Робърт Дохърти
Сфинксът (25)

24.

Платото Гиза, Египет

2 часа до разрушението

 

— КИСПП се бави с решението. Комитетът вече се председателства от Иванов, представителя на руската страна, а той не е човек с тежест. Сякаш всички са затаили дъх и чакат да отмине крайният срок с надеждата, че няма да се случи нищо.

Лиза Дънкан току-що се беше завърнала от Кайро. Откри Муалама на мястото, където го беше оставила — крачеше нетърпеливо между лапите на Сфинкса.

— Защо не поиска помощ от твоите хора?

Дънкан бе обмислила и тази възможност — да повика специалния отряд от Зона 51, но се безпокоеше, че египетското правителство ще реагира невъздържано срещу подобен акт на агресия на суверенна територия. Освен това не беше съвсем сигурна, че Муалама знае къде точно иска да отиде и какво възнамерява да прави там. Кой знае защо при всичките им разговори археологът бе пропуснал да опише конкретно какво представлява тази Зала на познанието.

— Седим в една лодка и всеки от нас се бои да не я преобърне… — оплакваше се Дънкан, но неочаквано вдигна глава и втренчи поглед над рамото на Муалама. — Кой, по дяволите, си ти?

От мрака зад гърба на професора бе изникнала тъмна фигура, загърната в дълго наметало.

— Името ми е Каджи. — Лицето на стареца бе като карта на пустинята, кожата му беше тъмнокафява, насечена от дълбоки резки. На главата си носеше тюрбан, а раменете му бяха загърнати със захабен, сивкав шал.

Муалама се извърна и го погледна учудено.

— Същият Каджи, който е бил с професор Нейбингър под Голямата пирамида?

— Тук винаги е имало един Каджи. Баща ми, преди него баща му и така, докъдето се простират спомените.

— Ти си присъствал и когато фон Сеект е открил тайната подземна галерия — добави Дънкан.

— Какво значение има това? — попита Каджи. — Вече е минало.

— Има значение — възрази Дънкан. — У теб е попаднал кинжалът на фон Сеект. Вземал ли си нещо друго от германците?

Каджи втренчи поглед в нея.

— Какво имаш предвид?

— Сега не е време да се надлъгваме. Питам дали Копието на съдбата не е попадало у теб?

— Не. — Каджи премести поглед към Муалама. — Значи ти си този, който не се предава вече толкова години. Чувал бях разкази за някакъв чернокож учен, който пътувал до далечни места и задавал странни въпроси.

— А твоите хора се опитваха да скрият истината навсякъде, където се появявах.

— Дядо ми тръгнал с Бъртън към Пътищата на Росту и повече не се завърнал — рече Каджи.

Дънкан застана между двамата мъже.

— Какво искаш от нас? — обърна се тя към Каджи.

— Научих, че едно нещо, което ми е нужно, е у вас. Ключът.

— Господи! — възкликна Дънкан. — Има ли нещо на този свят, което може да бъде запазено в тайна?

— Зная за всичко, което се е случило на Акерското плато. Ключът у вас ли е?

— Да — отвърна Дънкан.

— В такъв случай грози ни голяма опасност и както се предава от много поколения в моето семейство — часът е ударил. Ще ви отведа при онова, което търсите.

— Аз търся Копието на съдбата — отвърна Дънкан. — Тук ли е то?

Каджи поклати глава.

— Не мисля.

— В такъв случай си губим времето — въздъхна Дънкан.

Муалама постави ръка на рамото й.

— Няма къде другаде да идем. Твоят приятел Търкот вероятно е на единственото място, където може да бъде скрито Копието. Но това, което се крие долу, навярно е не по-малко важно.

Дънкан обмисли думите му.

— Защо казваш, че е ударил часът?

— Защото ключът най-сетне е намерен.

— И закъде служи този ключ? — попита Дънкан. — За Залата на познанието?

— Там е истината — промълви бавно Каджи.

Дънкан си погледна часовника. Даваше си сметка, че в момента не може да предприеме нищо повече за издирване на Копието — всичко беше в ръцете на Майк. От друга страна това, което й предлагаше Каджи, би могло да й осигури някакво предимство в борбата с Лексина.

— Е, добре — склони тя. — Да я видим тази „истина“.

Каджи посочи с ръка към облицованата с плочи пътека, която водеше от Сфинкса към Голямата пирамида.

— От тук, моля.

 

 

Москва

2 часа до разрушението

 

Ризата на Търкот беше подгизнала от пот. Тунелът, открит от Яков, бе извил малко след това във вертикална посока, която продължаваше нагоре поне докъдето стигаше светлината на фенерчето. Тънки метални скоби по стената служеха за стълби и двамата бяха започнали мъчителното изкачване.

Търкот нямаше представа от колко време се катерят, но поне засега краят не се виждаше. Дори Яков бе спрял на няколко пъти, за да си поеме дъх, облегнат на отсрещната стена.

— Почакай — изхриптя той при една от поредните почивки.

Търкот нямаше сила дори да отговори. Болеше го цялото тяло. Яков изключи светлината и шахтата потъна в мрак. Но само в началото. Постепенно Търкот започна да различава очертанията на скобите над тях.

— Отгоре идва светлина — отбеляза обнадеждено той.

Яков кимна.

— Наближаваме горния край на шахтата.

— И къде според теб ще излезем?

— Ако имаме късмет, ще е някъде на Червения площад, по време на военен парад.

— От късмет не можем да се оплачем — засмя се Търкот.

— Да, все си патим от късмета — отбеляза философски Яков и продължи да се катери.

 

 

Платото Гиза

1 час и 50 минути до разрушението

 

Каджи отвори вратата и прекрачи прага на тъмния тунел, който водеше към вътрешността на Голямата пирамида.

— Откъде имаш достъп до пирамидата? — попита Дънкан, която вървеше зад него.

— Аз съм уаджетът на Акерското плато — обяви Каджи, сякаш това обясняваше всичко.

— А какво ще каже Хасар? — подхвърли Муалама.

— Хасар е само един лакей на правителството, който се страхува от тайните на миналото.

Дънкан бе дълбоко впечатлена от обстановката във вътрешността на пирамидата. Светлините от прожекторите се губеха в далечния край на тунела. Завладяха я мисли за епохата, в която е била построена пирамидата, за първите хора, които са вървели по този коридор, след като строежът е бил завършен. Тежестта на грамадните каменни блокове над коридора бе почти осезаема. Усещането не можеше да се сравни дори с преживяванията върху борда на гигантски самолетоносач от клас „Нимиц“. Звукът от стъпките им отекваше глухо в каменните стени.

Каджи спря и посочи с пръст.

— Оттук нагоре продължава пътят за Голямата галерия, Залата на Царицата и отвъд нея — за Залата на Царя. — Той кимна към по-тесния тунел, който се спускаше. — А това е пътят, по който ще продължим.

Започнаха да слизат. Дънкан знаеше, че това е маршрутът, следван от групата на фон Сеект преди петдесет години.

Каджи спря неочаквано, обърна се и положи длани върху една плоча на стената. Плочата се завъртя, откривайки входа за таен тунел.

— От много години никой не е минавал по този път — обяви Каджи.

Промъкнаха се в тунела и продължиха навътре, между гладко полирани стени. Каджи спря още веднъж и завъртя нова плоча. Сега вече се появиха два тунела, по един от всяка страна на плочата.

— Десният ни свързва с Долната зала на Голямата пирамида — обясни Каджи. — Там, където вашият фон Сеект и неговите нацисти открили черното сандъче.

— Ако си Наблюдател, тогава защо отведе нацистите там?

Каджи се закашля и се преви, преди да си поеме дъх и да отговори.

— Не съм ги завел. Те знаеха къде искат да отидат и без моята помощ. Тръгнах с тях, за да видя какво ще направят. Бяха твърде много, за да успея да им попреча. Позволих им да открият едно от шестте отделения на Дуат, но останалите пет бяха запазени в тайна. Понякога трябва да умееш да търгуваш. — Той вдигна ръка. — Ще изберем левия тунел.

Дънкан погледна към Муалама. Имаше чувството, че всеки от мъжете крие по нещо.

Вероятно бяха напуснали очертанията на пирамидата, защото стените на тунела вече не бяха от каменни плочи, а от неравна скала.

— Към Сфинкса ли се приближаваме? — попита Муалама.

— Да — отвърна лаконично Каджи.

— Какъв е този шум? — добави Дънкан, заслушана в далечния грохот.

— Реката на Акер. Един подземен ръкав на Нил, който прави завой под платото и после се връща обратно в коритото.

— Докъде стигат тези тунели?

Каджи отново спря и започна да оглежда стената отдясно.

— Не зная, не съм ги обикалял всичките. — Той натисна скалата и изведнъж част от нея хлътна навътре, после се плъзна в нишата отгоре. Дънкан бе изненадана от сложната конструкция на тайните врати, после си помисли, че може би са дело на аирлианците.

Каджи им даде знак да влязат. Пространството зад вратата беше съвсем тясно и тримата се притиснаха плътно един към друг. Зад тях плочата се спусна и зае предишното си място.

Каджи започна да кашля и по звука Дънкан определи, че е сериозно болен. Когато отново успя да си поеме дъх, той изпълзя пред тях и произнесе.

— От тук. Това е пътят за Залата.

Дънкан насочи прожектора, но мракът поглъщаше светлината му само на няколко метра по-нататък.

— Какво става? — попита тя.

— Странни са пътищата на Древните — произнесе напевно Каджи. — Трябва да прекосиш мрака, за да стигнеш светлината.

— Мисля, че ти трябва да вървиш пръв — заяви Муалама.

Каджи ги заобиколи и се изгуби в мрака.

— Вярваш ли му? — попита Дънкан.

Муалама поклати глава.

— Не. Според мен неговият дядо се е опитал да убие сър Ричард Бъртън тук долу.

— Благодаря, че ми го каза навреме.

Муалама се надигна.

— Няма начин да разберем какво се крие там, ако не го последваме. — Той направи няколко крачки и също изчезна. Дънкан остана сама.

Тя пристъпи към завесата от мрак. Никога досега не беше виждала нещо подобно — сякаш светлината се поглъщаше от въздуха. Ушите й изпукаха от резкия спад в налягането. Продължи напред пипнешком, протегнала ръце и напълно заслепена. Стомахът й се бунтуваше и усещането донякъде напомняше краткия период, в който по заповед на „Меджик-12“ бяха включили двигателите на кораба-майка във Втори хангар.

Тя премигна и изведнъж в очите я удари ярка светлина.

— Това е Залата на познанието — обяви Каджи, но Дънкан едва го чу. Гледаше изумено надолу, към черния Сфинкс на пода на подземната кухина.

 

 

Москва

1 час и 45 минути до разрушението

 

Яков изблъска встрани решетката, с която завършваше шахтата, и се изкатери. Търкот го последва. Намираха се в стая, осветена от няколко лампи. Търкот премигна, за да се адаптира към ярката светлина. В стаята имаше няколко големи предмета, но Търкот успя да ги разгледа едва след като зрението му се проясни. Бяха елегантни старовремски карети.

— Сега пък къде попаднахме? — попита Търкот.

— Помниш ли, когато ти казах, че все си патим от късмета? Ако не греша, намираме се в подземията на Кремълския Арсенал.

— Толкова ли е зле? — Търкот заобиколи една от каретите и застана пред масивна, обкована с метални ленти врата.

— В Арсенала се съхранява съкровището на царска Русия — обясни Яков. — Тези карети вероятно са принадлежали на царското семейство — в изложбата на горния етаж има още няколко. Освен това горе са подредени короните на последните царе, иконата на Св. Богородица от Смоленск и скъпоценните яйца на Фаберже.

— И какво от това? — попита Търкот и натисна ръчката на вратата. Според него положението им чувствително се беше подобрило.

— Не отваряй вратата. Готов съм да се обзаложа, че е свързана с общата алармена инсталация. Арсеналът се охранява от голям отряд войници, част от батальона, който е разквартируван постоянно зад стените на Кремъл.

Търкот се дръпна като попарен. Яков спря при вратата, огледа я и обяви:

— От другата страна преминава лазерен лъч. Отвориш ли я и на сантиметър, ще задействаш алармата. Пак я загазихме, приятелю. Както казва народът, от трън та на глог.

Търкот провери автомата си. В пълнителя бяха останали само четири патрона.

— При теб как е? — попита той.

Руснакът огледа пистолета си.

— Имам два. А и не съм склонен да стрелям по сънародници, които само си изпълняват задълженията.

Търкот бръкна в джоба на ризата си и извади сателитния телефон.

— Я да видим дали мога да повикам пожарната команда.

 

 

Космическото пространство

1 час и 30 минути до разрушението

 

„Хищният нокът“ се носеше над западния бряг на Съединените щати, а „Уорфайтър“ и „Страцида“ го следваха наблизо. На шестстотин километра под тях милиони нищо неподозиращи жители на Сан Франциско отиваха на работа.

 

 

Кратерът Нгоро-нгоро, Танзания

1 час и 30 минути до разрушението

 

В самия център на кратера Нгоро-нгоро, под дъното на езерото Сода, Лексина правеше безуспешни опити да се свърже с Дънкан. Накрая реши да опита директния номер за връзка с Куба в Зона 51.

Отговориха й при първото позвъняване.

— Майор Куин.

— Не остана много време — обяви Лексина, без да се представя. — Искам ключа.

— Ще си го получите. Но ни е нужно още малко време.

— Защо ви е нужно време, когато вече е у вас? Не забравяйте, ще направя, каквото ви обещах. За да се убедите, че говоря сериозно, следете „Страцида“. — Лексина прекъсна връзката. Тя се приближи до черната сфера и предаде команди до компютъра на „нокътя“, който на свой ред контролираше движенията и действията на „Страцида“.

 

 

Космическото пространство

1 час и 28 минути до разрушението

 

Точно когато беше над Оукланд, в долния край на „Страцида“ се разтвориха две врати, които дори създателите й се бяха надявали, че никога няма да влязат в употреба. Под тях се показа тъпият конусообразен нос на подаващия механизъм на носителя с кобалтовата бомба.

 

 

Зона 51

1 час и 27 минути до разрушението

 

— Проклети руснаци — беше лаконичният коментар на Кинсейд, когато върху големия екран се появи изображение на „Страцида“, предадено от наземен телескоп. — При всичките им провали с „Мир“, кой би повярвал, че това нещо ще работи след толкова години.

— Винаги ги е бивало повече в конструирането на оръжия, отколкото за други неща — отбеляза майор Куин.

— Президентът получава тази картина, надявам се?

— Предаваме я право във Военния кабинет — потвърди Куин. — Но след унищожаването на „Спирачка“, вече не можем нищо да направим.

— Къде, по дяволите, е Търкот? — промърмори Кинсейд.

— О, Божичко! Тя няма да дочака дори края на срока! — извика Куин и посочи екрана.

Заобиколен от облаче изгоряло ракетно гориво, носителят се отдели от дъното на руския спътник. Той се остави на гравитацията да го тегли към Земята и само поддържаше ориентация с помощта на маневрените двигатели.

— Накъде е насочен? — попита Куин хората, които следяха движението на мониторите си. В момента „Страцида“ се намираше над Стоктън, Калифорния.

— Още не разполагаме с точна траектория — отговори един от операторите. — Засега се движи в свободен полет, не е насочена към някаква цел. В момента е на височина четиристотин и петдесет километра и се снижава с нарастваща скорост.

Екранът на монитора беше превключен на изображение от Космическия център.

Куин си позволи една кратка въздишка на облекчение, когато забеляза, че пунктираната линия на предполагаемата траектория продължава на изток от Оукланд и Сан Франциско.

— Дайте ми незабавно предполагаемия район на поражение! — извика той.

Кинсейд бе избутал един от операторите от компютъра му и трескаво удряше с пръсти по клавишите. Той се вгледа за миг в данните от екрана, обърна се и обяви:

— Време до взрива — четири минути. Предполагаемото място на попадението съвпада с нашето местоположение.