Метаданни
Данни
- Серия
- Зона 51 (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Sphinx, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 44 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ИК „Бард“, 2000
ISBN: 954-585-085-X
История
- — Добавяне
- — Корекция на правописни грешки
27.
Платото Гиза
40 минути до разрушението
На около четиридесет стъпки пред тях коридорът се разширяваше. Дънкан ускори крачка. Муалама и Каджи я следваха. Помещението, в което се озоваха, беше разположено точно в центъра на Сфинкса. Таванът беше висок шест метра, също толкова бе разстоянието между срещуположните стени. Отсрещната стена бе на девет метра.
В средата на стаята, върху четири стълба с височина три метра, бяха поставени четири хоризонтални пръчки. На върха на всеки от стълбовете имаше по едно точно копие на главата върху жезъла — лицата на четирите глави бяха обърнати към входа, а рубинените им очи блещукаха зловещо. Върху пръчките бе окачена плътна, бяла завеса, която скриваше напълно онова, което бе поставено вътре.
Дънкан се огледа. До стената вляво от нея имаше няколко сандъка, които изглежда бяха пълни с дрехи.
Тя направи няколко крачки към средата на стаята, но спря, когато забеляза, че четирите глави върху стълбовете се извъртат бавно и я следват.
— Някой ще ми каже ли какво става?
— Ах… — поклати глава Муалама, който също бе забелязал движението на главите. — В една легенда се казва, че кивотът бил скрит под покривало — също като това тук. Само жреците имали право да го виждат, всеки друг щял да бъде погълнат от божествен огън. Разказва се още, че когато кивотът бил в Израел, Надав и Авиуд, двама от четиримата синове на върховния жрец Аарон, повдигнали покривалото и мигом загинали от изгарящия му огън.[1] Но дори когато се спазвал необходимият ритуал, случвало се понякога кивотът да отдели искри, които също имали смъртоносно действие върху носачите.
— Чак сега ли се сети да ми го кажеш? — попита Дънкан и неволно отстъпи назад.
— Това е само една от многото легенди — повдигна рамене Муалама. — Откъде да знам кое е важно и кое — не?
— Е, тази за всеизгарящия огън сигурно е важна. — Дънкан не откъсваше поглед от главите. Отново гледаха към входа, където сега стояха и тримата. — Ти си знаел за това, нали? — подхвърли тя на Каджи. — Но щеше да ме оставиш да се приближа и… — тя млъкна. Не знаеше какво може да последва. — Сега какво ще правим?
Муалама посочи сандъците с дрехи.
— Това там навярно са ритуалните одежди на онези, които са се грижели за кивота.
Дънкан приближи сандъците. Муалама я последва, а Каджи остана на входа. Имаше замислен вид, сякаш се вслушваше в някакъв вътрешен глас.
— Колко време ни остава? — попита го Дънкан.
— Десетина минути, не повече — отвърна Каджи.
— Не можем ли да затворим Сфинкса отвътре?
— Вратата ще се затвори само когато извадим скиптъра.
Дънкан се обърна към Муалама.
— Да знаеш нещо за тези дрехи? Ако ги сложим, ще можем ли да влезем зад покривалото?
Муалама кимна.
— По времето, когато старозаветният кивот се намирал в йерусалимския храм, върховният жрец носел бяла ленена мантия — също като тази. — Той повдигна една наметка и се опита да си я сложи. Оказа се твърде тясна за едрото му тяло. — Ти я наметни — професорът подаде мантията на Дънкан.
Дънкан пое неохотно дрехата и пъхна глава в отвора.
— Върху нея се слагал меир. Ето това — Муалама извади от сандъка синя риза без ръкави, украсена със златисти ресни. — А най-отгоре се поставял ефодът. — Той вдигна едно разноцветно палто. Дънкан го пое, но едва не го изпусна.
— Защо е толкова тежко?
— Заради вплетените метални нишки. Те придават различните оттенъци. — Муалама избра два камъка от горния рафт на сандъка. — С тези се закопчава на раменете. Върху камъните са изписани имената на дванадесетте синове на библейския Яков. Както сама можеш да видиш — по шест имена на всеки от камъните. Според легендата те дават на приносителя им пророчески дар.
— Искам само да видя какво има зад завесата — промърмори Дънкан. Колкото и странно да бе, тя почувства някаква промяна в мига, когато Муалама закопча палтото на раменете й. Едва доловим сърбеж, като от слаб електричен ток, премина по кожата й.
— И сега последният детайл. — Муалама държеше масивен нагръдник от вълнени и златни нишки, в който бяха монтирани десетина едри скъпоценни камъни. Когато го нагласи на раменете й, предната част на нагръдника пасна съвсем точно в нарочно оставената изрезка на ефода. Беше толкова тежък, че Дънкан се приведе напред, преди да успее да запази равновесие.
Каджи се беше озовал до тях. Тя се стресна, когато чу гласа му отблизо.
— Това е есен — произнесе той, сочейки нагръдника. — Символ на праведните и пророците. Приносителят му трябва да е човек с чисто сърце и душа, инак няма да го опази. — Каджи протегна жилестите си ръце и внимателно го нагласи. Когато докосна двата дълбоки джоба отстрани на нагръдника той обясни: — Сега са празни. Вътре се поставяли урим и тумин.
— Поставяли се — повтори объркано Дънкан. — И къде са сега? Всъщност, какво представляват?
— Не зная къде са — отвърна Каджи. — Чрез тях пророкът разговаря с Господ.
— Страхотно — въздъхна Дънкан. — Да липсват други важни части?
— Това. — Каджи повдигна една корона, изработена от три пръстена, поставени един върху друг. — Всеки от пръстените олицетворява по две неща. Така в короната са представени трите свята на съществуването — земя, рай и ад и трите форми на човешкото развитие — духовна, интелектуална и физическа.
— Какво общо има всичко това с аирлианците? — попита Дънкан, като наведе глава и позволи на Каджи да й постави короната. При други обстоятелства сигурно щеше да й стане смешно от този маскарад.
— Това е начинът, по който древните са третирали нещата, които не разбират — обясни Каджи. — Вече си готова да видиш кивота. Ако си чиста душевно, ще оцелееш. Ако ли пък не… — той не довърши изречението, чийто край се подразбираше.
— А как стои въпросът с урим и тумин? — попита Дънкан, докато доближаваше завесата. — Ще се справя ли без тях?
— Не зная — отвърна Каджи.
— Страхотно — повтори Дънкан.
В полет
35 минути до разрушението
Долу синееше равната повърхност на Средиземно море. Търкот извади сателитния телефон и набра номера на Лексина.
— Ключът е у мен — произнесе веднага щом отсреща се чу глас.
Последва кратка пауза, преди Лексина да отговори.
— Къде се намираш?
— Къде искаш да бъде предаден ключът? — отвърна с въпрос Търкот.
— Нямаш толкова време. Още не съм отменила заплахата си.
— В такъв случай кажи ми къде да го донеса.
— Четиридесет и два градуса северна ширина, сто и пет градуса източна дължина.
— В замяна на ключа искам Че Лу и хората й — произнесе Търкот, докато Билъм търсеше координатите в атласа.
— Не си в позиция да поставяш условия.
— Нито ти — да ми отказваш — отвърна с твърд глас Търкот.
— Няма значение. Ще си получиш старата госпожа. Не забравяй — часовникът не е спрял.
Връзката беше прекъсната и Търкот погледна мястото, върху което Билъм бе поставил пръст. Беше някъде в монголската част на пустинята Гоби, далеч от всякакви населени места и пътища.
— Карай натам — извика той на пилота.
Великденският остров
30 минути до разрушението
Кели Рейнолдс обитаваше някакъв нематериален свят на физическа стаза и изключително висока умствена активност. Почти не усещаше тялото си, притиснато към златистата повърхност на стража-компютър и обгърнато с неговото сияещо поле. По тайно подадена от нея команда металната сонда се бе отделила от главата й, отнасяйки със себе си милионите наномашини, но телепатичната й връзка със стража не беше прекъсната. Тя все още получаваше разпокъсани картини от миналото — от времето на изсичането на моаи и на грандиозните строежи на платото Гиза, а дори понякога и от текущите събития — като трагичната участ на самолетоносача „Вашингтон“ и неговия екипаж.
Докато опипваше внимателно, стараейки се да остане незабелязана, Кели се бе натъкнала на нещо необичайно интригуващо — масивен поток за информация към и от стража, нещо като широка и бърза магистрала сред множеството второстепенни пътища, която обаче бе напълно лишена от трафик. Началото й беше в ядрото на „мозъка“, но когато опита да я проследи, Кели стигна до внезапен и неочакван завършек. До място, където магистралата сякаш е била прекъсната.
Не й трябваше много време, за да се досети коя е крайната точка на магистралата и защо вече не функционира. Стражът от Великденския остров беше изключително сложна машина, далеч по-мощна и самоосъзнаваща се от който и да било човешки компютър, но Кели знаеше, че някога той е бил само част от по-обширна система. „Виждаше“ я така, както някога я бе виждал и стражът — мрежа от компютри, обхващаща Земята и включваща компютъра в Сидонийския регион на Марс, този на борда на кораба-майка и още няколко на места, които не съумя да разпознае. Всички свръхбързи информационни потоци на Земята водели към един централен компютър — този, който се намирал на континента Атлантида. В началото Кели си помисли, че магистралата е била прекъсната по времето, когато е бил унищожен централният компютър — при потопяването на континента от кораба-майка. Но в съхранената информация се казваше друго. Прекъсването на магистралата бе станало след унищожаването на Атлантида и разделянето на аирлианците на две враждуващи фракции.
Това означаваше, че централният компютър е бил преместен от Атлантида преди потапянето на континента. Но машината вече не функционираше, тъй като ядрото й беше демонтирано. Тя „видя“ момента на демонтажа, извършен от двама аирлианци, и веднага след това картината угасна — това беше и моментът, в който бе прекъсната информационната магистрала между централния компютър и стража от Великденския остров. Както и с всички останали компютри на Земята.
Кели си даваше сметка, че Дънкан и Търкот трябва да бъдат известени за съществуването на централния компютър и на ядрото. Тя насочи отново вниманието си към връзката на стража с външния свят и внимателно подаде едно съвсем незабележимо съобщение.
Циан Лин
28 минути до разрушението
Веднага щом получи разпореждане от Лексина, Елек нареди на Че Лу и Ло Фа да се качат в металния дракон. Вътрешността беше елегантна, имаше централна седалка с черна сфера и екран пред нея и още няколко седалки, наредени отзад в полукръг.
— За какво ли служи това нещо? — попита Ло Фа, докато Елек се настаняваше.
— За унищожение. Построили са го по време на една много древна война — отвърна Елек и положи длани върху сферата. Че Лу наблюдаваше екрана и забеляза, че се издигат над земята, макар в кабината да не се чувстваше никакво движение.
— Между Ши Хуанчжоу и императрицата на Юга?
Елек повдигна рамене.
— Това е според вашата легенда. Имало е много сражения между Водачите и Онези, които чакат, в които са участвали и хора. И скоро пак ще има. — Драконът беше достигнал срутената част на тунела, който водеше към повърхността. Елек притисна един участък от сферата и от разтворената паст на чудовището бликна ослепителен червеникав сноп. Лъчът удари барикадата от скални отломъци и я взриви, пробивайки отвор, през който се виждаше синьото небе.
— Само че тази война ще е различна — произнесе Че Лу и си спечели намръщен поглед от Елек, който вече маневрираше с машината в тесния тунел.
— Да — заяви той. — Тази ще е последната. Повече никакви примирия. Време е да приключваме.
Платото Гиза
25 минути до разрушението
Не без усилие на волята Дънкан пристъпваше към платнената завеса. Главите с рубинените очи следяха всяка нейна стъпка.
Внезапно от очите на предната дясна глава бликна сноп светлина, която се плъзна по пода пред краката й, изкачи се по тялото й и спря за няколко секунди върху положения на гърдите й есен, сетне докосна за кратко короната и изчезна. Тя замръзна, в очакване да се случи още нещо, но изглежда това бе всичко.
Дънкан протегна ръка и докосна завесата. След това коленичи, повдигна единия й край и пристъпи вътре.