Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Зона 51 (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sphinx, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
rebu (2007)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

ИК „Бард“, 2000

ISBN: 954-585-085-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

7.

Лунните, планини, Рувензори, Уганда

48 часа и 25 минути до разрушението

 

Муалама се пъхна между назъбените краища на разтрошените висулки, които превръщаха светлината от фенерчето му в калейдоскоп от различни по форма светлинни отражения. Отсрещната стена бе само на десетина стъпки. На пода имаше кръг от опушени камъни, бележещ мястото на някогашно огнище.

Погледът му бе привлечен от масивна плоча, подпряна в дъното на пещерата. Той заобиколи огнището и плъзна светлината по нея. Отгоре й бе издълбана арабската дума „седж“. Муалама почувства как пулсът му се ускорява. Думата означаваше „честност“, едно от достойнствата на посветения суфи.

— Помогни ми да я преместя — подвикна той на Лаго.

С общи усилия двамата отместиха плочата. В нишата под нея имаше увит в парцали и привързан с въженце пакет. Преди да го вземе, Муалама си пое няколко пъти въздух, опитвайки се да успокои развълнуваното си дишане. Вързопът бе доста по-тежък от онзи, който бе открил в Дяволското гърло. Той преряза въженцето и внимателно разгърна плата. Вътре имаше свитък от неколкостотин листа, завързани с червена панделка и чудесно съхранени в студената атмосфера.

Най-отгоре, с добре познатия почерк на Бъртън, бяха изписани няколко арабски думи. Докато ги четеше, Муалама превеждаше на глас:

„МОЯТ ПЪТ КЪМ ИСТИНАТА
ОТ СЪР РИЧАРД ФРАНСИС БЪРТЪН“

Муалама си свали ръкавиците и внимателно отгърна първата страница.

— Ах! — възкликна той, когато видя ситно изписания ръкописен текст.

— Какво има, чичо?

— Никога не е било лесно да вървя по стъпките на Бъртън, ето че и този път ме изненада — промърмори професорът, докато прелистваше страниците.

— Не бях виждал подобни знаци — съгласи се Лаго.

— Аз съм ги виждал, но само веднъж, при едни разкопки в Ирак. Това е мъртъв език, нарича се акадски и е бил използван в древен Вавилон и Асирия.

— Но защо надсловът е на арабски, а останалата част — на акадски?

— Защото заглавието е като указателна стрелка, която сочи към текста. Колко типично за Бъртън.

— Има ли някой, който може да чете на този език? — попита Лаго.

— Може би — Муалама спря на една страница, където имаше рисунка. Вдигна листа и го приближи към светлината. — Охо! Ето какво ми трябваше.

— Какво е това?

— Бъртън вероятно го е прерисувал от друг източник — Муалама върна листа на мястото му в ръкописа. — Напълно отговаря на предишните две рисунки, които открих, и ми сочи мястото, накъдето да продължа търсенията си.

— И това е?

— Връщаме се у дома, приятелю. В Танзания. Кратерът Нгоро-нгоро.

— Но какво има там?

— Ще разберем, когато го открием — Муалама се надигна и потупа племенника си по рамото. — Хайде, млади човече. Не може да си по-изморен от мен, а всичко това е толкова вълнуващо! Вървим по следите на велика загадка!

 

 

Зона 51, Невада

48 часа и 20 минути до разрушението

 

— Четиридесет и осем часа. — Кинсейд завъртя екрана на лаптопа си така, че всички да могат да го виждат, въпреки че никой не разбираше какво означават цифрите и графиките. — Лексина не си е изсмукала този срок от пръстите. Това тук е орбитата на „хищника“ и „Уорфайтър“… — Кинсейд докосна лявата част на екрана. После пръстът му се премести върху дясната. — А това е орбитата на „Страцида“. Точно след четиридесет и осем часа двете ще се доближат на разстояние от два километра в това място над Атлантическия океан. Предполагам, че Лексина ще използва още веднъж „хищника“, за да постави под контрол „Страцида“ и да промени орбитата й по такъв начин, че да го последва, както стана с нашия спътник. Ще са й необходими още осем часа, докато целият този комплекс се озове над територията на Съединените щати, за да се освободи от ядрения си товар.

— Вашето правителство не може ли да върне „Страцида“ на Земята, преди да е попаднала в техни ръце? — обърна се Търкот към Яков. — Или поне да промени орбитата му?

— На „Страцида“ няма резерви от гориво за маневрените двигатели. Изведен е на тази орбита преди повече от пет години. Освен това, конструкцията му не е предвидена за обратно навлизане в атмосферата — бомбите могат да се възпламенят от горещината. Излишно е да ви обяснявам колко неща се промениха в моята страна за последните десет години. Държавата обедня, властта отслабна. Само четвърт от базираните над и под повърхността ракетни системи са в състояние да функционират. Преди разполагахме с непрестанно, двадесет и четири часово спътниково наблюдение над територията на Съединените щати, сега през две трети от този период сме напълно слепи. Наблюдателните и шпионските ни спътници са остарели безнадеждно.

— Можем ли да унищожим „Страцида“, преди да се доближи до „нокътя“? — обърна се Търкот към Кинсейд.

— Напоследък изпитваме дефицит от орбитални установки — въздъхна Кинсейд. — Трябва да признаем, че Лексина предвидливо се е погрижила за това. Ще проверя обстойно въпроса, но мисля, че не бива да разчитаме на подобна възможност. Хубаво ще е, ако проверим дали момчетата от ВВС не биха могли да ни помогнат…

— Ако вече не са ни изпреварили и там — досети се Дънкан. — Както стана с „Атлантис“. — Тя поклати глава. — Значи, остават ни само четиридесет и осем часа.

— По-точно — отбеляза пунктуалният Куин, — четиридесет и осем часа и тридесет минути.

— Ами ако потърсим Лексина? Да я напипаме в леговището й или да прекъснем връзката й с „хищника“?

— Да, нищо чудно да съществува някакъв уред, ключ, с който се управлява от разстояние „хищникът“ — съгласи се Яков.

— Къде? — попита Търкот.

— Агенти от Четвърти отдел бяха открили извънземен летателен съд, за който се смяташе, че се управлява дистанционно.

— Но базата ви беше унищожена — посочи Дънкан. — Предполагам, архивите също.

— Архивите се намираха в един бункер, дълбоко под земята. Може и да са оцелели.

— Добре — кимна Дънкан. — Заминаваш за Русия. Виж дали не може да се направи нещо за установяване контрол над „хищника“. Други идеи?

— Аз също смятам, че дистанционното управление се осъществява от борда на извънземен летателен съд — обади се майор Куин. — Ще прегледам нашите архиви, за да проверя дали не разполагаме със сведения по въпроса, които да са били пазени в дълбока тайна.

— Аз пък ще хвърля едно око на запаметяващите дискове, които донесоха от базата „Скорпион“ — обеща Кинсейд.

— Нещо друго?

— Може би стражът от Великденския остров ще разполага с информация? — подхвърли Куин.

— И аз мислих за това — съгласи се Дънкан. — Щом стражът използва Кели Рейнолдс, за да ни изпраща информация, може би бихме могли да установим връзка и в обратна посока. Отивам на Великденския остров, за да проверя дали не можем да се свържем с Кели. Във Флотата са разработили нов план за проникване зад силовото поле. Ако успеят да го осъществят, ще поискам да съм с първата група, за да потърся Кели.

— Те вече опитаха и се провалиха — поклати глава Търкот. — „Спрингфилд“ все още е на дъното на океана, под прицела на „изтребителите фу“.

— Аз мисля, че Великденският остров има важно значение — заяви Дънкан. — Той е оперативният център на Аспасия тук, на Земята, също както Циан Лин е център на артадовата фракция. Не можем да се върнем в Циан Лин, защото китайците хвърлиха върху него атомна бомба. Но все още има надежда да проникнем обратно на Великденския остров. Както каза Яков, врагът на нашия враг може да сподели с нас ценна информация.

— А какво е състоянието на аирлианската база на Марс? — обърна се Дънкан към Кинсейд.

— Държим я под постоянно наблюдение. Засега няма следи от каквато и да било активност. Сидонийският страж и този от Великденския остров си разменят редовно съобщения. Специалистите от Агенцията за национална сигурност все още не са в състояние да дешифрират кода.

— Майк? — Дънкан кимна към отсрещния край на масата.

Търкот повдигна рамене.

— Аз съм само един наемен войник. Ще чакам, докато назрее кризата. Засега няма нищо за мен.

— Твоят отряд от специалните части току-що пристигна — майор Куин посочи екрана на своя лаптоп, свързан с оперативния център на Куба.

— Ще ида да се запозная с тях — рече Търкот.

Яков се размърда.

— Докато назрее следващата криза, бих искал капитан Търкот да дойде с мен в Русия. Ще ми е необходим като… как беше по вашему… подкрепление? Съмнявам се, че мога да разчитам на каквато и да било поддръжка от страна на моето правителство.

— Ти какво смяташ? — обърна се Дънкан към Търкот.

— Защо пък не?

Дънкан се изправи, наклони се напред и положи длани върху масата, около която се бяха събирали в продължение на пет десетилетия членовете на „Меджик-12“.

— Господа, всичко остава на нас. Казах ви, че президентът е затънал до гуша в политически боричкания. Действията на КИСПП са блокирани от изолационистите. Съобщението на Кели от Великденските острови само ще влоши настроенията сред обществеността. Смятам да информирам президента за новата заплаха, отправена ни от Лексина и Онези, които чакат, но честно казано, не вярвам някой там да реши проблема.

— С други думи — заключи Яков, — не можем да вярваме на когото и да било извън тази стая.

Дънкан кимна.

— И да търсим ключа — добави тя и погледна към Куин. — Колко време ни остава?

— Четиридесет и осем часа и двадесет и пет минути.

— Да тръгваме — нареди Дънкан.

Останалите се надигнаха и се отправиха към вратата. Дънкан и Търкот бяха последни. Майк я застигна и я хвана за ръката.

— Знаеш ли, исках да те питам… — заговори той, но в този момент телефонът й иззвъня.

— Дънкан — произнесе тя в слушалката. Слуша напрегнато около минута, сетне затвори. — Извинявай, Майк, зовът на дълга. Лоши новини. Току-що са убили секретаря по отбраната. Вероятно от човек на Водачите.

— Божичко! — възкликна Търкот. — Но защо?

— Вероятно, за да попречат на президента да вземе решение за атака срещу Великденския остров. Работа на „Мисията“, естествено.

— Ето че попаднахме между два огъня — въздъхна Търкот. — „Мисията“ и Онези, които чакат ни притискат от две страни, за да не позволим да прекратят войната помежду им.

— Уговорена е телефонна среща на Националния съвет за сигурност, във връзка с убийството, ситуацията около „Уорфайтър“ и „Страцида“.

— Е, да, зовът на дълга — Търкот освободи ръката си от нейната. Тя прегърна куфарчето си и си придаде делови вид.

— Майк, иди се запознай с момчетата от специалните части, преди да отлетиш за Русия. Нека майор Куин ги снабди със сателитни телефони, да определи старши и да му съобщи пълномощията. Освен това да им отпуснат един скакалец за транспорт.

— Слушам, командире — засмя се Търкот. Тя понечи да се извърне към вратата, но той я спря.

— Лиза?

— Да?

— Пази се.

Той въздъхна, докато вратата се затваряше зад нея, сетне си наложи да се съсредоточи върху предстоящото. Малко по-късно, когато се изкачи в хангара, там вече го очакваха войниците от специалните части. Докато се приближаваше, насреща му застана нисък, набит мъж с капитански нашивки.

— Майк Търкот, аз съм Билъм — рапортува той. — Полковник Микел ми нареди да изпълнявам безпрекословно заповедите ви.

Без да губи време, Билъм представи останалите:

— Това е моят заместник, лейтенант Табор, старши сержант Болц, снайперисти — сержанти Тръски и Деди, свързочници — сержанти Преватил и Гарса, медици — сержанти Руни и Аскинс, сапьори и специалисти по диверсионна дейност — сержанти Метайер и Джонс. Група 055 готова за изпълнение на поставените задачи, сър.

Търкот долови едва забележимата ирония в гласа на Билъм. Можеше да си представи как изглеждат нещата от негова гледна точка — никой не би посрещнал с ентусиазъм едно толкова смътно и неопределено назначение. Микел със сигурност бе подбрал добре подготвени хора, но вероятно от различни поделения, за да избегне възможността от вражеско проникване, а това несъмнено се отразяваше на взаимодействието в групата.

Майк предаде инструкциите на Дънкан и ги насочи към майор Куин, за да получат подходяща екипировка. Когато се озърна, Яков беше застанал при скакалците и разговаряше с един от пилотите. Руснакът очевидно нямаше търпение да тръгнат колкото се може по-бързо.

— Някакви специални инструкции — попита Билъм, — или просто да сме готови за всичко?

Търкот сви рамене.

— Бих искал да съм по-конкретен, но сами разбирате, че в нашата работа може да се наложи да вършим какво ли не. Ако някой от нас ви потърси, смятайте, че положението е доста сериозно и се гответе за действия в пъкъла. Майор Куин ще ви въведе в обстановката. — Тъкмо когато понечи да тръгне към Яков, хрумна му друга мисъл. — Капитане, някой от хората ви бил ли е готвен за САПО?

На лицето на Билъм се изписа недоумение.

— Сър, специалните части не се готвят за подобни операции.

— Зная — кимна Търкот. — И все пак, в групата ви има ли човек, преминал обучение за САПО? — САПО означава: Стратегически атомни подривни операции. Войниците от тези групи се прехвърляха в тила на врага, съоръжени с преносими атомни устройства, които после трябваше да бъдат взривени. Необходимостта от тях бе отпаднала с появата на ракетите „Круз“. Само че в конкретния случай Търкот се съмняваше, че ще им позволят да използват подобна ракета.

Билъм кимна.

— Сержант Болц е служил в 7-ма САПО група, а аз бях записан в 10-та. Останалите са твърде млади, за да си спомнят подобно нещо.

Търкот посочи към асансьора.

— Когато се срещнете с майор Куин, вижте дали не може да ви осигури по една „бомба“.

Билъм се ококори.

— Имате ли право на подобни решения, сър?

— Ако нямах, нямаше да го казвам. Всъщност, аз самият вече съм ги използвал — отбеляза Търкот. — Искам да сте готови за всичко като истински скаути. За всеки случай.