Пол Дохърти
Песента на палача (2) (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ВТОРА ГЛАВА

Огнекосата Мег напусна Глостър през Източната порта, както обикновено, премина през Гъшия ров и пое по Бартън Роуд. Веднага щом се отдалечи от светлините и безопасността на градските порти, започна да вали ситен дъжд. Мег си сложи качулката и сграбчи по-здраво ясеновата тояга. Вървеше както винаги бавно, потънала в мисли за събитията от деня.

Мег беше от едно от околните села. Баща й, селски фермер, трябваше да храни твърде много гърла, докато майка й, с посивяло от изтощение лице, се влачеше из колибата им от измазани с кал клони и не пестеше нито тоягата, нито острия си език. За Мег нямаше работа, затова тя беше дошла в града, където се присъедини към останалите безработни, които се събираха в галериите на църквите, чакайки да ги наемат. Имаше късмет. Ханджията на „Златното петле“ огледа искрящата й червена коса и бялото лице и й предложи работа на прислужница. Клиентите му обичаха да гледат хубави момичета и Мег свикна с подвикванията, пикантните забележки, опипването на гърдите и щипането, което за нея беше просто част от ежедневната работа. Сега имаше в кесията си две пенита, с които да зарадва баща си.

Мег спря, за да огледа пътя. Шубраците от двете страни изглеждаха мрачни и заплашителни. Старите дъбови дървета зад тях сплитаха големите си клони и превръщаха междуселския път в мрачен тунел. Мег винаги се боеше от подобни места. Обикновено имаше и други пътници, някой амбулантен търговец, уличен продавач, или поклонници от абатството, но тази вечер, може би защото времето се беше променило, пътят беше празен. Мег продължи напред. Може би мама беше направила задушено. В салфетката, която стискаше, Мег носеше няколко парчета хляб, които любезният ханджия й беше дал. Бяха от три дни, но ако се начупеха и пуснеха в задушеното, щяха да омекнат и да напълнят стомасите на цялото й голямо семейство.

От време на време в храстите край пътя се чуваше шумолене; някъде се обаждаше нощна птица. Мег вървеше с наведена глава. Беше по-добре да не позволява умът й да си прави шеги. По-рано през деня беше ходила в абатството, за да си почине от шумотевицата в кръчмата. Седеше точно до вратата и гледаше стенописа със Страшния съд. Погледът й се плъзна към образа на свети Кристофър, носещ младенеца Исус. Сега Мег си спомни легендата, че ако си погледнал свети Кристофър, никога не можеш да умреш през същия ден.

— Имаш ли някаква храна?

Мег се стресна. Една фигура стоеше близо до канавката, точно под сянката на голям дъб. Тя пристъпи напред; тоягата й тропаше по пътя. Мег се успокои. Беше просто една стара просякиня. В чезнещата светлина различаваше само сивата рошава коса под износената качулка и леко закривения нос. Една костелива ръка се протегна към нея.

— Имаш ли малко храна за една старица?

Мег спря. Разви салфетката и пъхна една от твърдите филии в ръката на старата жена.

— Ето, майко. Суха е, но можеш да я накиснеш във вода и ще запълни стомаха ти.

Лицето на старицата разцъфна в усмивка. Мег още се чувстваше неловко; лицето беше старо, но очите изглеждаха младежки и проницателни.

— Надалеч ли пътуваш, красавице моя?

— Само до следващото село, на около половин миля. Защо, компания ли си търсите? — Мег стисна салфетката по-силно. Искаше й се просто старицата да реши по-бързо дали да се върне в сенките, или да я придружи.

— Имала си работа през деня в Глостър, а?

— Работя в „Златното петле“. — Мег се усмихна принудено. — Но, майко, денят изтича.

И тя се шмугна покрай старицата и тръгна малко по-бързо, като изслуша с половин ухо благодарностите и продължителната благословия на старата просякиня.

— Тази жена не ми харесва — прошепна Мег. Вървеше твърдо и размахваше пръчката, после спря и се огледа. Старицата беше изчезнала. Мег се опита да се успокои. Защо се боеше от една старица? Да, точно така. Тя познаваше всеки инч от този път. Обикновено просяците стояха край градските порти или някое друго постоянно място. Но никога не биха си опитали късмета по пуст междуселски път, след като падне мрак.

— Е, добре. — Мег зави и видя през дърветата искрица светлина; скоро щеше да си бъде у дома! Забави ход и дочу тропота на колела. Спря и се обърна в мига, когато иззад ъгъла се показа каруца с ритли; двата й коня се движеха бързо, каруцарят размахваше камшика си. Мег се отдръпна от пътя. Може би колата щеше да спре и да я откара. Тя вдигна ръка и каруцата спря. Мег беше изненадана, че я караше не мъж, а млада жена, чието пълничко лице беше полускрито от качулка.

— Искаш ли да те закарам? — попита тя.

— Само до следващото село — отвърна Мег.

— Тогава се качвай отзад. Хайде!

Мег бързо заобиколи. Покривалото вече беше дръпнато. Вътре имаше още една жена, малко по-голяма от самата нея, с гарвановочерна коса, която обграждаше продълговато, бяло лице: Когато Мег се покачи горе, тя й протегна ръка.

— Влизай — каза тя.

Вътрешността на каруцата беше тъмна. Мег седна върху купчина слама. Обърна се да поблагодари на жената и видя, че срещу нея седи старата просякиня. Стомахът й се сви от страх, сърцето й заби в гърлото и тя се надигна. Не й харесваше как я гледа старицата, докато другата завързваше платнището.

— Предпочитам да повървя.

— Както искаш. — Жената отново дръпна коженото покривало.

Мег се изправи, за да слезе. С ъгъла на окото си долови бързо движение, но беше късно. Дебелата тояга се стовари върху главата й и я запрати обратно в каруцата.

 

Близо до Блайндгейт, в Глостър, Саймън Котърил, дърводелец от селцето Бъркли, също се страхуваше за живота си. Беше вечерял в кръчмата „Кожената бутилка“, а после тръгна по Оксхед Лейн, забързан към тавана, който беше наел над един магазин на Кинг Стрийт. Тъмните сенки сякаш изникнаха от земята край него. Бяха шестима души със скрити от монашески качулки и маски лица; всички въоръжени с тояги. Саймън беше извадил камата си, но само гледаше уплашено, докато мъжете го притиснаха назад, към стената на кръчмата.

— Имам много малко пари — прошепна той. — Аз съм само един беден дърводелец, който търси как да припечели.

— В такъв случай, мастър Котърил, би трябвало да си търсиш работа на друго място, а не да си пъхаш носа в работата на другите!

Сърцето на Саймън се сви, гърлото му пресъхна. Това не бяха разбойници или нощни крадци, дебнещи лека плячка. Те знаеха кой е и го бяха очаквали.

— Носим ти съобщение от благородния Дрейкът. — Гласът на „предводителя“ беше приглушен. — Ти си човек без земя, не си член на гилдията. Нямаш и пени, защо тогава ухажваш дъщеря му, а?

— Алис си е моя работа! — отвърна Саймън. — Страхът му беше замаял главата, стомахът му се свиваше.

— Не, не, мастър Котърил, Алис Дрейкът не е твоя работа и ние сме тук, за да ти дадем урок.

Мъжете се нахвърлиха върху него с размахани тояги, с юмруци и ритници. Камата на Саймън беше избита от ръката му. Опита се да се отбранява, но беше безполезно. Ударите валяха върху него, силни и жестоки, и единственото, което можеше да направи, беше да прикрие главата си и да се плъзне по стената. Ритник в ребрата го запрати безпомощен на земята и побойниците се нахвърлиха върху него, заудряха главата му в паважа, биеха го по лицето, премазваха краката му с тоягите си. Цялото тяло на Саймън запламтя от болка, усещаше вкус на кръв в устата си. Опита се да извика, но миризлива ръка притисна лицето му.

— Помни си урока, Котърил! — застърга гласът. — Без повече песни и танци край къщата на мастър Дрейкът.

Саймън изстена и падна назад. Почувства как свалят колана с кесията и ножницата му, последвани от кожения жакет и ленената риза.

— Сега не приличаш на благороден ухажор, нали? Мъжете се отдалечиха, като се смееха и разговаряха.

Саймън се изправи и се опря на стената. Чувстваше охлузванията по лицето си. Дясната му буза беше ожулена, лявото ухо — разранено, един от долните му зъби се клатеше, а устните му бяха разцепени. Опита се да се изправи, но това само засили болката в стомаха и краката му.

— Господи, смили се! — изстена той, когато хапещият нощен вятър докосна разранената му, насечена плът. Опита се да пропълзи обратно до вратата на кръчмата. Едно куче изскочи отвътре, залая с вдигната опашка и козината около врата му настръхна. Той се довлече до края на алеята, където остана да лежи, ранен и безпомощен. Затвори очи, като се опитваше да определи коя част от тялото го боли най-много. Какво можеше да направи? Ако се върнеше в стаята си, хазяинът му щеше да го изгони. Вече беше закъснял две седмици с наема.

Почувства нещо космато и студено да се плъзга покрай ръката му. Размърда се и продължи да вика, дори след като плъхът избяга.

— Синко, мога ли да ти помогна с нещо?

Към него се беше привел един монах. Имаше дребна, закръглена фигура, очите му бяха весели, лицето — полускрито от буйни мустаци и брада.

— Нападнаха ме — избъбри Саймън през устните си, покрити със спечена кръв. — Взеха ми всичко, което имам.

— Тогава, братко, ти си почти толкова богат, колкото и аз. — Монахът помогна на Саймън да се изправи. — Хайде!

— Къде? — попита той, вече подозиращ всички.

— Ще те оставя на грижите на краля. — Монахът преметна ръката на Саймън през рамото си и сграбчи младия мъж през кръста. — Болницата „Свети Вартоломей“ не е далеч. Хайде!

Саймън мислеше, че придвижването им ще трае вечно. Минаха между манастира „Свети Осуалд“и тъмния, мрачен силует на абатството „Свети Петър“, през Уестгейт и Кинг Бридж Стрийт. От време на време ги спираха стражи, които на светлината на фенерите си подозрително оглеждаха ранения. Но монахът ги убеждаваше, че всичко е наред и те ги пропускаха.

Болницата „Свети Вартоломей“ се намираше на собствена земя — малък парк с плодни дръвчета, морави и ароматно ухаещи билкови лехи. Влязоха през покритата порта на църковния двор и тръгнаха по посипаната с камъни пътека към главния вход с голям, дървен портал. Монахът каза на Саймън да седне на стъпалата и дръпна звънеца. Чу се шум от стъпки и вратата се отвори. След приглушен разговор помогнаха на ранения да премине по чистия, настлан с плочи коридор.

— Доведи го тук! — нареди един глас.

Саймън примигна от танцуващата светлина на факлата. Стаята беше топла. Ароматни ухания от кухнята се смесваха с миризмата на сапун, газ и катран. Докато го водеха по един коридор, той забеляза статуи в нишите, разпятия по стените. Монахът му помогна да влезе в една малка стая и внимателно го положи на тесен сламеник.

— Полегни си. — И монахът се оттегли.

Друг човек се наведе над Саймън. Имаше едро, честно лице с кротки очи. Беше облечен с тъмнокафява роба и на врата му висеше кръгла метална плочка с лика на свети Вартоломей. Мъжът внимателно го прегледа. После донесе купа с ароматизирана вода и мека кърпа, за да почисти раните и натъртванията му. Саймън извърна глава. Монахът седеше на едно столче до вратата.

— Благодаря — промърмори той.

Това беше последното нещо, което си спомняше. Другият беше налял някаква напитка в устата му и само след секунди той потъна в дълбок сън.

На другата сутрин Саймън се събуди с болки във всяка става. От монаха нямаше и следа, но плещестият човек, който се беше погрижил за него предишната вечер, се представи като Томас Каули и каза, че се грижи за болните.

— В лошо състояние си, синко.

Котърил му разказа какво се беше случило предишната нощ. Каули почеса главата си.

— Познавам Дрейкът — каза той. — Отвратителен грубиян. Можеш да се оплачеш на кмета или на съвета, но ще ти видят сметката набързо. — Той помогна на Саймън да се изправи на възглавниците. — Ще се оправиш — добави той утешително, като видя как дърводелецът примигва от болка. Посочи с ръка голата килия. — Не е кой знае какво, но това е най-доброто, с което разполагаме. Имаме няколко свещи, само за спешен случай. Подът и стените не са украсени, но храната ни е силна — яйца, херинга и сирене. — Той посочи към купчината дрехи на масата. — Това е за теб. Чифт ботуши, доста износена риза, расо, и плащ с качулка. Може би ще успея да ти дам и завивка от овча кожа. Но преди да ме питаш — не можеш да останеш тук. Ние сме болница. Най-много три дни и след това вън! Саймън поклати глава.

— Благодарен съм ви. Пристигнах в Глостър с големи надежди. Аз съм дърводелец от Бъркли. Работех в замъка, когато мастър Дрейкът и дъщеря му посетиха господаря. — Той сви рамене. — Знаете как става — поглед на обяд, сладка усмивка на вечеря.

— И затова си тук?

— Дойдох, мастър Каули, защото искрено обикнах Алис Дрейкът.

— А тя обича ли те?

— Не съм имал възможност да разбера. Тук съм от седем дни. Похарчих всичките си пари. Вчера почуках на вратата на Дрейкът. Казаха ми да си вървя. Не знаех, че е толкова зъл.

— А сега какво ще правиш? Саймън въздъхна тежко:

— В Бъркли за мен няма работа, а нямам и роднини.

— А в Глостър не си член на гилдията? Саймън скръбно въздъхна.

— Добре. — Каули се изправи. — Брат Мартин ще се върне по-късно следобед. Може би той ще може да помогне.

Така и стана. Влажните очи на дребния, дебеличък монах се изпълниха с тъга, когато на свой ред изслуша историята за патилата на Саймън.

— Значи нямаш семейство, нито пари, нито работа и дори свое собствено ъгълче, където да се подслониш? — Монахът поклати унило глава. Седеше с разкрачени, обути в сандали крака, подпрял ръце на коленете си, загледан в пода. — Работа мога да ти намеря. — Той вдигна глава. — Една длъжност, която се освободи наскоро.

— Защо?

— Човекът… — Монахът облиза устни и прокара дебелите си пръсти през заплетената си брада. — Е, няма да те лъжа, обесиха го.

— Обесиха го?

— Да, боя се, че сам падна в собствената си клопка — това най-добре описва нещата.

— Братко, какво говориш? Кой беше този човек?

— Наричаха го Беззъбия. — Брат Мартин се усмихна сухо. — Това беше единственото име, което ни каза; устата му беше като на новородено. Не можеше да се похвали и с един зъб! Обичаше да яде всичко размачкано, смесено с мляко, като децата.

Саймън облиза с език устата си, усещайки подутините по венците си.

— Братко, значи има работа, и то добре платена?

— Дори много добре — продължи забързано монахът. — Ще ти кажа честно. Беззъбия беше помощник-палач на градския съвет.

Саймън изстена.

— Не, слушай. Никой не знаеше откъде е дошъл, беше като теб. Не се справяше зле с работата си, но беше много чувствителен на тема зъби. Една вечер в кръчмата „Зеления обръч“ някой започнал да му се подиграва — един от онези нахални и злобни чираци. Беззъбия говореше доста особено и чиракът го имитирал. Беззъбия, мой приятел и брат по оръжие, мой брат во Христе, извадил камата си и го убил. Пет дни по-късно, след като се яви пред съдиите на Негово величество в Гилдхол, Беззъбия бил изведен и обесен на общинската бесилка близо до Хай Крос, на ъгъла на Нортгейт. Знаеш ли къде е това?

Саймън кимна.

— Но ти го нарече свой приятел.

— Точно така — отвърна монахът. — Една от моите задачи е да посещавам осъдените и да им предлагам духовната утеха на Църквата.

— Колко палачи има? — попита Саймън.

— Общо четири. Едно сговорно братство. Шадболт е главният палач. Преди смъртта на Беззъбия, той имаше трима помощници. Веселяка — ще разбереш защо го наричат така, когато се запознаете — и Мухоловката са онези, към които ще се присъединиш.

— И ще разбера ли защо го наричат така, когато се запозная и с него? — повтори думите му Саймън.

Монахът въздъхна и размърда крака.

— Просто изчакай тук.

Той излезе и след малко се върна.

— Според часовата свещ, скоро ще прозвучи пазарният рог. Мисля, че е най-добре да дойдеш с мен. Не се тревожи за сбогуването. По-късно ще обясня на мастър Каули.

Вече облечен, Саймън обу новополучените си ботуши и последва монаха вън от болницата „Свети Вартоломей“.

Беше хубав ден и тълпите се щураха по улиците и алеите между сергиите и павилионите. Хората викаха и се поздравяваха взаимно. Чираците се опитваха да привлекат погледа на възможни клиенти. Стражи и пристави патрулираха по улиците. Каруците за боклук сновяха нагоре-надолу, просяци обсаждаха пекарните и магазините за храна, търсейки сух хляб. Млад мъж, облечен в бяло, се разхождаше насам-натам с най-различни кожи — котешка, лисича, катерича и заешка — преметнати върху ръцете и плещите му или пристегнати около тялото му с въже; отчаян опит да привлече клиенти към сергията на господаря си. Няколко кучета, привлечени от миризмата на кожите, също го следваха и тази нова идея как да продаваш стоката по-скоро предизвикваше смях, отколкото да привлича клиентела. Навсякъде деца играеха на топка със свински мехури, пълни с овес, или гонеха обръчи, караха ги да спират и да се търкалят.

Саймън се оглеждаше тревожно. Може би мастър Дрейкът беше тук някъде или, още по-добре, самата Алис? Може би той щеше да привлече погледа й и тя да прояви съчувствие. Но виждаше само лица на непознати.

Те вървяха надолу към Западната порта покрай църквите „Свети архангел Михаил“и „Света Троица“, чак до големия пазарен кръстопът. Тук патрулираше пазарната стража, която размахваше служебните си бели жезли. Надути и изпълнени с чувство за собствената си важност, членовете й настояваха всички покупки и продажби да спрат, заплашвайки с глоба или дори с кратък престой на позорните стълбове, които се намираха в края на улицата. Независимо от това, скоро и те се разпръснаха, когато група млади мъже, облечени богато, препуснаха през разкаляните улици на буйни жребци, следвани от джафкащи кучета. Конниците преминаваха, по-загрижени за соколите и ястребите на китките си, отколкото за добрите граждани на Глостър, а те на свой ред тихичко ругаеха младите благородници, които си прекарваха деня в забавления, докато останалите работеха.

При Западната порта тълпата беше още по-гъста и беше още по-трудно да си пробиеш път през нея. Каруци и покрити коли се подготвяха да напуснат града; умърлушени фермери подкарваха говеда, гъски, патици, прасета и друга жива стока, която не бяха успели да продадат, към кланиците, месарниците и магазините за домашни птици. Брат Мартин поведе Саймън по-далеч от тях, надолу по една алея, тясна като сламка и воняща като бунище, към мястото за екзекуции. Тук тълпата беше задържана от градските пристави. В тясното пространство пред тях огромна разклонена бесилка се издигаше в небето. Хората се блъскаха един друг, докато разносвачи на вода и продавачи на ябълки и сладкиши кръжаха наоколо, търсейки клиенти. Брат Мартин се покатери върху ниска тухлена стена и се загледа над главите на тълпата.

— Идват! — обяви той.

Тълпата замлъкна. Саймън зърна огромно знаме с герба на града, група стрелци, а после колата на смъртниците, която се дотъркаля до пространството пред бесилката. Палачите бяха облечени в черна кожа. Червени маски скриваха лицата им. Един караше каруцата, другите двама седяха при тримата затворници.

— Последвай ме! — прошепна брат Мартин.

Дребният монах си проби път през тълпата, като от време на време викаше кой е и защо трябва да мине. Хората се отдръпваха с уважение. Саймън се чувстваше странно, докато следваше монаха към мястото, където палачите влачеха осъдените от затворническата кола.

— Добър ден, братко.

Огромният, Плещест мъж, който караше каруцата, слезе от нея и застана разкрачен.

— Бог да те благослови, мастър Шадболт — отвърна монахът.

Главният палач се обърна. Затворниците бяха строени в редица, жалка гледка в своите дрипи, със стегнато завързани ръце и крака.

— Иска ли някой от вас да каже нещо на добрия брат тук? — попита Шадболт.

Един от затворниците, с ожулено лице и почти затворено дясно око, се изхрачи и плю.

— Разкарай се, Шадболт! Върши си работата! Да бъдем в ада преди залез слънце!

— Винаги се опитвам да задоволя клиентите си.

Сега, останалите палачи донесоха стълби и ги сложиха под гредите на бесилката. Изкатериха се върху тях чевръсто като катерици и закачиха конопените въжета за железните куки в края на всяко разклонение. Тълпата вече беше неспокойна. Боклуци, буци кал, дори трупът на мъртъв плъх бяха хвърлени по посока на бесилката.

— Какво са направили? — прошепна Саймън.

— Разбойници са, бракониери от гората Дийн. Убили кралски елен.

Саймън затвори очи и прошепна молитва. Усети монахът да го бута с лакът.

— Не обичаш такива гледки, а, Саймън?

— Просто мисля, че е жалко, братко, дето бесят горките хора, само защото са гладни.

— Наистина ли? — Монахът вдигна вежди. — Наистина ли, Саймън?

— Да, наистина.

Затворниците бяха избутани към стълбите, когато Саймън забеляза нещо странно. Той беше виждал да екзекутират и други хора в Бъркли, и в замъка, и в селото. Просто ги обесваха като плъхове, оставяха ги да се гърчат и понякога изглеждаше, че агонията им ще трае вечно. После ги потапяха в катран и ги овесваха на желязна бесилка като предупреждение към останалите.

Тук беше по-различно. На главите на осъдените бяха сложени бели чували, които напълно скриха лицата им. Саймън беше чувал за такава практика — акт на милосърдие, така че зрителите да не могат да видят ужасното разкривяване от смъртта. Шадболт се отнасяше внимателно със затворниците. Срязаха въжетата им и ги поведоха нагоре по стълбите. Когато стигнаха до върха, един от помощниците, който беше се изкачил преди това, сложи примките около вратовете на всички осъдени и издърпа надолу големия възел точно под лявото им ухо. Скоро и тримата затворници бяха готови. Член на градската управа пристъпи напред. Надут и шкембест, с нелепа боброва шапка на главата, той прочете списък от обвинения, после размаха ръка и извика:

— Да се изпълни Кралското правосъдие!

Главният палач бързо дръпна всички стълби. Осъдените увиснаха във въздуха, където започнаха да се тресат и гърчат. Помощник-палачите слязоха от ешафода, хванаха глезените на всеки от обесените и ги издърпаха надолу. След съвсем кратко време и тримата висяха неподвижни, с отпуснати ръце и крака, а телата им леко се люлееха на края на въжетата.

Тълпата веднага се разпръсна. Градските управници се отдалечиха, както и стрелците. Но палачите останаха в подножието на ешафода и като вдигнаха нагоре маските си, започнаха да пият вино от един мях. Саймън помисли, че брат Мартин ще отиде при тях, но той остана на мястото си и единственото му движение беше да очертае кръст по посока на тримата мъртви престъпници.

Щом тълпата се разпръсна, стълбите бяха поставени на място, палачите се покачиха горе и отвързаха въжетата. Труповете бяха поставени в каруцата и незабавно покрити с брезент.

— И сега какво? — попита Саймън.

— Ще ги закарат в гробището на августинците близо до Южната порта. Там има парче общинска земя, което стига до Гъшия ров. Ще ги заровят там. — Брат Мартин бръкна в кесията си и сложи една монета в ръката на Саймън. — Отсреща се намира Кетскин Лейн. По средата на уличката има малка пивница. — Той се усмихна. — Нарича се „Почивката на палача“. Щом труповете бъдат заровени, ще се срещнем с теб там. Тръгвай — настоя той.

Саймън се отдалечи, все още чувствайки се натъртен и наранен след нападението предишната вечер, а в ума му цареше пълен хаос. Спря и погледна назад към бесилката. Беше навлязъл в двайсет и четвъртото си лято през това лето господне 1388, и какво му беше дал животът? В Бъркли за него нямаше нищо. Беше отгледан от престаряла леля и познаваше докрай горчивината на крайната бедност. Беше изучил занаята си от местен дърводелец, майстор-занаятчия, който беше работил в абатството „Свети Петър“. Но какво друго? Той, Саймън Котърил, не беше член на гилдията и не бе посрещнат топло в Глостър, освен в болницата „Свети Вартоломей“и от дребничкия монах, който в момента се качваше на колата на смъртниците.

Саймън се почеса там, където плащът, даден му в болницата прежулваше врата му; грубата дреха беше му оставила белег. Той вдигна поглед към небето. Есента скоро щеше да отстъпи пред зимата. Помнеше какво му беше казал майсторът, че животът е като мазен стълб — или го изкатерваш, или трябва да паднеш отново в калта. Това ли щеше да стане с него? Щеше ли да стане един от хората без земя, които обикаляха по пътищата, за да си търсят работа? Той продължи да върви, стигна до Кетскин Лейн и откри „Почивката на палача“.

Въпреки мрачното си име, кръчмата беше оживена, помещението й — голямо и просторно. От гредите висяха шунка, бекон и зеленчуци, окачени да се сушат. Те излъчваха сладко ухание, от което устата му се изпълни със слюнка. Масите бяха от хубаво орехово дърво, столовете — трикраки и здрави, а на пейката до прозореца дори беше поставена сгъната покривка, вместо възглавница. В огнището в ъгъла, пращеше огън, а от кухнята се чуваше тракане и дрънчене на тенджери и тигани. Рогозките на пода бяха свежи и меки. На стените имаше рисунки на бесилки, ешафоди и коли на смъртници. В една ниша беше поставен човешки череп, а под него на парче пергамент, с красив почерк беше написано, че това е черепът на Ефулвулф, монах, избягал от манастира и станал крадец край речните бродове, преди да бъде заловен и обесен в лето господне 1312.

Кръчмарят излезе от кухнята; висок, жилест мъж, който влачеше левия си крак, докато вървеше. Огледа Саймън от главата до петите.

— Не си просяк, но виждам, че дрехите ти не са шити за теб.

— Приятел съм на брат Мартин — отвърна Саймън. Очите на кръчмаря, твърди като кремък, не трепнаха.

— Иска да работя с него. — Саймън не искаше да обяснява, но не му се щеше и да го изхвърлят и да търка подметки по алеята.

— Ново попълнение. — Лицето на кръчмаря се разля в усмивка. — Аз самият бях някога палач, докато не паднах от ешафода. Той почука по вдървения си крак. — Ужасна професия. Затова, приятелю, добре дошъл в сенките между живота и смъртта.