Робърт Дохърти
Сфинксът (6)

5.

Зона 51

 

Дънкан подаде по няколко листа на всеки от присъстващите — Търкот, Яков, майор Куин и Лари Кинсейд.

— Това е последната статия, пратена от Кели преди да се спусне в недрата на вулкана Рано Као на Великденския остров и да попадне в клопката на стража-компютър. Искам да я прочетете и да я сравните с тази, която току-що ни изпрати.

Петимата седяха в заседателната зала на Куба — бетонния комплекс, разположен под Първи хангар, от който десетилетия наред „Меджик-12“ бе управлявал Зона 51. Чуваше се само тихото шумолене на кондиционирания и филтриран въздух, който се спускаше от вентилационните отвори високо в стената. От някогашния състав на „Меджик-12“ единствено майор Куин бе надживял промените. Той бе човекът, който познаваше най-добре вътрешното устройство на Зоната и на Куба, както тук наричаха Командно-контролния център. Целият подземен комплекс бе напълно изолиран от останалия свят и до него се стигаше единствено през асансьора в дъното на Първи хангар. Комплексът бе разположен върху масивни пружини, предназначени да амортизират ударната вълна дори при директно попадение с атомна бомба върху планината отгоре. Подобно на Центъра за противоракетна отбрана в планините Чайене в Колорадо, Кубът също бе построен по време на студената война, със средства, заделяни от така наречения черен, или свръхсекретен бюджет на правителството, за който не знаеше дори президентът.

В зенита на своята дейност „Меджик-12“ се занимаваше с изпитателни полети на скакалците, а една специална група с кодово название Найтскейп, към която в началото бе назначен и Търкот, отвличаше хора и ги пращаше в биологичната лаборатория в покрайнините на Дълси, Ню Мексико.

Сега обаче лабораторията в Дълси бе напълно разрушена при внезапна и неочаквана атака на „изтребителите фу“, а „Найтскейп“ бе разпуснат. Майор Куин бе преназначен на друга длъжност и помагаше на Дънкан в опитите й да узнае повече за пришълците и тяхната намеса в хода на човешката история.

Другият цивилен в залата, Лари Кинсейд, от три десетилетия работеше в Лабораторията за реактивни проучвания към НАСА. Той бе външен човек за Зона 51 и също като цялото човечество бе останал шокиран от разкритията за онова, което се е вършело в зоната. Лари бе нисък и възпълен, с лице, върху което бяха оставили отпечатък всички успешни и неуспешни космически мисии на НАСА. Тъкмо той пръв бе забелязал аирлианската база в Сидонийския регион на Марс, разположена в непосредствена близост до един тайнствен район, наричан Лицето. След последните новини за гибелта на „Атлантис“ Кинсейд имаше мрачен и умислен вид.

Всички прегледаха набързо разпечатката от съобщението, което бе пратила Кели Рейнолдс:

„Намирането на извънземния компютър, известен като «стража», скрит повече от пет хиляди години тук, на Великденския остров, беше едновременно най-значителното и най-разочароващото откритие в цялата човешка история. Значително, защото най-сетне разполагаме с недвусмислено доказателство, че човечеството не е само във вселената. Разочароващо, защото вече не можем да черпим от неизмеримите информационни запаси на този компютър. Подобно на хакери, които се промъкват в забранени за обикновения потребител места, ние можем да четем имената на файловете, но не разполагаме с необходимия код, за да отворим тези файлове и да се запознаем с тайните, които се крият вътре. Стражът затвори всякакъв достъп към себе си преди по-малко от четиридесет и осем часа, след като изпрати в неизвестна посока съобщение, смисъла на което дори не можем да гадаем.

И така, макар да се намираме само на ръка разстояние от истината за конструкцията на двигателите на скакалците и кораба-майка, на «изтребителите фу» и дори за строежа на самия страж, тази информация остава ревниво пазена в мозъка на извънземния компютър. Също и сведенията за това откъде точно са пристигнали странните същества, наричащи себе си аирлианци.

Все пак разполагаме с известни сведения за онези събития отпреди пет хиляди години, когато Аспасия — предводителят на пришълците — взел нелекото решение да изчисти всички следи от присъствието на неговите сънародници на Земята, за да я съхрани само и единствено за бъдещето на човечеството, както и да я запази от техните смъртни врагове, които аирлианците наричали кортади. Ала след като обявил решението си, Аспасия бил принуден да се сражава с бунтовници сред неговите хора, които не пожелали да следват примера му. В хода на последвалата битка бил разрушен цял един континент, познат от митовете като Атлантида, където тогава била разположена главната база на аирлианците.

Но отвъд тези неоспорими факти има още много въпроси, чакащи своя отговор.

Какво се е случило с Аспасия и другите аирлианци?

Кой е скрил аирлианската атомна бомба в галерията на Голямата египетска пирамида? Съществуват предположения, че тази пирамида е изпълнявала ролята на космически фар.

Какво точно се е случило с Атлантида и действително ли там е била разположена главната база на аирлианците? Какви страховити оръжия са били използвани за разрушението й?

И може би най-важният въпрос: за кого е предназначено съобщението, изпратено преди по-малко от четири дни от стража? И какво се съдържа в него?

И още нещо — как да включим отново извънземния компютър?“

— Повечето от тези сведения са остарели — отбеляза Търкот.

— Всички знаем добре къде е била изпратена тази статия — потвърди Лари Кинсейд. — Знаем къде е бил Аспасия; известно ни е, че сега е мъртъв, благодарение на Майк. — Той кимна лекичко на Търкот.

— Но сигурни ли сме, че онези горе са мъртви? — попита Търкот. — След онова, което сполетя космическия център Кенеди?

— Според нас „хищният нокът“ функционира на автоматичен режим — обясни Кинсейд. — Изглежда обаче не е в състояние да извършва маневри. Досега не е променял орбитата си.

— Автоматична програма, която е в състояние да притегли действащия „Уорфайтър“ и да го управлява, докато открие стрелба по хангара на Зона 51? — попита с нескрито съмнение в гласа Търкот. — Освен това да взриви „Атлантис“ малко преди старта?

Кинсейд повдигна рамене.

— Казвам ви само какви са нашите предположения.

— Да се върнем към това — Дънкан посочи статията.

— Знаем, че Аспасия е бил бунтовникът, лошият — намеси се майор Куин. — И че кортадите са нещо като полиция, предвождана от Артад.

— Но можем ли да бъдем уверени в правотата на тези така наречени „факти“? — попита Яков. — Разполагаме единствено с твърденията на покойния професор Нейбингър за онова, което е узнал от стража на кортадите в Циан Лин. Но стражът на Аспасия под Великденския остров му разкрил съвсем друга картина, на която отначало всички ние повярвахме, нали? Изглежда всеки от компютрите представя началството си във възможно най-благоприятна светлина и съответно очерня противника. Така е програмиран.

Търкот кимна уморено. Първо, надпреварата с „Меджик-12“ в опитите им да задействат двигателите на кораба-майка, сетне, заплахата от приближаващия се извънземен флот, после, борбата с Черната смърт — сякаш не се виждаше краят на тази надпревара с противник, който дори все още не се беше показал. Фактът, че членовете на „Мисията“ бяха напуснали Дяволския остров и сега се скитаха по света, подготвяйки се за следващия етап от битката, не му даваше покой, откакто се беше завърнал в Зона 51.

— Има нещо, което ме безпокои… — Куин се поколеба, сякаш не беше сигурен дали да им разкрива мислите си.

— Хайде, давай — подкани го Дънкан.

— Ами, покрай всички вълнения забравихме онова, от което се започна — включването на междузвездните двигатели на кораба-майка.

— Аз унищожих енергоизточника за двигателя — отговори Търкот. — Рубинената сфера, която открихме в Голямата цепнатина. Тъй че този проблем отпада.

— А корабът-майка бе повреден сериозно покрай унищожаването на флота на Аспасия — добави Дънкан. — Сега и той е там горе, извън наш контрол.

— Това, което всъщност ме безпокоеше — продължи мисълта си Куин, — бе, че щом кортадите са само едната страна в гражданската война на аирлианците, тогава коя е междузвездната заплаха, за която говореше стражът? Това бе единственият въпрос, по който и двамата стражи — на Аспасия и на Артад — бяха на едно и също мнение. Ако двигателите на кораба-майка бъдат включени, някъде из космоса дебне някой, който може да засече местонахождението му и да унищожи нашата планета.

— Сега вече знаем със сигурност — намеси се Лари Кинсейд, — че горе, сред звездите, съществува поне още една разумна раса. Какво пречи да има и други?

— Това, което ме безпокои, е дали са още там? — попита Куин.

— Аспасия и Артад са пристигнали преди десет хиляди години — отбеляза Търкот. — Какво ли е станало за времето на тяхното отсъствие?

Яков внезапно се размърда.

— Има една древна китайска поговорка, че враговете на моите врагове са мои приятели. Може би онези врагове на аирлианците ще бъдат наши съюзници?

Всички извърнаха глави, когато Лиза Дънкан почука по заседателната маса.

— Имаме по-важни въпроси за решаване. На Земята. Не можем да разчитаме на помощта на някаква хипотетична сила. — Тя извади още разпечатки и им ги раздаде. — Ето добавката към статията, вероятно също написана от Кели. Била е излъчена с помощта на сателитния предавател на острова и доставена по Интернет в електронните кутии на всички големи информационни центрове. Утре със сигурност ще бъде публикувана във всички вестници.

— И не можем да я спрем по никакъв начин? — попита Търкот.

— Свобода на печата — вдигна рамене Дънкан. — Право на всеки американец.

Яков изсумтя презрително, с което изрази недвусмислено мнението си по въпроса.

— Не можем да я спрем — потвърди Куин. — Освен ако не затворим всички интернет-доставчици. Мога да ви уверя, че „Меджик-12“ би постъпил точно по този начин, независимо от правните и моралните предпоставки.

Търкот вече четеше статията:

„Аирлианците не възнамеряват да ни сторят зло. Те само се защитават. От хиляди години живеят сред нас в мир. Пазили са ни от външни сили, готови да разрушат нашата планета. Единствено неумелата намеса на «Меджик-12» и на хората от Зона 51 доведе до скорошните сблъсъци.

Аз разговарях лично с аирлианците, които живеят в базата на Марс, и се уверих в правотата на твърденията им. Сега те са в безизходица, но не ни се сърдят за това.

Последните събития в Южна Америка бяха резултат от тайни експерименти с биологично оръжие на НАТО.

Аирлианците все още могат да ни помогнат, но за целта не бива да им пречим. В замяна те обещават да избягват всякакви действия, които могат да предизвикат негативни последици.“

— Божичко, и ние тук говорим за пропаганда — възкликна майор Куин. — Ако повярваме на това, Черната смърт е наше дело!

— Не го е написала Кели — възрази Дънкан. — Според мен тя отдавна не съществува. Точно по тази причина поисках първо да прочетете предишната статия. Тази е дело на стража-компютър под Великденския остров.

— Друго е по-важно — прекъсна я Търкот. — Защо му е на стража да праща подобно съобщение?

— А ти защо си толкова сигурен, че стражът от Великденския остров играе на страната на лошите? — попита го Яков.

— Заради онова, което откри Нейбингър в Циан Лин.

— И което може да е същата опашата лъжа — контрира Яков.

Търкот размаха статията.

— А какво, на това ли да вярваме? „Мисията“ предизвика Черната смърт. Нали точно ти разговаря на Дяволския остров с генерал Хемщад?

— Аз мисля… — Дънкан бе прекъсната от бръмченето на сателитния телефон. Тя го извади. — Дънкан на телефона. — Докато слушаше, лицето й се опъна. После се обърна към Куин. — Можем ли да прехвърлим разговора на вътрешната уредба?

Майорът кимна, извади кабел от чекмеджето и го свърза с телефона. Докато работеше, Търкот я попита беззвучно: „Кой е?“

— Онези, които чакат — отвърна Дънкан. — Обажда се Лексина.

— Свързах те — докладва Куин.

— Слушаме ви — обяви Дънкан.

Гласът, който отекна в залата, бе нисък, дрезгав и безполов.

— Чакахме доста време, но търпението ни се изчерпва. Нужен ни е ключът.

— Ключът към долното ниво на Циан Лин ли? — попита Дънкан.

— Стига сте ни разигравали — тросна се Лексина. — Като унищожих хангара, където държахте телата на нашите другари, ви дадох нагледен пример за съвсем малка част от нашите възможности. Сега вече държа под контрол не само „хищния нокът“, но и вашата сонда. Ако не ми предадете ключа, ще стане по-лошо.

— Там загинаха доста невинни — произнесе бавно Дънкан.

— И ще загинат още, ако продължавате да упорствате.

— Вие ли унищожихте „Колумбия“, когато се приближаваше към „хищния нокът“?

— Не. Реагира автоматичната защитна система на кораба. Но сега аз го държа под контрол. Контролирам и вашия спътник чрез „нокътя“. Предупреждавам ви. Веднъж вече не ме послушахте. Предайте ни ключа.

— И защо трябва… — понечи да отвърна Дънкан, но Лексина я прекъсна с нетърпящ възражение тон.

— Дайте ни ключа или ще изпепелим цялата ви страна до основи.

Кинсейд поклати глава.

— „Уорфайтър“ не разполага с подобен капацитет от оръжия.

— Дайте ни ключа или страната ви ще бъде изпепелена — повтори заканително Лексина. — Имате четиридесет и осем часа. Ако дотогава не получим ключа, свършено е със Съединените щати.

— О, стига — махна с ръка Дънкан. — Кой ще ви повярва?

— Руснакът с вас ли е? — попита Лексина. — Агентът от Четвърти отдел.

— Тук съм — обади се Яков.

— Разкажете им за „Стратегическая звезда“ — нареди Лексина. — До четиридесет и осем часа ключът да е у нас, инак ще загинат двеста и шестдесет милиона, а страната ви ще се превърне в пустиня.