Мики Спилейн
Отмъщението е мое (13)

Глава 13

Снегът, който отчаяно се опитваше да блокира движенията ми, вече не беше нещо, с което трябваше да се боря. Облегнах се на седалката в колата, отпуснах се напълно и запалих първата приятна цигара от много време насам. Всмуквах дима дълбоко в белите си дробове и го издухвах неохотно. Дори димът изглеждаше приятно, когато се изнизваше през отворения прозорец в нощта.

Всичко изглеждаше толкова бяло, макар да скриваше много мръсотия. Природата правеше всичко възможно, за да се скрие. Карах бавно и внимателно, застанал в дългата редица от коли. Когато включих радиото, чух, че името ми се споменава по полицейските честоти, и завъртях копчето, докато намерих малко среднощна музика.

Когато пристигнах на местоназначението си, вкарах на заден между две коли и дори си дадох труда да заключа вратата като всеки добър гражданин, който се прибира вкъщи и се кани да прекара остатъка от нощта в леглото. В жилищната кооперация все още светеха няколко прозореца, но не можех да кажа дали те бяха на апартамента, който ми бе нужен.

Дръпнах за последен път от цигарата и я хвърлих в пепелника. Тя полежа малко, проблясквайки в тъмнината, след това угасна. Влязох в предверието и натиснах звънеца. Зумерът запя, вратата се отвори и аз прекрачих прага.

Защо да бързам? Времето бе загубило значението си за мен. Краката ми вземаха всяко стъпало внимателно, едно по едно, и ме изкачваха нагоре. Тръгнах право по коридора към вратата, която ме чакаше отворена и казах:

— Здравей, Джун.

Не чаках за отговор. Промуших се покрай нея и влязох вътре. Минах през стаята и издърпах креслата в центъра. Отидох в спалнята и отворих вратата на дрешника. Влязох в банята и смъкнах завесата на душа. Нахълтах в кухнята и претърсих килера.

Ръцете ми бяха готови да хващат и късат, краката — да ритат, а револверът ми — да стреля. Но в апартамента нямаше никой. Огънят тръгна от петите ми, погълна тялото ми и започна да изгаря мозъка ми. Всяка болка, която бях пренебрегвал до този момент, породи още по-големи болки, които разкъсваха като със зъби плътта ми. Хванах се за ръба на вратата и се обърнах, за да я погледна с цялата тази болка и омраза, изписани на лицето ми.

В гласа ми се прокрадваха нотките на смъртта.

— Къде е той, Джун?

Обидата в очите й бе повече от красноречива. Тя стоеше изправена в халата си с дълги ръкави, ръцете й притискаха гърлото й, сякаш за да се защити от яростта, която се излъчваше от мен.

— Майк…

Това беше всичко, което можа да каже. Гърдите й се повдигаха под халата, когато задържаше дъха си.

— Къде е той, Джун?

Люгерът сега беше в ръката ми. Палецът ми намери езичето и го издърпа назад.

Устните й, нейните великолепни устни се разкривиха и тя отстъпи крачка назад. Една крачка, след това още една, докато не се озова в центъра на всекидневната.

— Ти го криеш, Джун. Той е дошъл тук. Това е единственото място, където това шантаво копеле може да дойде. Къде е?

Много бавно тя притвори очи и поклати глава.

— О, Майк, моля те… Какво са направили с теб? Майк…

— Намерих Кони. Беше в архива на агенцията. Мъртва. Открих, че папките с документацията са изчезнали. Клайд е имал достатъчно време, за да намери и изнесе тези папки, след като е убил Кони. Намерих и нещо друго, същото, което и тя е намерила. Част от указанието за транспортирането на телевизор. Това е телевизорът, който е трябвало да бъде доставен на Джийн Тротър. Ти обаче си знаела, че тя няма да има нужда от него и затова си го сложила в склада, докато намериш подходящо време, за да се отървеш от него. Била си единственият човек, който е знаел, че той е там… до тази нощ. Клайд го е намерил и го е измъкнал навън, за да не могат да те заподозрят в нищо, така ли?

Очите й се разтвориха широко, очи, които казваха, че това не беше вярно, дори и най-малката част от него.

— Къде е той, Джун?

Вдигнах револвера си и го насочих право в средата на тези смеещи се млади гърди под халата.

— Тук няма никой, Майк. Вече се убеди сам в това. Моля те…

— Седем души са мъртви, Джун. Седем. Ти имаш пръст в цялата тази схема. Прекрасна схема е наистина, но е съшита с бели конци и може да се разпадне още преди да си я погледнал. Не си играй с мен, Джун. Знам защо са били убити и как са били убити. Именно опитите ми да установя кой ги е убил ме принудиха да се въртя в кръг. Вашата съвършена система за шантаж не можеше да остане незасегната. Само един от тези седем човека щеше да умре, ако аз не се бях оказал в стаята заедно с Уилър онази нощ. Кой е можел да предполага, че ще направя всичко възможно, за да унищожа системата ви.

Тя ме наблюдаваше, без да сваля ръце от гърлото си. Поклати глава и каза:

— Не, Майк, не!

Колената й започнаха да треперят и тя се опита да запази равновесие. Беше й дошло прекалено много. Джун протегна ръка, за да се успокои, напипа края на креслото и бавно, дори грациозно, седна на ръба му, прехапала долната си устна със зъби.

Аз кимнах „Да, Джун, да!“. Револверът в ръката ми бе готов за стрелба. Омразата, която се бе насъбрала в мен, бушуваше в гърдите ми и се готвеше да изригне като вулканична лава.

— Първоначално мислех, че Антон е в основата на цялата схема. След това открих, че той е изпращал снимките на Клайд. Бауъри Ин е великолепно място за подбор на момичета. Било е създадено специално за това. Клайд е привлякъл момичетата, а момичетата са привличали клиентите. Кой е посочил на момичетата това място, Джун? Кой го е превърнал в най-желаното и модно заведение за безделниците от града, където Клайд е можел да печели от игралните си маси и да подсигури бизнеса си с фотоси, които са му давали най-стабилното прикритие в света? Ти ли направи това, Джун? На времето Клайд е имал работа с теб и сега е решил, че това е добър начин да остане в бизнеса. Клайд ли беше този, който видя възможностите за шантажиране на големите босове, или ти? Едно е сигурно — това не е бил Антон. Този мухльо има бръмбари в главата си. Но е сътрудничел, нали? Сътрудничел е, защото е видял лесен начин да се сдобие с всички тези скъпи платна, които украсяват апартамента му.

Очите й бяха помътнели, сякаш животът си бе отишъл от тях. Наведе глава и захълца, като прикриваше с една ръка лицето си.

Думите ми излитаха като куршуми.

— Именно така е било. Системата е работила известно бреме без засечки. Клайд е получил необходимите му протекции и ги е използвал за всичко, което е сметнал за нужно. Но ти, Джун… ти си пожелала да продължите с изнудването. Парите са нещо, което лесно се харесва. Ти си била мозъкът на цялата група… мислещият мозък. Клайд е бил силната ръка, имал е на разположение цяла армия от корави момчета.

Спрях и я оставих да си издуха носа. Чаках цяла минута.

— Джун!…

Тя повдигна бавно глава. Очите й бяха зачервени, тушът по миглите й се бе размазал и потекъл по страните й.

— Майк… не можеш ли…

— Кой ги уби, Джун? Къде е той?

Ръцете й паднаха в скута й и се скръстиха в отчаяние. Вдигнах револвера.

— Джун! — Очите й гледаха право в мен. — Ще те застрелям, Джун, след това ще изляза и ще го намеря сам. Ще те прострелям там, където боли най-много, и ти няма да умреш бързо… ако не ми кажеш. Трябва само да ми кажеш къде мога да го намеря и ще му дам възможност да използва ръцете си, както се бе опитал вече и както е постъпил с някои от останалите. Къде е той, Джун?

Тя не каза нищо.

Щях да я убия, бог ми е свидетел! Ако не я убиех, тя щеше да се измъкне и да се отърве от мен, защото аз бях единственият, който знаеше какво точно е станало. Срещу нея нямаше нито едно доказателство, което можеше да бъде използвано в съда, и аз го знаех. Но не можех да я убия… Тя беше вътре в играта. Цялата схема бе нейно дело и тя беше толкова виновна, колкото и убиецът!

Револверът в ръката ми потрепера и аз го хванах здраво за ръкохватката, за да го изправя. На лицето ми бе изписана безпомощност, чувствах го. Тя също. Отровата, наречена омраза, се изливаше от душата ми и разкривяваше лицето ми. Очите ми бяха като горещи дупки в главата и цялото ми тяло се люлееше под въздействието на унищожаващата сила, която ме теглеше към нея.

Насочих револвера към главата й, взех я на мерник и казах:

— О, боже, не мога! — Светлината в косите й образуваше блестящ ореол, който връщаше живите към живот, и аз отново виждах лицето на Шарлота вместо нейното.

За момент полудях. Обхвана ме чиста, опустошителна ярост. Главата ми се превърна в кънтящ дом на диви гласове, които се смееха и крещяха да продължа. Когато лудостта ми премина, се бях задъхал като куче и жадно поемах въздух на къси, спазматични глътки.

— Мислех, че мога да го направя. Мислех, че мога да те убия, Джун. Не мога. Някога в живота ми имаше друга жена. Ти ми напомняш за нея. Вече на няколко пъти забеляза омразата на лицето ми… Мразех нея. Обичах я и я убих. Застрелях я в стомаха. Да, Джун… Не съм мислил, че ще ми е толкова трудно да убия друга жена, но това е така. Няма да умреш тази нощ. Ще те закарам в полицията и ще правиш това, което ти казвам. Седиш и се смееш. Мислиш, че ще се отървеш. Обещавам ти, че ще направя всичко, за да се провалиш.

Тя стана от креслото.

След това адът се отприщи. Тя ме хвана за ръката и заби юмрук в носа ми. Отхвърчах назад. Нямаше време да вдигна ръце и се натресох в стената. Напълно зашеметен. Дяволът ме бе хванал за шията и едно коляно намери слабините ми. Изкрещях и удвоих сили, за да разчупя хватката на врата си. Нещо ми подсказа да изхвърля крак нагоре и в следващия момент тя се оказа върху мен, опитвайки се да издере очите ми с нокти.

Отместих глава и усетих, че кожата се смъква от лицето ми. Свих юмрук и го изпратих в носа й. В устата й потече кръв и тя изпищя. Опита се да стане, като удряше, риташе и се извиваше, за да се освободи, но аз я държах и пресовах лицето й с юмрук, докато тя не се изтърколи от мен.

Обаче не се отказа от борбата. Стаята кънтеше от животински викове, а ръката ми бе извита отзад в мъртва хватка с такава сила, че петите ми се бяха отлепили от пода. В гърба ми се заби коляно и започна да си пробива път към гърдите ми. Спаси ме единствено яростта ми. Тя потече във вените ми и ми даде сили за едно огромно, последно усилие, което ме освободи от желязната хватка, и Джун се оказа пред мен. Опита се още веднъж да мине отзад, но аз подскочих, за да я посрещна и я хванах за дрехите, за да я задържа близо до себе си.

Тя се изви мощно, раздаде се силен звук на разкъсваща се тъкан и халатът й остана в ръцете ми. Джун се впусна през стаята чисто гола, с изключение на обувките с високи токове и найлоновите чорапи. Тя протегна ръка през масата, за да отвори чекмеджето, и го отвори достатъчно, за да видя блестящия метал на револвера, който се опитваше да измъкне оттам.

Но моят се оказа по-бързо в ръката ми и аз казах дрезгаво:

— Стой спокойно, Джун!

Тя замръзна на място, нито едно мускулче не помръдваше на това прекрасно тяло. Ръцете й все още се намираха на чекмеджето, само на няколко инча от оръжието. Нямаше нужда да й се напомня, че не трябва да го пипа.

Оставих я да стои в тази поза, в тази смешна и срамна поза, докато вдигах телефона от вилката на стената. Трябваше да се уверя в едно нещо. Обадих се в Справки, дадох адреса на Клайд и получих номера на телефона му. Трябваше да приложа доста усилия, за да убедя полицая отсреща да даде слушалката на Велда. Зададох й само един въпрос и тя отговори веднага. Каза, че Клайд е бил намерен мъртъв в мазето. Моят приятел, шведът, го е халосал неизвестно защо с ръжена, когато той опитвал да се измъкне навън. Клайд не беше ходил в офиса! Тя продължаваше да задава въпроси, когато затворих телефона.

Сега всичко бе свършило. Бях открил защо, бях открил как, сега знаех и кой. Мъртвите можеха да бъдат мъртви завинаги. Сега отмъщението беше мое.

— Обърни се, Джун! — казах аз.

Един балетмайстор едва ли щеше да го направи по-изящно. Джун балансираше на върха на обувките си и ме гледаше право в зениците, всички дяволи от ада сякаш надничаха през очите й. Желанието за убийство бе толкова могъща сила, че можех да го усетя от другия край на стаята. Юнона, царицата на всички богини, стоеше гола пред мен и кожата й блестеше на светлината.

Утре щях да си получа разрешителното от окръжния прокурор заедно с извиненията му. Утре Ед Купьр щеше да направи големия си удар. Но това щеше да бъде утре, а сега все още беше нощта на моето отмъщение.

Погледнах през Олимп и се втренчих в Джун.

— Трябваше да се сетя за това, Джун. Идваше ми на ум всеки път, когато обръщаше тези големи прекрасни очи към мен. Знаех го винаги, когато предлагаше някоя от малките си любовни игри, а след това изтръпваше от страх, защото не смееше да ги продължиш. По дяволите, знаех го през цялото време, но не можех да повярвам. Как можах да допусна това да се случи точно с мен, с мъж, който обича жените и който познава всичките им хитрини? Съгласен съм, вие с Клайд сте имали бизнесменско споразумение. Но кой кого е издържал, Джун? Ти ли си причината, поради която Велда възбуди толкова много Клайд? Господи, какъв задник съм! Трябваше да се сетя още в деня, когато ме заведе на вечеря в онова проклето заведение. Там имаше една лесбийка, която те последва в дамската тоалетна. Бих могъл да се обзаложа, че сигурно се е ритнала отзад, когато е разбрала, че ти не си по-добра от нея. Това беше роля, която те устройваше съвършено. Толкова добре я играеше, че тези, които знаеха за нея, не смееха да говорят. Аз, Майк Хамър, знам за нея и ще говоря. Ще кажа, че си убила Честър Уилър, защото е побеснял от яд, че някакво момиче го е прецакало, и е решил да го изобличи, убила си Рейни, защото те е лишил от някакви мръсни мангизи, убила си Джийн Тротър, защото е знаела истината, както и Марион Лестър. Не можеше да търпиш някой да те изнудва, защото случайно е научил истината. След това Кони умря, защото стигна до истината, когато намери онзи телевизор в склада на агенцията и разбра, че никога не си го доставяла на Джийн Тротър просто защото тя е била толкова омъжена, колкото и ти. Да, ще разкажа всичко, но преди това ще направя нещо друго.

Пуснах люгера на пода.

Тя още не можеше да се оправи от потресението и пропусна шанса си. Люгерът бе отново в ръката ми, преди тя да е успяла да сграбчи патлака от чекмеджето. Бях забравил всичките си ограничения относно стрелбата по жени. Засмях се през кръвта на устните си и вдигнах люгера, когато Джун се извъртя с очи, изригващи такава омраза, каквато никога не бях виждал. Револверът подскачаше в ръката ми и плюеше мръсните малки куршуми, които размазваха убиеца по стената на периоди, които се превърнаха в кома, когато кръвта започна да изтича от дупките. Джун живя до последния куршум, който разкъсваше плът и вътрешности, след това умря с тези пълни, червени устни, разтворени в озъбената гримаса на страданието и страшното знание за смъртта.

Живя достатъчно дълго, за да ме чуе как казвам, че тя бе единственият човек, който можеше да бъде убиецът, единственият, който винаги разполагаше с повече време. Единственият, който имаше шанса да превърне самоличността си в нещо ужасяващо неустановено. Единственият, който можеше да стреля по мен на Бродуей, защото ме бе проследила от мига, в който напуснах къщата й. Тя беше този, който стоеше зад всички тези убийства, защото имаше съвършено основание за тях, както и Клайд, но Клайд не беше убивал никого. И утре това щеше да бъде доказан факт и някои хора щяха да се побъркат при вида на това как изглеждаше в действителност, с късата си коса, вчесана назад и с линия от едната страна.

Джун умря, чувайки всичко това, и аз се засмях още веднъж, когато пристъпих към безформената маса, през всички надуваеми гумени играчки, които се бяха свлекли на пода заедно с халата й, през всички неизбежните илюзии, с които тя толкова умело прикриваше здравите си мускули. Беше ми забавно. Много забавно. Дори по-забавно, отколкото си мислех, че може да бъде. Изплюх се върху калта, която беше Джун, царицата на боговете и богините, и разбрах защо винаги когато погледнех към нея, изпитвах някакво притеснение, което всъщност си беше отвращение.

Истинската Юнона е била богиня на женствеността, богиня на… всъщност вие знаете на какво. А Джун…

ДЖУН БЕШЕ МЪЖ!!!