Пол Дохърти
Песента на палача (8) (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ОСМА ГЛАВА

Джон Шиплър, кожар, старейшина и член на градския съвет на Глостър, вървеше по мрачните алеи. На фона на обсипаното със звезди небе, над тъмния силует на абатството „Свети Петър“, се извисяваше високата камбанария като заканително вдигнат пръст. Той спря и уви скъпата си роба по-плътно около раменете си. Подобни гледки му напомняха за времето, когато беше ученик в абатството — тогава баща му казваше, че кулата се моли на Бога. Кожарят се пребори неохотно е обзелата го носталгия. Това бяха светли дни, когато Джон Шиплър беше толкова добър с плочата и калема, че можеше да преведе стих от латински и да изпълни сърцето на баща си с гордост от това как пише на дворцовия френски.

Но минаха години. Благодарение на острия си ум и амбиция беше се превърнал в човек, който вдъхва страх, в търговец, на когото завиждаха. Беше вкусил от рога на изобилието, притежаваше голяма дървена къща, чиито стаи бяха пълни със скъпи гоблени и скъпоценни съдове. Имаше жена, синове и дъщери, положение в гилдията и седеше на масата на властниците. Но не беше само това. Той си имаше и тайни удоволствия. Въздъхна и погледна напред. Фенерът пред една къща в далечния край на алеята обливаше края на уличката в светлина — една котка мина отдолу, захапала нещо. Преди да се шмугне в тъмнината, тя сякаш погледна право в очите на кожаря. Той потръпна. Един стар свещеник му беше казал, че Смъртта прилича на котка, която се таи в сенките, преди да изскочи от тях. Той с неудоволствие си припомни историята с вещиците и начина, по който го бяха изгледали в стаята на съвета.

Шиплър се облегна на стената и стисна дръжката на камата си; среброто и златото в нея сякаш му даваха сигурност. Пое си дъх и се намръщи, усетил гадните миризми, които се носеха от сметищата покрай стените. Нямаше работа тук. После си спомни за меката, загоряла шия на Луси, за пищните й гърди, тънката талия и кожата й — мека като коприна, за черните къдрици, които се спускаха до раменете й. За сребърната верижка около шията й, която проблясваше, когато тя събличаше роклята си и заставаше в светлината на свещите в жилището на Грейс Лоун Лейн, което Джон Шиплър й беше купил.

Кожарят се обърна, нахлупи по-плътно качулката си и забърза по алеята. Отряд стражи се зададе иззад ъгъла, затова Шиплър се вмъкна в една кръчма. Почти никой не му обърна внимание и когато се убеди, че стражата е отминала, той отново излезе в мрака. Не се боеше, просто смяташе, че за човек като него е неприлично да бъде видян да се промъква тайно нанякъде по това време на нощта.

Стигна Грейс Лоун Лейн, мина покрай аптеката и почука на обкованата с метал врата. Никакъв отговор. Почука отново, бутна и тя се отвори, което го накара да изругае тихичко.

— Казах й да бъде по-внимателна.

Коридорът пред него беше пуст и мрачен. Търговецът, който използваше долния етаж за магазин, отдавна си беше отишъл. Шиплър изкачи стълбите, подпомогнат от сребристата светлина, която струеше от полуотворената врата. Влезе в жилището на Луси, което се състоеше от Две стаи — първата, малка гостна, обзаведена с вкус; измазани бели стени, украсени с пъстроцветни тъкани; хубави дървени мебели, ковчежета, шкафчета, маси, столове и столчета. Отвъд тях се намираше средището на неговото удоволствие — спалнята с вълнени килимчета, масички, столове и най-вече огромно легло с копринен балдахид със завивки от гъши пух и колосани ленени чаршафи.

— Луси!? — извика той. Отговор нямаше.

— Луси!

Шиплър прехапа език от яд. Понякога хитрушата обичаше да го дразни. Бутна вратата на спалнята. Отначало помисли, че вижда сянка, която танцува в слабата светлина на свещите. После се загледа по-внимателно.

— Мили Боже! — прошепна той.

Затвори вратата след себе си. Облечена само в ленена риза, Луси висеше на въже, завързано за балдахина. Шиплър отри изпотените си длани в робата.

— Какво да правя? — запита се той подплашено.

Ако извикаше стражите, как можеше да обясни, че той, старейшината, членът на градския съвет, е тук? Докато минаваше на пръсти през стаята, протегнал ръце пред себе си, докосна голия крак на обесената жена — беше леденостуден. Шиплър се взря в тъмнината. Различи разкривеното, сгърчено лице на бившата си любовница. Вече не беше красива, очите й бяха изскочили, подутият език висеше между зъбите. Завесите на леглото бяха затворени, един стол лежеше на земята.

Беше ли самоубийство, чудеше се той? Сама ли беше вързала въжето, а после се беше качила на стола, нахлузила примката и скочила? Но защо? Тя кипеше от живот. Шиплър я имаше за глупавичка, за пеперуда, която живееше ден за ден. Ръката му посегна към завесата на леглото. После размисли и я отпусна. Не можеше да разбере. В стаята нямаше следи от борба. Но защо завесите бяха дръпнати? Погледна към прозореца на другата стена, който беше затворен и със спуснати капаци, но после си спомни за отворената врата. Шиплър се загледа в зловещия труп, умът му работеше бързо. Беше му мъчно за Луси, но сега имаше по-належащи проблеми. Ако останеше тук, щяха да му задават въпроси. Може би дори щяха да го обвинят за смъртта й. А ако избягаше? Шиплър се канеше да се обърне, когато видя завесите на леглото да потрепват. Течение ли ставаше? После чу тих бръмчащ звук и пеене, като че ли жена, надвесена над чекръка, си тананикаше. Дръпна резето, но вратата не се отвори.

— Защо, мастър Шиплър?

Ръката на кожаря се отпусна. Не смееше да се обърне. Това не беше възможно! Навярно сънуваше кошмар. Щеше да се събуди до дебелата си, хубавичка жена и отново да се закълне, че ще се поправи.

— Защо, мастър Шиплър? Толкова ли бързаш да си тръгнеш?

Той бавно се обърна. Завесата на леглото сега беше дръпната и на ръба му седеше Агнес Ратолиър с жълтеникаво лице, черни кръгове под очите и злобна усмивка.

— Не може да бъде! — възкликна Шиплър. — Не е възможно това да се случва!

Отвори уста, за да изпищи, но от нея не излезе и звук. Обърна се, сграбчи резето, но то не помръдваше. Вече не го интересуваше дали някой ще го чуе. Трябваше да се измъкне от този кошмар. Беше толкова ужасен, че започна да плаче като малко дете и не забеляза примката, която нахлузиха през главата му.

Новината за ужасната смърт на Шиплър и любовницата му обиколи града, предизвиквайки злословия, примесени с паника. Според клюките беше самоубийство, но онези, които знаеха малко повече, твърдяха, че е убийство. Каквато и да беше истината, двата трупа, увиснали един до друг, изглежда символизираха Божието възмездие срещу един човек, който беше използвал силата и богатството си, за да прегрешава срещу небето, както и да скандализира своите съграждани. Градските сплетници имаха много работа, обикаляха от кръчма на кръчма, обявявайки, че знаят неизвестни факти за случая. Навсякъде ги черпеха и дори им плащаха, за да чуят какво знаят.

Саймън чу за нещастието, докато закусваше в „Почивката на палача“. Останалите ги нямаше. Дърводелецът беше станал рано, решил да послуша съвета на добрия брат и да посети отшелника в абатството „Свети Петър“ при първа възможност. Ханджията му съобщи новините, проповядвайки шумно срещу изкушенията на плътта и как човек трябва да стои при семейството си и да спазва Божиите закони. Саймън го слушаше с половин ухо, умът му се връщаше непрестанно в мрачната стая на съвета, към факлите и танцуващите сенки, старейшините и отмъстителните вещици.

Младежът беше станал сутринта, нетърпелив да приключи с този въпрос, но не можа да скрие тръпката на страх, която го накара да се изпоти и да откаже да яде повече. Той отмести подноса си и хвана реликвата, която Мухоловката му беше дал. Може би беше просто съвпадение! Може би съветникът, уплашен, че тайните му грехове ще бъдат разкрити, беше убил любовницата си, преди да посегне на себе си. Не, Саймън беше убеден, че смъртта на Шиплър по някакъв начин беше свързана с Ратолиър и тяхната нечиста сила.

Той пресуши халбата си и излезе на подгизналите от дъжда улици. Сложи качулката си, защото вятърът беше силен и влажен. Забързан по улици и алеи, не искаше да срещне приятелите си или който и да е познат. Дали те бяха още в Глостър, чудеше се той. Или бяха избягали? Щеше ли съветът да има нужда от тях? Имаше ли други затворници, които очакваха екзекуцията си?

Саймън прекоси Уестгейт, мина по Аби Лейн покрай „Сейнт Мери“и навлезе в земите на абатството, в най-отдалечения край на които се намираше запустялото гробище. Къщата на отшелника беше построена от сиви тухли, квадратния прозорец — закрит с парче кожа, металната врата с ковани гвоздеи не беше зарезена. Саймън беше очаквал нещо по-различно, по-ярко и впечатляващо. Беше още по-изненадан от дребния, белокос мъж с весело лице, който отговори на настоятелното му почукване.

— Търся Едуард Грейс — избърбори Саймън.

— Той е пред теб.

В морскосивите очи просветна усмивка. Грейс беше стар, със сребристосива коса и набръчкано лице, но очите му бяха изпълнени с живот. Малко коте се беше сгушило в извивката на ръката му.

— Това е Сатана.

Саймън погледна котето, черно като нощта. Грейс го повдигна. Животинчето измяука и показа малки бели зъби и розов език.

— Намерих го между гробовете. — Отшелникът го пусна на земята. — Е, заповядай, Саймън.

— Знаеш името ми?

— Разбира се. Наричай ме брат Едуард. Отшелникът покани с жест Саймън да седне на малко столче от другата страна на огъня, който беше накладен в средата на стаята. Той сложи няколко пръчки в него и погледна към дупката в тръстиковия покрив над себе си.

— Казаха ми, че димът винаги трябва да излиза през нея, но понякога не става и трябва да отварям вратата. Е, какво мога да направя за теб?

Саймън разглеждаше обстановката. Жилището представляваше просто каменна кутия, в която имаше легло, маса, разнебитен стол до прозореца, полица с няколко тенджери и тигани, голямо разпятие и няколко сандъка, очукани и изподраскани, вероятно дадени на отшелника от абатството.

— Не е кой знае какво. — Отшелникът се усмихна, седна срещу него и протегна ръка към огъня. — Но това е моят дом от доста време насам. И е достатъчно удобен, Саймън.

— Знаеш името ми?

— За втори път ме питаш. — Отшелникът отново се усмихна. — Мухоловката ми прати съобщение. Очаквах те.

— Знаеш ли за какво става дума? — попита Саймън.

— Някога — отшелникът гледаше как пламъците се вият около вейките и ги карат да пукат — заедно с Мухоловката служехме в един и същи орден. Бяхме истински нехранимайковци. Не вземахме много присърце обета за помощта към бедните и почитането на Бога.

— И какво стана? — попита Саймън.

— Една нощ имах видение. Сънувах, че съм в стая, която приличаше на тази. Беше гола, студена, нямаше храна, никакви удобства, дори стол, на който да седнеш или легло, на което да легнеш. — Отшелникът затвори очи. — „Какво е това място?“ — попитах аз. — „Твоят дом за вечни времена“ — отвърна ми глас. Спомням си този сън, сякаш беше снощи. — Той отвори очи. — Братко Саймън, не мога да ти опиша какъв ужас изпитах. Винаги съм смятал, че адът е място с огромни огньове и уродливи демони, но килията, която ми показаха, беше много по-страшна — сива, студена, без врати и прозорци, без нищо.

— Било е просто кошмар — предположи Саймън. Отшелникът поклати глава.

— Така си помислих и аз, когато се събудих. Предишната вечер бях пил доста в града и наругах порочните си навици — може би някое недобре сготвено парче телешко или вкиснал ейл бяха причината за съня ми. — Той хвърли още вейки в огъня. — На следващата нощ сънувах същото, както и на по-следващата. Малко се уплаших. Но страхът ми се превърна в ужас, една вечер, малко след като се беше стъмнило, когато се промъквах, както обикновено, обратно в манастира. Брат Люк, или Мухоловката, както го познаваш, трябваше да бъде с мен, но имаше друга работа. Вървях по алеята. Пред мен едно джудже буташе количка, отрупана със сиви камъни. Спрях го. Когато се налеех с ейл, ставах разговорлив. — Отшелникът млъкна. — „Е, сър, къде караш тези камъни?“ — попитах аз. — Няма да повярваш. — Отшелникът погледна Саймън в очите. — Джуджето имаше най-отвратителното, изкривено и ехидно лице, което можеш да си представиш. „Братко Едуард — отвърна ми то — наблюдавам те. Камъните в тази количка са твоите грехове — пиянството ти, разврата. Карам ги в ада, за да построя онази за теб.“ — Отшелникът скри лице в ръцете си.

Саймън скри отчаянието си и погледна към вратата. Това ли беше помощта на Мухоловката? Някакъв самотен, полупобъркан отшелник? Главата на стареца бързо се изправи, очите му вече не бяха весели, а приличаха на малки, тъмни езера; устните му образуваха тънка, безкръвна линия.

— Знам какво си мислиш, мастър Котърил. Стар глупак, който има видения и си е изгубил ума, докато се опитва да различи истината от сънищата си. — Той направи гримаса. — Имаш право да си го мислиш. Ще ти кажа и по-лоши неща. Ако отидеш и поговориш с добрите братя от абатството „Свети Петър“, те ще ти кажат, че съм епилептик. Така че, ако искаш, можеш просто да си кажеш, че си губиш времето и да си тръгнеш.

Саймън остана неподвижен.

— Добре — промърмори отшелникът. — Тогава ще ти кажа какво стана после. Молих се и постих една седмица, за да получа знак, че това не са фантазии на болен мозък. В съня си видях фигура, подобна на огнена колона, обвита в мъгла. „Погледни китките си — чух глас, — когато се събудиш, погледни китките си“.

Саймън забеляза, че ръкавите на отшелника бяха дълги и почти скриваха дланите му. Сега той ги нави и разкри китките си, увити в мръсни превръзки, които бавно разви, първо дясната, после лявата. Протегна китките си и Саймън ахна. И на двете имаше напълно еднакви рани — яркочервени и открити, сякаш всеки миг от тях щеше да рукне кръв.

— Промених живота си — продължи отшелникът. — Поднових обета си. Дойдох и построих къща на най-запустялото място от гробището на абатството „Свети Петър“. Всеки ден отслужвам литургия в параклиса на черквата. Постя, моля се, а добрите братя ми позволяват да посещавам библиотеката им. В младостта си учих Доста. Знаех латински, дори нормански френски. — Той въздъхна и погледна към вратата. — После започнаха да идват посетители, мъже и жени ме посещаваха в късна доба. Споделяха мрачните си тайни — как се занимават с магия, как практикуват черното изкуство. Започнах да изучавам книгите и ръкописите в библиотеката, произведенията на отците и особено на онези светци, които са се изправяли през живота си срещу силите на ада. — Той се усмихна. — Впрочем, извинявам се, че нямам вино да ти предложа, но скоро ще донесат.

Саймън поклати глава, увлечен от онова, което му беше разказал отшелникът.

— Мисля, че помогнах на много хора през годините. Най-вече се опитах да помогна на приятеля си Мухоловката, но той не ме слушаше, поне досега. Мисли, че вече е късно, но никога не е твърде късно да получиш Божието опрощение. Както и да е, той ме помоли да ти помогна и аз ще го направя. Но преди да започнеш, Саймън, нека ти кажа, че силата на злото се крепи на измама и заблуда, че нещата никога не са такива, каквито изглеждат. Грехът е илюзия — стремеж към славата, към красива плът, към ядене и пиене. Дълбоко в сърцето си ние знаем, че всичко това е преходно. А сега, Саймън, започвай.

— Срещу какво сме изправени? Отшелникът вдигна поглед.

— Ясно е, Саймън, срещу силите на мрака.

— Но живи или мъртви са Ратолиър?

— Съвсем живи са.

Челюстта на Саймън провисна от изненада.

— Но аз видях с очите си как бяха обесени! Бях там!

— Видял си, че ги бесят — повтори отшелникът, — но видя ли ги да умират?

— Възможно ли е това? — попита Саймън.

— Вещиците и магьосниците заблуждават хората. Чувал си историите как могат да летят през нощта или да се превръщат в жаби, прилепи, в нощни създания.

— Детски приказки!

— Не, не са. Те са следствие на приемането на отвара от някои билки и гъби, или мандрагора. Мога да ти сваря такава и да те накарам да я изпиеш. После ще се кълнеш, че си летял през нощта над абатството „Свети Петър“ или че си пътувал до странни места. — Той поклати глава. — Нищо повече от сънища и илюзии.

— Но трите Ратолиър бяха обесени! Гледах ги да висят с часове!

— Мога да ти кажа за кръстоносците и монасите, които са видели мистериите на Изтока. За хора, които могат да минават през огън, да лежат върху остри ножове, да бъдат заровени живи и да оцелеят.

Саймън изглеждаше объркан.

— Подозирам — продължи отшелникът, — че Ратолиър са пили някаква тайна отвара, точно преди да бъдат обесени, която е приспала ума и душата им. Онова, което е станало с телата им, е било само илюзия. Обикновените мъже и жени биха престанали да дишат, но Ратолиър са били в нещо като демоничен транс.

— Значи нямат никакви магьоснически сили?

— Не съм казал подобно нещо. Просто изграждам логична хипотеза. Мухоловката каза, че сте видели следи по земята, че са били хвърляни камъни, че Хрътката е бил убит. Тази сутрин чух братята в абатството да си шушукат за жестоката смърт на съветник Шиплър. Щом умреш, Саймън, си мъртъв завинаги. Да, съществуват призраци, но Ратолиър са нещо друго. Те са от плът и кръв. Могат да се движат, да вървят, да тичат и да убиват. Ако бяха призраци, съмнявам се, че молитвите на брат Мартин щяха да ги уплашат. Те са също толкова живи, колкото и ти. Беззъбият е доказателство за това. — Отшелникът се усмихна. — Срещнал си го в някаква кръчма, нали?

Саймън затвори очи и си представи как бившият палач яде и пие.

— Призраците нямат нужда от хляб и ейл — подразни го отшелникът. — Именно Беззъбият е ключът към загадката. Мухоловката ми разказа за него. Подозирам, че бившият ти колега е бил член на сборището на Ратолиър. Може би се е уплашил, че няма да преживее екзекуцията, затова е пил същата отвара. — Той сви рамене. — Подозирам, че гробът му е бил плитък. Не му е било трудно да се изрови. Знаеш, че съм прав, нали?

Саймън си спомни срещата с Беззъбия, как жакетът му стигаше до брадичката и скриваше гърлото и белезите от примката. Спомни си и призрачните лица на Ратолиър и ги описа на отшелника. Брат Едуард само се усмихна и разрови огъня с една пръчка.

— Разбира се, че са изглеждали като призраци. Висели са, обесени за вратовете си. Бог знае как са им се отразили и отварите. Но — той вдигна предупредително пръст — телата и умовете им са силни. Те са лукави, хитри и могат да въздействат върху другите. Могат и да призовават демони.

Ръката на Саймън посегна към устата му. Не знаеше дали да вярва на този човек или не. Припомни си ужасите в старата ловна хижа, но си спомни и че вещиците бяха стояли извън обсега на стрелите му.

— Саймън! Саймън! — Отшелникът се приведе и го потупа по рамото. — Ще ти кажа какво е станало според мен. Той протегна ръце. — Ратолиър са членове на сборище. Стремят се да получат особени сили и принасят ужасни жертви на своите демони-повелители в мрака на гората Дийн. Ако бяха толкова силни, никога нямаше да ги хванат, но те са се излъгали. Както всички престъпници, искали са да се измъкнат. От приятеля си Беззъбия са знаели за тайната практика на палачите, затова са се пазарили за живота си. Брат Мартин и ти, разбира се, сте им отказали и сте били прави — такива жени заслужават да умрат. Те не са нищо друго освен воня в ноздрите на Всемогъщия. Когато сте им отказали, подозирам, че Ратолиър са заложили на собствените си сили и отварата. Тук се губят много неща. — Той направи жест с ръка. — Но ще стигна и до тях. Завели сте ги на местопрестъплението им. Преди да ги обесите, те са пили от отварата. Само повелителите на ада знаят как действа тя, но подозирам, че телата и умовете им просто са били приспани. Люлели са се и са се гърчили, но душите им не са напуснали телесната си обвивка. — Отшелникът вдигна пръст. — Ако бяхте свалили телата и ги бяхте изгорили, щяхте да чуете как крещят, когато наистина умират.

— Но бурята ги спаси! Отшелникът се усмихна.

— И това е била грешката ви. Казах ти, че те имат сили.

— Значи бурята е била призована с магия? Отшелникът кимна.

— Подозирам също, че между дърветата около просеката, са чакали други членове на сборището. Ако не беше започнала буря, сигурно щяха да опитат нещо друго — не е трябвало да оставяте телата да висят дълго време. — Отшелникът вдигна глава и се загледа в дупката на тавана. — Но всичко, за което са се молили и за което са принесли жертва, се е сбъднало. Вие сте си тръгнали, телата са били свалени, погрижили са се да ги съживят, останалото го знаеш.

— Колко членове има сборището? — попита Саймън. — Тринадесет?

Отшелникът се засмя.

— Това са детски приказки. Съмнявам се, че тринадесет души биха успели да запазят тайна дълго време. Не, не, мастър дърводелецо, сборищата нямат повече членове от страните на квадратите, които толкова често си чертал.

— Четири? — попита Саймън.

— Съжалявам. — Отшелникът разпери ръце. — По-скоро мислех за куб. Четири стени, под и таван. Общо шест.

Саймън изцъка с език и се вслуша в тихия звън на камбаните от абатството, които призоваваха за утринна молитва.

— Познаваме четирима от тях — каза той. — Трите Ратолиър и Беззъбия.

— Всъщност познавате петима.

— О, да. — Саймън се усмихна. — Ханджията от „Сребърния плащ“. Но кой е шестият?

Отшелникът млъкна, защото на вратата се почука. Даде знак на Саймън да не мърда и отиде да отвори. На вратата стоеше послушник с поднос с кана, две глинени чаши и чиния, покрита с ленена кърпа. Отшелникът му благодари и внесе подноса. Сложи го на пода, напълни един бокал с разредено вино и поднесе чинията, в която имаше хляб, сирене и нарязано сушено месо. Поделиха си храната. Отшелникът изяде съвсем малко, като дъвчеше усърдно и отпиваше от чашата си.

— Предполагам, че шестият член е Господарят, предводителят им.

— Ако са избягали — Саймън преглътна хапката си, — защо не ни оставят на мира? Защо са убили Хрътката и съветника Шиплър?

Отшелникът стисна устни. Запретна ръкава на расото си и потърка раната на китката си.

— За отмъщение — бавно отвърна той. — Да, трите Ратолиър ще искат да ви накажат, но подозирам, че има и нещо друго. Не беше нужно да убиват Хрътката. Обзалагам се, че през нощта, когато сте се махнали от просеката, лесничеят се е върнал. Сигурно се е почувствал гузен, че ви е изоставил. Искал е да се увери, че всичко е наред. Видял е, че каруцата я няма, че труповете са изчезнали, прочел е предупреждението върху камъка. Щял е да избяга, подплашен като вас, затова е трябвало да му се затвори устата.

— Това ли искат да направят семейство Ратолиър?

— Да. И са ви вдигнали мерника. Трябвало е да останете там, да пазите труповете и да ги унищожите. Вместо това сте си тръгнали. Сега те знаят, че няма да се върнете в Глостър и да си признаете всичко, но същевременно искат да ви затворят устата веднъж завинаги. Знаете твърде много за тях и за Беззъбия.

— Но ние можехме да избягаме. Не сме известни хора. Шадболт и останалите с радост биха отплували през морето и биха се скрили на другия край на света.

— Разбира се, но трите Ратолиър трябва да бъдат сигурни. Трябва да ви убият, това е планът им.

— А ако избягаме, ще ни оставят ли на мира?

— Възможно е, но подозирам, че най-сигурно е мълчанието на мъртвеца. Онзи, който успее да избяга, ще се спаси. Но Мухоловката стигна до същината на проблема — когато човек е уплашен, лесно си признава. Един от вас може да се яви пред съдиите и да признае на какво е бил свидетел. Представяш ли си какво ще стане тогава? Семейство Ратолиър ще бъдат преследвани, както и всички останали членове на сборището им. — Той сухо се засмя. — Залагам едно пени, че ако посетиш „Сребърния плащ“, никой няма да знае и изобщо няма да е чувал за тях.

— Ами съветник Шиплър? — попита Саймън.

— Мастър дърводелецо — отшелникът събра ръце като за молитва и ги притисна към устните си. — Това е загадка. Изкушавам се да кажа, че съветник Шиплър е бил един от сборището и са го накарали да замълчи навеки. Или е отмъщение срещу един от онези, които са ги съдили, но ми се струва, че нещо липсва от мозайката. Прилича на математическа задача, в която имаш отговора, но не знаеш как е получен.

— И какво предлагаш да направя?

— Искам да те предупредя за това сборище. Може би се чувстваш успокоен, че не са призраци, но това не значи, че не са също толкова опасни. Те имат определени сили и могат да ги използват. Най-вече, Саймън, те властват посредством страха. Ти приличаш на дете в стая, изпълнена със сенки. Тъй като си невежа, не знаеш какви ужаси се крият в тъмнината и те ще се възползват от това. Имаш насреща си нещо повече от плът и кръв. Тези създания имат зад гърба си силата на мрака. Трябва да се изповядаш. Иди на служба, причести се, носи реликвата, която Мухоловката ти е дал. Трябва да изчистиш и подредиш живота си. Да се превърнеш в крепост, да подсилиш защитата срещу онези, които са я обсадили.

— Какво още? — попита Саймън. — Трябва ли да бягам?

— Мисълта е изкусителна. Ако побързаш, можеш да си на път за Лондон до довечера. Но злото трябва да бъде победено. Препоръчвам ти да останеш и да се биеш. Все пак — той се усмихна леко — това е твоето наказание.