Мичио Каку
Бъдещето на човечеството (9) (Заселването на Марс, междузвездните полети, безсмъртието…)

6.
Газови гиганти, комети и други обекти

Колко ярки и красиви са кометите, които прелитат покрай нашата планета — стига наистина да прелитат встрани от нея.

Айзък Азимов

През една съдбовна седмица на януари 1610 г. Галилео Галилей прави откритие, което разклаща църквата из основи, преобръща представата на хората за вселената и предизвиква революция.

С току-що изработения от него телескоп той поглежда към планетата Юпитер и с изненада открива четири светли обекта в близост до нея. След едноседмичен внимателен анализ на движението им стига до твърдото заключение, че обектите обикалят около Юпитер. Така Галилей открива една „мини слънчева система“.

Той скоро разбира значението на този факт за космологията и богословието. В продължение на векове църквата, позовавайки се на Аристотел, е учела, че всички небесни тела, включително Слънцето и планетите, обикалят около Земята. Откритието на Галилей обаче опровергава този възглед. Земята е детронирана като център на вселената. Свързаните с църковната доктрина представи и астрономическите теории от последните две хилядолетия рухват изведнъж.

Откритията на Галилео Галилей са посрещнати от обществото с въодушевление. Той няма нужда от армия от медийни консултанти и пиар съветници, за да убеди хората в истинността на наблюденията си. Всички могат да видят със собствените си очи, че е прав, затова при пристигането си в Рим на следващата година е посрещнат като герой. Само че църквата не е доволна. Книгите на Галилей са забранени и той е изправен пред съда на Инквизицията, която го заплашва с мъчения, ако не се отрече от еретичните си възгледи.

Самият Галилей вярва, че науката може да съжителства с религията. Той пише, че целта на науката е да разкрие какво става в небето, а целта на религията е да покаже как да стигнем на небето. С други думи, науката се занимава с природните закони, а религията се отнася до етиката и между тях няма противоречие, стига да сме наясно с това разграничение. Но по време на процеса срещу Галилей религията влиза в сблъсък с науката и след като е заплашен със смърт, той е принуден да се отрече от теориите си. Обвинителите му припомнят, че монахът Джордано Бруно е бил изгорен жив, макар че космологичните му твърдения са били доста по-общи. Забраната върху книгите на Галилей е вдигната чак след два века, и то не изцяло.

Днес, четири века по-късно, въпросните четири спътника на Юпитер — известни като Галилеевите спътници — са в основата на още една революция. Някои специалисти дори смятат, че те, както и някои от спътниците на Сатурн, Уран и Нептун, може би крият разковничето към живота във вселената.

Газовите гиганти

Когато между 1979 и 1989 г. космическите апарати „Вояджър 1“ и „Вояджър 2“ прелитат покрай газовите гиганти, получените от тях данни потвърждават значителните прилики между тези планети. Всички те са съставени предимно от газообразен водород и хелий, чието тегло е в съотношение приблизително четири към едно. (Сместа от водород и хелий е също така в основата на състава на Слънцето, а и на по-голямата част от вселената. Вероятно се е зародила преди почти 14 милиарда години, когато близо една четвърт от първоначалното количество водород се преобразува в хелий в момента на Големия взрив.)

По всяка вероятност газовите гиганти имат сходно минало. Както вече стана дума, преди 4,5 милиарда години всички планети, изглежда, са представлявали малки скални ядра, образувани чрез сгъстяване от съществуващия около Слънцето диск от водород и прах. Вътрешните планети стават Меркурий, Венера, Земята и Марс. Другите, които са били по-отдалечени от Слънцето, са имали в ядрото си лед, който е бил в изобилие в тази част на Слънчевата система, а също и скална маса. Ледът има слепващо свойство, затова ядрата с лед стават до 10 пъти по-големи, отколкото изцяло каменните ядра. Гравитацията им нараства толкова много, че успяват да привлекат голяма част от останалия в Слънчевата система газообразен водород. Колкото по-големи стават, толкова повече газ привличат, докато накрая наоколо не остава никакъв водород.

Смята се, че газовите гиганти имат еднакъв вътрешен строеж. Ако направим мислен разрез на която и да е от тези планети, ще установим, че най-външният слой представлява гъста газообразна атмосфера. Под нея се предполага, че има свръхстуден океан от течен водород. Една от хипотезите е, че в резултат на огромното налягане в самия център съществува малко плътно ядро от твърд водород.

Всички газови гиганти са покрити с разноцветни ивици, които се дължат на различни примеси в атмосферата и въртенето на планетата около оста й. На повърхността вилнеят страховити бури. Юпитер е известен с голямото си червено петно, което, изглежда, е негов постоянен белег и е толкова голямо, че би побрало в себе си няколко планети като Земята. А Нептун има променливо тъмно петно, което понякога изчезва.

Тези планети обаче се различават по своите размери. Най-голямата е Юпитер, кръстена на името на върховния бог в римската митология. Юпитер е толкова огромен, че масата му надвишава тази на всички останали планети, взети заедно. Земята би се побрала в него 1300 пъти. Голяма част от данните за Юпитер, с които разполагаме, са събрани с помощта на космическия апарат „Галилео“, който след осемгодишна вярна служба в орбита около планетата е оставен да приключи легендарния си жизнен път, като потъва в газовите й дълбини през 2003 г. Докато пропада през атмосферата, той продължава да излъчва радиосигнали, но накрая е смазан от огромната гравитационна сила. Останките му сигурно са потънали в океана от течен водород.

Юпитер е обвит с огромен пояс от смъртоносна радиация, на който до голяма степен се дължат смущенията, които чуваме по радиото и телевизията. (Друга малка част от смущенията са в резултат на Големия взрив.) При пилотиран полет край Юпитер астронавтите трябва да бъдат защитени от радиацията, а освен това ще имат проблеми с комуникациите заради силните радиосмущения.

Изключително мощното гравитационно поле на Юпитер също крие рискове: то може да притегли или да запокити в космоса всеки обект, който се приближи твърде много, включително спътник или планета. Това опасно свойство всъщност е оказало благоприятно въздействие върху Земята преди милиарди години. В началото на своето развитие Слънчевата система била пълна с космически отломки, които постоянно бомбардирали Земята. За щастие гравитационното поле на Юпитер започнало да действа като прахосмукачка, която или засмуквала отломките, или ги запокитвала встрани. Компютърните симулации показват, че ако не беше Юпитер, Земята щеше да бъде бомбардирана от гигантски метеори дори и днес и животът щеше да е невъзможен. В бъдеще колонизаторите следва да търсят такива звездни системи, в които има аналогичен на Юпитер гигант, за да разчиства отломките.

На газовите гиганти едва ли може да има живот във вида, в който го познаваме. Нито един от тях няма твърда повърхност, на която да могат да се развиват организми. Също така липсва течна вода и отсъстват необходимите елементи за образуването на въглеводороди и органични съединения. А и студът е невероятен, защото тези планети са отдалечени на милиарди километри от Слънцето.

Спътниците на газовите гиганти

С оглед на това дали има условия за живот, по-интересни от Юпитер и Сатурн са техните естествени спътници, които наброяват съответно 69 и 62, ако не и повече. В миналото астрономите предполагали, че всички спътници на Юпитер са еднакви: мразовити и пусти като нашата Луна. Но за своя голяма изненада те откриват, че всеки от тях си има характерни особености.

Този факт води до качествена промяна в представите на учените за живота във вселената.

Може би най-интересният спътник е Европа — един от откритите от Галилео Галилей. Европа, както и някои от другите спътници на газовите гиганти, е покрита с дебел слой лед. Според една от теориите водните пари от древните вулкани на Европа са се кондензирали и са образували океани, които после са замръзнали поради охлаждането на спътника. Това може би обяснява любопитния факт, че повърхността на Европа е една от най-гладките сред всички спътници в Слънчевата система. Въпреки масираните сблъсъци на Европа с астероиди следите от тях не се виждат, защото са скрити в океаните, които са замръзнали вероятно след като повечето от тези сблъсъци вече са се случили. Погледната от космоса, Европа прилича на топче за тенис на маса, без почти никакви образувания на повърхността — няма вулкани, планини или метеоритни кратери. Единствената видима особеност е система от цепнатини.

Астрономите стигат до сензационния извод, че под ледената повърхност на Европа може би има океан от течна вода. Предполага се, че по количество тази вода е два-три пъти повече от океаните на Земята — нашите океани са само на повърхността, докато тези на Европа заемат повечето от вътрешността на спътника.

В журналистиката съществува максимата „Следвай парите“, а астрономите казват „Следвай водата“, защото водата е от решаващо значение за възникването на живота такъв, какъвто го познаваме. Учените са шокирани, че в зоната на газовите гиганти може да съществува течна вода. Нейната наличност на спътника Европа поражда загадка: откъде се е взела топлината, която е разтопила леда? Случаят сякаш излиза извън рамките на традиционното познание. Преди се е смятало, че Слънцето е единственият източник на топлина в Слънчевата система и че само в „зоната на Златокоска“ може да има обитаеми планети, а Юпитер се намира далеч от този пояс. Съществува обаче още един потенциален източник на енергия: приливните сили. Гравитацията на Юпитер е толкова мощна, че разтегля и сплесква Европа. Докато обикаля около планетата, Европа извършва сложно въртеливо движение („премятане“) и едновременно с това се върти около оста си, в резултат на което приливните сили непрекъснато променят формата й. Тези разтегляния и сплесквания вероятно предизвикват в ядрото на спътника силно триене на камък о камък, при което се отделя топлина, която е достатъчна да разтопи голяма част от ледената обвивка.

Наличието на течна вода на Европа показва, че съществува източник на енергия, благодарение на който може да има живот дори в най-тъмните зони на космоса. Това налага пренаписването на всички учебници по астрономия.

„Европа Клипер“

Мисията „Европа Клипер“ се предвижда да стартира около 2022 г. Тя ще струва близо 2 милиарда долара и ще изследва ледената обвивка на спътника на Юпитер Европа, както и състава и особеностите на неговия океан в търсене на признаци за наличието на органични вещества.

При определянето на траекторията на „Европа Клипер“ инженерите трябва да решат един деликатен проблем. Тъй като Европа се намира в зоната на екстремна радиация около Юпитер, всяка космическа сонда в орбита около спътника би излязла от строя само след няколко месеца. За да се избегне тази опасност и да се увеличи продължителността на мисията, е взето решение „Европа Клипер“ да бъде изпратен в орбита около Юпитер и да обикаля предимно извън радиационния му пояс. След това траекторията на апарата ще се промени така, че той да се приближи към Юпитер и да извърши 45 кратки препитания покрай Европа.

Една от целите на тези препитания е да се изследват гейзерите от водни пари, които са наблюдавани на Европа с космическия телескоп „Хъбъл“, и евентуално да се прелети през тях. „Европа Клипер“ може да изпрати в гейзерите минисонди, за да вземат проби. Апаратът няма да каца на самия спътник, затова изследването на водните пари е най-добрият начин на този етап да научим повече за океана там. Ако мисията приключи успешно, по-късно може друг апарат да направи опит да кацне на Европа, да пробие ледената обвивка и да спусне подводница в океана.

Европа не е единственият спътник, който е обект на сериозни проучвания за наличието на органични вещества и микроорганизми. На повърхността на спътника на Сатурн Енцелад също са наблюдавани водни гейзери, което пак е признак, че под леда има океан.

Пръстените на Сатурн

Астрономите вече знаят, че най-важните сили, които движат еволюцията на тези спътници, са приливните сили. Ето защо е важно да се изследва колко мощни са те и как действат. Освен това приливните сили може да ни помогнат да разрешим една от най-старите загадки, свързани с газовите гиганти: как са се образували красивите пръстени на Сатурн. Астрономите очакват бъдещите междузвездни полети да покажат, че много от газовите гиганти в другите звездни системи също имат пръстени. Това ще помогне да се определи точно колко са мощни приливните сили и дали могат да разрушават цели спътници.

Пръстените на Сатурн, които са съставени от скални и ледени частици, са очаровали поколения творци и мечтатели със своята красота. В научната фантастика влизането в тези пръстени с космически кораб е важен изпит за всеки бъдещ пилот. Данните от нашите космически сонди показват, че всички газови гиганти имат пръстени, но най-големи и най-красиви са тези на Сатурн.

За тях съществуват много хипотези, но може би най-убедителната е свързана с приливните сили. Подобно на Юпитер, Сатурн има толкова силна гравитация, че може да придаде на спътниците си леко продълговата или елипсовидна форма. Колкото повече даден спътник се приближава към планетата, толкова повече се деформира. В един момент деформиращите спътника приливни сили се изравняват със собствената му гравитационна сила, която му пречи да се разпадне. Това е критичната точка. Ако спътникът се приближи още към Сатурн, ще бъде буквално взривен от гравитацията на планетата.

Въз основа на законите на Нютон астрономите могат да изчислят^[30] на какво разстояние от планетата се достига критичната точка — това се нарича границата на Рош. Ако разгледаме пръстените не само на Сатурн, но и на другите газови гиганти, ще видим, че те почти винаги са в границата на Рош за съответната планета. А всички спътници на газовите гиганти са извън тази граница. Този факт, макар да не е категорично доказателство, все пак подкрепя теорията, че пръстените на Сатурн са се образували от отломките на спътник, който се е приближил твърде много до планетата и се е взривил.

В бъдеще, когато бъдат достигнати планети в други звездни системи, може би ще се види, че тамошните газови гиганти също имат пръстени в границата на Рош. Изучаването на приливните сили, които могат да разрушат цели спътници, ще ни помогне да изчислим мощта на силите, действащи върху спътници като Европа.

Титан — нов дом?

Титан, един от спътниците на Сатурн, е друг възможен обект на бъдещи проучвания, макар че ако там се основат селища, те може би няма да са толкова многолюдни, колкото на Марс. Титан е вторият по големина естествен спътник в Слънчевата система след спътника на Юпитер Ганимед и е единственият, който има плътна атмосфера. За разлика от разредената атмосфера на други спътници, неговата е толкова гъста, че правените в миналото снимки са разочароващи. На тях се вижда само някакво подобие на мъхната топка за тенис без никакви повърхностни образувания.

Космическият апарат „Касини“, който обикаля в орбита около Сатурн до унищожаването си през 2017 г., разкрива какво всъщност представлява Титан. С помощта на радар апаратът прониква през облачната обвивка на спътника и картографира повърхността му. Той също така изпраща сондата „Хюйгенс“, която каца на Титан през 2005 г. и чрез радиовръзка предава първите снимки в близък план от повърхността му. Снимките загатват за наличието на сложна система от езера, ледени щитове и земни маси.

Данните от „Касини“ и „Хюйгенс“ дават на учените нова представа за това какво се крие под облачната обвивка на Титан. Атмосферата му, както и тази на Земята, е съставена главно от азот. Изненадващото е, че повърхността му е покрита с езера от етан и метан. Тъй като по принцип метанът може да се запали и от най-малката искра, бихме си помислили, че спътникът лесно може да избухне в пламъци. Но в атмосферата на Титан няма кислород, а и температурата е изключително ниска (-180°C), така че не е възможно да се получи експлозия. Тези факти разкриват една примамлива перспектива: ако на Титан бъдат изпратени астронавти, те може би ще успеят да обработят част от леда, който е там, да отделят кислорода от водорода и после да свържат кислорода с метан, от което ще се получи почти неизчерпаем източник на използваема енергия — тя сигурно ще стигне за осветление и отопление на първите общности там.

Но въпреки че добивът на енергия може да не е проблем, благоустрояването на Титан изглежда невъзможно. Едва ли има начин на такова голямо разстояние от Слънцето да се предизвика самоподдържащ се парников ефект. Би било безсмислено да се доставя още метан, за да се създаде парников ефект, при положение че в атмосферата вече има големи количества от този газ.

Евентуалното колонизиране на Титан изглежда доста проблематично. От една страна, това е единственият спътник с несимволичен атмосферен слой, а атмосферното налягане е с 45% по-високо от това на Земята. Това е една от малкото известни ни космически дестинации, където събличането на скафандъра не би довело до бърза смърт. Астронавтите пак ще имат нужда от кислородна маска, но кръвта в тялото им няма да кипне и няма да бъдат смазани.

От друга страна, на Титан цари вечен студ и мрак. Там астронавтите биха получавали 0,1% от слънчевата светлина, която огрява Земята. Слънчевата енергия няма да е ефективен енергиен източник, затова цялото осветление и отопление ще зависи от генератори, които трябва да работят непрекъснато. Освен това повърхността на Титан е замръзнала, пък и за отглеждането на растения и животни са необходими значителни количества въглероден двуокис и кислород, каквито липсват в атмосферата там. Би било изключително трудно да се извършват селскостопански дейности, а културите ще трябва да се отглеждат на закрито или под повърхността. Храната ще е в ограничени количества и няма да стигне за много хора.

Комуникациите с родната планета също ще бъдат затруднени, защото радиосигналът между Титан и Земята ще пътува с часове. Гравитацията на Титан е едва около 15% от земната, затова живеещите там ще трябва да тренират непрекъснато, за да предотвратят загубата на мускулна и костна маса в организма си. Може би един ден няма да искат да се върнат на Земята, където биха били физически немощни. С течение на времето заселниците на Титан вероятно ще започнат да се чувстват емоционално и физически различни от хората на Земята и може да поискат да прекъснат социалните си контакти с тях.

С други думи, постоянното пребиваване на Титан може би е възможно, но ще бъде трудно и ще има много минуси. Едва ли ще се стигне до масово заселване. Но Титан би бил ценен като горивна база и като източник на ресурси. Там може да се добива метан; който да се транспортира до Марс и да се използва за по-бързо благоустрояване на планетата, или да послужи за формирането на неограничени запаси от ракетно гориво за пътувания в открития космос. Ледът на Титан може да се пречиства с цел добиването на питейна вода и кислород или да се обработва за получаването на още повече ракетно гориво. Слабата гравитация на спътника ще осигури сравнително лесно и ефективно излитане и кацане на космически кораби. Титан може да се превърне във важна „космическа бензиностанция“.

За да се изгради самозадоволяваща се колония на Титан, от повърхностния му слой би могло да се добиват ценни минерали и руди. Засега космическите ни сонди не са ни дали много информация за минералния строеж на спътника, но подобно на много астероиди, той вероятно крие в себе си ценни метали, които са много важни за евентуалната му роля като горивна и снабдителна база. Но сигурно би било непрактично да се превозва руда от Титан до Земята поради огромното разстояние и изключително високите разходи. Вместо това суровините може да се използват за изграждането на местна инфраструктура.

Кометите от иблака на Оорт

Отвъд газовите гиганти, в периферията на Слънчевата система^[31], е царството на кометите, чийто брой може би е от порядъка на трилиони. Тези комети могат да станат нашият мост към други звезди.

Разстоянията, които ни делят от звездите, изглеждат невъобразимо големи. Физикът Фрийман Дайсън от Принстън твърди, че ако искаме да ги достигнем, би било добре да се поучим от пътешествията на полинезийците отпреди хилядолетия.

Вместо да предприемат дълго еднократно пътуване през Тихия океан, което би било пагубно за тях, полинезийците минавали от остров на остров и така постепенно се разселвали из океана. Щом достигнели някой остров, създавали постоянно селище и продължавали към следващия. Според Фрийман Дайсън в открития космос също може да се създадат междинни колонии. Ключова роля в тази стратегия ще играят кометите, които заедно с планетите сираци (планети, изхвърлени от своите звездни системи) могат да послужат като острови по пътя на човечеството към звездите.

Кометите са били повод за догадки, митове и страхове в продължение на много хилядолетия. За разлика от метеорите, които преминават през нощното небе за броени секунди и изчезват, кометите може да останат дълго време пред погледа ни. В миналото се е смятало, че те вещаят гибел и дори влияят на съдбата на цели народи. През 1066 г. над Англия е забелязана комета и това е изтълкувано като знак, че армията на крал Харолд ще бъде победена от войската на нашественика Вилхелм Нормандски в битката при Хейстингс и така ще се положи началото на нова кралска династия. Тези събития са запечатани във великолепния гоблен от Байо, на който се вижда как селяни и войници наблюдават с ужас кометата.

Шест века по-късно, през 1682 г., същата комета отново прелита над Англия. Всички — и знатни, и незнатни — изпадат в захлас, а Исак Нютон се заема да разреши тази древна загадка. Наскоро Нютон е изобретил нов, по-мощен телескоп, който улавя звездната светлина с огледало. С този нов рефлекторен телескоп той документира траекториите на няколко комети и ги съпоставя със своите прогнози, направени въз основа на наскоро формулирания от него закон за всеобщото привличане. Оказва се, че движението на кометите напълно съвпада с прогнозите му.

Предвид потайния характер на Нютон това негово велико откритие е можело да потъне в забвение, ако не е бил богаташът астроном Едмънд Халей. Халей отива в Кеймбридж да се срещне с Нютон и с изумление разбира, че Нютон не само регистрира траекториите на кометите, но може и да предвиди бъдещото им движение — нещо, което никой друг не е правил. Едно от най-необяснимите явления в астрономията, което е занимавало въображението и умовете на представителите на различни цивилизации в продължение на хилядолетия, е сведено от Нютон до няколко математически формули.

Едмънд Халей веднага разбира, че става дума за епохално научно достижение. Той щедро предлага да покрие всички разноски по издаването на „Математически начала на натурфилософията“ — един от най-великите научни трудове на всички времена. В този свой шедьовър Нютон разкрива механиката на вселената. С помощта на математическия анализ (разработения от самия него математически формализъм) той определя точно движението на планетите и кометите в Слънчевата система. Оказва се, че някои комети се движат в елиптична орбита и затова би трябвало да се връщат там, откъдето са минали. С помощта на Нютоновите методи Едмънд Халей изчислява, че кометата, прелетяла над Лондон през 1682 г., ще се връща на всеки 76 години. Тя е правела същото и в миналото и Халей е можел да го докаже. Така той прави дръзката прогноза, че кометата ще се появи отново през 1758 г., много след смъртта му. И наистина, на Коледа в посочената година тя идва пак, с което се увековечава научният принос на Едмънд Халей.

Днес знаем, че кометите идват главно от две места. Едното е поясът на Кайпер — орбитална зона отвъд Нептун, която се намира в същата равнина, в която са и планетите. Кометите от пояса на Кайпер, между които е и Халеевата комета, обикалят в елипсовидни орбити около Слънцето. Наричат се късопериодични комети, защото орбиталният им период (времето, за което извършват една обиколка около Слънцето) се измерва в десетилетия или векове. Понеже орбиталният им период е известен или може да се изчисли, те са предсказуеми и затова се знае, че не са особено опасни.

Много по-отдалечен е облакът на Оорт — кометна сфера, която обгръща цялата Слънчева система. Много от кометите в облака на Оорт се намират толкова далеч от Слънцето (на разстояние до няколко светлинни години), че обикновено са неподвижни. Само от време на време някоя от тях се стрелва към вътрешността на Слънчевата система под въздействието на минаваща звезда или след случаен сблъсък. Тези комети се наричат дългопериодични, защото орбиталният им период се измерва в десетки хиляди или дори стотици хиляди години, ако изобщо някога се връщат. Движението им е почти невъзможно да се прогнозира и затова са потенциално по-опасни за Земята, отколкото късопериодичните комети.

Всяка година се правят все нови и нови открития относно пояса на Кайпер и облака на Оорт. През 2016 г. е съобщено, че дълбоко в пояса на Кайпер вероятно съществува девета планета приблизително с размерите на Нептун. Този обект е идентифициран не чрез пряко наблюдение с телескоп, а чрез компютърни изчисления по формулите на Нютон. Макар че съществуването на обекта още не е потвърдено, много астрономи считат, че данните са доста убедителни, а и това не е първият подобен случай. През XIX в. например става ясно, че планетата Уран не се движи точно както би следвало според законите на Нютон. Излиза, че или Нютон греши, или някакво далечно небесно тяло влияе на Уран. Учените изчисляват местоположението на тази хипотетична планета и после я откриват реално само след няколко часа наблюдение, което става през 1846 г. Кръщават я Нептун. (В един друг случай астрономите забелязват, че Меркурий също се отклонява от предполагаемата си орбита. Те изказват хипотезата, че в обсега на орбитата му съществува друга планета, която наричат Вулкан. Но въпреки продължителните усилия такава планета не е открита. Като изхожда от разбирането, че Нютоновите закони може да не са съвършени, Алберт Айнщайн доказва, че особеностите на орбитата на Меркурий се дължат на съвсем друга причина: изкривяването на времепространството в съответствие с теорията на относителността.) В днешно време, пак въз основа на тези закони, високоскоростните компютри успяват да установят съществуването на все повече обекти в пояса на Кайпер и в облака на Оорт.

Астрономите предполагат, че облакът на Оорт може би се простира на разстояние до три светлинни години от Слънчевата система. Това е повече от половината разстояние до най-близките звезди, а именно тризвездната система Алфа Центавър, която се намира на малко над четири светлинни години от Земята. Ако допуснем, че около Алфа Центавър също има кометна сфера, това би означавало, че целият път от Земята до тази звездна система е осеян с комети. В такъв случай би могло да се изгради верига от горивни бази, аванпостове и междинни станции и така да се оформи междузвездна магистрала. Вместо да се предприеме един дълъг „скок“ до Алфа Центавър, разстоянието може да се измине на малки „подскоци“ от комета на комета. Така ще се получи космически вариант на легендарния път 66 в САЩ.

Създаването на подобна магистрала от комети не е чак толкова нереалистично, колкото може би изглежда. Астрономите вече разполагат с доста информация за размерите, състава и строежа на кометите. При преминаването на Халеевата комета покрай Слънцето през 1986 г. към нея е изпратена цяла флотилия от космически сонди, които я фотографират и анализират. На снимките се вижда малко ядро с формата на фъстъчена черупка, дълго около 15 км (един ден „фъстъкът“ ще се прекърши и Халеевата комета ще се раздели на две). Освен това учените са изпращали космически сонди през опашките на комети, а космическият апарат „Розета“ успява да изпрати сонда, която каца на една от кометите. Анализите показват, че някои от тях имат твърдо ядро от скална маса и/или лед, което би могло да издържи тежестта на автоматична станция.

Един ден може да бъдат изпратени роботи до облака на Оорт, за да кацнат на някоя от кометите и да извършат сондажи. Така ще добият от ядрото й минерали и метали, с които може да се изгради космическа станция, както и лед, който ще се разтопи и обработи до получаването на питейна вода, ракетно гориво и кислород за астронавти.

Какво ще постигне човечеството, ако успее да излезе извън пределите на Слънчевата система? Представите ни за вселената в момента претърпяват още една качествена промяна. Непрекъснато откриваме подобни на Земята планети в други звездни системи — планети, на които е възможно да има живот. Ще могат ли хората да ги достигнат някога? Ще могат ли да построят звездолети, с които да проникнат в дълбините на вселената? Как?