Метаданни
Данни
- Серия
- Кентърбърийски загадки (5)
- Включено в книгата
-
Песента на палача
Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри - Оригинално заглавие
- The Hangman’s Hymn, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мариана Димитрова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 26 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- crecre (2008)
Издание:
Издателство „Еднорог“, 2002
Мариана Димитрова, превод, 2002
Христо Хаджитанев, художник, 2002
ISBN 954-9745-40-6
История
- — Добавяне
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
През следващата седмица Саймън откри, че напрежението при срещите им се усилва. И то толкова, че почувства почти облекчение, когато Шадболт му каза да прекоси река Севърн с колата на смъртниците и един от товарните коне. Трябваше да отиде до гората Дийн, за да купи дъски и други необходими материали за тъмницата и ешафода в Глостър.
— Не бързай — потупа го Шадболт по рамото. — Наслади се на провинциалния въздух. Опитай да си прочистиш мозъка.
И Саймън се наслаждаваше. Есента беше оцветила листата в златистокафяво. Въздухът беше свеж, но не студен и гората от двете страни на пътя беше пълна с дивеч. Звънката песен на птиците се носеше надалеч. Дъждът беше спрял и повечето дни бяха хладни, но сухи.
Саймън не бързаше. Той дори посети Бъркли и прекара една нощ в хана „Кръстосаните ключове“, където онези, които го познаваха отпреди, го гледаха зяпнали заради новопридобитото му богатство. Посети и замъка, потърси приятелите си, но откри, че нищо не озлобява хората повече от нечие благополучие. Върна се в гората Дийн, купуваше материали; спираше в най-различни пивници, за да пийне по нещо или да преспи върху сламеник на пода.
Около шест дни, след като напусна Глостър, Саймън осъзна, че е време да се връща. Пое по пътя към Севърн. Нежното, люлеещо поклащане на колата и чаткането на конските копита го унесоха в полудрямка. Денят беше хубав и за да се разбуди, както и да утоли жаждата си. Саймън изостави главния път и се отправи към един зловещ на вид коптор, който служеше за пивница. Беше проста колиба с плетени стени, измазани с кал и остър покрив, под чиято стряха беше промушен клонът, показващ, че това е кръчма. Спъна коня и влезе вътре. Светлината се процеждаше през два тесни прозореца. Пушекът от огнището в средата се смесваше с вонящия дим на лоената свещ. Саймън би си тръгнал, ако не се беше отклонил толкова от пътя. Без да обръща внимание на кокошките, които стояха и оцвъкваха бъчвите с курешки, той си поръча голяма чаша ейл. Прилична на вещица кръчмарка му я сервира начумерено. Тя трясна халбата на масата и гневно се отдалечи. За изненада на Саймън ейлът беше пресен и силен. Той се огледа — останалите клиенти бяха няколко въглищари и един пътуващ търговец. Последният седеше в ъгъла и широкопола шапка закриваше очите му. Той щракна с мръсните си пръсти и хапна малко хляб от калаената чиния. Саймън го наблюдаваше с ъгълчето на окото си, забелязвайки, че от време на време мъжът полива малко ейл върху месото и хляба, за да омекнат и ги разбърква с ножа си. Посетителят държеше главата си наведена. Най-после той свърши с яденето и сложи чинията на пода. Кръчмарката се приближи и за малко не се подхлъзна на мазния под.
— Ей, Беззъбия! — извика тя.
— Затваряй си плювалника! — озъби й се мъжът и се огледа страхливо.
Саймън сведе поглед към халбата си, преструвайки се, че е полузаспал, макар космите на тила му да настръхнаха. За втори път срещаше човек, за когото се знаеше, че е обесен. Беше ли съвпадение или някаква измама?
— Съжалявам, Кътбърт. — Кръчмарката почти изкрещя името на мъжа и му донесе халба ейл. — Ето, почерпи се.
Саймън беше убеден, че мъжът срещу него е бившият палач от Глостър, който трябваше да е екзекутиран за убийство на човек при кръчмарска свада. Поръча си още една халба ейл. Времето се влачеше. Когато най-после търговецът тръгна да си ходи, Саймън го последва. Докато отвързваше коня си, мъжът мина покрай него.
— Сър! — извика Саймън. — Накъде отиваш?
— На юг към Бристъл. — Беззъбият държеше главата си извърната.
— Ако искаш, ще те повозя безплатно — каза Саймън. — Какво продаваш?
— Дрънкулки, панделки за любимата ти или игли за жена ти.
— Седни до мен — покани го Саймън. — Хайде, може да си купя нещо.
Търговецът не почака да го молят и се качи в колата. Саймън хвана юздите и леко подкара коня и каруцата по калната отбивка към пътя за Севърн. През цялото време бърбореше, че е селски фермер от Бъркли, тръгнал да продава дървения материал, който купил на един от бристълските пазари. Търговецът го слушаше, но когато Саймън го пита къде е бил и с какво се занимава, мъжът само изсумтя. Дърводелецът продължи да бърбори. По някое време търговецът помоли да спрат. Обърна набръчканото си, мръсно лице и разкри червени, възпалени венци.
— Изпих толкова много от скапания ейл — изхриптя той, — че трябва да се изпикая.
Саймън го изчака да навлезе между дърветата. После слезе, сложи стрела в един малък арбалет и се скри зад каруцата. Търговецът се появи, завързвайки шнуровете на панталоните си и се качи на мястото си. Саймън отиде до него, зареди арбалета и го насочи. Челюстта на Беззъбия увисна.
— В името на Бога! — запротестира той. — Аз съм просто един беден търговец. Нямам нито злато, нито сребро, само няколко пенита.
— Не ме интересуват парите или стоката ти — отвърна Саймън. — Нека ти се представя. Саймън Котърил, някога дърводелец, а сега помощник-палач в кралския град Глостър, един от отряда на мастър Шадболт.
— Не знам за какво говориш. — Но тревогата на Беззъбия беше повече от явна. Ръцете му трепереха и преглъщаше толкова трудно, че адамовата ябълка в мършавото му гърло подскачаше и се тресеше. Саймън се приближи и ощипа ръката му с изпъкнали вени.
— Не вярвам в чудеса, Беззъби, но ето човек, който би трябвало да е мъртъв, да гние в гроба и да храни червеите, а той седи пред мен жив и здрав. Ако твърдиш, че си невинен, ще те закарам до най-близкото село и ще накарам началника на стражата да те задържи.
— Ще убия тази бъбрива кръчмарка! — изстена Беззъбия, закрил лице с ръце.
— Или — продължи Саймън, като бръкна в кесията си с една ръка — ще ти дам една сребърна монета и ще те пусна, но при едно условие! Да ми кажеш истината.
Беззъбия погледна нагоре към дърветата.
— Сгреших, трябваше да ида в Уелс и да остана там. — Той погледна към Котърил с насълзени очи. — Но аз съм роден тук и ми домъчня за дома.
— Това може да се оправи — отвърна Саймън. Беззъбия сви рамене.
— Тогава се качвай и свали този арбалет. Ти си по-силен и здрав от мен. Ще ти разкажа историята си, после ще си отида.
Саймън се върна в Глостър късно следващата вечер. Откара колата и коня до конюшнята зад сградата на Общината и се отправи към „Почивката на палача“. Шадболт хвърли един поглед на лицето му и каза на Мухоловката да разкара проститутките и останалите клиенти от помещението.
— Какво има, Саймън? Говори! — Шадболт се приведе и напълни една халба. — Приличаш на котка, докопала сметаната.
— Открих — каза Саймън — защо никога не ми позволявате да посещавам затворниците или да присъствам на погребението им в гробищата на августинския орден.
Шадболт затвори очи. Мухоловката отмести стола си назад със скърцане.
— На твое място не бих го правил — Саймън се леко се извърна. — Мухоловка, седни така, че да те виждам, ти също, Веселяк. Брат Мартин, не искам да се намесваш. Умът ми си е съвсем наред — продължи той. — Наистина видях онзи бракониер, който трябваше да е обесен. Той не е умрял, нали?
— Я престани!
— Ти престани, мастър Шадболт! Срещнах и Беззъбия. Беше пиян и бъбрив както винаги. Криеше се в една пивница в гората Дийн.
— Дребно кучешко лайно! — избухна Веселяка. — Трябваше да прекоси Севърн и да отиде в Уелс или пък в Корнуол.
Шадболт хапеше ъгълчето на устната си.
— Какво ще направиш, Саймън? — попита той. — Ще ни предадеш ли на хората на началника на стражата?
— Не ставай смешен!
Палачите изглеждаха притеснени, с изключение на Мухоловката, който просто стоеше със зяпнала уста.
— Това е просто акт на милосърдие — обясни брат Мартин, чието шишкаво лице лъщеше от пот. Беше изгубил обичайната си словоохотливост.
— Акт на милосърдие ли? — попита Саймън. — Басирам се, че освен това е начин да си напълните джобовете.
Шадболт остави халбата си.
— Достатъчно. — Той огледа всички на масата. — Рано или късно Саймън щеше да бъде посветен. Предполагам, че Беззъбият ти е казал истината, затова ще ти я повторя. — Той облиза сухите си устни. — Ние сме палачи, Саймън, екзекуторите на града. По силата на закона наказваме грешниците, разбойниците и главорезите, но ти си виждал някои от тях. Защо трябва да бъде обесен някой, който убива тлъст елен, за да нахрани с него децата си? Има два вида осъдени — онези, които заслужават Божията милост и плащат малко и онези, които заслужават Божието правосъдие, но могат да платят повече.
— И кой решава кои заслужават да живеят? — попита Саймън.
— Аз — обади се брат Мартин. — Винаги посещавам осъдените в килията им. Всичко започна преди около три години. Имаше едно петнадесетгодишно момче, убило един от кралските лебеди в река Севърн. Баща му беше занаятчия. Бедният човек беше полудял от скръб, а момчето беше обезумяло от страх, че ще бъде обесено. Дойдох и поговорих с мастър Шадболт, бащата предложи една марка.
— И аз се съгласих — прекъсна го Шадболт.
— Изповядах момчето — продължи брат Мартин. — В утрото на екзекуцията му дадох чаша вино с опиат, което го приспа и отпусна. После сложих под жакета му твърда кожена яка. Покажи му, мастър Шадболт.
Главният палач бръкна под масата и извади торбата си. Измъкна от нея четири яки с различна дължина. Бяха изплетени майсторски от дебела кожа. Саймън ги опипа — бяха подсилени и подплатени, а на гърба се закопчаваха със здрава тежка катарама. По краищата имаха извити кукички и приличаха на нашийници за мастифи или кучета-пазачи.
— Направени са по поръчка — каза Шадболт. — Виж, ще ти покажа.
И преди Саймън да успее да възрази, той беше зад него. Сложи яката на врата му и затегна катарамата.
— Готово!
Въжена примка се спусна над главата на Саймън и ръката му посегна към дръжката на камата.
— Не се безпокой! — присмя му се Шадболт. — Няма да те убия! Виждаш ли как куките придържат въжето върху яката. Възелът, който се пада под лявото ти ухо, ще бъде блокиран от катарамата, а самата яка не се вижда под жакета.
— И от торбата върху лицето на престъпника — добави Саймън.
— Точно така.
Шадболт затегна примката; Саймън почувства натиск върху шията си, но яката не поддаде.
— Тя поема тежестта — усмихна се брат Мартин.
— Но някой би могъл да разбере за това — Саймън се протегна и разкопча токата.
— Както сам разбираш — обясни Шадболт, — яката се прикрива от чувала и дрехата на осъдения. Пък и хората не гледат врата на престъпника, а краката и тялото му. Когато решим, че ще спасим някого, затягаме примката около яката. Пускаме го от стълбата и повярвай ми, Саймън, само шокът от това е достатъчен, за да накара човек да танцува, подскача и се върти.
— Все пак е много болезнено — добави Мухоловката. Чувстваше се неловко, лицето му беше бледо и потно. — Мускулите на врата и раменете, доколкото знам, болят дни след това. Такова преживяване не се забравя.
— Трябва да знаеш — брат Мартин се приведе напред и потърка ръце, — че много малко от осъдените имат достатъчно разум да висят неподвижно. Честно казано, повечето припадат. Шокът ги поваля.
— После сваляте телата — продължи Саймън, — слагате ги в колата и ги покривате с платнище. Не може ли някой да забележи? Има стрелци, пристави.
— Много е странно — усмихна се Шадболт. — Хората идват да видят как ще обесят някого. Но забелязал ли си, Саймън, колко се боят от трупове? Веднага след това бързат да се разотидат. Бедните затворници лежат в безсъзнание в колата и ние ги караме в погребалната зала на августинците. Понякога стават и грешки. Бог знае защо, но сърцето не издържа и човекът наистина умира.
— А в повечето случаи? — попита Саймън.
— В повечето случаи сваляме яката. Съживяваме ги и си плащат. Брат Мартин им дава нови дрехи, а както знаеш, гората Дийн е съвсем близо, отвъд реката.
— Пък и кой би възразил? — засмя се Веселяка и смехът му прозвуча като цвилене. — Престъпникът? Той не иска пак да го заловят. Семейството му?
— А ако изобщо възникне подозрение — добави Шадболт, — винаги можем да кажем, че нещо се е объркало. Осъденият е преживял най-страшното нещо в живота си и гори от нетърпение да напусне района. Семейството, ако има такова, е доволно, а ние сме доста по-богати.
— Значи много от гробовете в августинското гробище са празни? — попита Саймън.
— Не — усмихна се брат Мартин иззад халбата си. — Не забравяй, че имаме болница за бедните. След като са лежали няколко седмици в земята, всички трупове си приличат.
— А какво ще стане — попита Саймън, — ако съдиите наредят човекът да бъде обесен извън града и положен в стоманена клетка, за да го виждат всички?
— Това би могло да създаде проблеми — призна Шадболт. — Но, както каза брат Мартин, всички трупове си приличат, особено ако са залети с гъст катран.
— И печелите от това? — попита Саймън?
— Да. Злато и сребро. Онова, което ядеш и пиеш през последните няколко седмици. — Шадболт се приведе напред и удари с огромната си лапа Саймън по рамото. — А сега и ти си част от това; нали си с нас, Саймън?
— За Бога — добави брат Мартин, — пий с нас, Саймън. Какво значение има? Наистина ли искаш да гледаш как хората умират? Да изстискваш живота от тях? Не се тревожи, рано или късно щяхме да те посветим. — Той сви рамене. — Беше просто въпрос на време, искахме да бъдем сигурни.
— И никой не подозира? — попита Саймън.
— Да подозира? — Шадболт се засмя. — Никой не подозира, Саймън. Правено е и преди и пак ще се прави. С нас ли си или не?
Саймън се огледа. Мухоловката го гледаше втренчено. Веселяка беше сложил ръка на дръжката на камата си. Брат Мартин барабанеше с пръсти по масата.
Какво значение има, помисли си Саймън. Почувства огромно облекчение, сякаш тежък товар беше паднал от раменете му. През последните няколко седмици беше смятал, че е виновен за смъртта на много хора, но сега…
— Колко са се спасили? — попита той. — Има ли списък? Шадболт почука слепоочието си.
— Само тук, млади Котърил! На всеки пет осъдени, да речем, двама се измъкват.
— Но вие се излагате на риск — настояваше Саймън. — Видях един от тях на улицата и срещнах Беззъбия.
— Това е, защото умът ти сече, Саймън — отвърна брат Мартин. — Останалите не биха и забелязали или ако забележат, ще си помислят, че просто са си въобразили. — Лицето на монаха стана сурово. — Но ще ти кажа и това, имаме споразумение със затворниците, нещо като договор. Те са длъжни да заминат възможно най-далеч от Глостър. Двамата, които си видял, са нарушили споразумението.
— Брат Мартин иска да каже — обади се Мухоловката и погледът му зловещо проблясна, — че ако ги срещнем отново, ги убиваме. Бракониерът трябваше да бъде по-разумен, а колкото до Беззъбия, каза ли ти с какво се занимава?
— Да, каза ми. — Вече по-спокоен, Саймън отпи от халбата си и вдигна ръка. — И преди да питаш отново, мастър Шадболт, да, с вас съм. Приемам вашите решения, кълна се в кръвта си. Имате думата ми на живот и смърт!
Саймън усети, че напрежението спадна. Брат Мартин поръча да напълнят отново халбите им и да донесат още свещи. Когато това беше сторено, той се приведе напред.
— Какво казваше за Беззъбия?
— Каза, че му е останало малко сребро — каза им Саймън. — И че се е върнал, за да се скрие в гората Дийн.
Канеше се да продължи, когато на вратата се потропа. Шадболт сложи пръст на устата си. Кръчмарят отиде до вратата и вдигна резето. Влезе пристав, задъхан и с потно лице.
— Мастър Шадболт, ти и твоите приятели трябва да отидете в съвета!
— По това време? — попита Шадболт?
— Милорд кметът настоява. Трябва да отидете веднага. Аз ще ви придружавам.
Компанията стана с въздишки и протести. Шадболт изглеждаше разтревожен и погледна с присвити очи към Саймън, който поклати глава.
— Нищо не съм казвал — тихичко прошепна той. — Няма от какво да се боите.
Те сложиха кожените си колани, грабнаха плащовете си и тръгнаха след пристава по алеята. Той забърза напред през улички и канавки, а палачите на Глостър го следваха, със спуснати качулки, загадъчни фигури под слабата светлина на фенерите пред къщите, край които минаваха. От време на време ги срещаше някой просяк, молещ за хляб. Веднъж всички се отдръпнаха в една тясна ниша, за да позволят на група прокажени, загърнати в мръсни бели чаршафи, да преминат, дрънчейки със звънчетата си и хленчейки през разядените си устни за подаяние. Кучета лаеха при преминаването им. Котки се разбягваха от бунищата. Плъхове цвърчаха и се разпръсваха. Пресякоха опустелия пазарен площад; само случайна светлина от някой прозорец или звуците на музика от някоя по-богата къща нарушаваха нощния покой.
Но в сградата на Общината кипеше оживление. Тежковъоръжени войници и стрелци охраняваха входовете и дворовете. Покритите с дървена ламперия коридори гъмжаха от пазачи. Шадболт не можа да разбере нищо от тях. Приставът ги поведе по централното стълбище към залата на съвета. Дългата, просторна стая беше осветена от светилници и канделабри, на овалните маси, където седяха кметът и двама от съветниците му имаше восъчни свещи. Зад кмета стоеше началникът на стражата в полуброня. Саймън улови погледа на мастър Дрейкът. Кимна му спокойно и с удоволствие видя страх в очите отсреща.
— Какво става тук? — прошепна Мухоловката. — Среща на съвета посред нощ? Да не е умрял кралят? Да не е избухнало въстание?
Кметът удари с кокалчетата си по масата и погледна през рамо към началника на стражата.
— Опразни помещението!
Войниците и стрелците бяха изпратени навън. Останаха само началникът на стражата и палачите. Кметът изчака, загледан през масата в Шадболт.
— Мастър Шадболт — започна той, — колко души сме тук? Заедно с вас?
Шадболт ги преброи.
— Осем, милорд.
— И ако проведа съдебно заседание, аз ще бъда съдия, нали? — попита кметът.
Шадболт кимна.
— А мастър Дрейкът ще бъде прокурор от името на кралския съд?
— Щом казвате, милорд.
— Докато Джон Шиплър — кметът посочи дребния търговец с лице на пор, увит в кожи, който седеше от лявата му страна — може да осигури защитата, която поискат затворниците?
— Какви затворници, милорд?
— След малко ще видиш. Но кажи ми, мастър Шадболт, колко души остават?
— Петима, милорд.
— Петима почтени и верни мъже. — Кметът леко се усмихна: — Достатъчно. — Той щракна с пръсти и погледна през рамо. — Началникът на стражата да доведе затворниците! Мастър Шадболт, намери столове за теб и приятелите ти.
Палачите насядаха. Саймън се чувстваше странно. Ето го посред нощ в залата на съвета на Глостър и то, ако можеше да се вярва на кмета, на таен съдебен процес.
Вратата се отвори и двама доминиканци, които приличаха на призраци в черно-белите си раса, влязоха в залата и седнаха на една пейка до вратата със скръстени ръце. Малко по-късно вратата отново се отвори и началникът на стражата избута в помещението три забулени фигури.
Отначало Саймън не разбра мъже ли са или жени, защото лицата им бяха скрити под качулки, които им пречеха и те непрестанно се препъваха. Всички се обърнаха да ги видят. Началникът на стражата отметна качулките им и Саймън почувства тръпка на ужас. Тази в средата беше прегърбена; стоманеносива коса обграждаше слабо, студено лице с хлътнали очи, крив нос и презрително свита уста. Останалите две бяха по-млади и закръглени, но й приличаха в лице и по поведение. Черните им коси се спускаха до раменете, имаха високи скули и дръпнати очи. Гледаха предизвикателно и въпреки ожулените си лица и вързани ръце очевидно не бяха смутени от това, че са изправени пред съвета.
Колкото повече ги гледаше, толкова повече Саймън усещаше отвращение и студен, вцепеняващ страх. Като палач беше виждал отблизо убийци, хора, отнемали човешки живот за една монета, които можеха да прережат нечие гърло и да спят като невинни младенци. Но тези тук бяха различни. Очевидно тъмничарят и войниците се бяха държали грубо с тях, но те стояха нагло и не се притесняваха от големия блестящ меч в средата на масата, чийто остър връх сочеше към тях.
— Защо сме тук? — грубо попита възрастната. Кметът удари силно с юмрук по масата.
— Как смееш? — изрева той. — Как смееш да се отнасяш с такова неуважение към съда!
— Значи ни съдят — бързо продължи старицата. — В такъв случай къде е защитата ни? Къде е обвинението? Къде са съдебните заседатели? И най вече — злобно добави тя, — къде е съдията?
— Аз съм вашият съдия — отвърна кметът. — А тук има достатъчно добри и почтени мъже, за да изслушат доказателствата!
— Мъже! Дали са добри или почтени е друг въпрос. — Тя се огледа и подигравателно се усмихна на брат Мартин. После по някаква странна причина погледът й падна върху Саймън. На младежа му се прииска да избяга. Лицето на старата вещица сякаш се промени и подмлади, макар очите й да останаха древни като греха й. Тя примигна и отмести поглед. Саймън имаше чувството, че е бил докоснат от ангела на смъртта. — И какво престъпление сме извършили? — Тя отметна глава и се загледа в кмета.
— Убийство — отвърна той. — Черна магия и призоваване на демони.
Старицата се разсмя:
— Нямате доказателства.
— Какво става? — прошепна Шадболт на ухото на Саймън. Една от младите жени се обърна.
— Тишина в залата! — подигравателно извика тя. Саймън улови погледа й и се почувства отвратен от злобата в очите й. Тя не беше красива, нито дори хубавичка, но излъчваше сила. Жена, свикнала да владее мъжете, да задоволява желанията им, били те физически или духовни.
— Я се дръж прилично! — извика й в отговор Шадболт. Жената направи неприличен жест, после се обърна и прошепна нещо на ухото на старицата.
Притеснението на Саймън се засили. Искаше му се да не е тук. Залата беше тъмна и ставаше студено. Когато си пое дъх, долови зловоние на костница, на разложение и гнилост. Някакво ужасяващо, мрачно и злокобно присъствие витаеше тук и той не искаше да има нищо общо с него. Но какво можеше да направи? Осъзна какво ставаше. Трите жени пред него бяха обвинени в ужасни престъпления, които кметът и колегите му не можеха да разкрият. Беше свикан съд и те щяха да бъдат съдени тайно и наказани за страховитите си провинения, каквито и да бяха те. Погледна към брат Мартин, който седеше на една пейка в другия край на стаята. Монахът беше пил много. Обикновено в такива случаи той ставаше сънлив, но сега погледът му шареше между доминиканците и останалата част от залата на съвета.
— Поискахте доказателство — наруши тишината кметът. — Мастър Шадболт, вие току-що дойдохте. Нашите добри приятели, доминиканците, които са отседнали при августинците, вече произнесоха своята присъда. — Той почука по масата с пръсти. — Идете в преддверието. Началникът на стражата ще ви покаже доказателството.
Саймън хвърли бърз поглед към вещиците — арогантността им беше изчезнала и те се спогледаха въпросително. Старицата провлачи крака и промърмори нещо под носа си.
Саймън последва Шадболт и останалите през врата, която началникът на стражата държеше отворена. Чувството му на отвращение се засили. Преддверието беше осветено от две кръстосани факли. Прозорецът в другия край беше със спуснати капаци. Въздухът беше наситен със зловонна миризма от трите ковчега, сложени върху дървени магарета. Началникът на стражата вдигна капаците и Саймън почувства как сърцето му заби по-бързо. Чу стоновете и възгласите на отвращение на приятелите си. Погледна и отвърна лице. Не можеше да повярва на очите си. Трите трупа очевидно бяха на млади жени, доста разложени, но не това преобърна стомаха и ужаси душата му. Очите и устите им бяха здраво зашити с дебел черен конец.