Мичио Каку
Бъдещето на човечеството (17) (Заселването на Марс, междузвездните полети, безсмъртието…)

14.
Отвъд пределите на вселената

Светът ще свърши, казват, в огън,

а други — в лед.

Ако говорим за желание,

избирам огън, без терзание^[88].

Робърт Фрост, 1920 г.

Вечността е ужасно дълга — особено към края.

Уди Алън

Земята загива.

Във филма „Интерстелар“ планетата е поразена от странна болест, която унищожава селскостопанските култури и срива земеделието. Хората гладуват. Цивилизацията бавно умира от гладна смърт.

Матю Макконъхи изпълнява ролята на бивш астронавт на НАСА, който трябва да изпълни опасна мисия. По мистериозен начин край Сатурн се е отворила пролука в пространството. Това е портал, през който може да се стигне до отдалечен край на галактиката, където вероятно съществуват други потенциално обитаеми светове. За да спаси човечеството, героят трябва да влезе през пролуката и да потърси сред звездите нов дом за хората.

Междувременно учените полагат трескави усилия да разкрият тайната на пространствената пролука. Кой я е направил? И защо се е появила точно когато човечеството загива?

Постепенно истината изкристализира. Технологията за създаването на пролуката е милиони години по-развита от човешките технологии. Тези, които са направили пролуката, са всъщност наши потомци. Цивилизацията им е толкова напреднала, че те живеят в хиперпространството, извън познатата ни вселена. Направили са портал към миналото, за да предоставят развити технологии и да спасят предците си (тоест нас). Като спасят човечеството, всъщност ще спасят себе си. Кип Торн, който, освен че е физик, е и един от продуцентите на „Интерстелар“, посочва, че научната основа на филма е повлияна от струнната теория.

Ако човечеството просъществува достатъчно дълго, един ден ще се сблъска с подобна криза, но тогава ще загива вселената.

В далечното бъдеще вселената ще стане студена и тъмна; звездите ще престанат да греят и ще настъпи Голямото смръзване. Вече няма да има живот, защото самата вселена ще загине, след като температурата падне почти до абсолютната нула.

Въпросът е: има ли изход от това положение? Ще може ли човечеството да избегне такава космическа гибел? Ще може ли, като Матю Макконъхи, да намери спасение в хиперпространството?

За да добием представа как може да загине вселената, е важно да анализираме предвижданията за далечното бъдеще, произтичащи от Айнщайновата теория на гравитацията, както и поразителните нови открития от последното десетилетие.

Формулите показват, че има три възможни варианта за съдбата на вселената.

Голямото смачкване, смръзване или разпад

Единият вариант е Голямото смачкване (Big Crunch) — ако разширяването на вселената се забави и спре, а след това започне свиване. При този сценарий галактиките ще започнат да се свиват. Раздалечените звезди ще се приближават все повече и повече една към друга и температурите силно ще се повишат. Накрая всички звезди ще се слеят в една аморфна свръхнажежена маса. Според някои хипотези тогава може да се получи Голям отскок (Big Bounce) и да се повтори Големият взрив (Big Bang), тоест всичко да започне отначало.

Вторият вариант е Голямото смръзване (Big Freeze) — ако вселената продължи да се разширява неудържимо. Вторият закон на термодинамиката гласи, че ентропията винаги нараства, следователно в резултат на разреждането на материята и разсейването на топлината вселената ще изстине. Звездите ще спрат да греят, нощното небе съвсем ще почернее, а температурите ще паднат почти до абсолютната нула — тогава дори молекулите ще са почти неподвижни.

В продължение на десетилетия астрономите се опитват да определят по кой сценарий ще се развият нещата. За целта те изчисляват средната плътност на вселената. Ако плътността е достатъчно висока, значи е налице необходимата материя и гравитация, за да се привлекат далечните галактики и да се спре разширяването, и тогава има реална възможност да се стигне до Голямото смачкване. Но ако вселената няма достатъчно маса, значи й липсва нужната гравитация, за да спре разширяването, и в този случай ще се стигне до Голямото смръзване. Критичната плътност, която бележи границата между тези два варианта, е приблизително 6 водородни атома на кубически метър.

Но през 2011 г. Нобеловата награда за физика е присъдена на Сол Пърлмутър, Адам Рийс и Брайън Шмид заради откритие, което преобръща утвърдени десетилетни представи. Тримата установяват, че разширяването на вселената не се забавя, а напротив, ускорява се. Вселената съществува от 13,8 милиарда години, но преди около 5 милиарда години нейното разширяване започва да се ускорява прогресивно. Днес тя се разширява неудържимо. Списание „Сайънтифик Америкън“ посочва: „Астрофизичната общност с удивление разбра, че вселената върви към разпад“. Тримата учени стигат до това смайващо заключение след като анализират експлозии на свръхнови в далечни галактики с цел да определят с каква скорост се е разширявала вселената преди милиарди години. (Един от видовете свръхнови, наречен тип 1а, е с фиксиран блясък, затова разстоянието до такава експлозия може точно да се измери въз основа на яркостта й. Например, ако се знае с каква яркост светят фаровете на един автомобил, лесно може да се определи на какво разстояние се намира автомобилът, но ако яркостта е неизвестна, разстоянието трудно може да се измери. Светещ обект, чиято яркост е известна, се нарича „стандартна свещ“. Суперновите от тип 1а играят ролята на стандартна свещ, затова е лесно да се определи на какво разстояние се намират.) При анализа на супернови учените установяват, че те се отдалечават от нас, както се очаква. Но за свое изумление те откриват, че по-близко разположените свръхнови, изглежда, се отдалечават по-бързо, отколкото би трябвало, а това говори за ускоряване на процеса на разширяване.

Тези данни сочат, че освен Голямото смръзване и Голямото смачкване има и трета възможност: Големия разпад (Big Rip), който е екстремен вариант на Голямото смръзване. В този случай жизненият цикъл на вселената се ускорява неимоверно.

Големият разпад предполага, че в един момент далечните галактики ще започнат да се отдалечават от нас толкова бързо, че ще превишат скоростта на светлината и вече няма да се виждат. (Това не противоречи на специалната теория на относителността, защото това, което ще се разширява със свръхсветлинна скорост, е пространството. Материалните обекти не могат да се движат по-бързо от светлината, но празното пространство може да се разтегля и да се разширява с всякаква скорост.) Това значи, че нощното небе ще почернее, защото далечните галактики ще се отдалечават толкова бързо, че светлината им няма да може да достигне Земята.

Постепенно това прогресивно разширяване ще доведе до разпад на всичко: ще се разпадне и нашата галактика, и Слънчевата система, и дори атомите. През последния етап от Големия разпад материята няма да може да съществува във вида, в който я познаваме.

„Сайънтифик Америкън“ отбелязва: „Галактиките ще се разрушат, Слънчевата система ще се разпадне и всички планети ще се раздробят, а бързото разширяване на пространството ще доведе до разкъсването на самите атоми. Накрая нашата вселена ще приключи съществуването си с експлозия, със сингуларност от безкрайна енергия“.

Великият британски философ и математик Бъртранд Ръсел пише:

„Цялата страст, цялото вдъхновение, целият ослепителен блясък на човешкия гений са обречени да изчезнат с грандиозната гибел на Слънчевата система, а храмът на човешките достижения ще бъде неизбежно затрупан от отломките на разрушената вселена… Единствено сред скелето на тези истини и върху здравите основи на неутешимо отчаяние може оттук насетне да бъде съграден домът на човешкия дух“.

Това, че Ръсел говори за „разрушената вселена“ и „неутешимо отчаяние“, се дължи на прогнозите на физиците за гибелта на Земята в далечното бъдеще. Но той не е предвидил създаването на космическата програма. Не е предвидил, че технологичните достижения може би ще позволят на човечеството да се опази от гибелта на планетата.

Но дори хората да успеят със своите космически кораби да избегнат последиците от бъдещата смърт на Слънцето, как ще се спасят от краха на самата вселена?

Огън или лед

Древните хора в някакъв смисъл са предвиждали много от тези страшни сценарии.

Изглежда, че във всяка религия има предания, с които се обяснява раждането и гибелта на вселената.

В скандинавската митология се говори за Рагнарьок (Здрача на боговете) — ден на разплата, в който целият свят се покрива със сняг и лед, а небето замръзва. Тогава светът става свидетел на последната битка между великаните на студа и боговете на Асгард. В християнската митология имаме Армагедон — последния сблъсък между силите на доброто и злото. Четиримата конници на Апокалипсиса се явяват като предвестници на Страшния съд. В индуистката митология изобщо няма свършек на дните. Вместо това се говори за безкраен цикъл от периоди, всеки от които е с продължителност около 8 милиарда години.

Но след хилядолетия на догадки и неизвестности учените започват да разбират как нашият свят ще еволюира и накрая ще загине.

За Земята бъдещето е огнено. Приблизително след 5 милиарда години нейните обитатели ще изживеят последния си хубав ден на родната планета, след което Слънцето ще изчерпи водородното си гориво и ще се уголеми, превръщайки се в червен гигант. То буквално ще подпали небето. Океаните ще заврат, а планините ще се разтопят. Земята ще попадне в огнената атмосфера на Слънцето и ще обикаля около него като изгорял въглен. Известен е библейският израз „прах при прахта, пепел при пепелта“. А физиците казват: „От звезден прах сме създадени и пак в звезден прах ще се превърнем“.

Самото Слънце обаче ще има друга съдба. След фазата на червения гигант то ще изчерпи цялото си ядрено гориво, ще се свие и ще изстине. Ще се превърне в бяло джудже, приблизително със сегашните размери на Земята, и накрая ще умре като тъмно джудже — ядрен отпадък, който ще блуждае из галактиката.

За разлика от Слънцето, галактиката Млечен път ще има огнена гибел. След близо 4 милиарда години тя ще се сблъска с най-близката до нас спираловидна галактика Андромеда. Андромеда е около два пъти по-голяма от Млечния път, а това не вещае нищо добро за нашата галактика. Компютърните симулации на сблъсъка показват, че двете галактики ще заиграят танц на смъртта: ще започнат да обикалят една около друга. Андромеда ще откъсне много от ръкавите на Млечния път и буквално ще го разчлени. Черните дупки в центъра на всяка от галактиките ще обикалят една около друга и накрая ще се сблъскат и ще се слеят в една по-голяма черна дупка — така ще се образува нова, гигантска галактика с елипсовидна форма.

Важно е да имаме предвид, че прераждането също е част от космическия цикъл и това важи за всички изброени сценарии. Планетите, звездите и галактиките се рециклират. Например Слънцето вероятно е звезда от трето поколение. Всеки път, когато някоя звезда се взриви, след експлозията остава прах и газ, от които после се ражда следващото поколение звезди.

Науката ни дава представа и за живота на цялата вселена. До неотдавна астрономите смятали, че познават историята на вселената и могат да предвидят какво ще стане с нея след трилиони години. Предполагали, че бавната й еволюция включва пет епохи:

1. През първата епоха, тоест през първите 1 милиард години след Големия взрив, вселената била пълна с горещи непрозрачни облаци от йонни молекули, чиято висока температура не позволявала на електроните и протоните да образуват атоми.

2. През втората епоха, започнала 1 милиард години след Големия взрив, вселената се охладила достатъчно и от хаоса възникнали атоми, звезди и галактики. Празното пространство изведнъж се прояснило и звездите започнали да осветяват вселената. Тази епоха продължава и в момента.

3. През третата епоха, която ще започне около 100 милиарда години след Големия взрив, звездите вече ще са изчерпали по-голямата част от ядреното си гориво. Вселената ще се състои предимно от червени джуджета, които горят толкова бавно, че могат да греят трилиони години.

4. През четвъртата епоха, трилиони години след Големия взрив, всички звезди ще изгорят и вселената ще потъне в пълен мрак. Ще останат само мъртви неутронни звезди и черни дупки.

5. През петата епоха дори черните дупки^[89] ще започнат да се изпаряват и да се разпадат, а вселената ще се превърне в море от ядрени отпадъци и блуждаещи субатомни частици.

Но след направеното откритие, че вселената се разширява с все по-бързи темпове, целият този сценарий може да се вмести в рамките на милиарди години. Големият разпад тотално обърква сметките.

Тъмна енергия

На какво се дължи тази внезапна промяна в представата ни за съдбата на вселената?^[90]

Според Айнщайновата теория на относителността има два източника на енергия, които движат еволюцията на вселената. Единият е изкривяването на времепространството, което създава добре познатите ни гравитационни полета около звездите и галактиките. Изкривяването на времепространството е това, което ни държи здраво стъпили на земята. Това е най-добре проученият от астрофизиците източник на енергия.

Но има и друг източник, който обикновено се пренебрегва. Това е енергията на нищото, на вакуума — така наречената тъмна енергия (не бива да се бърка с тъмната материя). Самата празнота на пространството съдържа в себе си енергия.

Най-новите изчисления показват, че тъмната енергия действа като антигравитация и кара вселената да се разширява. Колкото повече се разширява вселената, толкова повече се увеличава тъмната енергия, а това кара вселената да се разширява още по-бързо.

В момента най-достоверните данни сочат, че тъмната енергия съставлява близо 69% от материята/енергията във вселената (материята и енергията са взаимозаменяеми). (За сравнение, тъмната материя има дял от около 26%, атомите на водорода и хелия — около 5%, а останалите химични елементи, от които са изградени например Земята и човешкото тяло, са едва 0,5%.) Тоест тъмната енергия, която кара галактиките да се раздалечават, определено е доминиращата сила във вселената и е много по-мощна от енергията от изкривяването на времепространството.

Следователно един от централните проблеми в космологията е да се проучи произходът на тъмната енергия. Как се образува тя? И ще унищожи ли вселената?

Ако съчетаем теорията на относителността и квантовата теория просто ей така, механично, можем да получим предвиждане за тъмната енергия, но то ще бъде неточно и тази неточност ще се изразява с коефициент 10120, което е най-голямото отклонение в историята на науката. Няма друг случай с такова огромно разминаване. Това значи, че в представата ни за вселената има нещо абсолютно погрешно. Създаването на единна теория на полето не е научна екзотика, а задължително условие, ако искаме да разберем как е устроено всичко. Решението на този въпрос ще ни разкрие истината за съдбата на вселената и на всички разумни създания в нея.

Спасение от Апокалипсиса

След като вселената най-вероятно е обречена да загине от студ в далечното бъдеще, какво може да се направи по въпроса? Възможно ли е да се обърне посоката на тези космически сили?

Има най-малко три възможности.

Първата е да не правим нищо и да оставим вселената да следва жизнения си цикъл. Тя все повече ще изстива, а разумните създания ще се приспособяват и ще мислят все по-бавно, казва физикът Фрийман Дайсън. Ще се стигне дотам, че една проста мисъл може да отнеме милиони години, но на създанията няма да им прави впечатление, защото всички ще мислят бавно. Те ще бъдат в състояние да водят смислени разговори, въпреки че тези разговори ще траят милиони години. Така че от тази гледна точка всичко ще е наред.

Всъщност може да е много интересно да се живее в такъв студен свят. Квантовите скокове, които сега едва ли са възможни в рамките на един човешки живот, сигурно ще станат нещо обичайно. Пред очите на всички ще се отварят и затварят пролуки в пространството. Ще се появяват и ще изчезват мехури-вселени. Разумните същества ще ги виждат непрекъснато, защото мозъците им ще функционират изключително бавно.

Това обаче е само временно решение, защото в един момент движението на молекулите ще стане толкова бавно, че преносът на информация ще бъде невъзможен. Тогава ще спрат всякакви дейности, включително и мисленето, което няма как да стане чак толкова бавно. Има някаква малка надежда, че преди да се случи това, ускореното разширяване на вселената под въздействието на тъмната енергия изведнъж ще спре от само себе си. Такава вероятност съществува, защото същностната причина за ускореното разширяване е неизвестна.

Цивилизация от четвърти тип

Втората възможност е човечеството да се развие до цивилизация от четвърти тип и да се научи да използва енергийни източници извън своята галактика. Веднъж в една своя лекция по космология говорих за скалата на Кардашов. Накрая едно 10-годишно момченце дойде при мен и ми каза, че греша. То настоя, че освен цивилизациите от първи, втори и трети тип според класификацията на Кардашов сигурно има и четвърти тип. Аз му възразих, че във вселената има само планети, звезди и галактики, следователно не е възможно да съществува цивилизация от четвърти тип. Няма енергиен източник, който да надхвърля рамките на една галактика.

По-късно си дадох сметка, че може би съм проявил нетърпение в разговора с момчето.

Спомнете си, че всеки следващ тип цивилизация е между 10 милиарда и 100 милиарда пъти по-мощен от предишния тип. Тъй като във видимата вселена има близо 100 милиарда галактики, цивилизацията от четвърти тип би могла да използва енергията на цялата видима вселена.

Вероятният надгалактически източник на енергия е тъмната енергия, която определено е най-разпространеният източник на материя/енергия във вселената. Как би могла една цивилизация от четвърти тип да работи с тъмна енергия и да спре Големия разпад?

Понеже по дефиниция цивилизацията от четвърти тип ползва надгалактическа енергия, тя може да е в състояние да манипулира някои от допълнителните измерения, за които става дума в струнната теория, и да изгради сфера, в която да се обърне полярността на тъмната енергия и по този начин космическото разширяване ще спре. Извън тази сфера вселената ще продължи да се разширява прогресивно. Но вътре в сферата галактиките ще се развиват нормално. По този начин цивилизацията ще оцелее дори ако вселената наоколо загива.

Това донякъде прилича на Дайсънова сфера. Но докато функцията на Дайсъновата сфера е да улавя енергията на затворената в нея звезда, ролята на тази сфера ще бъде да се промени затворената в нея тъмна енергия, за да спре разширяването.

 

 

Третата възможност е да се създаде пролука в пространството и времето.^[91] Ако вселената умира, съответната цивилизация би могла да я напусне и да отиде в по-млада вселена.

В картината, която рисува Айнщайн, вселената е огромен разширяващ се мехур. Ние живеем на стената на мехура. Според новата картина, представена от струнната теория, съществуват и други мехури и всеки от тях е решение на струнните уравнения. Образно казано, има цяла вана с мехурчета, които образуват мултивселена.

Много от тези мехурчета са микроскопични и се появяват в резултат на минивзрив, след което бързо изчезват. Повечето от тях не ни влияят по никакъв начин, защото краткото им съществуване протича в пространствения вакуум. Стивън Хокинг нарича тези постоянно възникващи и изчезващи във вакуума вселени „времепространствена пяна“. Тоест „нищото“ не е празно, а е пълно с вселени в постоянна динамика. Колкото и странно да изглежда, дори в човешкото тяло има вибрации на времепространствената пяна, но те са толкова микроскопични, че ние пребиваваме в блажено неведение за съществуването им.

Поразителното в тази теория е, че щом Големият взрив се е случил веднъж, може да се случи пак и пак. Така се оформя нова картина, в която вселени бебета се раждат от вселени майки, а нашата вселена е само малка частица от мултивселената.

(От време на време се случва някое мехурче да не изчезне във вакуума, а да достигне огромни размери благодарение на тъмната енергия. Нашата вселена може би се е образувала точно така, или е възникнала от сблъсъка на два мехура, или пък от деленето на мехур на по-малки мехурчета.)

Както стана дума в предишната глава, една развита цивилизация би могла да построи гигантски ускорител на частици, обхващащ целия астероиден пояс, и с него да направи пролука в пространството. Ако пролуката се стабилизира с отрицателна енергия, може да послужи за бягство към друга вселена. Вече говорихме за създаването на отрицателна енергия посредством ефекта на Казимир. Друг източник на такава енергия са висшите измерения. Висшите измерения могат да послужат за две неща: за обръщане на полярността на тъмната енергия с цел предотвратяване на Големия разпад или за създаване на отрицателна енергия с цел стабилизиране на пролука в пространството.

Във всеки мехур-вселена в рамките на мултивселената действат различни физични закони. За хората е най-добре да попаднат в такава паралелна вселена, в която атомите са стабилни (за да не се разпадне човешкото тяло) и в която има значително по-малко тъмна енергия — само колкото да може вселената да се разшири и да се охлади, за да се образуват потенциално обитаеми планети, но не и да се разшири твърде много и твърде бързо и да се стигне до Голямото смръзване.

Инфлационната теория

Всички тези разсъждения на пръв поглед изглеждат абсурдни^[92], но най-новите космологични данни от сателити, изглежда, потвърждават така обрисуваната картина. Дори скептиците са принудени да признаят, че идеята за мултивселената е в унисон с така наречената инфлационна теория, която е „раздут вариант“ на добре познатата ни теория за Големия взрив. Според инфлационния модел точно преди Големия взрив имало експлозия, която се описва като раздуване (инфлация; англ.: inflation) и от нея през първите 10^-33 секунди се образувала вселената, което е много по-бързо, отколкото според първоначалната теория за Големия взрив. Тази идея, представена за пръв път от Алън Гут от Масачузетския технологичен институт и Андрей Линде от Станфордския университет, решава редица космологични загадки. Например вселената изглежда много по-плоска и по-еднородна, отколкото би трябвало според теорията на Айнщайн. Но ако е претърпяла космическо разширяване, значи е нормално да е плоска — все едно е бил надут огромен балон. Повърхността на надутия балон изглежда плоска поради гигантските му размери.

Освен това, ако погледнем вселената в една посока, а после се обърнем на 180 градуса и погледнем в противоположната посока, тя ще изглежда горе-долу еднакво, независимо накъде гледаме.^[93] Това предполага някакъв вид смесване на отделните й части, но понеже скоростта на светлината е крайна величина, информацията няма достатъчно време да измине такива огромни разстояния. Затова вселената би трябвало да е разнородна и хаотична, щом като не е имало достатъчно време да се смеси материята в нея. Този проблем се решава от инфлационната теория, според която в началото на времето вселената е представлявала късче еднородна материя. После късчето се е раздуло и така се е получило това, което виждаме днес. И понеже инфлационната теория е квантова по своята същност, има малка, но крайна вероятност станалото да се повтори.

Въпреки че инфлационната теория безспорно успява да обясни наличните данни, космолозите все още имат разногласия относно нейния фундамент. Има значителен обем сателитна информация, която показва, че вселената се е раздула бързо, но не се знае точно на какво се дължи това. Засега основният начин за обяснение на инфлационната теория е чрез струнната теория.

Веднъж попитах Алън Гут дали е възможно в лабораторни условия да се създаде вселена бебе. Той отвърна, че е направил нужните изчисления. Ще е необходимо невероятно количество топлина, която да се концентрира в една точка. Ако вселената бебе се прави в лаборатория, ще се получи страховита експлозия, истински Голям взрив. Но този взрив ще се случи в друго измерение и от наша гледна точка вселената бебе ще изчезне. Въпреки това ще усетим ударната вълна от раждането й, която ще се равнява на ефекта от много ядрени оръжия. Така че, ако създадем вселена бебе, заключи д-р Гут, трябва бързо да бягаме!

Нирвана

Мултивселената може да се анализира и от гледна точка на богословието и във връзка с това можем да кажем, че съществуват два вида религии: според едните има миг на сътворението, а според другите светът винаги е съществувал. В юдео-християнската философия се говори за сътворението като космическо събитие, в резултат на което се ражда вселената. (Нищо чудно, че първите изчисления за Големия взрив са направени от католическия свещеник и физик Жорж Льометър, според когото теорията на Айнщайн е съвместима с библейската книга Битие.) В будизма обаче изобщо няма бог. Будистите смятат, че вселената е вечна, без начало и край. Има само нирвана. Тези две философии изглеждат диаметрално противоположни. В единия случай вселената има начало, а в другия — не.

Но все пак между юдео-християнството и будизма можем да намерим общ знаменател, ако приемем представата за мултивселената. Според струнната теория нашата вселена е възникнала в определен момент, а именно в катаклизма на Големия взрив. Но ние живеем в мултивселена, съставена от мехури-вселени. Те пребивават в много по-всеобхватна реалност — в 10-измерно хиперпространство, което няма начало.

Тоест сътворението по Битие се случва непрекъснато във всеобхватната реалност на нирвана (хиперпространството).

Ето как юдео-християнският сюжет за сътворението се съчетава с будизма по един прост и елегантен начин. Вярно е, че нашата вселена има огнено начало, но ние съществуваме във вечна нирвана от паралелни вселени.

Създателят на звездите

Това ни връща към романа на Олаф Стейпълдън за Създателя на звездите — космическото същество, което твори и разрушава цели вселени. То е като небесен художник, който постоянно измисля нови вселени и им дава всевъзможни свойства. Във всяка вселена има различни природни закони и различни форми на живот.

Самият Създател на звездите е извън вселените и ги вижда в тяхната цялост, докато рисува върху платното на мултивселената. Стейпълдън пише: „Във всеки космос… имаше различно време и Създателят на звездите наблюдаваше хронологията на събитията във всеки един от тях не само от позицията на космическото време, но и извън него, от позицията на собствения си живот, в който всички космически епохи съществуваха заедно“.

Това много прилича на представата на поддръжниците на струнната теория за мултивселената. Всяка вселена в мултивселената е решение на струнните уравнения, всяка от тях има свои физични закони, свои времеви мащаби и мерни единици. Както показва Стейпълдън, само който е извън нормалното време, извън всички вселени, може да види „мехурите“ в тяхната цялост.

(Августин Блажени гледа на времето по подобен начин. Щом Бог е всемогъщ, разсъждава той, значи земните грижи не го касаят. С други думи, на Бог не му се налага да спазва срокове и да си уговаря срещи. Следователно в известен смисъл Той е извън времето. Същото се отнася и за Създателя на звездите, както и за поддръжниците на струнната теория: като наблюдатели на мехурите-вселени в рамките на мултивселената, те са извън времето.)

Но как да определим коя от всички възможни вселени във „ваната с мехурчетата“ е нашата? Тук възниква въпросът дали нашата вселена е била замислена от висше същество.

Изследванията върху силите във вселената показват, че тя сякаш е „настроена“ точно както трябва, за да може в нея да съществува разумен живот. Ако например ядрената енергия беше малко по-мощна, Слънцето щеше да се изчерпи и да угасне преди милиони години. Ако беше малко по-слаба, Слънцето изобщо нямаше да се запали. Същото се отнася и за гравитацията. Ако беше малко по-мощна, Голямото смачкване щеше да настъпи още преди милиарди години. Ако беше малко по-слаба, щеше да настъпи Голямото смръзване. И ядрената енергия, и гравитационната сила са „настроени“ точно както трябва, за да може на Земята да съществува разумен живот. Ако разгледаме други сили и параметри, ще открием същата закономерност.

Тесният диапазон, в рамките на който фундаменталните закони позволяват съществуването на живот, е тема на различни философски теории.

Една от тях е принципът на Коперник, според който Земята не е уникална. Тя е най-обикновена буца от космически прах, която блуждае безцелно из космоса. Това, че силите на природата са „настроени“ по подходящ начин, е просто случайност.

Друга теория е антропният принцип, който гласи, че самото съществуване на човека силно ограничава видовете вселени, които могат да съществуват. Според един от елементарните варианти на този принцип природните закони трябва да са такива, че да позволяват съществуването на живот, защото хората съществуват и размишляват върху тези закони. Всички вселени са равностойни, но само в нашата има разумни същества, които могат да мислят и да пишат за това. Според друг, много по-издържан вариант на антропния принцип, вероятността да съществува разумен живот е толкова нищожна, че може би вселената по някакъв начин е принудена да създаде условия за съществуването му, тоест вселената е била замислена така, че това да се случи.

Принципът на Коперник предполага, че нашата вселена не е уникална, докато антропният принцип предполага обратното. Странното е, че макар двата принципа да са диаметрално противоположни, и единият, и другият са съвместими с научната представа за вселената.

(Много ясно си спомням как във втори клас учителката ми обясни тази идея. Тя каза, че Бог толкова обичал Земята, че я сложил на най-подходящото разстояние от Слънцето. Ако била твърде близо до Слънцето, океаните щели да заврат. Ако била твърде далеч, океаните щели да замръзнат. Но Бог решил тя да бъде точно където трябва. Никога преди не бях чувал такова обяснение на научен принцип.)

Ако не искаме да намесваме религията, по-добре да погледнем екзопланетите и да видим, че повечето от тях са прекалено близо или прекалено далече от своята звезда, за да може да има на тях условия за живот. Нас ни има, защото имаме късмет. Чист късмет е, че се намираме в „зоната на Златокоска“ край Слънцето.

Това, че вселената сякаш е прецизно настроена, за да може в нея да съществува живот в познатия ни вид, също се дължи на късмет, защото има милиарди паралелни вселени, които не са така прецизно настроени и са напълно безжизнени. Имаме късмет, че съществуваме и можем да говорим за това. Не е задължително вселената да е била замислена от някое висше същество. Нас ни има и можем да говорим за това, защото живеем в подходяща за обитаване вселена.

Но въпросът може да се погледне и по друг начин. Това е философията, която аз предпочитам и върху която работя в момента. Става дума за следното: в мултивселената има много вселени, но повечето от тях не са стабилни и техният упадък създава условия за съществуването на една по-стабилна вселена. В миналото сигурно е имало много други вселени, но те не са просъществували и са били погълнати от нашата. Според тази теория нашата вселена продължава да съществува, защото е една от най-стабилните.

Този мой възглед обединява в себе си принципа на Коперник и антропния принцип. Смятам, че нашата вселена не е уникална (както гласи принципът на Коперник), с изключение на две особености: много е стабилна и е подходяща за съществуването на живот във вида, в който го познаваме. Когато казваме, че в нирваната, наречена хиперпространство, има безкрайно много паралелни вселени, трябва да имаме предвид, че повечето от тях са нестабилни и може би съвсем малък брой оцеляват и създават живот в познатия ни вид.

Струнната теория все още е недовършена. След като се избистри докрай, ще можем да я съпоставим с данните за количеството тъмна материя във вселената и с параметрите на субатомните частици и по този начин може би ще си отговорим на въпроса вярна ли е, или не. Ако е вярна, сигурно ще ни помогне да разкрием загадката на тъмната енергия, която според физиците е двигателят на бъдещото унищожение на вселената. А ако един ден човечеството успее да еволюира до цивилизация от четвърти тип, способна да използва надгалактическа енергия, тогава струнната теория вероятно ще покаже на хората как да избегнат гибелта на самата вселена.

Може би някой предприемчив младеж ще се вдъхнови от настоящата книга и ще напише последната глава от историята на струнната теория, за да отговори на въпроса дали може да се предотврати гибелта на вселената.

Последният въпрос

Айзък Азимов твърди, че от всички разкази, които е написал, любимият му е „Последният въпрос“, в който той представя поразителна нова визия за живота след трилиони години и показва как човечеството може да се изправи пред свършека на вселената.

В този разказ^[94] се проследява как през всички епохи хората вечно задават въпроса дали вселената непременно ще загине, или разширяването й може да бъде спряно и тя няма да замръзне. Всеки път, когато питат главния компютър дали е възможно ентропията да бъде предотвратена, той отвръща: „Недостатъчни данни за смислен отговор“.

Постепенно разказът ни пренася в далечното бъдеще, трилиони години след нашето съвремие, когато хората вече са свободни от ограниченията на материята. Те са се превърнали в създания от чиста енергия, които могат да се движат на воля из галактиката. Без оковите на материята, те стигат до най-отдалечените кътчета на галактиката под формата на чисто съзнание. Физическите им тела са безсмъртни, но са останали в някаква далечна, забравена звездна система, а съзнанието им се скита безплътно. Но на съдбовния въпрос възможно ли е ентропията да бъде предотвратена, те продължават да получават същия отговор: „Недостатъчни данни за смислен отговор“.

Накрая главният компютър става толкова мощен, че не може да се побере на никоя планета и се пренася в хиперпространството. Той се слива със съзнанието на трилионите представители на човешкия род. Когато вселената вече е в предсмъртни конвулсии, компютърът най-после успява да реши проблема с ентропията. Тъкмо когато вселената умира, той казва: „Да бъде светлина!“. И се ражда светлина.

Тоест в крайна сметка бъдещето на човечеството е да се превърне в бог, който да създаде съвсем нова вселена и да започне отначало. Този разказ е майсторско творение на художествената измислица. Нека обаче да го анализираме от гледна точка на съвременната физика.

Както стана дума в предишната глава, след около век навярно ще бъде възможно човешкото съзнание да пътува със скоростта на светлината по метода на лазерната телепортация. В по-далечното бъдеще може да се изгради огромна междугалактическа супермагистрала за лазерна телепортация и тогава милиарди същества ще летят през галактиката под формата на съзнание. С други думи, идеята на Айзък Азимов за същества от чиста енергия, които усвояват галактиката, не е чак толкова фантастична.

Главният компютър в разказа става толкова голям и мощен, че трябва да се пренесе в хиперпространството, а накрая човечеството се слива с него. Може би един ден човечеството ще стане като Създателя на звездите и ще започне да наблюдава своята вселена от позицията си в хиперпространството, и ще вижда, че тя съществува в мултивселената заедно с други вселени, всяка от които е съставена от милиарди галактики. След като проучат многообразието от възможни вселени, хората ще си изберат такава, която е още млада и може да им стане нов дом. Сигурно ще изберат вселена, в която има стабилна материя, например с атомен строеж, и която е достатъчно млада, за да се образуват в нея нови звездни системи и нови форми на живот. Тоест далечното бъдеще може би няма да е път без изход за разумния живот, а напротив, ще му осигури нов дом. В такъв случай гибелта на вселената няма да е краят на всичко.