Мики Спилейн
Отмъщението е мое (7)

Глава 7

Пат пристигна след половин час. Влезе в офиса, започна да изтръсква снега от обувките си и да върти глава като северен елен. Когато свали палтото и шапката си, той хвърли куфарчето си на бюрото и издърпа един стол.

— Какво си се размечтал, Майк?

— От снега е. Винаги става така. Как вървяха нещата днес?

— Добре — отговори Пат. — Направо превъзходно. Окръжният прокурор си даде труда да ми напомни да не си пъхам носа където не ми е работата. Ако някога го изхвърлят от службата му, ще му сцепя хобота. — Сигурно прочете удивлението, което се бе изписало на лицето ми. — Добре де, добре. Знам, че не е в моя стил. Казвай какво има при теб. Уморих се от тези Тъпи бюрократи. На теб ти беше много лесно, преди да ти прибера разрешителното, дори не можеш да предположиш колко.

— Ще си го върна обратно.

— Може би. Но първо трябва да превърнем самоубийството в убийство.

— Днес без малко щеше да получиш възможност да разследваш още едно убийство, приятел.

Той спря по средата на някакво мъдро изречение и каза:

— Този път кой?

— Аз.

— Ти!

— Да, именно аз. И то на улицата, в най-голямата тарапана. Някой се опита да ме пречука с пистолет със заглушител. Улучиха само две витрини.

— Проклет да съм! Позвъниха ни по повод на една от тези витрини, тази на Трийсет и трета. Ако куршумът не бе пробил дупка във витрината зад стъклото и не беше намерен там, където трябваше да се очаква, че е, всичко можеше да мине за случаен инцидент. Къде беше другият опит?

Разказах му всичко и той отново се прокле. Посегна към телефона и звънна в главното управление, за да им нареди да проверят и тази витрина за следи от куршум. Когато сложи слушалката на вилката, го попитах:

— Какво ли ще направи окръжният прокурор, когато чуе за това?

— Престани да се халосваш. Няма да чуе нищо. Известна ти е репутацията, която имаш… онова умно копеле ще твърди, че някой от твоите приятели ти е пратил поздравителна картичка по случай празниците.

— Много е рано за това.

— Тогава ще се опита да ти предяви някое измислено обвинение и ще раздуха истерия във вестниците. Да върви по дяволите!

— Не говориш като добро ченге, приятелю. Лицето на Пат помръкна и той се наведе напред, оголил зъби почти до венците.

— Сега добрите ченгета не са в състояние да хванат убиеца. Писна ми, Майк. И двамата сме на мушката, а положението може да стане още по-напечено и това хич не ми харесва. Може би започвам да поумнявам. Малко благоприятни отзиви във вестниците няма да навредят и ако окръжният прокурор се опита да ми подреже опашката, ще имам по-добра опорна точка, когато ще трябва да го замеря с нещо.

Разсмях се. Боже господи, как само се разсмях! От десет години му пеех тази песен и едва сега той бе започнал да научава думите.

Ставаше по-забавно, отколкото в началото.

— Какво ще ми кажеш за Рейни? — попитах го аз. — Намери ли го?

— Намерих го.

— Да?

— Какво ми даваш! Зает е с организирането на така наречените професионални боеве. Наел е някаква арена на острова. Не можем да го пипнем за нищо. Какво толкова си се загрижил за него?

В бюрото ми имаше бутилка и аз налях две чаши.

— Той е замесен в това, Пат. Не зная точно по какъв начин, но е вътре в играта.

Вдигнах чашата в мълчалив тост и я изпразних. Направо изгори стомаха ми и се разположи на дъното му като горящ въглен. Оставих чашата на бюрото и седнах на перваза на прозореца.

— Ходих да видя Емил Пери. Рейни бе при него и го беше подплашил до смърт. Направо беше оглупял. Дори и аз не бих могъл да го уплаша повече. Пери беше казал, че Уилър е говорил за самоубийство, защото бизнесът му не вървял. Проверката обаче показа, че банковите му сметки пращят от мангизи. Можеш ли да разрешиш тази загадка?

Пат подсвирна леко.

Почаках го да си събере мислите.

— Спомняш ли си Динки Уилямс, Пат? Пат раздвижи главата си нагоре и надолу.

— Продължавай. — На лицето му отново се бе изписало изражението на професионално ченге.

Опитах се да прозвучи като нещо обикновено.

— Знаеш ли с какво се занимава сега?

— Не.

— Ако ти бях казал, че притежава денонощно заведение за хазартни игри в центъра на града, как щеше да реагираш?

— Щях да ти кажа, че си полудял, след това, че е невъзможно, и накрая щях да уведомя полицията на нравите.

— В такъв случай няма да ти кажа нищо.

Той удари юмруци с такава сила по бюрото, че цигарата ми подскочи.

— Няма да ми кажеш ли! Ще ми кажеш, и то веднага! Аз да не съм някое смотано ченге, че да си играеш с мен.

Приятно беше да го видя отново вбесен. Смъкнах се от перваза и се пльоснах в креслото. Лицето му беше червено като недопечена пържола.

— Виж какво, Пат. Ти все още си ченге. Вярваш в достойнството и лоялността на силите на реда. Може и да не искаш, но ще бъдеш служебно задължен да направиш точно това, което току-що ми каза. Ако го направиш, убиецът ще избяга.

Той се опита да каже нещо, но аз го спрях с едно махване на ръката.

— Кротувай и слушай внимателно. Мисля си, че в тази игра са замесени повече хора, отколкото ти и аз предполагахме в началото. Динк е вътре. Рейни е вътре. Момчета като Емил Пери са също вътре. Може би и още много други, за които не знаем нищо… поне засега. Точно в тази минута Динки Уилямс завърта големите пари на рулетката и игралните маси, без да има разрешение за това. Казах ти това не за да го разпространяваш наоколо. Може би ще нарани професионалното ти достойнство, но трябва да ти напомня, че нещата имат две страни… Щом Динки Уилямс е открил игрален дом, значи някой горе прибира процент от печалбата. Някой много голям. Някой изключително важен. А може и да са цяла група от незначителни личности, които, събрани заедно, могат да се окажат много влиятелни. Готов ли си да излезеш открито срещу тази система?

— По дяволите, нали ти казах, че ще го направя!

— Искаш ли да запазиш значката си? Да не мислиш, че ще се отървеш лесно?

Гласът му се превърна в дрезгав шепот.

— Ще го направя.

— Има и още нещо, за което трябва да помислиш, и ти знаеш какво е то. На теб просто ти харесва да го правиш. Сега, чуй ме внимателно. Аз имам свой подход към тези неща. Независимо дали ще го направим заедно или не, операцията ще се развива по моя план, в противен случай можеш да си натикаш носа в калта и сам да почнеш да изравяш фактите. Няма да ти бъде лесно. Ако Динки плаща на някого, ние можем да пипнем цялата банда наведнъж, а не само Динки. Сега казвай!

Мисля си, че ако имах разрешително, нямаше да го увъртам толкова, независимо дали Пат ми беше приятел или не. Но сега аз бях само име на вратата, което вече не значеше нищо. Пат ме погледна с отвращение и каза:

— Какъв велик капитан на отдела за убийства съм аз! Окръжният прокурор би си отрязал ръката, ако можеше да получи запис на нашия малък разговор. О’кей. Чакам вашите заповеди, инспекторе.

Отдадох му чест с два пръста.

— Първо, имаме нужда от убиеца. За да го хванем, трябва да разберем защо е бил убит Уилър. Ако споменеш някъде, че едно момче на име Клайд ще си има големи неприятности, може и да стигнем до някакъв резултат. Няма да бъде кой знае какво, но може и да ни насочи в издирванията ни.

— Кой пък е Клайд? — В гласа му се чувстваха злокобни нотки.

— Клайд е новият прякор на Динки. Забавлява се. Пат се озъби.

— Това име може да донесе на този, който го носи, много неприятности, Майк. Вече съм чувал да го споменават и преди. — Той стана и измъкна една цигара от моя пакет Лъки. Седях и чаках. — Политиката ни май започва да прилича на тази на Уорд.

— Е, и?

— Искам да кажа, че си много умно копеле. Бих казал дори, че трябваше да бъдеш ченге. Досега или щеше да си шеф на полицията, или отдавна мъртъв. Едно от двете. Макар че все още можеш да умреш.

— Едва не го направих днес следобед.

— Разбира се, ясно е защо. Този Клайд е настъпил всички местни маймуни но опашката. Той може да уреди всичко — от квитанция за паркиране до въоръжен грабеж и убийство. Достатъчно е само да споменеш името му и някой започва да се кланя и почесва където не го сърби. Нашият стар приятел Динки наистина се е издигнал в обществото.

— Глупости! Той е нищожно парвеню.

— Така ли смяташ? Ако е същият момък, за когото говорим, той е в състояние да дърпа доста конци.

Пат изглеждаше много спокоен и това не ми харесваше. Имаше доста неща, за които исках да го питам, но се страхувах от отговорите.

— Има ли нещо ново около хотела? — попитах го аз. — Обеща да провериш там.

— Проверих. Никой не се е регистрирал в деня на убийството, но някои от гостите на хотела са имали посетители същата тази нощ. Всички имат удовлетворително алиби.

Този път аз се разразих в буря от мръсни думи. Пат ме слушаше и се хилеше.

— Ще те видя ли утре, Майк?

— Добре. До утре.

— Дръж се настрани от стъклата на витрините. Сложи си шапката и тресна вратата. Взех снимките, които Велда беше оставила на бюрото, и започнах да ги разглеждам. Марион Лестър се усмихваше в обектива загърната в огромно палто с кожена яка. Изглеждаше щастлива. Не приличаше на човек, който след два часа щеше да се натряска до смърт, така че дори нямаше да може да се прибере вкъщи без помощта на моя приятел, който малко след това щеше да умре.

Прибрах всички снимки в плика и го сложих в чекмеджето на бюрото. Бутилката все още беше наполовина пълна, а чашата ми празна. Възстанових справедливостта за нула време. Много скоро нещата изглеждаха вече точно обратното, след това и на двете места нямаше нищо и аз се почувствах по-добре. Придърпах телефона за жицата и набрах номера, който бях записал от вътрешната страна на една кибритена кутия.

Гласът отговори и аз казах:

— Здравей, Кони… Майк е на телефона.

— Моят грозен любовник! Мислех, че си ме забравил вече.

— Никога, дете. Какво правиш?

— Чакам те.

— Можеш ли да почакаш още половин час?

— Тъкмо ще имам време да се съблека.

— Тъкмо ще имаш време да се облечеш, защото може и да излезем.

— Вали сняг. — Гласът й звучеше обидено. — Нямам галоши.

— Ще ти донеса. — Тя все още протестираше, когато сложих слушалката на мястото й.

В чекмеджето имаше шепа 25-калиброви куршуми и аз ги напъхах в джоба си в качеството им на осигурителна вноска за всеки случай. Точно преди да изляза, издърпах чекмеджето и взех плика с фотографиите. Последното нещо, което направих, бе да напиша бележка на Велда да ми съобщи как се е справила със задачата си.

Момчето на паркинга постави много внимателно веригите за сняг на моята буболечка и си заслужи двата долара. Излязох на заден ход и се присъединих към върволицата от таксита и коли, които си пробиваха път през бурята.

Кони ме посрещна още на вратата с една чаша хайбол и ми я натика в ръката, преди да мога да си сваля шапката.

— Моят герой — каза тя, — моят голям, смел герой е дошъл през бушуващата буря, за да ме спаси, мен, бедното създание.

Хайболът беше чудесен. Върнах й празната чаша и я целунах по бузата. Смехът й прозвънтя като сребърни звънчета в ушите ми. Затвори вратата и се зае с палтото ми, докато влизах и се настанявах. Когато се присъедини към мен, тя седна с подвити крака на дивана и се пресегна за цигара.

— Къде ще ходим тази вечер?

— Ще търсим убиеца.

Огънчето на кибритената клечка, която държеше в ръката си, трепна.

— Ти… знаеш? Поклатих глава.

— Подозирам.

На лицето й се изписа истински интерес. Гласът й стана съвсем тих.

— Кого?

— Подозирам половин дузина хора, но само един от тях е убиецът. Останалите са допринесли с нещо за убийството.

Започнах да си играя с кабела на лампиона и да наблюдавам смесицата от различни изрази, които преминаваха като малки облачета по лицето й.

Накрая тя каза:

— Майк… има ли нещо, с което бих могла да помогна? Имам предвид, възможно ли е да знам нещо, което да има някакъв смисъл?

— Не е изключено.

— Това ли е… единствената причина, поради която дойде тази вечер?

Загасих и светнах лампата няколко пъти. Кони ме гледаше втренчено с питащи очи.

— Нямаш много вяра в себе си, рожбо — ухилих се аз. — Защо не се поглеждаш от време на време в огледалото? Имаш лице, с което може да се гордее всяка кинозвезда, и тяло, което е истинско престъпление да покриваш с дрехи. Имаш също така пъргав ум. Аз съм само един мъж и се впечатлявам от всичко това. Отговорът на въпроса ти е — да, именно затова дойдох тази вечер. Ако ти беше някоя друга, аз щях да дойда пак именно заради това, но тъй като си единствена, идването ми тук е още по-приятно и с нетърпение очаквах срещата ни. Можеш ли да разбереш това?

Краката й се спуснаха от дивана, тя дойде при мен и ме целуна по носа, след това се върна отново на дивана.

— Разбирам, Майк. Сега съм щастлива. Кажи ми какво искаш.

— И аз не знам, Кони. Качил съм се вече на влака, но не знам закъде пътувам.

— Попитай тогава каквото и да е. Вдигнах рамене.

— О’кей, харесваш ли работата си?

— Чудесна е.

— Сигурно изкарваш много мангизи?

— Дрън-дрън.

— Харесваш ли шефа си?

— Кой от двамата?

— Джун.

Кони простря ръце в безразличен жест.

— Джун никога не се бърка в нещата ми. Видя работата ми и остана много впечатлена. Когато ме покани при себе си, бях развълнувана до дъното на душата си, защото това означаваше, че съм стигнала върха. Сега тя само подбира тези реклами, които са подходящи за мен, а Антон се грижи за останалото.

— Джун сигурно печели купища пари — забелязах аз.

— Обзалагам се, че го нрави. Освен голямата заплата тя постоянно получава подаръци от свръхщедрите клиенти. Понякога ми е направо жал за Антон, че не притежава нюх към парите.

— Какво ще ми кажеш за него?

— О, той е много артистичен тип. Въобще не се интересува от парите, след като може да се занимава с любимата си работа. Не позволява на подчинените си да вършат фотографската работа. Може именно затова агенцията има такъв успех.

— Женен ли е? Една съпруга би могла да го излекува от тази безгрижност.

— Антон, да е женен? Караш ме да се смея. След всички жени, които е опипвал с пръсти на професионалист, едва ли някоя ще може да привлече това момче. Той си е направо фригиден. За един французин това е голям позор.

— Французин?

Кони кимна и дръпна от цигарата си.

— Подслушах една малка тайна, която обсъждаха Антон и Джун. Както изглежда, Джун го е срещнала във Франция и го е довела тук точно навреме, за да го отърве от някакво доста неприятна история с френския съд. По време на войната по всяка вероятност е бил нещо като колаборационист… правел е пропагандни фотоси на всички големи нацисти и техните семейства. Но както казах, Антон не се интересува от нари и политика, щом може да се занимава с работата си.

— Това е интересно, но едва ли може да ни бъде от полза. Кажи ми нещо за Клайд.

— Не знам нищо за Клайд освен това, че изглежда като гангстер от филмите и затова привлича доста негодници и от двата пола.

— Момичетата от студиото позволяват ли му повече неща?

Тя отново повдигна рамене.

— Чух някои слухове. Знаеш от какъв род. По време на празниците той дава на всички скъпи подаръци и урежда разкошни чествания на рождените дни на всички като израз на приятелство, но всъщност става дума единствено за бизнес. Зная със сигурност, че тълпата предпочита Бауъри пред останалите заведения, и това до голяма степен се дължи на момичетата. Чудя се какво ли ще стане, когато Клайд започне да има работа с обикновените хора.

— И аз това се питам — казах аз. — Виж какво, направи нещо за мен. Опитай се да поразпиташ наоколо и да разбереш кои са основните му клиенти. Става дума за влиятелни хора. Такива, които имат определена тежест в града. Това означава, че трябва да бъдеш поканена в страноприемницата, но това може и да бъде забавно.

— Защо не ме заведеш ти?

— Страхувам се, че на Клайд това няма да му хареса. Освен това може и да си имаш неприятности с такъв ескорт. Какво ще кажеш, ако поканиш някого от онези десет момчета?

— Може да се уреди. Макар че с теб ще бъде по-забавно.

— Някой друг път. Имат ли мангизи тези десет момчета?

— Всичките са фрашкани догоре.

— Тогава вземи този, който има най-много. Нека се поохарчи малко. Бъди дискретна, когато започнеш да задаваш въпроси, и не се задълбочавай много. Не искам Клайд да се разсърди и на теб. Може да реши да ти изиграе някой калташки номер. — Снимките на Велда бяха зад гърба ми и аз ги извадих. Кони се приближи, за да ги разгледа. — Познаваш ли тези момичета?

Тя кимна утвърдително, след като ги прегледа всичките.

— Чисти манекенки, чучела. Защо питаш?

Извадих снимката на Марион Лестър и я протегнах напред.

— Познаваш ли я добре?

Кони издаде някакъв мръсен звук.

— Една от любимките на Джун — каза тя. — Прехвърли се от студиото на Стентън миналата година, след като Джун й предложи повече пари. Тя е една от най-добрите, но е много неприятна.

— Защо?

— О, смята се за много горещо парче. Ударила го е обаче през просото и някой ден Джун ще я изхвърли. Има комплексите на уличница и заради нея агенцията може да загуби някои от най-важните си клиенти. — Тя порови из останалите фотографии и извади още две, едната от които представляваше снимка на дебютантка в обществото, облечена в официална вечерна рокля, която беше почти прозрачна. — Това е Рита Лоуринг. Няма да повярваш, но е на трийсет и пет години. Един от мъжете, присъстващи на ревюто онази вечер, я нае срещу баснословна сума за манекенка, която да работи само за него.

Другата снимка беше на момиче в спортен екип — клин, блуза и наметало, — издържан в изключително изискан десен, който много се харесваше на жените. Беше фотографирана на фона на нещо, което трябваше да представлява девическа спалня.

— Малката Джийн Тротър, рекламира облекла за тийнейджърите. Омъжи се преди два дена. Изпрати на Джун писмо и всички събрахме пари, за да й купим един телевизор. Антон беше доста разстроен, защото го бе напуснала точно по средата на цяла серия от снимки. Джун трябваше да го успокоява цял ден. Никога не съм го виждала толкова ядосан.

Тя ми подаде обратно снимките и аз ги скрих в джоба си. Беше все още ранна вечер, затова й казах да се залепи за телефона и да си организира срещата. Не й хареса, но го направи единствено от желание да ме накара да ревнувам. Изигра най-професионалното прелъстяване по телефон, което някога бях чувал. Седях си на мястото и се хилех, докато тя не се ядоса и не си го изкара на момчето от другата страна на линията. Каза му да я чака във фоайето на един хотел в долната част на града, за да спестят време, и затвори слушалката.

— Майк, ти си един голям мръсник — каза тя.

Съгласих се с нея. Подхвърли ми ядосано палтото и сама облече нейното. Когато стигнахме до входната врата, направих каквото бях обещал, и я занесох на ръце до колата. Не си намокри краката, но снегът полепна по нея и това беше дори по-лошо. Вечеряхме в един морски ресторант, остана ни малко време за по едно питие и незначителен разговор, след това я стоварих пред хотела, където трябваше да се срещне с избраника си. Целунах я за довиждане и тя престана да се чумери.

Сега трябваше да изпълня няколко обещания. Едното от тях бе да открия един тип на име Рейни. Заради разчистващите пътя снегорини няколко квартала се влачих по Бродуей със скоростта на пешеходец. Реших да си запазя нервите и завих към тротоара, слязох от колата и се вмъкнах в бара на ъгъла. Този път тръгнах право към телефона, макар това да ми струваше известни усилия, и пъхнах една монета в слота.

Трябваше да пусна още една монета, докато чаках Джо Джил да се измъкне от ваната и дойде до телефона. Излая едно остро „здрасти“, след което му съобщих, че това съм аз.

— Майк — започна той, — ако нямаш нищо против, ще е по-добре…

— Не мога да разбера що за приятел си ти. Виж какво, няма да те замесвам в нищо. Единственото нещо, което искам от теб, е само една малка услуга.

Чух го да въздиша.

— Добре. За какво става дума сега?

— Нужна ми е информация. За Емил Пери, промишленик. Има резиденция в Бронкс. Искам да знам всичко за него — както в социален, така и във финансов план.

— Искаш прекалено много. Мога да пусна някои от моите момчета да разберат нещо за социалните му контакти, но едва ли бих могъл да проникна в банковите му сметки. Има закони, нали знаеш?

— Разбира се, както и начини да ги заобиколиш. Искам да знам какво е съдържанието на банковите му сметки, дори ако за това се наложи да проникнеш с взлом в къщата му.

— Шегуваш се, Майк.

— Не трябва ти да го правиш, нали знаеш?

— Каква, по дяволите, е ползата да споря с теб? Ще направя каквото мога, но този път си разчистваме сметките окончателно. Не ти дължа нищо повече, ясно ли ти е? И не ми прави повече услуги, за които трябва да се разплащам.

Разсмях се.

— Престани да се правиш на боец. Ако имаш неприятности, ще се видя с приятеля си — окръжния прокурор — и всичко ще бъде наред.

— Точно от това се страхувам най-много. Поддържай връзка с мен и ще видя какво мога да направя.

— Дадено. Лека нощ, Джо.

Той изръмжа едно довиждане и телефонът прещрака в ухото ми. Отново се засмях и отворих вратата на кабината. Скоро щях да разбера какво толкова знае Рейни, че е успял да наплаши до смърт една толкова голяма клечка като Пери. Междувременно ще разбера дали и аз мога да бъда наплашен поне малко.

В издателството на Глоуб печатаха последното издание с такъв трясък, че цялото здание вибрираше. Влязох през служебния вход и взех асансьора до стаята за окончателна подготовка на материалите. Пишещите машини тракаха като картечници. Попитах една от машинописките къде мога да открия Ед Купър и тя ми посочи остъкления офис, откъдето се раздаваше самостоятелен шум.

Ед работеше като спортен редактор на Глоуб и имаше особена страст към разкриването на лесните начини за правене на пари в спорта. Това, което той не знаеше за бизнеса, едва ли си струваше да се знае въобще. Отворих вратата и се натъкнах на цяла камара листа, които излизаха от валяка на машина, толкова стара, колкото и той.

Той погледна нагоре, без да спира да печата, и каза:

— Разполагай се, Майк.

Седнах на единствения свободен стол в стаята и докато чаках да завърши параграфа си, започнах да си играя с 25-калибровите шишарки в джоба на якето ми.

Момчето сигурно харесваше това, което пишеше, защото имаше доволно изражение на лицето си, сякаш се канеше да прати някого във вечния огън на ада.

— Казвай, Майк. Билет или информация?

— Информация. Един бивш гангстер на име Рейни се занимава сега с организирането на боеве. Къде и какво организира?

Ед пое топката веднага.

— Знаеш ли къде се намира Гленууд Хаузинг Проджект на острова?

Казах му, че знам. Това беше един от онези градове в рамките на града, които се намираха на един час път от Ню Йорк.

— Рейни работи с още няколко момчета. Построиха тази арена, за да монополизират залаганията в Гленууд. Залагат на боксьори и борци, между другото, доста посредствени. Все едно, припечелват нещо. Напоследък се чува, че някои от бойците са решили да направят собствена арена. Записал съм адреса в списъка си, ако те интересува.

— Добре, Ед. Има голям шанс Рейни да се прочуе скоро. Ако съм наблизо, когато това стане, ще ти се обадя веднага.

— Ще ходиш ли там тази вечер?

— Да.

Ед погледна часовника си.

— Представлението сигурно е започнало вече. Ако побързаш, може да успееш за втората среща.

— Добре — казах аз. — Трябва да е много интересно. Ще ти разкажа всичко, като се върна в града.

Сложих си шапката на главата и отворих вратата. Ед ме спря точно преди да изляза.

— Момчетата, за които ти казах, че работят с Рейни, са доста корави. Внимавай с тях.

— Ще внимавам, Ед. Благодаря ти за предупреждението.

Излязох навън през трясъка на печатарските машини и едва намерих колата си. Снегът беше покрил покрива й като с качулка и бе образувал бели пердета на прозорците. Изчистих с ръкав прозорците и се качих в колата.

Нещо за града: той беше механизиран до точката на съвършенството. Снегът валеше вече часове, но въпреки това пътищата бяха проходими и ставаха все подобри с всяка измината минута. Това, което снегорините не бяха успели да направят, бе направено от колите, които прокарваха пъртини във всяко направление.

Когато излязох от Гленууд и наближих арената, още отдалеч чух рева и възбудените крясъци на тълпата. Паркингът бе препълнен и вълната от коли се бе разляла и на улицата. Намерих свободно място на двеста ярда надолу по улицата, което се намираше под закрилата на един стар дъб, и паркирах.

Бях пропуснал първата среща, но съдейки по скапаняците, които сега бяха на ринга, май не бях загубил много. Изръсих се един долар за място до стената, което беше толкова далеч от ринга, че едва можех да виждам какво става на него. Отчасти това се дължеше и на гъстите облаци дим. Сякаш всички се бяха наговорили да изпушат тук седмичната си дажба. Бетонните стени бяха просмукани с влага, а седалките не представляваха нищо друго освен пейки, издялани от прогнили греди. Бизнесът обаче беше страхотен.

Публиката се състоеше от обичайната тълпа хора, гладни за развлечения и готови да си платят за тях. Щяха да направят по-добре, ако си бяха останали вкъщи пред телевизорите. Седях до вратата и се опитвах да привикна към полумрака. Последните няколко реда бяха по-празни и ми позволяваха да видя какво става в проходите.

Тълпата изрева и на един от скапаняците на ринга трябваше да припомнят числата до десет. Няколко минути по-късно той беше отнесен през прохода към съблекалните. Веднага се появиха други гладиатори.

Към края на четвъртата среща всички, които трябваше да бъдат тук, вече бяха пристигнали. Двете недоносчета, които шест рунда пребиваваха в заблуждението, че се намират на сцената на Ковънтри Гардън, сега изтанцуваха покрай мен, следвани от менажерите и секундантите си. Станах и се присъединих към процесията. Влязохме в едно огромно, задушно помещение, по стените на което бяха наредени евтини метални шкафчета и широки дървени пейки. В ъгъла имаше няколко душа и водата от тях се стичаше в краката ми. Цялото място вонеше на мръсно бельо и пот. Двама боксьори от тежка категория с превързани ръце, готови всеки момент да сложат ръкавиците, ожесточено блъскаха картите на пейката и отбелязваха резултата с плюнка на пода.

Тръгнах към един от пушещите джентълмени, облечен в кафяв раиран костюм, и го повиках с пръст.

— Къде е Рейн и?

Той премести цигарата в другия ъгъл на устата си и изломоти:

— Предполагам, че е в офиса си. Да нямаш някое момче на ринга тази вечер?

— Не — отговорих му аз. — Момчето ми си лежи настинало в леглото.

— Лошо. По този начин не може да направи пари.

— Така е.

Той върна цигарата на предишното й място и ми даде да разбера, че разговорът ни е приключен. Тръгнах да търся офиса, в който трябваше да бъде Рейни. Открих го в края на коридора. Вътре радиото беше настроено на предаването за боксовите срещи в Гардън. Офисът сигурно имаше и още една врата, защото я чух как се отваря и шумът от радиото се примеси с възбудени гласове. Единият започна да псува силно, а другият му каза да мълчи. Псуващият замлъкна. Гласовете поговориха още малко, вратата се хлопна, след това отново чувах само бръмченето на радиото.

Останах пред вратата около пет минути и дочаках края на срещата по радиото. Победителят тъкмо разказваше за въздушните си битки, когато радиото беше изключено. Отворих вратата и влязох.

Рейни седеше на масата и броеше продадените билети за вечерта, трупаше парите на неравни купчинки и от време на време отбелязваше нещо в една червена тетрадка. Ръката ми беше на дръжката и затворих вратата колкото може по-тихо. Малко по-надолу от ключалката имаше резе и аз го издърпах също толкова безшумно.

Ако Рейни не броеше на глас, той щеше да ме чуе как влизам. Но той продължаваше да брои, стигна до пет хиляди и едва тогава се обадих:

— Добра печалба.

— Затваряй си устата — каза Рейни и продължи да брои.

— Рейни — повиках го аз.

Пръстите му застинаха над една бала петарки. Обърна бавно глава и ме погледна през рамо. Сакото му закриваше долната част на лицето и аз се опитах да разбера дали именно това лице ме гледаше от задното стъкло на седана, профучал по Трийсет и трета. Не приличаше много, но не ме беше грижа.

Рейни не беше човек, когото можехте да харесате лесно. Той имаше едно от онези лица, които изглеждаха сякаш нарисувани, — смесица от омраза, страх и жестокост, с озъбена хищна усмивка. Очите му бяха студени и безпощадни, скрити под гъстите надвиснали вежди.

Рейни беше кораво момче.

Облегнах се на вратата с цигара, която висеше на устните ми, и ръка в джоба, която прегръщаше ръкохватката на малкия 25-калибров пистолет. Сигурно смяташе, че въобще нямам оръжие. Устните му се присвиха в зловеща усмивка и той посегна под масата.

Почуках с пистолета по вратата и въпреки тъканта човек лесно можеше да се досети какво имах там. Рейни започна да губи самообладание.

— Помниш ли ме, Рейни?

Той не отговори нищо. Опитах един изстрел в тъмното.

— Разбира се, че ме помниш. Видя ме днес на Бродуей. Стоях пред една витрина и ти не можа да ме улучиш.

Долната му устна се отлепи от зъбите и аз можах да видя малко повече от мрамора, който беше в очите му. Държах ръката си в джоба, докато стигнах до масата, и измъкнах един 32-калибров револвер с късо дуло, който беше прикрепен отдолу.

Рейни се окопити.

— Майк Хамър — каза той. — Какво, по дяволите, ти е станало?

Седнах на ръба на масата и с един замах изпратих всички банкноти на пода.

— Познай.

Рейни погледна към мангизите, след това към мен. Жестокостта отново се бе върнала в очите му.

— Изчезвай оттук, преди да съм те похарчил. — Той се надигна от стола си.

Стиснах здраво револвера му и го ударих по бузата така, че кожата се разцепи и по костюма му закапа кръв. Той се стовари обратно на стола с увиснала челюст, по която потече кръв и слюнка. Седях усмихнат, макар че съвсем не ми беше смешно.

— Рейни — казах аз, — изглежда, си забравил нещо. Забравил си, че аз не съм човек, който може лесно да бъде излъган. Никой не може да направи това. Забравил си, че съм все още в бизнеса, защото останах жив по-дълго от някои други момчета, които изгаряха от желание да ме видят мъртъв. Забравил си, че някои негодници, които бяха по-корави от теб, се опитаха да надникнат в дулото на пистолета ми и видяха там смъртта си. И сега мога да натисна спусъка само за да видя как изразът на лицето ти ще се промени.

Беше уплашен, но въпреки това се опитваше да блъфира.

— Защо тогава наистина не опиташ, Хамър? Може би е малко по-различно сега, когато нямаш разрешително за носене на оръжие. Хайде де, защо не опиташ?

Той още се смееше, когато натиснах спусъка на 32-калибровия и го прострелях в бедрото. Той извика тихо: „О, господи!“ и се хвана за крака. Вдигнах дулото на пистолета, докато той не се загледа в малката кръгла дупка, където се намираше билетът му за ада.

— Защо не ме предизвикаш още малко, Рейни?

Той издаде някакви нечленоразделни звуци и се наведе от стола, за да събере разпръснатите по пода пари. Хвърлих малкия револвер на масата.

— Има един човек на име Емил Пери. Ако се доближиш до него още веднъж, ще вкарам следващия куршум точно в мястото, където ризата ти се съединява с гащите.

Не трябваше да бъда толкова зает с това как звучи гласът ми. Трябваше да се сетя да заключа и другата врата. Трябваше да направя много неща и тогава зад гърба ми нямаше да стои някой и да казва:

— Задръж, братко, задръж където си.

Строен мускулест момък се приближи до масата и хвърли един дълъг поглед на Рейни, който просто си седеше там и не можеше да пророни и дума. Друг момък бе опрял пистолета си в гърба ми. Мускулестият каза:

— Прострелян е! Копеле такова, ще си получиш заслуженото!

Той вдигна ръка и ме прасна през устата и без малко да ме свали на масата.

— Крадец ли си? Отговаряй, проклетнико! — Ръката му отново уцели устата ми и този път се проснах на масата.

Момъкът с пистолета го стовари по врата ми и в главата ми се разбушува огън, а раменете ми се разтресоха от спазматичната болка. Този път стоеше пред мен — нисък тип със смачкана физиономия, на която с големи букви бе изписано желанието му да убива.

— Аз ще се оправя с него, Арти. Тези големи момчета са именно ястието, което най-много обичам.

Рейни се размърда и отново застена. Надигнах се леко и Рейни каза:

— Дай ми тоя пистолет. Аз ще го направя. Проклет да си, дай ми веднага пистолета.

Мускулестият момък го прихвана за кръста и го изправи на крака и Рейни закуцука към стената, където ме бе отхвърлил поредният удар.

Юнакът с автоматичния пистолет в ръката се ухили и пристъпи крачка напред. Беше вече достатъчно близко. Сграбчих го за крачола и дръпнах толкова силно, че той дори не успя да натисне спусъка. Не ми струваше много усилия да избия пистолета от ръката му, като междувременно го изритах с коляно по ташаците.

Падна на пода като торба с мокър пясък и остана да лежи там, отчаяно опитвайки се да си поеме въздух.

Някой ден хората, които произвеждаха пистолети, щяха да изобретят такъв, който нямаше да ляга толкова бързо в ръката. Мускулестият момък, държащ Рейни, го остави и се хвърли към 32-калибровия на масата.

Прострелях го също в крака.

Рейни нямаше нужда от повече. Жестокостта си беше отишла от очите му и той беше забравил за дупката в крака си. Докрета някак си обратно до стола и вдигна ръце, сякаш за да се предпази от следващия изстрел. Хвърлих автоматичния пистолет на масата заедно с 32-калибровия.

— Някой ми беше казал, че момчетата ти са много корави — съобщих му аз. — Трябва да призная, че малко съм разочарован. Не забравяй какво ти казах за Емил Пери.

Другото момче с дупка в крака започна да ме моли да повикам лекар. Казах му да го направи сам. Стъпих на една пачка десетдоларови банкноти и те се размазаха под крака ми. Дребния още повръщаше. Отворих вратата, погледнах към трите корави момчета и се разсмях.

— Лекарят ще трябва да съобщи в полицията за тези огнестрелни рани — напомних им аз. — Ще бъде добре ако му кажете, че сте почиствали сувенирите си от войната и те внезапно са гръмнали.

Рейни отново простена и задрана към телефона на масата. Подсвирквах си весело с уста, когато затворих вратата и се насочих към колата си. Само си загубих времето, помислих си аз. Играех много меко, а трябваше да се покажа по-твърд.

Стига толкова думи. Сега трябваше да започне истинската забава.