Мики Спилейн
Отмъщението е мое (6)

Глава 6

Небето се бе покрило с облаци. Беше застудяло. Минаващите от време на време коли, които идваха от града, носеха снежни шапки на покривите си. Свих към един ресторант на ъгъла и си поръчах две горещи кафета, за да изгонят студа от костите ми, след това се покатерих обратно в колата и пресякох града по посока на апартамента си, където си взех палтото и ръкавиците. Когато отново излязох на улицата, във въздуха кръжаха снежни парцали, които залепваха по стените на сградите.

Към дванайсет и петнайсет открих свободен паркинг и стая, която можех да наема. Веднага щом се регистрирах, оставих ключовете на рецепцията, взех едно такси и дадох на шофьора адреса на агенцията на Антон Липсек, която се намираше на Трийсет и трета улица. Може би щях да измъкна поне нещо този ден, който се очертаваше като съвършено безполезен.

Този път милата секретарка с киселата усмивка не задаваше въпроси.

— Мис Рийвс, ако обичате — казах й аз и тя посегна към селектора. Гласът, който се чу оттам, беше тих и вибриращ, оцветен с обертоновете на удоволствието. Не трябваше да ми казват, че ме очаква.

Боговете на Олимп можеха да се гордеят с кралицата си. Тя беше като видение на съвършенството в роклята си с дълги ръкави, прекосяваща стаята, за да ме посрещне. Само да не бяха проклетите дрехи, които носеше. Те скриваха всичко съществено и оставяха въображението ти да запълва празните места. Тя предлагаше като образци ръцете и лицето си, но това бяха експонати, които те караха да я съблечеш с очи и до почувстваш топлото тяло на богинята. Походката й беше като радостна песен, а от очите й надничаше дяволът. Стиснахме си ръце и краткият допир изпрати сигнали на тръпнеща нега до всички части на тялото ми.

— Толкова се радвам, че дойде, Майк.

— Нали ти казах, че ще дойда.

Роклята й бе закопчана догоре, а на врата си имаше златен медальон, украсен със смарагди. Погледнах го на светлината и той засия със зеленикав блясък. Подсвирнах. Бижуто сигурно струваше цяло състояние.

— Харесва ли ти?

— Някаква си скала.

— Обичам прекрасните неща — каза тя.

— И аз.

Джун обърна глава, усмивка на задоволство ме ослепи за момент, след това изчезна. Дяволът в очите й също се беше наситил и тя тръгна към бюрото си.

Когато сивкавата светлина от прозореца обля мекия овал на косите й и ги превърна в златни, сърцето ми започна да се удря с все сила в гръдния ми кош, който всеки миг можеше да се разцепи.

В устата си усещах неприятен привкус.

Вътрешностите ми се бяха свили на топка и проклетата музика започна отново да звучи в главата ми. Сега вече знаех какво означаваше това чувство, което заставяше гърба ми да се покрива с мравки. Сега разбирах защо Джун ме принуждаваше де се протегна и да я сграбча в прегръдките си.

Тя ми напомняше за едно друго момиче.

Момиче, което познавах преди много време.

Момиче, което смятах, че съм изхвърлил от съзнанието си и че съм го забравил напълно, защото дивата омраза, която изпитвах към нея, нямаше равна на себе си. Тя беше блондинка — жълтокоса, златокоса блондинка. Бе мъртва и именно аз бях причината за това. Убих я, защото го исках, но тя не желаеше да си стои мъртва в паметта ми.

Сведох поглед към ръцете си и видях, че направо се тресат, пръстите се бяха свили толкова силно, че ясно се очертаваха всяка вена и капиляр.

— Майк?…

Гласът бе различен. Принадлежеше на Джун и сега, когато вече знаех какво лежеше в основата на всичко, можех и да престана да треперя. Златото бе изчезнало от косите й.

Тя ми подаде палтото си да го държа, докато го обличаше. На шапката й имаше кожа от видра, същата като кожата на палтото.

— Отиваме да обядваме, нали?

— Не съм дошъл тук по работа.

Тя се засмя отново и се облегна леко на мен, докато слагаше ръкавиците си.

— За какво мислеше преди малко, Майк?

Не позволих да види лицето ми.

— За нищо.

— Не ми казваш истината.

— Знам.

Джун ме погледна през рамо. В очите й се четеше молба.

— Не е нещо… свързано с мен?

Издокарах една крива усмивка.

— Нищо свързано с теб, Джун. Просто мислех за нещо, за което не трябваше да мисля.

— Радвам се, Майк. Ти мразеше нещо и съвсем не исках това да съм аз. — Тя хвана ръката ми почти като момиченце и ме задърпа към вратата в другия край на стаята. — Не искам да те споделям с целия персонал на офиса.

Излязохме на ъгъла на коридора и аз натиснах бутона за повикване на асансьора. Докато чакахме, тя притисна ръката ми към себе си, знаейки, че не можех да не я погледна. Джун, богиня в кожено палто. Тя беше усъвършенстваният оригинал.

В тази кратка секунда, когато я погледнах, светлината премина през косите й и отрази отново блясъка на златото. В главата ми се разгоря адски огън, страшна болка прониза гърдите ми и аз усетих как името на Шарлота се опитва да си пробие път въпреки стиснатите ми устни. Милостиви Боже! Това ли означаваше да си спомняш неща, които никога не трябва да извикваш в паметта си? Това ли се случва, когато си спомняш жената, която си обичал и която безмилостно си застрелял? Отклоних очите си встрани, заковах с пръст бутона на стената и го държах там, без да откъсвам поглед от него, докато не чух скрибуцането на метал зад вратата.

Асансьорът спря и обслужващото го момче я поздрави като принцеса с приглушен от възбуда глас. Другите двама мъже в кабината се втренчиха в Джун, след това ми хвърлиха по един завистлив поглед. Тя, както изглежда, въздействаше на всички по един и същи начин.

Улицата бе покрита с хлъзгав килим от сняг, който се къдреше под напора на вятъра. Вдигнах яката на палтото си и се загледах надолу по улицата за такси.

— Няма нужда от такси, Майк — каза Джун. — Колата ми е зад ъгъла. — Тя извади от джоба на палтото си златна верижка с два ключа на нея. — Ето, ти ще караш.

Наведохме глави и тръгнахме към края на квартала. Вятърът вдигаше цели вихрушки около нас. Колата, която тя посочи, беше нов кадилак лимузина с всички екстри. Смятах, че такива има само на витрините на автомобилните салони. Задържах вратата отворена, докато тя влезе, затворих я и заобиколих колата от другата страна. Това нещо изглеждаше като живо.

Двигателят мъркаше като котарак под капака и нямаше търпение да се отлепи от бордюра, за да докаже пъргавината си.

— Накъде да карам, Джун? — попитах аз.

— В долната част на града има едно малко заведение, което открих преди няколко месеца. Предлагат най-добрите пържоли в света, ако си в състояние да им обърнеш внимание. Там, изглежда, обядват най-любопитните хора на земята… направо фантастични.

— Фантастични?

Смехът й беше нисък, одушевен с нотки на хумор.

— Това не е подходящата дума. Те са… как да кажа… доста необикновени. Наистина никога не съм виждала хора като тях. Но храната е прекрасна. Ще видиш. Карай по Бродуей и ще ти покажа как да стигнеш дотам.

Кимнах и подкарах към Стем. Чистачките на предното стъкло се движеха като метроном. Снегът ми създаваше определени затруднения, но затова пък трафикът не беше толкова оживен и само за минути бяхме в долната част на града. Джун се изправи в седалката и започна да гледа съсредоточено встрани. Намалих скоростта, за да може да види по-добре мястото, към което се бяхме запътили, и скоро тя залепи пръст в прозореца.

— Следващият квартал, Майк. Едно малко заведение точно на ъгъла.

Ухилих й се.

— Какво се каним да правим… разходка по бордеите ли? Или пък това заведение е на някой от онези негодници от Вилидж, които се прехвърлиха в горната част на града.

— Не е така. Храната наистина е превъзходна. — Очите й проблеснаха само веднъж, когато завихме към тротоара.

Ухилих се отново и тя каза:

— Държиш се така, сякаш всичко ти е известно. Да не би да си идвал вече тук?

— Само веднъж. Заведението беше гей кръчма и храната наистина беше добра. Не е чудно, че си срещнала толкова фантастични хора.

— Майк!

— Би трябвало да се навърташ насам малко по-често, жено. Живееш прекалено дълго много високо в небесата. Ако някой ме види, че влизам в тази кръчма, ще ме освиркат. Тоест… ако ме пуснат да вляза.

Тя се намръщи озадачено.

— Веднъж ме изхвърлиха през вратата — обясних аз. — Или най-малкото, бяха започнали да ме изхвърлят. Извиканите на помощ извикаха още помощ и някак си успяха да ме натирят по мътя ми. Бяха ми оскубали косите. Мили хора.

Джун прехапа устни в напразен опит да сдържи усмивката си.

— А аз казах на всичките си приятели къде могат да намерят вкусни пържоли! Като си помисля за това, разбирам защо някои от тях изглеждаха доста смутени, когато им споменавах това заведение за втори път.

— По дяволите, сигурно добре са се забавлявали. Хайде, нека да видим как живее третата част на света.

Тя изтръска снега от косите си и ме остави да й отворя вратата. Трябваше да минем през бара, за да стигнем до гардероба, и аз хвърлих един бърз поглед към бандата обесници по столчетата пред стойката. Може би десет чифта очи срещнаха моите в огледалото и се опитаха да ми се закачат, но резбата ми не беше подходяща. В края на бара седеше една теменужка и се прилагаше всички усилия да свали един момък, но той беше прекалено пиян, за да забелязва каквото и да било. Теменужката реши да се откаже от явно недоходната работа, усмихна ми се съблазнително и се приближи към мен, за да получи два бързи удара по врата. Барманът беше също един от обратните и изглеждаше много смутен, че бях с дама.

Момичето на гардероба изглеждаше така, сякаш упорито се опитваше да си пусне мустаци, но нямаше голям успех в това начинание. Изгледа ме смразяващо и се усмихна на Джун, като се зае с това да я оглежда от горе до долу. Когато момичето се обърна, за да закачи палтата, Джун ме погледна леко зачервена и аз не можах да сдържа усмивката си.

— Сега разбираш каква е работата, нали? — казах аз.

Тя покри с ръка устата ми.

— О, Майк, чувствам, че постъпих много глупаво. А аз си мислех, че те просто са настроени приятелски.

— Да, разбира се, много приятелски. Към теб, може би. Надявам се, забеляза студения прием, който ми бе оказан, а аз обикновено излизам само с дами.

Ресторантът представляваше дълго и тясно помещение със странични сепарета и няколко маси по средата. На масите нямаше никой, но повече от половината сепарета бяха заети, ако двама човека от един и същи пол могат въобще да заемат пространството в тях, особено ако единият седи на коленете на другия.

Един фъфлещ келнер с коса, която се увиваше около врата му, се приближи до нас, направи реверанс и ни поведе към последното сепаре в дъното. Поръчах коктейлите, които трябваше да предшестват пържолите, и келнерът изтанцува още един реверанс, който едва не включваше и целувка. Джун отвори едно украсено със скъпоценни камъни цигаре и извади една кинг сайз.

— Мисля, че те харесва, Майк — каза ми тя. — Ще запалиш ли?

Поклатих отрицателно глава и измъкнах предпоследната цигара от смачкания си пакет. Отпред в бара някой пусна монета в джукбокса и улучи плоча, която не се опитваше да ти отпори ушите. Парчето беше нежно и бавно, с гърлен саксофон, който изнасяше основната мелодия, — музика, която те караше да слушаш, вместо да говориш. Когато коктейлите пристигнаха, вдигнахме едновременно чашите.

— Ще предложиш ли тост, Майк? Очите й грееха към мен над чашата.

— За красотата — казах аз. — За Олимп. За богинята, която се разхожда между нас, смъртните.

— Между такива… чудесни смъртни — добави Джун.

Пресушихме чашите.

Имаше още коктейли и още тостове. Пържолите бяха поднесени и, както тя беше казала, бяха най-доброто нещо в света. Чувствах се сит и доволен, седях с цигара, от която се извиваше дим, наблюдавах света и се радвах, че съм част от него.

— Мислиш ли, Майк?

— Да, мисля си колко е прекрасно да си жив. Не трябваше да ме водиш тук, хубавице. Това ме отвлича от работата ми.

Лицето й се намръщи.

— Все още ли търсиш причината за смъртта на твоя приятел?

— Аха. Между другото, разпитах Марион. Именно тя е била с него. Всичко изглежда толкова благоприлично отгоре, че унищожава всичките ми хипотези. Страхувах се, че ще стане точно така. Трябва да започна всичко отначало.

— Отначало?

— Да, по дяволите. Не искам да оставям без работа момчетата от бакалията.

Тя не разбра какво имах предвид. Захилих се, след това се усмихнах широко и се разсмях. Нямах право да се чувствам толкова щастлив, но дълбоко в себе си знаех, че един ден слънцето отново щеше да изгрее и да ми посочи верния отговор.

— Какво беше това? Да не би да се смееш на мен?

— Не, Джун. Не мога да ти се смея. — Тя ми се изплези. — Смеех се на пътищата, по които ни носи животът. Понякога те са доста заплетени, след това изведнъж стават дяволски прости, ако дяволът може да бъде прост. Като дебелаците с момичетата с голи гърбове в Бауъри. Знаеш ли нещо… не мислех, че ще те открия там.

Тя грациозно повдигна рамене.

— Защо не? Много от твоите „дебелаци“ са прекрасни бизнес партньори.

— Виждам, че си достигнала върховете на кариерата.

Думите ми й доставиха истинско удоволствие. Тя кимна замислено.

— Не и без причина, Майк. Беше необходим колосален труд — както във, така и извън офиса. Ние работим за най-добрите модни къщи и разполагаме с прекрасен подбор от манекенки. Антон, както знаеш, е сравнително неизвестен като личност само защото отказва да рекламира дейността си като фотограф-художник, но неговата продукция е много по-качествена от тази на другите фотографи. Мисля, че вече си забелязал колко е заинтересуван от работата си.

— Аз също се интересувам от фотографията — казах аз.

Тя отново ми показа езика си.

— Напълно ти вярвам, че се интересуваш. Но се басирам, че няма да можеш да направиш една свястна снимка.

— Аз пък се обзалагам, че мога да направя доста неща.

— В такъв случай ще трябва да се съобразяваш с нашите етични норми.

— Глупости. Изпитвам истинско съжаление към бедния фотограф. Той върши цялата работа, а дебелаците получават наготово всички удоволствия. — Дръпнах от цигарата и присвих очи. — Знаеш ли, Клайд добре се е уредил в бизнеса.

Обикновената ми забележка за Клайд накараха веждите й да се повдигнат.

— Познаваш ли го?

— Разбира се, само че от друг ъгъл. Помоли го да ти разкаже за мен някой ден.

— Не го познавам толкова добре. Но ако ми се удаде случай, ще го помоля. Той е съвършен тип нелегален бизнесмен, не смяташ ли?

— Все едно че е слязъл от екрана. Кога е започнал бизнеса с това заведение?

Джун почука с деликатното си пръстче по бузата си.

— О… преди около шест месеца, или поне така мисля. Спомням си, че дойде в офиса, за да купи снимките на всички момичета. Помоли ги за автограф и ги покани на откриването. Всичко беше забулено в тайна, разбира се. Не исках да ходя там, докато не видях, че момичетата направо са полудели по него. По същия начин той е постъпил и в повечето от останалите агенции в града.

— Това момче има мозък, не може да му се отрече — изръмжах аз. — Приятно е, когато снимката ти виси на стената. Но той просто е изиграл момичетата, без те да разберат. Знаел е прекрасно, че много от тях се движат с паралии и че ще ги доведат в заведението му. Когато се е пръснал слухът, че там има и хазартни игри, бизнесът тръгнал още по-добре. Сега при него е пълно с туристи, които смятат, че всичко е много хитро и възбуждащо. Повечето от тях тайно се надяват, че полицията ще нахлуе в заведението и снимките им ще се появят във вестниците, за да има какво да изпратят вкъщи и да се похвалят пред приятелите си.

Тя ме гледаше намръщено.

— Чудя се на кого ли е платил — отбелязах мимоходом аз.

— Кой?

— Клайд, че кой друг? Някой прибира голямата парса и позволява на заведението да процъфтява. Клайд се ръси на някого с огромни суми, иначе ченгетата щяха да му седнат на врата още в нощта на откриването.

Джун каза безстрастно:

— O, Майк, тази тактика отмря заедно с ерата на сухия закон… — след това в гласа й сякаш се прокрадна любопитство. — Или може би все още е жива?

Погледнах през масата към тази жена, която носеше красотата си толкова гордо и арогантно.

— Досега ти си видяла само по-добрата част от живота, рожбо. Но има и такива неща, които едва ли би поискала да видиш.

Тя тръсна глава.

— Изглежда невероятно, че тези неща все още се случват, Майк.

Започнах леко да удрям юмрук в дланта.

— Невероятно, но факт… Чудя се какво ли ще стане, ако попритисна малко моя стар приятел Динки Уилямс. — Устата ми се изкриви в злобна усмивка. — Може би в тази идея има нещо. Може би… — Оставих изречението си да пътешества из необятните поля на семантиката и се зазяпах в стената.

Джун помаха на келнера и той пристигна веднага с още един поднос коктейли. Погледнах часовника си и установих, че следобедното време е напреднало доста.

— Това са последните, съгласна ли си?

Тя подпря брадичката си на ръцете си и се засмя.

— Мразя когато ме напускаш.

— И за мен не е удоволствие. — Тя все още се усмихваше и аз казах: — Попитах едно друго прекрасно момиче, което можеше да има десет други момчета, защо е избрала именно мен и тя ми даде добър отговор. Какъв е твоят, Джун?

Очите й бяха като морска бездна, която се опитваше да ме погълне. Устните й все още бяха извити в усмивка, която ставаше все по-тънка и по-тънка, докато от нея остана само една слаба следа. Пълните й прекрасни устни се раздвижиха леко, за да произнесат думите.

— Презирам хората, които ме носят на ръце. Презирам хората, които настояват да ме сложат на пиедестал. Мисля, че обичам да се отнасят с мен грубо, и ти си единственият, който е опитал да се държи по подобен начин.

— Не съм опитвал нищо.

— Не. Но си мислиш за това. Понякога дори не говориш учтиво.

Подобно на всички добри богини тя можеше да чете мисли и беше права. Напълно права. Не знаех какво, по дяволите, ставаше в главата ми, но понякога, когато погледнех към нея, ми се искаше да протегна ръка през масата и да я цапардосам през устата. Дори когато си помислех за това, усещах как вените на ръката ми се надуваха. Може би една богиня беше нещо прекалено за мен. Може би вече бях свикнал към друг тип, по-груба красота. Изхвърлих всички мисли от главата си и престанах да я гледам втренчено.

— Да се прибираме вкъщи — казах аз. — Днес имам да върша още много работа, а отгоре на това ми предстои и една дълга нощ.

Тя очевидно искаше да я помоля да удължим този ден и да не го прекъсваме точно сега, но аз не можех да си позволя да мисля за подобна възможност. Джун избута стола си назад и стана.

— Носът ми. Първо трябва да си напудря носа, Майк.

Наблюдавах я как се отдалечава от мен, наблюдавах танца на бедрата й и деликатния начин, по който тя успяваше да балансира на токовете си. Не бях единственият, който се занимаваше с подобни наблюдения. Едно момиче, което някакъв художник се бе постарал да изрисува от горе до долу с боя, се бе облегнало на стойката на сепарето зад мен. Очите й бяха твърди и горещи и следваха Джун на всяка стъпка от пътя й. Тя беше едно от онези същества с изразено мъжко начало, които израстваха в сумрака на така наречения естетски свят. Хвърли ми поглед, който ми казваше, че и аз съм участник в състезанието, и се втурна след Джун. След минута се върна обратно. Лицето й се бе изопнало в обидена гримаса и аз й подарих една мръсна усмивка. Някои жени може би щяха да отговорят на аспирациите й, но жени като Джун — никога.

Моят нос се оказа напудрен преди нейния и аз я зачаках пред вратата, след като изтропосах една седмична заплата на касиера.

Снегът, който беше почти престанал, сега започна да се сипе насериозно. Постоянен поток от коли се изливаше от деловата част на града. Хората бързаха да се приберат, преди да са затънали в преспите. Колата на Джун бе покрита със сняг. Трябваше ни два пъти повече време да се върнем в града, отколкото ни беше необходимо, за да стигнем до заведението.

Джун реши да не се връща в агенцията и ме помоли да карам по Ривърсайд Драйв. На една от най-модерните пресечки завих и карах до средата на улицата. Тя ми посочи едно сиво каменно здание, което стоеше рамо до рамо с други такива. Пред него се бе изпъчил портиер с униформа от златни ширити и наметало.

Джун се облегна назад и въздъхна.

— Пристигнахме.

— Да оставя ли колата тук?

— Можеш да я използваш, за да си свършиш работата.

— Не мога да си позволя да зареждам с бензин такава хала. По-добре е да взема такси.

Излязох и отворих вратата. Ширитената униформа се приближи и докосна с пръсти шапката си. Джун каза:

— Закарайте, ако обичате, колата ми в гаража.

Той взе ключовете.

— Разбира се, мис Рийвс.

Тя се обърна към мен с мила усмивка. Снегът се въртеше около нея и прилепваше по кожата на яката и шапката, като обрамчваше лицето й с проблясващо бяло.

— Ще се качиш ли за едно питие? Аз се колебаех.

— Само едно, Майк. След това ще те пусна да си ходиш.

— О’кей, бейби. Само едно, и не се опитвай да ги увеличаваш.

Апартаментът на Джун не беше пентхаус, но от него можеше да излезе добър Олимп. Макар и достатъчно голям, в него нямаше нищо излишно. Мебелите и тапетите бяха подбрани с голям вкус, цялата обстановка предразполагаше към спокоен, удобен живот.

Все още стоях с палтото и шапката си, докато тя приготвяше коктейлите, и съзерцавах грациозността на нейните движения. Необикновената симетрия на тяло й ме караше да изпитвам страстното желание да го докосвам и усещам под пръстите си. Очите ни се срещнаха в огледалото зад дивана и в тях се четеше едно и също нещо.

Тя се обърна с елегантно движение и протегна чашите. Гласът й отново бе станал нисък и дрезгав.

— Аз съм вече на трийсет години, Майк. Познавала съм много мъже. Имала съм и много мъже, но нито един от тях не съм желала истински. Някой ден, и това ще бъде скоро, ще те пожелая.

Гърбът ми внезапно изстина и лудата музика загърмя в главата ми, защото златото в косите й се бе появило отново. Столчето на чашата се счупи в ръката ми и разкървави дланта ми. Вратът ми се зачерви и усетих как по челото ми започнаха да се спускат струйки гореща пот.

Изместих се настрани, така че светлината да не пада върху косите й и златото да изчезне, прикривайки нездравата омраза, която извираше от паметта ми. Вдигнах счупената чаша и отпих.

Картината беше изпортена, картината, която трябваше да бъде прекрасна и желана, сега бе белязана от нещо, с което би трябвало да бъде свършено веднъж завинаги, но което постоянно се появяваше на бял свят.

Сложих парченцата стъкло на перваза на прозореца и тя промълви:

— Отново изглеждаш по същия начин, Майк.

Този път прогоних всички спомени от главата си. Погладих ръката й и прокарах пръсти по косата й, която блестеше като коприна.

— Някой ден ще ти разкажа за това, Джун. Не мога да не мисля за него, но трябва да знаеш, че няма нищо общо с теб.

— Разкажи ми го сега. Дръпнах я леко за ухото.

— Не.

— Защо?

— Защото!

Тя се нацупи, но очите й продължаваха да ме убеждават.

Не можех да й кажа, защото всяко нещо изискваше подходящо време и място, и макар времето и мястото да бяха подходящи, тя не беше човекът, на когото можех да го кажа. Аз бях само един смъртен. Един смъртен не разсъблича богиня и не може да иска от нея удовлетворение за очите, пръстите и тялото си.

Освен това може би истинската причина се криеше и на друго място. Може би тя ми напомняше за нещо друго, което никога нямаше да притежавам.

Никога.

— Коя е била тя, Майк? — попита бавно Джун. — Хубава ли беше?

Не можех да сдържам повече думите. Опитвах се, но те не ми се подчиняваха.

— Тя беше прекрасна. Беше най-разкошното същество, което някога е живяло на Земята, и аз я обичах. Но направи нещо ужасно и аз поех ролята на Бог. Аз бях и съдията, и съдебните заседатели и присъдата беше смърт. Застрелях я на място и когато тя умря, аз бях мъртъв също.

Джун не промълви и дума. Само очите й се движеха. Те омекнаха, предложиха ми се, опитвайки се да ме убедят, ме не съм мъртъв… не и за нея.

Запалих цигара и я напъхах в устата си, след това реших да си тръгна, преди очите й да са станали прекалено убедителни. Усещах как прогаряха дупки в гърба ми, защото и двамата знаехме, че ще се върна.

Юнона, богиня на домашното огнище и майчинството, кралица на боговете и богините. Защо не беше Венера, богиня на красотата и любовта? Джун беше кралица и не го желаеше.

Тя искаше да бъде просто жена.

Тъмнината се бе спуснала преждевременно, но отразените от белия сняг светлини правеха града да изглежда по-голям от всякога. Всяко здание, в което се помещаваха офиси, постоянно бълваше хора, които веднага щом се окажеха навън, вдигаха високо яките на палтата си. Включих се в потока от хора, които се притискаха до стените на зданията, като се стараеха да се предпазят от поривите на леденостудения вятър и намираха временно убежище в малките магазинчета.

Качих се в едно такси и останах в него, докато не се оказахме на Таймс Скуеър, след това излязох и се вмъкнах в един бар за една бърза бира.

Когато отново излязох на улицата, наоколо нямаше едно празно такси, така че започнах да се разхождам по Бродуей към Трийсет и трета улица. Всеки инч представляваше борба срещу снега и тълпата. Обувките ми бяха подгизнали, а по ръбовете на панталоните сякаш бе минала мокра ютия. Точно по средата на пътя светлините на светофара се смениха внезапно и колите, които завиваха зад ъгъла, принудиха пешеходците да се върнат обратно на тротоара.

Някой сигурно се бе подхлъзнал, защото се раздаде звън на счупено стъкло, последван от ужасен трясък, когато витрината на един магазин на ъгъла се срути на тротоара. Тези, които бяха успели да отскочат настрани, се оказаха притиснати от другите, които искаха да видят какво е станало. Едно ченге си проби път в мелето и застана пред витрината и аз се промъкнах през коридора, който се бе образувал след него.

Когато стигнах до Трийсет и трета, завих на изток с надеждата да открия такси, за да се добера до паркинга, където бях оставил бричката си, но реших да се откажа, защото това си беше безсмислена работа, и след като хвърлих още един безнадежден поглед но улицата, тръгнах пеша.

Бях стъпил на бордюра, за да се огледам, преди да пресека улицата, когато стъклото на витрината зад мен иззвънтя и се разпиля на хиляди малки парчета но земята. Този път никой не се бе спънал. Двигателят на някаква кола изръмжа и аз успях да видя само горната част на едно лице, което гледаше през задния прозорец на синия седан. За една дълга секунда преди да изчезне зад ъгъла, то се бе втренчило точно в мен.

Очите ми се присвиха и аз прехапах устни. Гласът ми прозвуча и няколко глави се обърнаха към мен.

— Два пъти в един и същи ден — казах аз, — точно на Бродуей. Мръсното му копеле, гадният му кучи син!

Не си спомням как стигнах до паркинга и как съм се промъкнал през оживения трафик. Сигурно съм нареждал нещо на висок глас, защото шофьорите на колите, които спираха до мен при червената светлина на светофара, ме поглеждаха и поклащаха загрижено глави, сякаш бях побъркан или нещо такова. Сигурно бях. Плашеше ме възможността да се превърна в нечия мишена, и то на най-оживената улица в света.

Що се отнася до първата витрина, смятах, че е чиста случайност. На втората, точно по средата, имаше дупка от куршум, която ясно успях да различа, преди стъклото да се пръсне по тротоара.

Зданието, в което наемах офис, имаше паркинг в подземието. Беше празен. Влязох вътре, завих към един ъгъл и заключих вратата на колата. Нощният пазач взе ключовете и ме помоли да се разпиша в регистрационната книга, преди да ми позволи да използвам служебния асансьор до моя етаж.

Когато излязох от асансьора, аз тръгнах по коридора, зяпайки в потъмнелите очи на празните офиси. Само зад една врата проблясваше светлина и това беше моят офис. Завъртях дръжката, езичето се прибра и вратата се отвори.

— Майк! — възкликна Велда. — Какво нравиш тук?

Прелетях като Халеевата комета покрай нея и се насочих към шкафа с документите. Издърпах най-долното чекмедже. Трябваше да бръкна много дълбоко зад редицата подредени пликове, за да стигна до това, което исках да извадя.

— Какво е станало, Майк?

Велда стоеше до мен прехапала устни. Очите й бяха фокусирани върху малкия 25-калибров автоматичен пистолет, който пъхах в джоба си.

— Никое копеле не може да ме застреля просто така — казах й аз. Гърлото ми беше сухо и дращеше.

— Кога?

— Точно сега. Няма и десет минути. Копелето го направи на открито. Знаеш ли какво означава това?

Лицето й за миг потъмня и в очите й се изписа животинска злоба.

— Да. Означава, че изведнъж си станал много важен за някого.

— Точно така. Толкова важен, че е трябвало да ме премахнат от пътя си.

Тя произнесе бавно думите, надявайки се, че ще мога да й отговоря.

— Видя ли… кой стреля?

— Видях само едно лице. По-точно половината от него. Съвсем недостатъчно, за да ти кажа кой е бил, с изключение на това, че беше мъж. Това лице ще опита още веднъж и когато това стане, ще го пръсна по дяволите.

— Бъди внимателен, Майк. Нямаш повече разрешително за носене на оръжие. Окръжният прокурор ще бъде истински щастлив, ако може да ти предяви обвинение по закона на Съливан.

Изправих се и се засмях.

— Законът трябва да защитава хората. Ако окръжният прокурор иска да ме опандизи, ще му дам да се разбере. Ще го замеря с конституцията право в лицето. Мисля, че едно от първите неща, които се казват там, гласи, че хората имат право да носят оръжие. Но може би те наистина ще се позоват на закона на Съливан и тогава ще трябва да се оправяме някак си.

— Да, ще вдигнеш голям шум, нали?

За първи път, откакто бях влязъл, я забелязах. Не знам защо, по дяволите, чаках още. Велда носеше поразителна черна вечерна рокля, която, изглежда, започваше от средата на кръста й и оставяше горната част на тялото й голо като грях. Косите й, стелещи се по раменете, изглеждаха като оникс и аз долавях дълбокия аромат на влудяващ парфюм.

Липсваше обичайният пълнеж. Дрехите висяха. Нямаше друга дума. Просто си висяха и отсъстваше и най-слабият намек, че под тях има нещо друго.

— Само това ли имаш на себе си?

— Да.

— Навън е студено, рожбо. — Знаех, че съм намръщен, но не можех да направя нищо със себе си. — Къде отиваш?

— Да се видя с твоя приятел Клайд. Покани ме на вечеря.

Ръцете ми се свиха в юмруци, преди да мога да ги спра. Клайд, проклетото му копеле! Опитах се да се усмихна. Не се получи много добре.

— Ако знаех, че ще изглеждаш така, щях сам да те поканя.

Имаше време, когато при такива думи тя почервеняваше и ме удряше през устата. Имаше време, когато тя мажеше да се откаже от всички срещи заради един хамбургер с мен. Но тези времена бяха отминали.

Тя натегна изящните, дълги до лакътя ръкавици и ме остави да си стоя прав и преглъщащ, знаейки, че ме е ударила по най-болезненото място.

— Бизнес, Майк. Бизнесът е винаги над удоволствието.

Лицето й беше бледо. Тонът ми стана по-остър.

— Какво правеше тук, преди да вляза?

— На бюрото има бележка, която ще ти обясни всичко. Посетих Колуей Мърчандайзинг Къмпани и събрах няколко фотографии на момичетата, които са били на ревюто онази вечер. Може би ще поискаш да ги видиш. Падаш си по хубавите момичета, нали така?

— Затваряй си устата.

Тя ме изгледа бързо, така че да не видя сълзите, които караха очите й да блестят. Когато тръгна към бюрото за палтото си, започнах отново да псувам тихо Клайд, защото копелето ми взимаше най-хубавото, преди още да съм го видял. Така става винаги, когато жени като Велда са под носа ти.

Повторих отново. Този път без остротата в гласа си.

— Бих искал да те бях видял такава преди, Велда. Трябваше й минута, за да облече палтото си, и в стаята стана толкова тихо, че можех да чуя ударите на сърцето си. Тя се обърна към мен, очите й все още бяха в сълзи.

— Майк… не трябва да ти казвам, че можеш да ме видиш както искаш… по всяко време.

Прегърнах я и я притиснах към себе си, усещайки всяка топла, вибрираща извивка на тялото й. Устните ни се сляха и аз вкусих от небесния нектар, който дори и една богиня не би могла да ми дари. Чувствах тръпките на тялото й под ръцете си, заслепен от белотата на кожата й. Пръстите ми се забиха в рамената й, оставяйки червени следи. Тя се откъсна от мен и се обърна с въздишка, така че да не мога да видя лицето й, и с едно бързо движение постави ръце на моите, прокара ги но тялото, след това по дрехите, които висяха, и още по-надолу, след това се дръпна и побягна към вратата.

Пъхнах една цигара в устата си и забравих да я запаля. Още чувах тракането на токчетата й по коридора. Разсеяно протегнах ръка към телефона и по навик набрах номера на Пат. Каза ми три път „здрасти“, преди да му отговоря и да го помоля да се срещнем в моя офис.

Погледнах ръцете си. Дланите ми се бяха навлажнили от потта. Запалих цигарата и седнах в креслото, унесен в мисли по Велда.