Пол Дохърти
Песента на палача (7) (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

СЕДМА ГЛАВА

Откритието на дърводелеца развълнува и смути останалите палачи.

— Трябва да се върнем в Глостър — обяви Мухоловката. — Знам — добави той колебливо, — че всички сме замесени в тази работа. — Усмихна се едва-едва на Саймън. — Бог да ни прости, че забъркахме и теб.

— Ако се върнем — забеляза Шадболт, — всички ще загазим сериозно. Изобщо не трябваше да напускаме поляната. — Той изплющя с камшика. — Трябва да останем три дни тук и ще го направим.

Окуражени от Саймън и другите пристъпиха на поляната. Разпрегнаха колата, спънаха конете, после изследваха импровизирания олтар и зловещото му послание.

— Иска ми се да е боя — обади се брат Мартин, — но може и да е кръв.

— Навярно от някое животно — предположи Саймън. — Или птица. Както и да е, трябва да останем още две нощи тук. Мисля, че е добре да се подготвим.

Последва ожесточен спор, който заплашваше да прерасне в свада. Веселяка и Мухоловката настояваха отново, че трябва да тръгнат. Шадболт и Саймън, с мълчаливата подкрепа на брат Мартин, спореха, че трябва да останат. В крайна сметка Веселяка и Мухоловката отстъпиха, особено когато монахът предложи да отслужи литургия на поляната, като използва единия край на колата за олтар.

— Светата Църква — обяви той с равен глас — казва, че при подобни обстоятелства литургията може да се отслужи така.

Подготвиха колата и запалиха две свещи. Брат Мартин постави между тях дървен кръст; беше донесъл и черната си, тапицирана с кадифе кутия, в която имаше потир, малка стъкленица с вино за причастие и нафора. Той започна литургията, когато мракът падна, като четеше от молитвеника. Говореше на латински, но Саймън усети от тона и ревностното му изражение, че призовава небесните сили. После ги причести и преди да обяви края на службата, отново благослови сол и вода, които разпръсна по края на поляната.

— Ако продължава така — прошепна Шадболт на Саймън, — ще прекараме остатъка от живота си в убежището на някоя църква.

Все пак службата явно се оказа полезна — нощта мина спокойно, като изключим обичайните горски шумове. Всички спаха добре и на другата сутрин се събудиха освежени. Отидоха на лов, ядоха, пиха и най-вече си почиваха. Мухоловката дори започна да се присмива на собствените си страхове. Саймън отчаяно се надяваше, че нощта в ловната хижа ще остане единственото ужасно изпитание и адските сили ще ги оставят на мира.

Точно преди да се свечери, когато падна здрач и мъглата нахлу измежду дърветата, брат Мартин отслужи още една литургия, причести ги и благослови лагера им.

След това те седнаха край огъня, за да хапнат и пийнат. Саймън почувства студени тръпки в по тила си и от време на време се обръщаше да огледа синьо-черната тъмнина, чудейки се какви ли адски ужасии бродят между дърветата.

Започна се, точно когато луната изплува иззад облаците: тихи стонове и отчаян вик бързо ги накараха да скочат на крака; ръцете грабнаха ножове, ками, лъкове, каквото можаха да намерят. Без да чака, Шадболт вдигна дългия си лък и бързо изпрати две стрели между дърветата. Като видя това, Саймън се замисли колко малко знае за приятелите си. Умението на главния пазач показваше, че някога сигурно е бил майстор — стрелец.

— Защо не стреляш пак? — подигра му се глас от мрака. Шадболт щеше да го направи, но Саймън стисна ръката му.

— Недей! — предупреди го той. Брат Мартин се съгласи:

— Те се опитват да ни уплашат. Бог да ни е на помощ, никой от нас не бива да се отдалечава от огъня.

Нощта се оказа кошмарна. Трите вещици се появиха, облечени в излинелите си, мръсни рокли, нахлупили качулки върху главите си. Движеха се край дърветата, промъкваха се като вълци около лагера, ругаеха, подиграваха се, дразнеха и подканваха палачите да излязат насреща им.

— В ръцете ни сте! — изкрещя Агнес Ратолиър. — Може да се молите, можете да хленчите, а свещеникът може да си бърбори колкото си иска, но телата ви ще идат за храна на червеите, а душите ви — в ада!

Писъците и подигравателният смях смразяваха кръвта им. Шадболт отново стреля, но ръцете му трепереха, а и вещиците бяха извън обсега на лъка му.

С напредването на нощта атаките на Ратолиър станаха още по-коварни; те започнаха да изреждат тайните грехове на палачите. Саймън стоеше слисан от многото пороци, присъщи на душите на спътниците му — разврат, насилие, убийства, кражби, изнасилвания, дезертьорство.

— Това са лъжи! — Шадболт отри потното си лице и покри с пръсти ушите си. — Всичко това са лъжи!

Веселяка скочи на крака и започна да им отвръща обидите, сякаш се опитваше да заглуши зловещото припяване на Агнес Ратолиър и дъщерите й.

С първите искри на зората вещиците изчезнаха така внезапно, както бяха дошли, и гората потъна в тишина. Групата край огъня седеше изтощена и унила.

— Защо? — попита Шадболт, като скочи на крака. — Защо ние?

— Брат Мартин! — извика Мухоловката. — Искам да се изповядам.

— Я стига глупости! — възрази Веселяка. — Може би само гората е прокълната. Бяхме тук три нощи — да се връщаме в Глостър и то веднага.

— Чакай!

Мухоловката беше спуснал качулката си и седеше с кръстосани крака и ръце, скрити в ръкавите на дрехата си.

— Искам да се изповядам. Слушах онези крясъци нощес и осъзнах колко злини съм направил в живота си. Аз съм виновен, че това ни се случва.

Саймън, който се беше облегнал на колелото на каруцата, долови отчаянието в очите на Мухоловката. Лицето му се беше състарило, очите му бяха зачервени и сълзяха. Шадболт коленичи до него, а останалите се приближиха.

— За какво говориш, Мухоловка?

— Помните ли Беззъбия?

Когато Мухоловката хвърли бърз поглед към Саймън, тръпки побиха младия дърводелец. Той предчувстваше онова, което ще чуят.

— Разбира се. Уби един човек в кръчмата и беше обесен — изръмжа Шадболт. — Би трябвало да го знаеш, Мухоловка, ти беше избран да извършиш екзекуцията.

— Аз…аз… — заекна Мухоловката. — Както ти каза, брат Мартин, в Глостър има вещерско сборище.

— Продължавай — настоя Саймън. — Предчувствам какво ще кажеш.

— Беззъбия беше странен.

— Това всички го знаем — каза Веселяка.

— Не става дума само за зъбите му. Той не споделяше нищо и често изчезваше.

— И какво от това?

— Имаше си любовница — призна Шадболт. — Хубаво момиче с коса като узряло жито и сини като небето очи. Ужасно я желаех. Винаги съм се чудел какво намира у Беззъбия.

— Тя дойде да живее с мен — отвърна Мухоловката.

— Какво?

— Поне доскоро. Но преди три или четири седмици…

— Тя изчезна, така ли? — попита Саймън. Мухоловката кимна.

— Не знам къде отиде. Един ден беше с мен, а на следващия я нямаше.

— Може би се е върнала при Беззъбия.

— Точно това се опитвам да ви кажа — отвърна Мухоловката. — Помните ли, когато Беззъбия беше осъден, ти, мастър Шадболт не беше в Глостър, а Веселяка беше скован от ревматизъм?

Двамата кимнаха.

— Казах на Беззъбия, че е в безопасност, че ще му сложа яка.

— Ти каза, че си я сложил — обади се брат Мартин. После сложи ръка пред устата си и очите му се разшириха от ужас. — Какво си направил! — възкликна той.

— Беше заради момичето! — Мухоловката се почеса по челото. — Откакто я видях, денем и нощем мислех за нея, за устните й, шията, гърдите, начина, по който люлееше бедра, когато вървеше. Бях луд по нея.

Шадболт хвана жакета на Мухоловката, изправи го на крака и го притисна към колата.

— Ти си го обесил, нали, негоднико?

Мухоловката, който тихо хлипаше, отвори уста да отговори. Шадболт отстъпи назад и го удари през устата. Мухоловката се свлече на земята, като притискаше кръвта, която се стичаше между устните му. Шадболт се канеше да го срита, но Саймън извади камата си и застана между тях. Главният палач отстъпи, дишайки тежко.

— Виж ти, мастър Котърил. — Той присви очи. — Какво става тук? Да не би да си станал водач на нашето малко щастливо братство?

— Искам да знам истината — отвърна Саймън. — Като биеш и риташ Мухоловката, нищо няма да постигнеш.

Шадболт се канеше да възрази, но брат Мартин го сграбчи за рамото.

— Остави го! — нареди му той.

Мухоловката отри кръвта с опакото на ръката си и хвърли убийствен поглед на Шадболт. А Саймън се чудеше дали и това не беше работа на вещиците, дали не се опитваха да ги скарат помежду им.

— Да, желаех я. Сложих му въжето и Беззъбия умря.

— Ти не го ли придружи до гробищата? — обърна се Шадболт към брат Мартин.

— Не — брат Мартин поклати глава. — Не можех да гледам как ще бесят Беззъбия, макар да знаех, че ще е измама. Останах в манастира. — Той направи гримаса. — Изкопах гроба.

— Отрязах въжето — продължи Мухоловката, — хвърлих го в ямата и реших, че всичко е свършено.

— И Беззъбия беше погребан? — Шадболт изсвири през зъби. — Сигурен ли си, че беше мъртъв?

— Колкото и че онези кучки са обесени. Но избързах. — Той сви рамене. — Знаех, че постъпвам подло.

Саймън отпуши меха и наля щедро в една чаша. Спомни си срещата си с Беззъбия и спокойната му наглост. Сега разбираше, че не е бил толкова умен, за колкото се беше смятал. Наистина ли му се беше доверил Беззъбият?

Брат Мартин подаде чашата си.

— Ще сипеш ли едно на монаха, Саймън?

Дърводелецът напълни чашата му. Шадболт потропваше нервно с ботуша си. Приклекнал, Веселяка от време на време забиваше камата си в калта. Мухоловката стана и се отдалечи между дърветата.

— Първото, което ще направя — каза Шадболт, — е да отида в гробището на августинците и да видя дали трупът на Беззъбия е там, където трябва да бъде.

— Ще си изгубиш времето — увери го Саймън. — Слушай, Шадболт, отговорът е очевиден и съвсем прост. В Глостър съществува сборище, което се занимава с черна магия. Семейство Ратолиър са били негови членове, може би дори предводители. Беззъбият също е участвал. В подобни групи обикновено има по тринадесет души. Значи остават поне още девет члена. — Той почеса брадата си. — Това, което ме обърква е, че Беззъбият не си е отмъстил. Той се крие, но с Ратолиър положението е различно. Чудя се защо.

— Не мисля, че Беззъбият се е скрил. — Брат Мартин сръбна от чашата. — Нали любовницата му е изчезнала? Сигурен съм, че е получила доста брутален урок. Това обяснява и защо Беззъбият не е напуснал района. На твое място бих внимавал, Мухоловка. Сигурен съм, че бившият ни приятел има желание да си поговори с теб.

— Но ние няма защо да се боим от него — обади се Шадболт. — Не сме му направили нищо.

— Ратолиър ни приемат за врагове — обяви Саймън.

— И едва ли сме единствените — добави Веселяка. — Басирам се, че кметът и съветниците няма да спят спокойно в леглата си.

Саймън взе чашата си и тръгна към края на просеката. Ощипа бедрото си, защото понякога имаше чувството, че сънува кошмар и всеки момент ще се събуди. Въпреки това, не се съмняваше във верността на онова, което беше видял и преживял през последните дни. Когато чу Шадболт да вика на останалите да се качват на колата, въздъхна, пресуши виното си и се върна обратно при тях.

Напуснаха просеката начаса и поеха по пътеката към кръстопътя, следвайки указанията на лесничея. Късно следобед започнаха да минават покрай случайни селца и самотни ферми. Шадболт каза, че е жаден, затова отбиха да си починат и да пийнат в единствената крайпътна кръчма в района, „Аления дракон“. Тя беше огромен, просторен хан, който беше виждал по-добри времена; гипсът се ронеше, дървото беше издраскано и очукано. Прозорците зееха като невиждащи очи. Само някои стъкла бяха заменени с рогови пластини. Пивницата беше мрачна и влажна. Отначало Саймън различаваше само малки, кръгли масички, бъчонки с бира и бурета с вино, които служеха като столове, после съзря дълга дървена маса, върху която имаше ковчег.

— Какво е станало? — попита той един амбулантен търговец, който седеше до вратата.

— Намерили са труп — отвърна човекът. — Увиха го и го сложиха в ковчег, щом следователят го огледа.

Саймън кимна. В тези краища на страната, жертвите на насилствена смърт често бяха излагани в кръчмите или на стъпалата на църквите, за да ги виждат хората, с безумната надежда, че може да се появи някой свидетел. Веселяка вдигна капака на ковчега.

— Мили Боже! — прошепна Саймън.

Саймън го отблъсна и надникна. Веднага позна трупа на лесничея Хрътката, с бяло като сняг лице, тъмни кръгове под очите и огромна червена резка, подобна на разтворена уста, която минаваше през гърлото му от ухо до ухо. Полуотворените очи и окървавената уста накараха стомаха му да се разбунтува и той се обърна.

— Исусе, смили се! — прошепна той. Сега и другите се събраха наоколо.

— Познавате ли го? — Кръчмарят излезе от кухнята. Беше дребен, набит мъж с оплешивяващо теме, мръсно лице и малки черни очи. Бършеше ръцете си в омазана с кръв престилка.

— Виждали сме го — внимателно отвърна Шадболт. Той направи знак на останалите да седнат при него на една маса близо до прозореца — квадратен отвор, който гледаше към буренясала градина.

— Да — отвърна кръчмарят, като ги следваше. — Това е Хрътката. Често идваше тук да утолява жаждата си.

— Какво е станало? — попита Саймън. Кръчмарят сви рамене.

— Знаете, че гората Дийн е пълна с бракониери й разбойници. Те не обичаха Хрътката. Благодарение на него мнозина свършиха на бесилката за лов на кралски дивеч.

— Как е станало? — настоя Саймън. Кръчмарят събра вежди. — Какво поръчахте?

— Пет халби ейл.

Кръчмарят се обърна към прислужника.

— И то от най-добрия — добави Саймън. — Не щем някаква помия.

Кръчмарят го погледна и се канеше да възрази, но видя сребърната монета между пръстите му.

— Разбира се, сър. Чу джентълмена, Томлър — от най-хубавия ейл и донеси парче пай. Сигурен съм, че джентълмените са гладни. С еленско е — добави лукаво той. — Разбира се, купено от пазара.

— Разбира се — каза Шадболт. — Но какво е станало с Хрътката?

— От онова, което разбрах, кралските горски пазачи го открили да виси като плъх от един клон, с разрязано гърло. Бил вързан с въже и провесен от едно дърво. Приятели ли бяхте? Следователят иска да говори с всички, които го познават.

— Ние не го познавахме — отвърна Шадболт. Кръчмарят усети враждебността им, подсмъркна и се отдалечи.

— Значи Хрътката е мъртъв — каза скръбно Шадболт. — И това е само началото.

— Смяташ, че е работа на Ратолиър? — обади се Веселяка.

— По-тихо! — измърмори Мухоловката. — Мастър Шадболт, мисля, че трябва да допием ейла, да си изядем пая и да се махаме оттук. Денят е към края си. Не искам нощта да ме завари в гората. Всички се съгласиха. Допиха ейла си, лакомо изядоха пая и се върнаха в колата. Стигнаха Глостър, когато здрачът падаше. Градските врати бяха вече затворени, но Шадболт извади заповедта си и стражата ги пусна. Улиците бяха празни и пусти още подгизнали от скорошния дъжд. Саймън имаше чувството, че градът се е променил, откакто бяха заминали, сякаш зловещите новини от гората вече се бяха разнесли из тесните улички и алеи.

— Мислиш ли, че нещо се е случило? — попита той, когато Шадболт изплющя с юздите, за да подкара конете по-бързо.

— Не знам. — Лицето на главния палач беше безизразно. — Но едно ще ти кажа — прошепна той, за да не чуят останалите, — мисля, че е време да изчезнем оттук.

— Не бих те посъветвал — отвърна лаконично Саймън.

— Ще видим — Шадболт цъкна с език.

Влязоха в „Почивката на палача“, като оставиха колата и конете в малкия калдъръмен двор. Лукаво усмихнат, кръчмарят се спусна към тях през празната пивница.

— Нямаше ви известно време, мастър Шадболт. Тайни задачи от съвета, а?

— Какво искаш да кажеш? — попита главният палач.

— О, нищо. — Мъжът бързо отстъпи назад. — Но снощи питаха за вас.

— Кой? — грубо попита Шадболт.

— Не я видях, беше с качулка, но мисля, че беше млада жена. Дойде да пита за вас: „Къде са палачите? — попита — Мастър Шадболт и приятелите му?“ „Отидоха да бесят“ — пошегувах се аз.

— И какво стана? — обади се Саймън.

— Жената се изсмя. Каза, че скоро ще се върнете. Да ви предам, че се надява да се видите отново.

Саймън хвърли бърз поглед към приятелите си. Ръката на Шадболт се вдигна към устата му. Веселяка и Мухоловката изглеждаха сякаш ще се разплачат, а брат Мартин стискаше броеницата си.

— Донеси ни ейл! — бързо каза Саймън.

Кръчмарят го послуша и халбите бяха пресушени за миг.

— Никой от нас не бива да заминава — каза Саймън на групата. — Знам какво си мислите всички, че колкото по-далеч сте от Глостър, толкова по-добре. Но твърдо ви препоръчвам да не го правите.

— Господи!

Мухоловката гледаше към малкия прозорец в другия край на пивницата. Ръката му леко се повдигна. Саймън погледна натам. Беше сигурен, че видя лицето на Агнес Ратолиър, опряно на прозореца. Очите й бяха присвити, устата — разтворена в иронична усмивка. Веселяка се надигна, но Саймън го бутна обратно на стола.

— Мастър кръчмарю! — извика той.

Кръчмарят закуца към тях.

— Какви са новините от града? — попита Саймън. Мъжът направи гримаса.

— Няма нищо особено.

— Не е ли имало някакви процеси? — попита Саймън. — Заседавали ли са съдиите?

— Не, и това е странно — отвърна ханджията. — Всяка сутрин един търговец на платове идва да закуси тук. Снощи ходил в съвета, каза, че бил строго охраняван и кметът бил свикал тайна среща. Шушука се, че нещо в града не е наред, но никой не знае какво.

— Прибирам се — скочи на крака Веселяка.

— И ние идваме с теб — добавиха останалите.

Те пресушиха халбите си, нетърпеливи да тръгнат. Но Мухоловката остана на стола си, загледан в Саймън.

— На работа сме, както обикновено — обяви Шадболт, сякаш искаше да убеди останалите, че всичко е наред.

Сбогуваха се, като Шадболт каза, че ще се погрижи за колата и конете. Щом тръгнаха, Саймън погледна към Мухоловката.

— Ще тръгнеш ли с тях?

Мухоловката остави халбата си.

— Аз съм мъртъв, Саймън. — Той примигна и нервно задъвка устните си.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябваше да бъда свещеник, човек, посветил се да върши добро.

Саймън се приведе и леко докосна мършавата му ръка.

— Ти не си лош човек. Мухоловката отмести погледа си.

— Саймън, аз би трябвало да бъда добър, но съм такъв, какъвто искам. Отказвам да бъда такъв, какъвто Бог ме иска, това е разликата между грешника и светеца.

Саймън внимателно изучаваше мършавия, упорит палач.

— Да — усмихна се Мухоловката, като улови погледа му. — Тази работа в гората Дийн ме накара да се замисля. Ти ме защити, Саймън, ти се изправи срещу онзи негодник Шадболт. Затова ще ти се отплатя, преди да умра.

— Не говори толкова отчаяно — отвърна Саймън. — Трябва да има начин да се справим. Да отидем в „Сребърния плащ“, да хванем кръчмаря за гърлото и да го душим, докато не каже истината.

Мухоловката въздъхна шумно и изду бузи. Щракна с пръсти и нареди на прислужника да напълни отново халбите им.

— Аз съм мъртъв — повтори той. — И то заслужено. — Направи жест към вратата. — Колкото до онези тримата, Саймън, те са затънали в грехове. Шадболт е войник, наемник. Бил е ecorcheur^[1] във Франция.

Саймън остави халбата си. Дори в Бъркли беше чувал за тези жестоки разбойници. Мъже, които бяха горили, ограбвали, плячкосвали и изнасилвали; които одирали кожите на френските си пленници и ги измъчвали жестоко, докато не кажели къде са скритите им богатства.

— А останалите двама? — попита той.

— Веселяка не е по-добър. И той е затънал в грях. Брат Мартин е пиян палячо. Добър отряд от палачи. Слепец слепците води. В този случай е по-точно да се каже, че онези, които трябва да бъдат обесени, бесят другите. — Той въздъхна: — Колко дълго смяташ, че ще можеш да продължиш, Саймън? Ако Ратолиър не ни убият, някой ден градският съвет ще открие за измамите ни и ще ни осъди. Не сме толкова умни. — Мухоловката отпи от халбата си. — Попитай кръчмаря тук. Това, че палачите умират от насилствена смърт, е нещо като Божи закон.

— Но ти се променяш? — Саймън се опита да прикрие паниката, която се надигаше у него.

— За Бога, Саймън! Аз съм бивш свещеник. Погледни ме, пия, занимавам се с жени. Но нека ти кажа най важното. — Той остави халбата и се наведе през масата. — Ти си различен, Саймън. Ти си дърводелец, добър човек. Знакът на Каин не е на челото ти. Чувствам се отговорен за теб. Ако трябва да умра, време е да сложа нещата си в ред, да подготвя душата си. — Той се усмихна принудено и вдигна ръка, за да спре възраженията на Саймън. — Не лъжи — помоли го. — Знам какъв съм аз, но ти си различен. Затова… — Мухоловката отпи от халбата си и огледа пивницата; кръчмарят беше до буретата с бира и закачаше една от кухненските прислужници. — Слушай внимателно — продължи той. — Ти си невинен, Саймън, и ако мога да извърша нещо добро, преди животът ми да приключи — не, не ме прекъсвай, — ще го направя. Изправени сме срещу голямо зло — като пакостливи деца, които си играят, ние не осъзнаваме, че сме навлезли в тъмния ъгъл на градината. Няма съмнение, че Ратолиър са членове на сборище, от което в Глостър има още поне девет члена. Мъже и жени, които няма да се спрат пред нищо и почитат Сатаната. Ратолиър са избегнали смъртта с някаква нечестива измама и сега са задължени на злото. Те искат отмъщение.

— Защо? — прекъсна го Саймън. — Защо не си кротуват, защо не се стаят, скрити в сенките?

— Не знам — отвърна Мухоловката. — Но са решили да си отмъстят на нас, палачите. Дори праведниците още приемат закона „зъб за зъб, око за око, живот за живот“. Защо Ратолиър да са различни? Бяха унизени, презрени, наказани. Трябваше да изгорим труповете им и това е моя грешка. Огънят пречиства и на този, и на онзи свят. — Мухоловката изтри слюнката от ъгълчето на устата си. — Ние всички сме за ада, Саймън, но мога поне да спася теб. Слушай сега. Не, не. — Той махна с ръка. — Аз съм загазил сериозно, но ще ти покажа как да се измъкнеш. Иди в абатството „Свети Петър“. В гробището има жилище на отшелник. Някога той беше член на моя орден, стар, почитан и много свят човек. Казва се Едуард Грейс. Едно време беше заклинател в епархията на Глостър, сега се е отдал на молитви и саможертва. Има малко неща за злото между хората, които той не знае.

— И как може да ни помогне?

— Нека те изповяда. Кажи му всичко, което знаеш, и постъпи, както те посъветва.

— И какъв съвет може да ми даде? — попита Саймън.

— Не знам, но той ще ти наложи някакво наказание и ще изиска да възстановиш справедливостта, макар в твоя случай да няма вина.

Мухоловката се залюля напред-назад на стола, стиснал халбата си. Погледна косо към прозореца.

— Бог знае какво нещастие може да се случи тази нощ, но ти трябва да се защитиш. — Той откопча кесията от колана си и изсипа съдържанието й на масата.

Саймън сухо се усмихна. Имаше монети, зарове, няколко парчета кости. Мухоловката се зарови в тях.

— Когато закъсам с парите — каза той сухо, — ги продавам като реликви.

Той взе малък златен медальон с блестящ сапфир в средата и златна верижка и го подаде на Саймън.

— Сложи го около врата си — нареди той. — Хайде, сложи го!

— Какво е това? — попита Саймън.

— Много скъпа реликва. Не, това не е някой от моите трикове, вътре има кост от мощите на свети Дънстън. Почитан монах, много свят човек, който живял сто години преди Завоевателят^[2] да дойде в Англия.

Бич за демоните и онези, които им служат. Носи го непрекъснато, Саймън, никога не го сваляй. Моли се за Божията милост и последвай съвета на отшелника. — Пръстите на Мухоловката се вдигнаха към устните му. — И когато всичко това свърши, а един ден това ще стане — той вдигна насълзените си очи, — помоли се за мен, Саймън. Моли се през моето пътуване, след дългото странстване след смъртта, да намеря място на светлина и покой.

Саймън го загледа изненадан. Мухоловката се беше променил, това не беше вече хленчещият страхливец.

— Знам какво си мислиш — каза тихо събеседникът му. — У мен има двама души, Саймън. Погледнах трупа на Хрътката и всички злини, които някога съм правил, паднаха от гърба ми като тежък товар. — Той почука по масата. — Наблюдавах те в гората — ти беше смел, ти не си като нас и искам да направя едно добро дело…

Отвън на алеята зави куче.

— Мракът се сгъстява — заключи Мухоловката. — Само това мога да направя.