из гората. Позволяваш на това място да те подлуди! — Той напълни отново чашата на Мухоловката. — Виж! — Отпи глътка. — Вино е! Хайде, човече, изпий го!

Мухоловката го пресуши на една глътка. Извадиха каната и ленената покривка, в която беше увит осолен бекон. Огънят, храната и виното скоро ги развеселиха. Те се смееха и шегуваха, когато Саймън чу песента. От мрака се разнесе тихо тананикане. Той остави чашата си. Сега и другите чуха.

— Това е песента на старите кучки — каза Веселяка. — Някоя тяхна любима песничка.

Саймън се обърна. Стори му се, че старата Агнес Ратолиър е отворила очи под бялата качулка и му пее мъртвешка приспивна песничка. Саймън си спомни арогантния й поглед, изкривената й уста, и погледна към брат Мартин.

— Не можеш ли да направиш нещо, братко? Кажи молитва! Благослови ни!

— Бог знае, Саймън, моля се, откак сме дошли. Дърводелецът стана и прекоси поляната. Пеенето беше затихнало. Без да обръща внимание на възраженията на брат Мартин, той свали белите качулки от обесените и извика:

— Мухоловка! Донеси ми една главня.

Палачът се подчини. Саймън огледа внимателно ужасната сцена, но и трите вещици висяха със затворени очи.

— Сложи им обратно качулките! — нареди му брат Мартин. — Върни се да довършим виното. Това призрачно място си играе с умовете ни.

Саймън побърза да го послуша. Тъкмо се канеше да сложи качулката върху сивата, сплъстена коса на Агнес, когато със сигурност видя главата й да помръдва, а миглите да трепкат. След като закри лицето й, усети, че не може да престане да трепери и побърза да се присъедини към другарите си край огъня.

— Съжалявам — каза той, — но тук не ми харесва. Мисля, че трябва да се махнем.

— Не можем — напомни му Шадболт. — Имаме строги заповеди от кмета и съвета. Нищо чудно началникът на стражата да се върне, за да се убеди, че те са изпълнени. Той плисна остатъка от виното си в огъня. — Ние сме палачите от Глостър и не се боим от нищо. Ще спим в колата или на земята. Когато слънцето изгрее, нещата ще се оправят.

Не бяха успели да се настанят удобно, когато бурята връхлетя; грохотът на гръмотевиците прозвуча точно над тях и първите капки дъжд паднаха. Малко по-късно дъждът заваля като из ведро, барабанейки по земята и ги прогони в колата, където се сгушиха и задрямаха на пресекулки. Не беше само заради дъжда, а и заради шумовете, които долитаха от гората — викове, откъслеци от песен, крясъци, които, ги изнервяха и сломиха решителността им.

Брат Мартин настояваше да се махнат и когато какафонията от звуци нарасна, а дъждът стана още по-силен, Шадболт колебливо се съгласи. Конете, които бяха спънати на известно разстояние, бяха доведени и наместени между тегличите. Палачите бързо им сложиха хамутите, натовариха вещите си и напуснаха страховитата поляна.

Като бележеха дърветата и поставяха камъни за следа, палачите се ориентираха накъде отиват и по коя пътека поемат. Дъждът не спираше. Пътуваха часове наред и точно когато се зазори, Саймън, който вървеше пред тях, откри голяма изоставена къща, чиято ограда отдавна беше паднала, а пристройките бяха изгнили. Голямата зала беше топла и суха въпреки миризмата на животни, които се бяха подслонявали тук. Доволен, той се върна при приятелите си и им описа какво беше открил.

— Една от кралските ловни хижи — каза Шадболт. — По време на царуването на прадядото на стария крал, гората Дийн често се използваше за лов и развлечения.

Откритието на Саймън беше посрещнато с радостни възгласи. Почистиха стаите на долния етаж. Запалиха огньове, внесоха провизиите. Едно от помещенията дори използваха като конюшня. Мухоловката излезе на лов и донесе два заека. Шадболт беше добър готвач и скоро ловната хижа се изпълни с апетитния аромат на дим от горящи дърва и печено заешко. Хапнаха и пийнаха добре. Най-накрая Шадболт се облегна на стената и облиза пръсти.

— Знам какво ще направим — каза той. — Ще останем тук. Лесно ще намерим поляната, където са обесени трите вещици. След два дни, момчета, работата ни ще е свършена и ще препуснем към Глостър, за да си приберем печалбата. Само помислете — приведе се той напред — сега държим кмета и съветниците в ръцете си. — Палачът се усмихна. — Не могат нищо да ни направят — длъжници са ни.

Всички се съгласиха. Навън утринната светлина се засилваше, докато разговаряха за бъдещото си богатство. Дори Саймън започваше да се чуди дали да не остане в Глостър, когато чу шум отгоре.

— Шшт! Какво е това?

— О, не започвайте пак! — изстена Мухоловката.

— Не, не, чуйте! — Саймън вдигна ръка.

И те го чуха, шум от стъпки, все едно някой се разхожда напред-назад.

— Ти пръв го чу — каза Шадболт. Той взе войнишкия колан на Саймън и му го подхвърли. — Иди да видиш какво е!

Младежът колебливо сложи колана, взе една главня и излезе в студения, мрачен коридор. Пипалата на гъстата утринна мъгла проникваха в сградата. Изкачи стълбите, изгнили и плесенясали, дървото скърцаше под ботушите му. Най-после стигна галерията, която се простираше като тъмен тунел пред него. От двете му страни имаше стаи, просто черни дупки, през чиито прозорци нахлуваше сивата утринна светлина. Една или две още имаха врати, които висяха и скърцаха на провисналите си кожени панти. Саймън извади камата си, заслушан в звуците: далечен зов на птица, пукане и шумолене отвън, когато животните се промъкваха през храстите. Засега успяваше да овладее страха си.

— Саймън! Саймън! — Гласът сякаш идваше от другия край на коридора.

Той преглътна мъчително и продължи с извадена кама. Чу стъпки, сякаш някой се разхожда нагоре-надолу из стаите, които беше отминал.

— Добре ли си, Саймън? — отекна гласът на Шадболт по стълбите.

Саймън не отговори, а влезе в една стая. Вдигнал главнята, той се огледа. Беше празна, мръсна и изпълнена с някакво горско зловоние. Канеше се да излезе, когато вратата внезапно се затръшна зад него и когато се опита да открие дръжка или резе, не можа. Чу почукване и погледна през металната решетка. Лицето на Агнес Ратолиър с очи, блеснали от злоба и уста, изкривена в презрителна усмивка, надничаше към него. Саймън я изгледа ужасен.

— Казах ти — изсъска тя, — че ще се видим пак! Саймън замахна с камата си към решетката. Чу смях, нисък и гърлен, после вратата се отвори и го отхвърли настрана. Факлата падна от ръката му. Известно време той седя, коленичил на едно коляно, притиснал наранената си глава, после грабна главнята и изтича навън. В галерията шумоляха плъховете, които тичаха да се скрият. Саймън прибра камата си и хукна към стълбите. Скочи долу и ботушите му с високи токове сцепиха дървото, когато едва не се сблъска с приятелите си. Бутна факлата в ръцете на брат Мартин.

— Какво има? — попита Шадболт.

— Какво мислите? Бог ми е свидетел, иска ми се да бях далеч от тук и от вас! Току-що видях лицето на Агнес Ратолиър. Кучката не е умряла! Тя е горе!

— Това е невъзможно! — изхленчи Веселяка. — Ние ги обесихме. Нямаше никакви номера.

Саймън грабна факлата от брат Мартин и я бутна в ръката на Веселяка.

— В такъв случай — извика той — качи се горе и докажи, че греша!

Веселяка му подаде факлата обратно.

— Какво ще правим? — изстена Мухоловката. Саймън сграбчи ръкава на брат Мартин.

— Ти си свещеник. Не можеш ли да кажеш някакви молитви? Да благословиш мястото?

Брат Мартин трепереше, очите му примигваха, устата му се отваряше и затваряше като на човек, изпаднал в ужасна паника.

— Саймън! Шадболт! Веселяк! Брат Мартин! Мухоловка!

Хорът гласове идваше отвън. Шадболт сграбчи факлата и излезе на стъпалата на ловната хижа. Останалите се скупчиха край него и се взряха в стелещата се мъгла.

— О, мастър Шадболт!

Главният палач изпусна факлата. Саймън ги съзря — три фигури, застанали под разперените клони на дървото. Различаваше чертите им, дългите, рошави коси. Бяха Ратолиър и двете й дъщери.

Шадболт изтича вътре, другите го последваха. Затвориха вратата и бързо се върнаха в стаята, където бяха складирали провизиите и оръжието си. Брат Мартин се беше съвзел. Той веднага благослови малко вода и сол и ги пръсна по пода. После благослови стаята и коленичи в един ъгъл със затворени очи, стиснал броеницата си.

— Стойте тук! — нареди им той. — Не излизайте навън! Останалите замряха, опитвайки да се успокоят. Саймън зареди лъка, който беше намерил. Тогава започна ужасът — по стените се Чукаше и тропаше, викаха имената им. Клони и камъни се сипеха през незатворените прозорци.

— Защо не дойдат? — попита Шадболт. — Ако са духове или призраци, защо не ни нападнат?

— Не знам — отвърна Саймън.

И тогава, в отговор, гласът на Агнес Ратолиър разкъса тишината.

— Това е само началото! — изпя тя. — Играта сега започва! Кръвта на Саймън изстина, защото знаеше, че тази нощ ще промени живота му. Тези три привидения не бяха обикновени престъпници, а вещици, чиято екзекуция не беше решила нищо. Не смееше да сподели страховете си с приятелите си. И без това Мухоловката беше толкова ужасен, че Саймън трябваше със сила да изтръгне арбалета от пръстите му, уплашен, че в страха си палачът може да убие някой от тях. Поддържаха непрестанно огъня. Саймън наблюдаваше мъглата през отворения прозорец и чакаше да се разсее. Когато това стана, шумовете и заплашителните проклятия спряха. Брат Мартин със залитане се изправи, стенейки от болките в схванатото си тяло.

— Какво ще правим? — попита Шадболт.

— Ще се върнем на онази поляна — каза решително Саймън.

Той се огледа и почувства прилив на тайна гордост. По някакъв начин връзката му с останалите се беше променила. Той вече не беше просто участник в събитията, а водач. Веселяка и Мухоловката бяха изгубили и ума, и дума. Брат Мартин сякаш беше потънал в собствените си мисли. Лицето на Шадболт беше посивяло, един мускул високо на бузата му трепкаше и той изглеждаше несигурен какво трябва да предприеме.

Саймън напусна ловната хижа. Навсякъде виждаше следи от нечие присъствие — парчета дърво и камъни, плочи, паднали от покрива, сякаш сградата беше разтърсена от ураган. Жвакайки с ботуши из мократа трева, той отиде до мястото, където бяха стояли трите вещици, наведе се и видя следи от ботуши в меката кал. После заобиколи хижата. Товарните коне стояха спокойно в импровизираната си конюшня и все още ровеха с муцуни из храната си. Колата, скрита под пробития покрив на една пристройка, изглеждаше без повреди. Саймън се качи в нея и седна на дървената пейка. Чу, че Шадболт вика името му от хижата, но не му обърна внимание. Какво беше станало с тях? Наистина ли бяха умрели трите вещици? Нима Ратолиър по чудо бяха измамили смъртта и се бяха освободили от стегнатите примки, за да ги последват тук? Саймън поклати глава.

— Това е невъзможно! — прошепна той. Извади камата си и загледа как засилващата се светлина на деня потрепва по острието. Спомняйки си оскъдното образование, което беше получил, той се усмихна на себе си. Знаеше буквите и цифрите. Можеше да пише и чете по малко, но винаги му бяха казвали, че ще бъде отличен дърводелец и че това е бил занаятът на Исус Христос и неговия земен баща Йосиф. Гилдията на дърводелците се гордееше с това и изтъкваше, че Дърводелството, изработката и оформянето на дървото изискваха не по-малко усилия, отколкото полаганите от школарите в Оксфорд или Кембридж.

Саймън беше изненадан от себе си. Мислил си беше, че ще трепери от страх като останалите. Но тайно винаги беше обичал предизвикателствата — те го откъсваха от досадата на ежедневието, от трупащата се мръсотия в живота му на палач. Спомни си един стар войник; стрелец, участвал във войните на краля; бяха му дали малка пенсия и той живееше сам в края на селото. Като момче Саймън често го посещаваше и слушаше разказите му за жестокостите на войната, за славата и величието на битките.

— Не битките са важни — беше изфъфлил старецът през беззъбите си венци. — Битките карат кръвта ти да пее и сърцето да подскача като птица. Онова, което става преди битката умъртвява душата — досадните преходи, еднообразието на лагерния живот.

Саймън прибра камата си и слезе от колата. Погледна към небето, където облаците се разкъсваха.

— Знам какво имаш предвид, старче — каза си той. — Съжалявам, мислех те за глупак, но сега знам, че си говорил истината.

Саймън се прекръсти. Вещиците бяха умрели, но с помощта на някаква тайна сила, се бяха върнали отново към живота. Спомни си как отиде в „Сребърния плащ“ преди да напуснат Глостър. Имаше ли съобщението, което беше предал, нещо общо с това? Беше ли принесена нова жертва? Но ако беше така, защо Агнес Ратолиър се беше опитала да се пазари за живота си? И защо беше извикала неговото име преди другите? Защо не го бяха убили? Защо не бяха ги атакували по-сериозно? Заради молитвите на брат Мартин? Саймън клекна, за да остърже калта от тока на ботуша си. Като дете беше чувал много истории за вещиците от гората Дийн, които летели през нощта, кланяли се на демони и непрестанно живеели в мрак. Беше ги смятал за измислици.

— Саймън!

Шадболт се беше навел през прозорец на горния етаж.

— Тук съм! — обади се младежът.

Върна се при ловната хижа, където приятелите му изглеждаха недоспали и още уплашени.

— Няма никой — каза им той. — Конете и колата не са докоснати.

— Какво ще правим?

— Какво ще правим? Какво ще правим? — имитира го Саймън. — Мухоловка, само това ли ще повтаряш? Ще ви кажа какво мисля аз. — Той започна да изброява на пръсти: — Първо, ние сме в смъртна опасност. Това, което ни преследваше тази нощ, идва от ада, а не от земята! И не, не знам как е станало. Второ, мисля, че брат Мартин с молитвите и благословията ни спаси от ужасна съдба. Ако сте изгубили милостта Божия, приканвам ви да се помолите на Бог да ви прости. А ако се радвате на милостта му, молете се да не я загубите.

— Какво още? — изграчи Шадболт.

— Трите демона, които ни нападнаха, вече са изчезнали.

— Е, и? — настоя брат Мартин.

— Не знам как тези три изчадия са се върнали към живота, но те възнамеряват да ни унищожат.

— Махам се оттук. — Мухоловката сложи бойния си колан.

Шадболт го сграбчи за рамото и лицето му се разкриви.

— Нищо подобно! — заплаши го той и го завъртя. — Всички сме загазили. Няма от какво да се боим. Извършихме законна екзекуция.

— Не е така — обади се Саймън. — Според мен, мастър Шадболт, не трябваше да напускаме поляната. Брат Мартин, ти си свещеник. Знаеш повече за свръхестествените създания, които бродят между ада и рая.

— Ако си прав, Саймън — отвърна монахът бавно, — направо си имаме работа със Сатаната! Изгубени сме в долината на мрака!

— Това го знам — отвърна Саймън. — Искам да разбера как да се отървем?

— Не разбирам много от тези неща — възрази брат Мартин. — Но когато се върнем в Глостър, ще проуча внимателно какво може да се направи.

Саймън коленичи пред него.

— В името на Божията любов, братко! — помоли го той.

— Мога да ви кажа само онова, което предполагам. — Брат Мартин вдигна глава. — Имаме три вещици, принасяли кървави жертви на повелителите на мрака. В началото подобни създания искат в замяна хубавите неща от живота — вино, коприна, пухени дюшеци, хубава храна, всякакви удоволствия. Но както знаете — той мрачно се усмихна, — тези неща са преходни. Исканията им стават все по-настоятелни, жертвите — все по-кървави и ужасни. Може да са поискали повече власт за себе си, власт над другите!

— Какво, Ратолиър? — прекъсна го Шадболт. — Които ни предложиха подкуп?

— Така е, пазариха се за живота си — продължи брат Мартин сякаш на себе си. — И ние отказахме. Затова са призовали пазачите на сенките да им се притекат на помощ. — Той въздъхна: — Съобщението, което оставихме в „Сребърния плащ“ — подозирам, че преди да заминем снощи от Глостър, е било направено ново жертвоприношение.

— В кръчмата! — възкликна Веселяка. Брат Мартин го погледна презрително.

— Още ли не си загрял, тъпако? Ратолиър са членове на вещерско сборище и макар да ги заловиха, другите са на свобода. Нали не смяташ, че онези доминиканци са дошли чак от Лондон заради три смрадливи вещици?

— Продължавай — настоя Саймън. Брат Мартин преглътна с мъка.

— Аз принадлежа към ордена на августинците. Или поне така се водя. Из манастирите край Глостър се носеха тайни слухове за могъщо вещерско сборище. От онова, което разбрах, млади жени изчезват от месеци, може би дори години, но какво ги интересуват дебелите лордове някакви си бедни девойки? Само заради броя на жертвите се наложило да направят нещо.

— И ти мислиш — попита Саймън, — че другите членове на сборището са принесли жертва?

— Така е. — Брат Мартин изтри потта от челото си с опакото на ръката. — Снощи се чудех за бурята. Начинът, по който ни прогониха от поляната; ужасяващите номера, с които ни опъваха нервите, направо ни подлудиха! Може би, ако бяхме останали, ако бяхме пронизали и заровили вещиците, това никога нямаше да се случи.

— И какво ще правим? — изхленчи Мухоловката. Саймън се изправи.

— Ще се върнем на поляната. Хайде, да видим какво е станало.

Те впрегнаха колата, натовариха вещите си и потеглиха от ловната хижа. Пътят беше мек и кален. На някои места коловозите бяха пълни с вода и меката кал полепваше по колелата, но накрая стигнаха до пътеката, която водеше обратно към поляната.

Саймън тичаше отпред. Просеката беше мрачна, още влажна от дъжда, но на дървото на екзекуцията, импровизираната бесилка, висяха само трите празни примки, под които бяха внимателно струпани веригите. От Агнес и дъщерите й нямаше и следа. Саймън се почувства неспокоен. Беше много студено. Щеше да се върне и да съобщи на останалите, когато видя червени следи по бялата каменна плоча. Бързо отиде до нея. Прочете буквите една по една и смразяващото предупреждение, което съставяха: „Казах ви, че ще се видим отново“.