Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Зона 51 (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sphinx, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
rebu (2007)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

ИК „Бард“, 2000

ISBN: 954-585-085-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

26.

Платото Гиза, Египет

1 час и 15 минути до разрушението

 

На два пъти се наложи Дънкан да подкрепя Муалама, иначе професорът щеше да се изтърколи надолу по стръмните стълби. Чернокожият археолог пристъпваше като парализиран, неспособен да откъсне поглед от Сфинкса в средата на подземната зала. Водени от Каджи, тримата се спуснаха долу и се подредиха точно срещу големите, блестящи очи върху лъскавото черно лице. Висока близо три метра заедно с пиедестала си, статуята между лапите на непознатото чудовище се извисяваше над тях.

Дънкан беше почти толкова смаяна, колкото и когато за първи път се озова в подземния хангар на Зона 51. И тук, както при вида на кораба-майка, се долавяше някаква затаена сила.

— Ключът. — Каджи протегна ръка.

Муалама извади скиптъра от раницата си.

— Почакайте малко… — понечи да ги спре Дънкан, но Муалама сякаш въобще не я чу, докато подаваше скиптъра на Каджи.

Старецът го пое почтително.

— Поколения наред хората от моя род са охранявали зорко пътя към Залата на познанието — произнесе тържествено той.

— И кога ви е бил отнет ключът? — попита Дънкан.

Каджи я погледна изненадано.

— Не зная — отвърна той.

Дънкан почувства, че й е дотегнало от тези двусмислени приказки и премълчани обяснения. В края на краищата Наблюдателите са знаели за скрития Сфинкс и за Залата на познанието още в най-далечни времена — така поне твърдеше Каджи — и въпреки това са го пазели в тайна, което, поне според нея, беше от полза единствено за аирлианците и техните сподвижници.

— Признай си, че не знаеш какво се крие вътре — попита неочаквано Дънкан.

— Там е Залата на познанието — отвърна Каджи.

Дънкан поклати ядосано глава.

— Чух го вече. Само че мисля, че не знаеш какво означава това.

— Старозаветният кивот — намеси се в разговора Муалама, изплувал от унеса, който го бе завладял при вида на Сфинкса. — Ето какво трябва да търсим в Залата на познанието.

— И какво по-точно представлява този кивот? — попита Дънкан.

Муалама откъсна очи от Сфинкса и дори Каджи престана да се блещи в скиптъра. Дънкан най-сетне бе привлякла вниманието им. Тя посочи Сфинкса.

— Забравете това, което са ви втълпявали в главите. Забравете легендите. Истината е, че никой от вас не знае какво правим тук. Аз също. — Тя докосна с пръст гърдите на Каджи. — Мисля, че се опитваш да ни измамиш. Не, сигурна съм в това. И той го знае. — Тя кимна към Муалама. — Само че е прекалено завладян от страстта си, за да ти попречи. Веднага щом ти дадем ключа и отвориш Залата, ще се погрижиш да не излезем никога оттук. Ах, вие, Наблюдатели — произнесе презрително тя и махна с ръка. — Нима смятате, че сте надхитрили „Мисията“? Отдавна се движите с няколко крачки назад. Нямате право да стоите отстрани и да следите безпристрастно всичко, което става, защото примирието между Артад и Аспасия отново е нарушено. Един от вашите го разбра, още когато установи първите признаци на Черната смърт в едно село край Амазонка. — Дънкан бръкна в джоба на сакото си и извади блестящ пръстен. — Ето, това е неговият пръстен. Той беше Наблюдател, но преди да умре, избра на чия страна да застане. Време е да го сториш и ти. Време е всички Наблюдатели да защитят онова, за което са работили поколения преди тях.

Тя измъкна 9-милиметровия пистолет, който Търкот й бе дал и го опря до бедрото си.

— Уморих се да съм пионка в чужди игри. Сега аз ще подавам темпото в играта. Хайде, отваряй. Искам да видя какво има там.

Каджи протегна ръка и взе пръстена от нея. Огледа го, на светлината от изкуственото слънце и забеляза пирамидата с окото върху лицевата му страна.

— Това наистина е знакът на уаджетите — потвърди той.

— Хайде, отваряй Залата — настояваше Дънкан.

— Момент… — Каджи вдигна ръка и завъртя глава. — Някой е проникнал в Пътя на Росту.

— Откъде знаеш? — попита Муалама.

— Усещам го. — За миг върху лицето на стареца пробяга неразгадаемо изражение. — Те са взели сина ми за заложник.

— Ето ти я и „Мисията“ — въздъхна Дънкан. — Избирай — нас ли ще пуснеш в Залата, или тях? Във всеки случай, няма да можеш да спасиш сина си и родът на уаджетите ще бъде прекъснат.

Каджи се извъртя и доближи статуята между лапите на Черния сфинкс.

— Какво гласи надписът на стелата? — попита Муалама и посочи черния полиран каменен постамент, опрян в гърдите на Сфинкса, върху който бе положена статуята. Предната му страна бе изписана със старорунически надписи.

— Не зная — повдигна рамене Каджи.

Дънкан имаше чувството, че ги мами, но каменният надпис можеше да почака. Муалама извади миниатюрен фотоапарат и направи няколко снимки на постамента. Точно в средата имаше вдлъбнатина, отговаряща по размери и форма на скиптъра.

Каджи протегна ръка и положи жезъла във вдлъбнатината. След това го притисна в продължение на няколко секунди. Дънкан потрепна смутено, когато сияещият глобус на тавана премигна и загасна за две-три секунди, сетне пак засия. Повърхността на камъка заблещука и скиптърът започна да потъва навътре, поглъщан от собственото си изображение. Каджи вдигна ръка от него и се върна при Дънкан и Муалама.

— Сега какво ще стане? — попита Дънкан, когато скиптърът напълно се сля с камъка.

— Не зная — отвърна Каджи.

— Мисля, че след малко… — поде Муалама, но млъкна, когато каменният постамент се плъзна надолу, разкривайки висок два метра отвор в гърдите на Сфинкса. Зад него започваше тунел със стени от познатия черен метал, в пода бяха изсечени стъпала, а върху тавана се плъзгаше дълга синя блестяща ивица, която осветяваше вътрешността.

Дънкан насочи пистолета пред себе си и прекрачи първа прага, а мъжете я последваха на няколко крачки.

 

 

Зона 51

1 час и 10 минути до разрушението

 

Сателитният телефон на Куин отново иззвъня пронизително.

— Куин на телефона.

— Обажда се капитан Билъм. Необходими са ни плановете на Кремълския Арсенал.

Изминаха няколко секунди преди Куин да схване какво се иска от него. Пред очите му все още бе жива картината на спускащата се бомба със зловещо разцъфналия над нея парашут. Беше разпоредил на сапьорската група да огледа и обезвреди бомбата, която продължаваше да лежи отвън в пустинята.

— И къде според вас да ги намеря?

— Не зная, сър, но капитан Търкот каза, че разполагате с достъп до всякаква информация.

Куин огледа хората, които се бяха надвесили над мониторите си. Не се съмняваше, че Търкот е прав — все някъде трябваше да съществува подобна информация.

— Ще се погрижа — обеща той.

— До десет минути? — попита Билъм.

— Надявам се.

— Дано да успеете, сър, защото след единадесет минути ще бъдем в Москва.

— Когато видиш Търкот, припомни му, че времето ни е ограничено — рече Куин, преди Билъм да прекъсне връзката.

— Мисля, че го знае — бе лаконичният отговор от другата страна.

 

 

Москва

1 час до разрушението

 

— Време до целта? — попита Търкот в мембраната на сателитния телефон.

— Една минута. — Гласът на капитан Билъм бе кристално ясен.

— Готов ли си? — попита Търкот.

Яков кимна.

 

 

— Ще можеш ли да се справиш? — Билъм гледаше над раменете на двамата специалисти от диверсионната група.

Метайер, старши сапьорът на отряда, размотаваше внимателно една ролка детониращ шнур.

— От Зоната ни пратиха планове на приземния етаж — отвърна той, докато поставяше взривателя в горния край на насочения заряд. — Готови сме.

Билъм надникна през прозрачния под на скакалеца. Долу вече се мяркаха предградията на Москва, редки светлини от улични лампи и премигващи фарове на коли. Надяваше се, че сградата, към която се приближаваха, ще бъде съвсем пуста и че Метайер ще прецени достатъчно точно силата на взрива, та да не пострадат точно тези, които се опитваха да спасят.

— Тридесет секунди! — обяви пилотът и спусна скакалеца съвсем ниско над тъмните води на Москва река.

Двамата сапьори се изкатериха по стълбата към горния люк, като балансираха внимателно заряда. Долу останаха други двама от групата с втория заряд, приготвен от Метайер.

Изведнъж точно отпред се появи Москворецкият мост. Пилотът завъртя ръчката за управление и скакалецът се гмурна под моста. Веднага щом се озоваха от другата страна той увеличи скоростта и набра височина. Скакалецът профуча над стените на Кремъл, изви вляво, размина се само на петдесетина сантиметра с една от кулите на двореца и се спусна върху покрива на Арсенала.

— Тръгвайте! — извика Билъм, но вече беше закъснял, защото Метайер и Джонс се бяха промушили през люка. Те се спуснаха по стената на скакалеца и скочиха право на покрива. Докато Джонс нагласяше насочения заряд върху специалния триножник, Метайер премери с ролетка разстоянието до югоизточния ъгъл на сградата. След като определи търсеното място, той махна на Джонс да донесе триножника. Веднага щом привършиха, двамата изтичаха обратно при скакалеца, като същевременно размотаваха детониращия шнур.

Джонс задейства възпламенителя и взривът отекна надалеч в предутринния покой на града. Фокусираният конус от енергия и топлина проби тавана на Арсенала, а Метайер и Джонс вече тичаха обратно с втория заряд, който бе окачен на въже. Спуснаха го в новополучения отвор и повториха процеса, докато останалите членове на отряда разтоварваха нови заряди и друго снаряжение. Билъм се подаваше от люка и следеше всичко, притиснал сателитния телефон към ухото си.

 

 

Когато чуха екота от първия взрив, Търкот и Яков залегнаха зад няколко сандъка в ъгъла, без да откъсват очи от тавана. Четвъртият заряд проби точно в средата на покрива отвор с ширина три метра.

— Готово! — извика Търкот в мембраната на сателитния телефон, стараейки се да надвие воя на алармата.

Двамата мъже изтичаха в средата на стаята, като прескачаха отломките и погледнаха нагоре.

 

 

Старши сержант Болц бе единственият, останал при отвора на покрива. Останалите членове на отряда вече бяха на борда на скакалеца. Болц бе оставил в краката си две торби, завързани с дълго, намотано въже за долния край на скакалеца. По сигнал от Билъм той ритна торбите в отвора, а поставените вътре тежести ги повлякоха към пода на Арсенала. Кратък автоматичен откос принуди Болц да приклекне и да побегне на зигзаг към увисналия върху покрива скакалец. Той забеляза няколко войници върху съседните покриви, които стреляха по него. При следващия откос Болц се просна по корем и продължи да пълзи напред, докато, най-сетне се скри зад скакалеца.

 

 

Търкот сграбчи една от торбите и извади отвътре завързани за въжето презрамки. Яков повтори същото с другата торба.

— Надявам се, че пилотът знае какво прави — обади се Яков, докато пъхаше крака в презрамките.

Търкот погледна нагоре. Отворът в покрива беше с неравни краища, на няколко места се подаваха натрошени греди.

— Аз също… — произнесе той, но останалата част от изречението се изгуби, когато въжетата внезапно се изпънаха и двамата подскочиха нагоре.

 

 

Старши сержант Болц също се бе завързал с презрамки, а едно допълнително въже го придържаше да не се плъзне покрай ръба на скакалеца. Освен това носеше шлемофон за постоянен контакт с пилота. Докато машината се издигаше право нагоре, той надникна през ръба, за да провери дали всичко е наред с двамата, които бяха вдигнати през отвора.

Няколко куршума, изстреляни от покрива на двореца, рикошираха в гладката стена на скакалеца и удариха Болц в гърба. Краката му се подгънаха и сержантът увисна безпомощно на ремъците. Далече под него Търкот и Яков се показаха над взривения в покрива отвор.

Скакалецът продължаваше да набира височина и скорост, като постепенно извиваше в южна посока.

 

 

На шестдесет километра южно от града пилотът приземи машината в едно безлюдно поле. Докато Яков и Търкот си сваляха презрамките, медикът на групата и Билъм внесоха ранения Болц в кабината и го превързаха.

Веднага щом се освободи от ремъците, Яков коленичи и зарови пръсти в рохкавата почва.

— Никога не съм мислил, че ще ми е толкова приятно да се ровя в калта — произнесе той.

Търкот свали торбата с папките и аирлианската кутия, отвори я и се увери, че всичко е запазено непокътнато.

— Копието у теб ли е? — обърна се той към Яков.

Руснакът се потупа по гърдите. Търкот се извърна към приближаващия се Билъм.

— Някакви новини от доктор Дънкан?

— Изгубихме, контакта с нея.

— По дяволите! — Докато вървяха към скакалеца, Търкот извади сателитния си телефон и набра номера на Куба. Куин отговори при първото позвъняване.

— Нещо ново? — попита Търкот, докато наблюдаваше как руснакът тършува в торбата с ремъците. Скакалецът отново се бе насочил на юг и наближаваше Черно море.

— Последното съобщение на доктор Дънкан бе, че двамата с Муалама възнамеряват да слязат в подземията на Сфинкса. От Агенцията за национална сигурност ми предадоха сателитно изображение на района. Изглежда, че достъпът до платото е преустановен от разположени наоколо египетски части.

— Измамили са я — заяви Търкот и неволно стисна юмруци.

— Още не знаем какво точно е станало — отбеляза Куин. Той разказа накратко за събитията около „Страцида“ и последните действия на Лексина, включително и за атомната бомба, паднала недалеч от Зоната, и накрая приключи: — Някакви разпореждания?

— Аз да ти нареждам? — учуди се Търкот.

— Такива бяха инструкциите на доктор Дънкан — изгубим ли връзка с нея, ти я заместваш.

— Как мога да се свържа с Лексина? — попита Търкот.

Куин му предаде номера на сателитния й телефон.