Метаданни
Данни
- Серия
- Зона 51 (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Sphinx, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 44 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ИК „Бард“, 2000
ISBN: 954-585-085-X
История
- — Добавяне
- — Корекция на правописни грешки
8.
Циан Лин
47 часа и 25 минути до разрушението
Циан Лин беше най-голямата гробница в света, по-голяма дори от каменните пирамиди в Египет и гигантските глинени пирамиди в Централна и Южна Америка. Според историците вътре били погребани Гао Цун, третият император от династията Тан и неговата съпруга, единствената императрица, управлявала някога Китай.
Гробницата Циан Лин е разположена северно от град Сиан, известен като първата императорска столица и най-източна крайна спирка на Пътя на коприната, който в древни времена се простирал от Западен Китай през Централна Азия до Близкия изток и Рим. В момента градът бе на границата между бунтуващите се мюсюлмански племена в Западен Китай и официалната власт в Пекин.
Само преди няколко дни китайското правителство бе издало нареждане гробницата да бъде обстреляна с нисковисочинна ракета с ядрена глава от типа ЦСС-5, вследствие от което растителният и животинският свят в радиус от петнадесет километра наоколо бе изпепелен и унищожен. При взрива изчезнаха безследно ценните каменни статуи на шестдесетте чуждоземни посланици при двора на императора, както и всички останали старинни постройки. Самият хълм обаче бе останал напълно запазен, благодарение на силовия щит, задействан с помощта на извънземно устройство.
Несъмнено взривяването на атомна бомба в пределите на Китай бе признак за безсилието на властите пред онова, което ставаше в тази част на страната, и неспособността им да се справят с възникналата криза. В представите на обикновените китайци, възпитани да благоговеят пред традициите и величието на миналото си, обстрелът на древната императорска гробница бе престъпление, равняващо се на поругаване честта на предците им.
Но едва ли някой знаеше, че благодарение защитата на силовото поле гробницата бе съхранила непокътнати всички земни и извънземни артефакти, които се съдържаха в недрата й. В една от големите подземни галерии, кръстосала крака, седеше професор Че Лу. Макар и твърде възрастна, професорката бе запазила свеж ум и бистър поглед върху действителността.
Чу Лу бе жива свидетелка на цялата съвременна история на Китай. Едва двадесет и шест годишна тя бе участвала в Големия поход на председателя Мао. Само шест от жените участнички в този поход бяха стигнали живи до края, след като за три години близо стохилядната партизанска армия бе извървяла над десет хиляди километра, за да избяга от превъзхождащите я сили на Чан Каиши.
Че Лу осъзнаваше колко важно е за пекинските власти да разрушат гробницата. Действията им бяха породени не толкова от слепия страх пред пришълците, колкото от отчаяното им желание да задържат страната в лоното на невежеството.
Тя се огледа замислено. Стените и таванът на галерията бяха подпрени от масивни метални конструкции, които се губеха от погледа. По пода бяха разхвърляни грамадни контейнери, чието съдържание оставаше неизвестно, с изключение на един висок цилиндър, който бръмчеше едва доловимо и вероятно бе генератор на силовото поле, на което дължаха живота си. Черният му метален капак се бе разтворил по команда на Елек, отправена чрез стража. Разположеният вътре, закачен на яки подпори металносив гонг бе започнал да се върти все по-бързо, променяйки цвета си непрестанно. Червени, оранжеви, виолетови и зелени отблясъци трептяха и сега по повърхността му.
На петдесет метра от мястото, където седеше Че Лу, върху стената се виждаше яркозелено сияние, по-силно дори от светещото тяло на тавана. Вътре в него бе разположен командният център, зад него бе помещението, приютило златистата пирамида на стража от Циан Лин.
Че Лу потършува в плетената си чанта и извади захабена кожена торбичка. Тя изсипа съдържанието й на пода. Бяха четири загладени парчета от кост.
— Мислила ли си някога за какво са служели? — попита я старецът до нея. Че Лу познаваше Ло Фа от много години. Знаеше, че известно време се е занимавал с кражби и други недотам законни дела, но сега предпочиташе да го наричат „борец за свобода“. Носеше избеляла дочена риза и черни панталони. На стената до него бе подпрян верният му автомат „Калашников“. Ло Фа бе открил костите близо до входа на гробницата и ги бе пратил на професорката в Пекин, с което всъщност бе пробудил интереса й към пътешествие из този край на страната.
Тя вдигна една от костените плочки и му я подаде. Беше от бедрената става на някакво животно, вероятно елен, с триъгълна форма и две издължени плоски страни, в който бяха издълбани непознати знаци.
— Това са оракулски кости.
Ло Фа завъртя костта в ръка, сетне й я подхвърли обратно.
— Да не се мислиш за врачка, която гадае бъдещето на кости? А те смятах за образован човек. — Той плю на прашния под. — И без помощта на костите мога да предскажа твоето и моето бъдеще. Всички ще умрем в тази проклета гробница. Включително и онова същество там — той посочи Елек, който се навърташе около няколко затворени контейнера.
Че Лу бе склонна да се съгласи, че Елек не е като тях — най-вече заради издължените му като на котка очи с яркочервени зеници. Но той също така не беше и аирлианец — не приличаше на холографското изображение на пришълеца, което бе видяла в един от горните тунели. По-скоро причудлива кръстоска между извънземно и човек, реши тя, копеле, създадено да върши мръсната работа на своите господари.
— Не бива да губиш надежда — укори го професорката.
Ло Фа изсумтя презрително.
— Надеждата е лошо нещо. Надеждата е това, което имат децата, преди да опознаят света. Твърде стар съм, да се залъгвам с надежди.
Че Лу посочи Елек.
— Онзи… и извънземните, за които работи, са дошли на Земята много отдавна. Много, много поколения преди ти и аз да сме се родили. Но ние, хората, все още сме тук. Ето, двамата с теб живяхме дълъг и пълноценен живот. Работихме, за да осигурим бъдещето на нашите деца. Пришълците не са всемогъщи. Погледни го как кръстосва галерията. Не може да се добере до най-долното ниво, а точно там иска да отиде. И той като нас има свои слабости.
— И е в капан — кимна Ло Фа.
Че Лу побутна оракулските кости.
— В началото не знаех какво пише на тях. — Тя бръкна отново в чантата си и извади бележник с кожена подвързия. Беше захабен, обгорен и опушен от едната страна. — Този бележник принадлежеше на професор Нейбингър, ученият, който пръв разчете староруническия език. С негова помощ преведох надписите от стената в горната галерия на гробницата и знаците върху костите. Винаги съм се гордяла с факта, че нашият народ пръв е изобретил писмеността. Дори ще ти кажа, че китайската дума „цивилизация“, уенха, означава всъщност превръщане на писменото слово в действие. Но надписите върху тези кости са на език, по-древен дори от нашия.
— Спести ми лекцията — помоли я Ло Фа. — Сега не сме в университета. Какво пише на кокалите и върху стената?
— Да не бързаш за някъде? — подигра го Че Лу. — Мозъкът ти е закърнял, не е зле да го поразмърдаш малко. Лекцията ще ти се отрази добре.
Ло Фа се засмя.
— Е, продължавайте, госпожо професор.
Че Лу положи сбръчканата си от старост ръка върху корицата на бележника.
— Професор Нейбингър бе изключително надарен учен. Умът му бе отворен, не като твоя. — Тя вдигна една от изрисуваните костени плочки. — Показах тези надписи на много от нашите най-изтъкнати специалисти, но те ги сметнаха за безсмислици. Често предпочитаме да не обръщаме внимание на онова, което не разбираме. Нейбингър беше египтолог. Интересът му бе насочен към древни писмени знаци, което се различават от стандартните йероглифи. Обиколил е цялата планета и е открил подобни надписи на най-различни места. Повечето археологически паметници, върху които има надписи на старорунически, датират от най-древните времена на човешката история. Въпросът, който си задавал, е по какъв начин едно и също писмо е било познато по онова време както в Египет, така и в Южна Америка. Спомни си, старче, в онази епоха хората още не са били в състояние да прекосяват моретата. Макар да не знаел какво обяснение да приеме, той продължил упорито изследванията си. Събрал колкото се може повече образци от старорунически надписи и се опитал да ги разчете.
— Аз пък друго се питам — прекъсна я Ло Фа. — Защо един и същи език е бил използван на различни места? Дали не са ни го завещали аирлианците?
— Възможно е — сви рамене Че Лу. — Вярно, че между отделните знаци и надписи се наблюдават известни различия, както и при различни версии на един и същи коренен език. Според някои мои колеги антрополози човешката цивилизация е възникнала почти едновременно на няколко изолирани едно от друго места — Египет, Китай, Югоизточна Азия и Централна Америка. Според изолационистите всички тези цивилизации са се развивали самостоятелно и независимо една от друга. Тези изолирани една от друга групи необяснимо как преодолели прага на цивилизованост някъде в третото столетие преди Христа. Изолационистите го отдават на процеса на „естествена еволюция“. Тук, в Китай, ние имаме малко по-различен възглед. Все пак, нашата цивилизация е била по-развита от останалите, първа е изобретила писмеността, барута, магнитната стрелка, печатарската преса и прочее. Има с какво да се гордеем. — Че Лу разтърка с пръсти повърхността на плочката. — Но сега вече знаем, че не е вярно. Не ние първи сме открили писмеността, нито цивилизацията. В действителност, империята, която сме създали в най-древни времена, е била само бледо подобие на могъщата държава, процъфтявала на изчезналия континент Атлантида. И макар нейните жители да са били подчинени на своите аирлиански господари, те са живели в едно много по-развито общество. Когато Артад разрушил Атлантида, за да накаже Аспасия и неговите привърженици, малка част от нейните жители успели да избягат. Те не само разнесли по света легендата за Атлантида и за Големия потоп, но също така се превърнали в зрънца на нови цивилизации. Тази теория за раждането на човешката цивилизация, която вече е потвърдена и от факти, се нарича теория за преселението.
— А какво е станало с оцелелите пришълци? — попита Ло Фа. — Те къде са отишли?
— Най-вероятно Аспасия и неговите последователи са отлетели за базата на Марс. Ако може да се вярва на последните новини, Аспасия е мъртъв, убит е при взрива, предизвикан от капитан Търкот, при който беше разрушен и аирлианският флот. Що се отнася до Артад… — тя махна с ръка към далечния край на галерията. — Лично аз смятам, че той спи в подземието, така, както Аспасия е спал през тези години на Марс. Вероятно по тази причина Елек иска да слезе долу.
— Нищо не спечелихме, когато се събуди Аспасия — промърмори недоволно Ло Фа. — Защо трябва да смятаме, че с този Артад ще е различно?
— О, не зная отговора на този въпрос.
— Още нещо. Щом са използвали гробницата на Гао Цун, за да скрият Артад, тогава може би пришълците имат пряко отношение към ранното развитие на китайската цивилизация?
— Може и така да е — съгласи се професорката. — Нейбингър откри, че един участък от Великата китайска стена, в планините северно от Ланчжоу, е бил построен във формата на староруническия символ „помощ“. Този символ може да се наблюдава с невъоръжено око от космоса. Няма никакъв начин обикновените строители на стената да са знаели за това.
Ло Фа претърколи с ръка костите.
— А тези какво ти казаха?
— По-скоро намекват за това-онова. За Ши Хуанчжоу. Първият император. Поднебесният син, който обединил Китай и започнал строежа на Стената.
Ло Фа кимна.
— По-рано спомена, че той също може да лежи някъде заровен из гробницата, макар Гао Цун да е от по-късната династия Тан. — Ло Фа се замисли. Професорката не бързаше да го прекъсне. Знаеше че умът на стареца сече като бръснач. Изведнъж Ло Фа ококори очи. — Чакай, чакай. Да не смяташ, че пришълецът Артад е всъщност Ши Хуанчжоу — основателят на Първата династия?
— Разказах ти някои от легендите за Ши Хуанчжоу. Писано е, че когато се родил, в небето се появило ослепително сияние, което идвало откъм съзвездието Голямата Мечка. Но думата „роден“, може да има друго значение. Например „пристигнал“.
— От звездите — уточни Ло Фа.
— Или от небето, с някой от скакалците, които сега са при американците. Или пък с кораба-майка.
— В легендата се казва, че когато Ши Хуанчжоу срещнал Западната императрица в планината Уанг, те изобретили нещо. Уред, непознат за онзи свят и невиждан дотогава. Най-добрите разказвачи го описват като дванадесет големи огледала върху триножници, насочени към небето. С този уред трябвало да се въздейства на земното притегляне. Докато работел, той издавал тихи, бръмчащи звуци. Освен това през огледалата се виждали звездите.
— А сетне се появил Чи Ю, господарят на Юга, който предизвикал на бой самия Ши Хуанчжоу — подхвана развълнувано разказа Че Лу. — Знаеш ли, май действително има нещо в тази стара легенда.
— Дали пък Чи Ю не е бил Аспасия — или някой от неговия лагер?
Че Лу кимна.
— Ами да. Докато Ши Хуанчжоу управлявал северната част на древния Китай, Чи Ю се разпореждал в южната. За него казват, че не бил човек, а машина. Метално чудовище, което можело да лети.
Ло Фа се огледа.
— Ако Артад спи тук, може би съществува и Чи Ю. И сега това метално чудовище се спотайва и чака своя миг, за да се нахвърли върху нас.
Че Лу проследи с поглед Елек, който отново пресичаше подземната зала.
— Май си прав. Не се знае какво ще последва, ако онова, което спи долу, се пробуди.
Кратерът Нгоро-нгоро, Танзания
43 часа до разрушението
Леопардът се прокрадваше безшумно между високите, жилави треви. Ноздрите му затрептяха развълнувано, когато усети носената от вятъра миризма. Ушите му щръкнаха и той завъртя глава на север. Миришеше на разровена почва, което беше странно, но още по-странна бе миризмата на двукраките същества — рядкост за вътрешността на кратера Нгоро-нгоро.
Леопардът имаше известен опит с подобни същества и знаеше, че е най-добре да бъдат избягвани. Той се обърна и побягна на север, заобикаляйки опасния участък.
Изправен откъм подветрената стена на леопарда, Муалама вдигна глава и замръзна, стиснал лопатата.
— Шшшт! — той махна на младежа до него да спре.
Лаго заби лопатата, разкърши рамене и се огледа.
— Какво?
— Шшшт! — повтори професорът с пръст на устни. — Нещо се спотайва в шубраците.
Лаго приседна на края на трапа, който бяха изкопали. След спускането от Спики, пътя до летището и обратния полет до Танзания, последното, което би искал да прави, бе да копае яма насред Нгоро-нгоро, но чичо му беше неумолим.
— Това беше леопард — заяви Муалама, заслушан в далечното ръмжене. Той насочи вниманието си към дупката.
— Леопард? — повтори Лаго и очите му зашариха по храстите. — Ще ни нападне ли?
— Вече си е плюл на петите — успокои го Муалама. Забавляваше се истински със своя племенник. Младежът беше опитен алпинист и смел леководолаз, но чудесата на природата на собствения му континент не го интересуваха никак.
Намираха се в централната част на кратера Нгоро-нгоро, разположен в северната територия на Танзания. Нгоро-нгоро е вторият по големина кратер в целия свят. Широк е двадесетина километра и обхваща площ от четиристотин и петдесет квадратни километра. Кратерът е разположен на двеста и двадесет метра над морското равнище и според геолозите някога е представлявал гигантски действащ вулкан, който с течение на времето се е снишил от ерозията. Но Муалама не беше на същото мнение. Достатъчно бе да погледне отвъд източния ръб на Нгоро-нгоро, където се извисяваше заснеженият връх на планината Килиманджаро, и да си зададе логичния въпрос — защо и онзи вулкан не се е смалил под въздействие на времето и климатичните условия. И двата вулкана, доколкото му беше известно, бяха на една и съща възраст.
До самия край на трапа, който копаеха, върху разгънат триножник бе поставен теодолит. Тази сутрин Муалама го бе използвал, за да извърши последните измервания, въз основа на данните, открити в ръкописа на Бъртън. Така окончателното място бе определено с точност до десет метра. Но десет метра са доста голямо разстояние, особено когато трябва да копаеш в глинестата почва и разполагаш само с две лопати и четири ръце.
— Уверен ли си, че тук има нещо? — попита за трети път Лаго, докато повдигаше лопатата.
Муалама спря.
— Не мога да съм сигурен, докато не го открия.
Лаго махна с ръка към стената на кратера.
— Но мястото е толкова голямо. Защо точно тук? Откъде въобще знаеш, че в чертежа става въпрос за кратера?
— Бил съм тук и преди. Разполагам с информация от други източници. Чертежът на Бъртън бе само последното парче от мозайката. Но дори той не е знаел точното място. Предполагал е, че тук има нещо, дори е разполагал с няколко нишки. Преди доста години открих наблизо първата следа. Беше на около три километра оттук.
— Какво? Наистина? — Лаго се огледа объркано. Муалама сочеше с пръст към един участък от кратера.
— Виждаш ли главата на дракона?
Лаго присви очи.
— Онази скала, дето се подава?
— Да. С малко въображение ще ти заприлича на дракон. Това беше първият знак. Изрисуван върху парче стар пергамент, запазен от монаси, които не знаеха какво съхраняват, нито къде точно се намира този „знак на дракона“. Разбира се, и аз — като Бъртън — в началото нямах представа къде да го търся. Едва миналата година узнах, че следите водят към кратера Нгоро-нгоро. Този знак беше първата отправна точка. А сега разполагаме и с втората. Погледни в обратна посока — онази вдлъбнатина в стената отговаря напълно на рисунката, която открихме в планинската пещера. Не зная какво е намерил Бъртън, племеннико, но ако продължаваме да копаем, скоро ще разберем.
— Но щом в ръкописа на Бъртън не е указано, че мястото е в кратера, откъде го научи?
— Чувал ли си за църквата „Бет Гьоргис“?
Лаго поклати глава.
Муалама посочи окачената на кръста му манерка. Младежът му я подаде и той отпи жадно, преди да продължи разказа си.
— Според легендата, една нощ царят на Аксум Лалибела бил пренесен на небесата, докато спял, където му наредили да построи храм, място за поклонение. Веднага щом се пробудил, той издал заповед да започне строежът на „Бет Гьоргис“, а на строителите помагали „ангели“. Тази Църква е много загадъчна. Невъзможно е да е била построена със сечивата, с които са разполагали в онези времена. Почти цялата е издълбана в твърда скала. В известен смисъл сградата може да се нарече скулптура от камък. Науката досега не разполага с отговор на тази загадка.
— Да не са я построили аирлианците?
Муалама кимна.
— Може би. Първоначално в скалата е била прокопана висока четири етажа галерия. Квадратната част в центъра на тази галерия е била оформена като църква, до която се стига по един тунел. Самата сграда е с формата на кръст, издялан от невероятно здрав камък. Стените й са изпъстрени с многобройни картини и надписи. Една от фреските ме накара да се обърна към монасите от църквата с няколко въпроса. На нея се виждаха първо два заснежени планински върха, а по-долу само един от тях. Върхът, който присъстваше и на двете рисунки, бе Килиманджаро.
— Но нали каза, че на първата рисунка имало два върха?
— Това е бил вторият връх — Муалама посочи земята под краката си. — Близнакът на Килиманджаро.
— Според учените кратерът съществува от незапомнени времена.
— Може би — отвърна професорът. — А може би не.
— Няма никакви признаци вулканът да е бил действащ от двадесет хиляди години насам — възрази Лаго.
— Тогава да си представим, че върхът на планината е бил разрушен по някакъв друг начин.
Лаго не знаеше какво да каже. Идеята, че нещо би могло да превърне в кратер грамадния планински масив надхвърляше всякакви представи.
— А какво те накара да отидеш в онази църква? Защо въобще тръгна по следите на един отдавна умрял пътешественик?
— Това е дълга и объркана история, която започна по времето, когато бях на твоите години и учех в Англия. Какво знаеш за сър Ричард Франсис Бъртън?
— Само това, което си ми разказвал досега.
— Виждам, че има пропуски в образованието ти — въздъхна Муалама. — Сър Ричард Франсис Бъртън е превел „Хиляда и една нощ“ и „Кама Сутра“. Той е бил изключителен лингвист и владеел перфектно много езици. Първоначалният ми интерес към кратера бе предизвикан от едно негово пътешествие до Африка и едно непубликувано писмо, открито след смъртта му, написано на непознат език. В началото го сметнах за белетристичен опит, но скоро вече знаех със сигурност, че не е така… Хайде, стига сме почивали. Хващай се за лопатата.
Лаго вдигна неохотно лопатата и се зае да копае.
След близо два часа, сечивото на Муалама удари в нещо твърдо и отскочи със звън нагоре. Професорът замря, обърса потта от челото си и остана съвършено неподвижен в продължение на няколко секунди. После коленичи и разчисти пръстта с ръце. Пръстите му докоснаха плосък камък с нещо гравирано на повърхността.
— Спираме — произнесе Муалама, но толкова тихо, че отпърво Лаго не го чу.
— Какво? Откри ли нещо?
— Да — професорът махна с ръка към паркирания недалеч джип. — Донеси ми четката и няколко лопатки.
Лаго се затича да изпълни нареждането.
— Какво е това? — попита, когато се върна.
Муалама не отговори. Той изстърга внимателно с лопатката горния слой пръст, натрупа я на купчинка и я изхвърли от дъното на трапа. Отдолу, малко по малко се разкриваше плоча от червеникав камък. Професорът продължи разчистването с четка. Когато приключи, изправи се и приседна на ръба на трапа. Каменната плоча бе с дължина над два и половина метра и ширина метър и нещо. Горната й част бе съвсем гладка, ако се изключеха гравираните надписи. Имаше причудлив, кървавочервен цвят. Никога досега Муалама не бе срещал подобен материал. Но вече беше познал надписите.
Бяха на старорунически.
Езикът на пришълците.
Великденският остров
42 часа и 30 минути до разрушението
Великденските острови са под юрисдикцията на чилийското правителство, но събитията от последните месеци бяха наложили престъпването на това право, а и в интерес на истината, властите в Сантяго бяха щастливи, че друг се е захванал с проблема. Дори бяха предоставили официално правото да се предприемат необходимите мерки от страна на КИСПП и ООН.
Чилийците не бяха кой знае колко загрижени, че губят контрол върху островите по две основни причини. Едната бе, че островите са разположени на близо три хиляди километра от бреговата им линия, превръщайки ги в най-изолираното място на планетата. А втората — че въоръжените сили на КИСПП, чието ядро се оформяше от Флотата на САЩ, не бяха в състояние да проникнат зад непрозрачния силов щит, който сега заобикаляше главния остров Рапа Нуи. Никой нямаше ни най-малка представа какво се случва вътре.
Последният опит да бъде преодоляно силовото поле с помощта на торпедо с дистанционно управление, изстреляно от борда на атомната подводница „Спрингфилд“, бе довел до обсаждането на подводницата на океанското дъно от няколко „изтребители фу“ — малки, златисти сфери, които притежаваха ужасна разрушителна мощ и съсредоточаваха своята енергия върху обекти, излъчващи електромагнитни вълни. Тъй че подводницата беше в безопасност, докато не се движеше. Тя обаче разполагаше с ограничен запас от въздух, вода и храна и когато някой от споменатите три жизненонеобходими фактора се изчерпеше, щеше да настъпи криза. До този момент имаше още няколко седмици и решението на КИСПП бе засега да не се прилагат драстични мерки за освобождаването на подводницата. Основна причина за взимането на това решение бе нарастването на групата на изолационистите.
Преди откритието, че в пещерите под вулканичните върхове съществува извънземен страж, единственото, с което Великденският остров бе известен пред света, бяха гигантските каменни глави, подредени по бреговете му.
Великденският остров има приблизително триъгълна форма, с по един вулкан във всеки от трите краища. Общата му площ е само сто шестдесет и пет квадратни километра, но въпреки малките си размери, някога островът е бил средище на процъфтяваща цивилизация, достатъчно напреднала, за да може да построи моаи, както са известни сред местните туземци гигантските каменни монолити, обърнати с лице към океана. Вече нямаше никакво съмнение, че моаи олицетворяват аирлианците — техните червени каменни шапки съответстват на червените коси на пришълците, а издължените им ушни миди наподобяват на холографското изображение от горната галерия в Циан Лин.
Малцината останали на острова туземци го наричаха Рапа Нуи, но за останалата част от света той бе известен като Великденския остров — заради датата, на която е бил открит през 1722 г.
Именно под вулканичния връх на Рано Као бе разположен стражът-компютър на извънземните. Там се намираше и тялото на Кели Рейнолдс, притиснато към повърхността на високата шест метра златиста пирамида, в която се помещаваше компютърът. Сиянието, което обгръщаше тялото й, го поддържаше в състояние на стаза. Една гъвкава метална сонда излизаше от основата на пирамидата и завършваше в шията на Кели, осигурявайки по този начин телепатичната връзка.
Границата, която разделяше ума на Кели Рейнолдс от този на машината бе съвсем тънка, по-скоро духовна, отколкото физическа, защото стражът правеше опити да проникне в мозъка й с помощта на гъвкавата сонда и квантови вълни.
Интересът на Кели Рейнолдс към загадките, спотайващи се в Зона 51, бе породен от едно разследване на неин приятел — репортер на име Джони Симънс. Смъртта му, предизвикана от зловещи опити с човешкото съзнание, извършвани по поръчка на „Меджик-12“ в тайната биолаборатория в Дълси, Ню Мексико, бе оставила траен отпечатък в душата на Кели. Постепенно тя се изпълни с вярата, че единственият път за оцеляване на човечеството е час по-скоро да се намери общ език с пришълците. Най-добрият начин да се осъществи това е чрез пряко общуване със стража-компютър. Но след като пристигна тук, за да осъществи намеренията си, Кели попадна в клопката на същото поле, с помощта на което бяха управлявани от разстояние някогашните членове на „Меджик-12“.
Стражът-компютър под Рано Као бе централната част от сложна и чудата конструкция, от която тялото на Кели Рейнолдс бе само един детайл. Метални ръце се пресягаха от двете страни на пирамидата и сглобяваха миниатюрни машинки, използвайки части от изоставеното оборудване на КИСПП.
По земята около стража щъкаха микророботи, които наподобяваха уголемени механизирани мравки. Една конвейерна линия от подобни микророботи заемаше протежението на тунела, прокопан от техниците на КИСПП, и излизаше на повърхността. Самите микророботи бяха няколко вида. Носачите, с дължина осем сантиметра, разполагаха с шест метални крачета и две ръце за хващане и пренасяне които можеха да се протягат напред, да се завъртат и да повдигат нагоре онова, което са натоварили. Конструкторите, дълги дванадесет сантиметра, имаха четири ръце и четири крака. Всяка от ръцете бе различна от останалите, в зависимост от функцията, за която бе предназначена.
Микророботите вече бяха успели да прокопаят отвор в центъра на пещерата до плазмения пояс, на три и половина километра по-надолу в земните недра, откъдето стражът черпеше допълнителна енергия. Термоядреният реактор, оставен навремето от Аспасия, не разполагаше с достатъчни енергийни ресурси за задачата, която предстоеше.
Всички изоставени от хората компютри бяха асимилирани от по-сложните аирлиански структури. Тук-там проблясваха монитори, сменяйки образите с бързина, която човешкото око не можеше да проследи — извънземният страж обогатяваше познанията си за човешкия свят с помощта на ИНТЕРЛИНК и Интернет. Стражът също така поддържаше постоянна връзка с Марс, където тамошният компютър бе управляван от останалите в базата аирлианци.
Дълбоко в ума на Кели съществуваше едно микроскопично местенце, където собственото й аз все още бе съхранено. Докато стражът експериментираше с нея, извличаше спомените й и ги записваше, за да попълни информационните си запаси, Кели също бе в състояние да възприема някои картини по пътя на обратната връзка.
Пръв Питър Нейбингър бе осъществил контакт с този страж и бе станал пряк свидетел на това как Аспасия се е превърнал в спасител на човечеството. Ала по-късно Нейбингър бе влязъл във връзка и със стража от Циан Лин, където му бе представена напълно противоположна версия. В момента стражът нямаше заповед да подава на Кели някакви конкретни изображения. Сцените, които тя „виждаше“, бяха по-скоро отражение на „мисловната“ му дейност, докато той изследваше, обработваше, разменяше и запаметяваше цялата информация, до която съумяваше да се добере.
Кели вече бе „видяла“ преместването на моаи от каменоломните в подножието на Рано Рараку, където ги бяха издялали, до крайбрежните платформи. Известна й бе и причината за тяхното поставяне — загадка, която векове наред бе измъчвала умовете на западните мореплаватели. Кели знаеше, че статуите трябва да служат като предупреждение към чужденците, които биха дръзнали да стъпят на брега на Великденския остров.
Но някои не бяха обърнали внимание на това предупреждение. Спуснали се през южноамериканските планини, от разположения сред върховете Тиахуанако, тези хора бяха построили платноходки и бяха потеглили на запад, през Тихия океан, за да търсят съюзници в борбата срещу стражите — един от които бил скрит в пирамида в центъра на техния град. Ала злата съдба ги бе преследвала през целия им път. Стражите, с помощта на „Мисията“, ударили както по Великденския остров, така и по аймарите от Тиахуанако. Разпространили сред нещастниците ужасна чума, която довела до пълното им изтребление и до унищожаването на тяхната цивилизация.
Ето че сега Кели бе открила още една интересна сцена, поразителна заради мащабите и реализма си:
Пирамидите на платото Гиза сияеха под първите лъчи на утринното слънце, което се отразяваше върху полираната им каменна повърхност. Кели бе посещавала Египет и познаваше добре сегашното състояние на пирамидите, но по никакъв начин не можеше да сравни тези напукани от слънцето и ветровете постройки с изящно конструираните и шлифовани произведения на изкуството от видението й.
Замаяна от блестящата им повърхност, тя не забеляза веднага другите съществени различия от реликвите, които бе посетила само преди няколко години.
На върха на Голямата пирамида се издигаше обелиск с височина десет метра, с което общата височина на цялата пирамида надхвърляше сто и петдесет метра. Обелискът беше уникален. Не беше издялан от гранит, а бе отлят от черен метал. На самия му връх сияеше тъмночервена топка, която й напомняше за рубинената сфера, открита от Търкот и Дънкан в една пещера на Голямата цепнатина в Африка.
За кратко Кели се върна назад в спомените си, когато Нейбингър й бе обяснил, че загладените стени на Голямата пирамида изпълнявали ролята на гигантски космически фар. Но сега наличието на малката червена сфера предполагаше друга причина.
Още нещо привлече вниманието й. Сфинксът. Беше черен, с пламтящи червени очи. Приклекнал върху пясъчната равнина пред трите блестящи пирамиди като…
Остра болка проряза мозъка й, прекъсвайки внезапно картината.
Тялото на Кели потрепери, завладяно от следващи една след друга мъчителни конвулсии. Единствената част от нея, която не помръдваше, бе мястото, където металната сонда проникваше в главата й. Ала всъщност точно тя бе епицентърът на агонията.
След около минута спазмите утихнаха, тялото й увисна като парцалена кукла, а умът й се „сви“ дълбоко във вътрешността, където бе извън досега на стража. И където вече не беше в състояние да долавя картини от него.
Зона 51, Невада
41 часа до разрушението
Майор Куин взе цигарата, която му предложи Лари Кинсейд, пъхна я между зъбите си и се отпусна в големия кожен фотьойл. На масата пред него имаше разпилени снимки.
— Какво е това?
— Фотографии на „Страцида“, направени от шпионски спътник КХ-14 по поръчка на Министерството на отбраната. — Лари побутна към Куин снимките.
„Страцида“ изглеждаше като издължен, черен цилиндър на фона на звездите. Кървавочервената емблема — сърп и чук — бе спомен от времето, когато светът съществуваше под постоянната заплаха от взаимно унищожение.
— Къде е той? — попита Куин.
— В свободна полюсна орбита.
— Намира се там от години и ние не сме направили нищо?
— Първо — отбеляза Кинсейд, — руснаците твърдяха, че това е изпитателна платформа при подготовката на станция „Мир“. Момчетата от разузнаването може и да са подозирали нещо, но нямаше начин да проверят. След няколко години руснаците обявиха, че платформата е престанала да функционира. Какво можехме да направим? Да се скачим с нея и да я огледаме? Имаш ли представа колко желязо се мотае в околоземната орбита? Или би предпочел да я свалим? Да предизвикаме война заради някаква си платформа?
— Бойните глави още ли действат?
— Това са атомни бомби с плътно кобалтово покритие, обвиващо сърцевината. Кобалтът се използва, за да улавя възбудените неутрони и по такъв начин да увеличава до максимум въздействието на радиоактивния прах след взривяване на бомбата — атомните специалисти го наричат „ефект на пресоляване“. Вместо да генерира допълнителна взривна сила от бързото сливане на уран-238, кобалтът се превръща в кобалт-60 — състоящ се предимно от кобалт-59. Кобалт-60 има период на полуразпад 5,26 години и предизвиква отделянето на всепроникващи и смъртоносни гама-лъчи. — Кинсейд спря, за да си поеме дъх и да даде възможност на Куин да асимилира казаното. — Повечето изотопи, създадени при атомен взрив, имат относително къс период на полуразпад и следователно защитата срещу тях е укриването в скривалище за кратко време. Онези от изотопите, които се характеризират с по-дълъг живот, притежават слаба радиоактивност. Периодът на полуразпад при Co-60 обаче е достатъчно дълъг, за да обезсмисли изчакването в неприспособени за обитаване за повече време укрития и същевременно толкова кратък, че да осигури високо ниво на радиоактивност. За жертвите, попаднали в района на поражение, това е възможно най-неблагоприятната комбинация. Ако трябва да бъда кратък в определенията си, това тук — Кинсейд чукна с пръст по изображението на спътника — е машината на Страшния съд, която ще унищожи не само Щатите, но и целия свят.
— Но нали бомбите ще паднат само на наша територия? Защо казваш, че ще да бъде унищожен целият свят?
— Идеята за създаване на кобалтова бомба принадлежи на Лео Сцилард[1], който обоснова принципното й съществуване още през 1950 г. и посочи, че оръжие с подобна мощност ще бъде в състояние да убие всичко живо на Земята. За да конструира едно тогава все още теоретично оръжие, той се нуждаеше от радиоактивен изотоп, който може да се разпространи по цялата земна повърхност, преди да се разпадне напълно. Процесът на тази дисперсия в атмосферата може да отнеме месеци, дори години и затова кобалт-60, с неговия сравнително продължителен период на полуразпад, се оказа идеалният избор. В момента на взрива гама-лъчението от еквивалентна по мощност термоядрена бомба е много по-интензивно от това на кобалт-60: петнадесет хиляди пъти по-интензивно в първия час, тридесет и пет пъти след седмица, пет пъти след месец и се изравнява едва към шестия месец. По-нататък обаче радиацията започва бързо да отслабва и след около година кобалтовото лъчение вече е шестдесет пъти по-интензивно, а след пет години разликата е вече сто и петдесет пъти. Тези характеристики ни караха да смятаме, че противникът никога няма да се заеме с конструирането на подобно оръжие, просто защото от гледна точка на военната стратегия то е напълно неефикасно. Не вярвахме, че руснаците са създали или изпитвали кобалтова бомба. Но и те не вярваха, че ще създадем функциониращо лазерно оръжие, базирано в космоса. Накрая се оказа, че се надлъгваме едни други като стари глупаци — Кинсейд се засмя мрачно и запали цигара. — Та ако започнат да падат бомбите, целият континент ще стане необитаем за десетилетия напред. Добре поне, че не отказах цигарите — добави той.