Мичио Каку
Бъдещето на човечеството (7) (Заселването на Марс, междузвездните полети, безсмъртието…)

4.
Или Марс, или нищо

Марс е там горе и ни очаква.

Бъз Олдрин

Бих искал да умра на Марс — само че не при сблъсък.

Илон Мъск

Илон Мъск си пада малко чешит — предприемач с космическа мисия: иска да създаде ракетите, с които един ден ще стигнем до Марс. Циолковски, Годард, Фон Браун — всички те са мечтали да летят до Марс, но Илон Мъск има шанс наистина да го направи. А междувременно нарушава всички правила на играта.

Мъск заобиква астронавтиката още като дете в ЮАР и дори сам си прави ракета. Баща му е инженер и го насърчава в тази насока. Мъск скоро стига до извода, че рискът от изчезване на човешката раса може да се избегне само ако се устремим към звездите. Затова решава, че една от целите му ще бъде „преминаването към многопланетен живот“, и около тази тема изгражда цялата си професионална кариера.

Освен ракетната техника той има и две други страсти: компютри и бизнес. На 10-годишна възраст вече се занимава с компютърно програмиране, а на 12 продава първата си видеоигра „Бластър“ за 500 долара. Воден от неспокойния си дух, той се надява един ден да отиде да живее в Америка. На 17 емигрира в Канада сам. По-късно получава бакалавърска степен по физика от Университета на Пенсилвания, но започва да се двоуми каква кариера да избере. Може да стане физик или инженер и да проектира ракети или други високотехнологични устройства. Другият вариант е да се занимава с бизнес и да използва компютърните си умения, за да натрупа състояние и после да осъществи мечтата си със собствени средства.

Тази дилема придобива особена острота през 1995 г., когато Мъск записва докторантура по приложна физика в Станфордския университет. След като изкарва само два дена като докторант, той изведнъж напуска и се потапя в света на интернет бизнеса. Взема назаем 28 000 долара и създава софтуерна фирма, която впоследствие прави информационна онлайн система за вестникарската индустрия. След четири години я продава на „Компак“ за 341 милиона долара. Печалбата му от продажбата е 22 милиона долара и той веднага я влага в нова фирма — „Екс.ком“, която по-късно прераства в „ПейПал“. През 2002 г. „иБей“ купува „ПейПал“ за 1,5 милиарда долара, от които Мъск прибира 165 милиона.

Вече значително забогатял, той използва парите си, за да осъществи своите мечти, като за целта създава „Спейс Екс“ и „Тесла Мотърс“. Инвестициите му в тези две фирми в един момент достигат 90% от цялото му състояние. За разлика от други авиокосмически компании, които създават ракети с помощта на вече известни технологии, „Спейс Екс“ разработва революционен модел ракета за многократно използване. Целта на Илон Мъск е да намали себестойността на космическите полети 10 пъти чрез многократно използване на ракетата носител, която иначе обикновено се бракува след едно изстрелване.

Той създава ракетата „Фалкън“ почти от нулата (това название, което в превод означава „Сокол“, идва от името на звездолета „Милениум Фалкън“ от филмовата поредица „Междузвездни войни“), с идеята да бъде използвана заедно с космическия модул „Дракон“ (чието название пък е заимствано от заглавието на песента „Вълшебният дракон Пъф“^[18]). През 2012 г. „Фалкън“ бележи историческо постижение: тя става първата създадена с комерсиална цел ракета, която достига Международната космическа станция. Това е и първата ракета, която след орбитален полет каца успешно на сушата. Първата съпруга на Мъск, Джъстин, казва за него: „Обичам да го сравнявам с Терминатора^[19]. Щом си зададе програма, вече… няма… никакво… спиране“.

През 2017 г. Мъск бележи още едно голямо постижение с успешното изстрелване на употребявана ракета-носител. При завръщането си от предишния полет ракетата е кацнала на площадката за изстрелване, била е почистена и ремонтирана, след което е изстреляна повторно. Многократното използване на едни и същи ракети би предизвикало икономическа революция в областта на астронавтиката. Ще ви дам пример с пазара на употребявани автомобили. След Втората световна война автомобилите все още са недостъпен лукс за много хора, особено за войниците и младежите. Бизнесът с употребявани коли позволява на обикновените потребители да се сдобият с возило и това променя всичко, включително начина им на живот и социалното общуване. Днес в САЩ годишно се продават близо 40 милиона употребявани автомобили, което е 2,2 пъти повече от продажбите на нови автомобили. По същата логика Илон Мъск се надява, че ракетата му „Фалкън“ ще промени коренно авиокосмическия пазар и ще доведе до силно снижаване на цените на ракетите. За повечето фирми и организации ще е все едно дали космическите им спътници се изстрелват с чисто нови ракети или с употребявани. Ще изберат най-евтиния и надежден начин.

Първата ракета за многократно използване е историческо постижение, но това, с което Илон Мъск шокира обществеността, са огласените от него подробности около амбициозните му намерения за Марс. Той планира да изпрати там непилотиран апарат през 2018 г. и пилотирана мисия до 2024 г., и така да изпревари НАСА с близо едно десетилетие. Крайната му цел е създаването не просто на аванпост на Марс, а цял град. Идеята му е един ден да се изпрати флот от 1000 модифицирани ракети „Фалкън“ с по 100 души на борда, които да основат първото селище на Червената планета. Двата коза, на които разчита Мъск, са бързото поевтиняване на космическите полети и развитието на иновациите. Повечето изчисления показват, че мисия до Марс ще струва между 400 и 500 милиарда долара, но той предвижда, че създаването на ракетата и полетът с нея може да му струват само 10 милиарда долара. Отначало билетите до Марс ще бъдат скъпи, но постепенно ще поевтинеят до около 200 000 долара на човек в двете посоки поради падащата цена на космическите пътувания. Това е съпоставимо с цената на едно издигане на едва 110 км височина със „Спейсшип 2“ на „Върджин Галактик“, която също е 200 000 долара, както и предполагаемата себестойност на полет с руска ракета до Международната космическа станция, която е между 20 и 40 милиона долара.

Предложената от Илон Мъск ракетна система отначало носи названието „Марсиански колониален транспортер“, но после той я преименува на „Междупланетна транспортна система“, защото, по думите му: „Тя наистина ще позволи извършването на полети до всяка точка на Слънчевата система“. Дългосрочната му визия включва създаването на мрежа, която ще свързва планетите също както железниците свързват американските градове.

Мъск вижда потенциал за сътрудничество с други фирми от мултимилиардната си империя. „Тесла“ е разработила усъвършенствана версия на изцяло електрически автомобил, а освен това Мъск има сериозни инвестиции в областта на слънчевата енергия, която ще е основен енергиен източник за един бъдещ марсиански аванпост. Следователно Мъск би бил идеалният доставчик на необходимото електрооборудване и соларни инсталации за развитието на бъдещата колония на Марс.

Докато НАСА често е ужасно мудна и тромава, предприемачите смятат, че могат бързо да приложат иновативните си идеи и методи. „Съществува глупавата представа, че НАСА не може да си позволи провал“, казва Мъск. „Ние [от «Спейс Екс»] можем да си позволим провал.^[20] Без неуспехи няма истински иновации“.

Може да се каже, че Илон Мъск е съвременното лице на космическата програма: смел и енергичен бунтар, който освен това е умен и изобретателен. Той е ракетен специалист от нов тип, съчетаващ в себе си предприемача-милиардер и учения. Сравняват го с Тони Старк, другото „аз“ на Железния човек — индустриалец и изобретател с обноски на джентълмен, който се чувства еднакво добре в компанията както на бизнес магнати, така и на инженери. Между другото, част от първото продължение на филма „Железният човек“ е заснета в централата на „Спейс Екс“ в Лос Анджелис, а на влизане в централата има статуя на Тони Старк в реален ръст, облечен като Железния човек. Мъск дори има пръст в създаването на една мъжка модна колекция на космическа тематика на дизайнера Ник Греъм, представена по време на Седмицата на модата в Ню Йорк, за която Греъм казва: „Говори се, че Марс сега е на мода^[21] — това е тема от висшия пилотаж, изключително популярна в интернет, и сякаш всеки има някакви амбиции в това отношение. Идеята ми беше да покажа колекция «Есен 2025» — става въпрос за годината, в която Илон Мъск иска да изпрати първите хора на Марс“.

Самият Мъск обобщава философията си по следния начин: „Всъщност единствената ми мотивация^[22] да трупам лично богатство е желанието ми да успея да допринеса колкото може повече за прехода към мултипланетен живот“. Основателят на фондация „ЕКСПРАЙЗ“ Питър Диамандис посочва: „Тук става дума за нещо много повече от желанието за печалба. Визията [на Илон Мъск] е опияняваща и завладяваща“.

Марс — новата космическа надпревара

Целият този шум около Марс неизменно поражда съперничество. Изпълнителният директор на „Боинг“ Денис Мюлънбърг заявява: „Убеден съм^[23], че първият човек, който ще стъпи на Марс, ще е отишъл там с ракета «Боинг»“. Може би не е случайно, че Мюлънбърг прави това изненадващо изявление седмица след като Илон Мъск оповестява намеренията си за Марс. Вярно е, че всички медии говорят само за Мъск, но „Боинг“ имат множество успехи в областта на космическите полети. Именно те произвеждат прочутата ракета-носител „Сатурн 5“, с която нашите астронавти стигат до Луната, а в момента „Боинг“ имат сключен договор за построяването на огромната ракета-носител СЛС, която е в основата на планираната мисия на НАСА до Марс.

Поддръжниците на НАСА изтъкват, че държавното финансиране преди е било от решаващо значение за големите проекти, какъвто е например космическият телескоп „Хъбъл“ — една от перлите на космическата програма. Може ли частни инвеститори да финансират такова рисковано начинание, което не обещава никаква възвръщаемост на вложените средства? Подкрепата от страна на големи бюрократични организации, изглежда, е необходима, когато става дума за проекти, които са твърде скъпи за частните предприемачи или трудно биха могли да генерират приходи.

Всяка от съревноваващите се програми има своите предимства. Ракетата СЛС на „Боинг“, чиято товароносимост е 130 т, може да изведе в космоса повече полезен товар, отколкото „Фалкън Хеви“ на Илон Мъск, която е с товароносимост 64 т. От друга страна, „Фалкън Хеви“ е повече по джоба на клиентите. В момента фирмата „Спейс Екс“ предлага най-ниските цени за изстрелването на спътници в космоса — около 2200 долара на килограм, което е 10% от обичайната тарифа за ползването на космическа ракета, създадена с комерсиална цел. С усъвършенстването на технологията на „Спейс Екс“ за ракетите за многократно използване цените може още да паднат.

НАСА се намира в изгодна позиция, тъй като има възможност да избира между двама кандидати за атрактивния проект. По принцип агенцията все още не е взела окончателно решение дали да използва СЛС или „Фалкън Хеви“. На въпрос за отправеното от „Боинг“ предизвикателство Илон Мъск отговаря: „Мисля, че е добре да има повече пътища към Марс^[24]… да не слагаме всичките си яйца в една кошница… Ами да, колкото повече, толкова по-добре“.

От пресцентъра на НАСА заявяват: „НАСА приветства всички^[25], които искат да извършат следващия огромен скок, като направят възможен полета до Марс… В тези усилия трябва да участват най-умните и най-способните… През последните няколко години НАСА работи активно за разработването на дългосрочен план за изследване на Марс и за създаването на коалиция от чуждестранни партньори и представители на частния сектор в подкрепа на тази визия“. В крайна сметка конкуренцията вероятно ще се окаже полезна за космическата програма.

В това съревнование има известна ирония. В миналото космическата програма води до миниатюризация в електрониката и оттам — до компютърната революция. Сега става обратното: рожбите на компютърната революция влагат част от богатството си в изследването на космоса, вдъхновени от детските си спомени за космическата програма.

Европейците, китайците и руснаците също изразяват желание да изпратят пилотирана мисия до Марс в периода между 2040 и 2060 г., но финансирането все още им е проблем. Доста вероятно е обаче китайците да стигнат до Луната през 2025 г. Навремето Мао Дзъдун изказва съжаление, че Китай е толкова изостанал, че не може дори един картоф да изпрати в космоса. Днес нещата са коренно различни. След като купува ракети от Русия през 90-те години на XX в. и прави в тях подобрения, Китай изпраща общо 10 тайконавта в околоземна орбита, а сега има амбицията до 2020 г. да изгради космическа станция и да конструира ракета, равна по мощност на „Сатурн 5“. Китайските петилетни планове показват, че страната върви внимателно по стъпките на първопроходците Русия и САЩ.

Дори на най-оптимистичните визионери им е пределно ясно, че по време на полет до Марс астронавтите ще се изправят пред множество опасности. Когато веднъж питат Илон Мъск дали иска лично да пътува до Марс, той отбелязва, че по време на първия полет до тази планета вероятността от смъртни случаи е „доста голяма“, и добавя, че иска да види децата си пораснали.

Астронавтиката не е разходка в парка

Потенциалните опасности при пилотирана мисия до Марс са безкрайно много.

Една от тях е рискът от фатален инцидент. Космическата ера продължава вече над половин век, но все още при полет с ракета има около 1% вероятност да се случи фатален инцидент. В една ракета има стотици движещи се части и евентуална повреда на която и да е от тях може да провали мисията. При общо 135 изстрелвания на космически совалки са станали два ужасяващи инцидента, което прави приблизително процент и половина. В рамките на цялата космическа програма досега процентът на смъртните случаи е 3,3%. Осемнадесет от общо 544 души, излетели в космоса, са загинали. Иска се изключителна смелост, за да яхнеш тонове ракетно гориво и да те изстрелят в космоса с 40 000 км/ч, без да знаеш дали ще се върнеш жив.

Трябва да отбележим и така наречения „марсиански кутсуз“. Близо три четвърти от изпратените към Марс американски космически сонди изобщо не стигат дотам, главно заради огромното разстояние, проблеми с радиацията, механични повреди, загуба на радиовръзка, микрометеори и т.н. И все пак в това отношение САЩ се представят много по-добре от Русия, която отчита 14 неуспешни опита за достигане на Червената планета.

Друг проблем е продължителността на полета до Марс. Пътуването до Луната по програмата „Аполо“ навремето отнема едва три дни, но до Марс ще трябва да се лети повече от девет месеца само в едната посока, а в двете посоки — около две години. Веднъж имах възможност да посетя тренировъчния център на НАСА в покрайнините на Кливланд, щата Охайо, където екипи учени анализират различните видове стрес по време на космически полет. При продължителен престой в космоса астронавтите получават мускулна и костна атрофия поради безтегловността. Човешкият организъм е приспособен да живее на планета с гравитация точно като земната. Ако Земята беше само с няколко процента по-голяма или по-малка, щеше да се наложи цялостно видоизменение на човешкото тяло, за да можем да оцелеем. Колкото повече време прекарва човек в космоса, толкова повече се уврежда организмът му. След като руският космонавт Валерий Поляков поставя световен рекорд с 437-дневния си престой в космоса, при завръщането си на Земята той едва успява да изпълзи от космическата капсула.

Интересен факт е, че в космоса астронавтите стават с няколко сантиметра по-високи поради издължаване на гръбнака. След като се върнат на Земята, отново възвръщат предишния си ръст. Освен това губят по 1% от костната си маса за всеки месец престой в космоса. За да се забави този процес, те трябва да тренират на бягаща пътека поне по два часа на ден. Но дори и тогава възстановяването след шестмесечен престой в Международната космическа станция може да отнеме цяла година, а в някои случаи костната маса никога не се възстановява напълно. (Друго следствие от безтегловността, на което доскоро не се е обръщало сериозно внимание, е увреждането на зрителния нерв. В миналото астронавтите са усещали, че след продължителна мисия в космоса зрението им се влошава. Проведените подробни очни изследвания показват, че в такива случаи зрителният нерв често е възпален, вероятно поради създадения от очната течност натиск.)

В бъдеще вероятно ще трябва да се ползват въртящи се космически капсули, за да може центробежната им сила да създава изкуствена гравитация. Принципът е същият, както когато човек влезе във въртящия се барабан на карнавален ротор или гравитрон. Центробежната сила създава изкуствена гравитация и ни изтласква към стените на барабана. Понастоящем би било твърде скъпо да се произвеждат въртящи се космически кораби, а и самата концепция е трудна за осъществяване. Въртящата се кабина ще трябва да е доста голяма, защото иначе центробежната сила няма да се разпределя равномерно и астронавтите ще страдат от гадене и дезориентация.

Друг проблем е радиацията, особено тази от слънчевия вятър и космическите лъчи. Често не си даваме сметка, че Земята е обвита с дебел слой атмосфера и има магнитно поле, което играе защитна роля. Ако се намираме на морското равнище, атмосферата поглъща повечето от смъртоносната радиация, но по време на най-обикновен полет със самолет в САЩ всеки пътник получава допълнително облъчване от 1 милибер на час — това е все едно при всеки полет в границите на страната да ни правят по една зъбна рентгенова снимка. При полет до Марс астронавтите ще трябва да преминат през радиационните пояси около Земята и тогава може да се изложат на високи дози радиация, което ще увеличи за тях риска от преждевременно стареене, рак и други заболявания. По време на такъв двегодишен междупланетен полет радиоактивното облъчване на астронавтите ще е близо 200 пъти по-голямо, отколкото би било на Земята. (Трябва обаче да поставим нещата в по-широк контекст. В дадения случай рискът от рак ще се увеличи от 21% на 24% в рамките на целия живот на астронавта. Макар тази опасност да не е за пренебрегване, тя бледнее в сравнение с много по-опасните възможни последици от една проста авария или произшествие.)

Понякога космическите лъчи са толкова мощни, че астронавтите може да започнат да виждат мигащи светлинки, тъй като течността в очите им се йонизира от субатомните частици. Някои астронавти споделиха с мен, че са виждали такива светлинки, които по принцип са красиви, но могат да причинят сериозни радиационни увреждания на очите.

През 2016 г. става известен един неприятен факт относно ефекта от радиацията върху мозъка. Учени от Калифорнийския университет в Ървайн са облъчили мишки с високи дози радиация, равни на количеството, което би било погълнато по време на двегодишен полет в открития космос. Получените резултати сочат необратими мозъчни увреждания. У мишките се наблюдават поведенчески проблеми, превъзбуда и нарушени функции. Тези данни показват, че в открития космос астронавтите се нуждаят най-малкото от надежден предпазен щит.

Освен това астронавтите следва да се притесняват и от особено мощни слънчеви изригвания. През 1972 г., по време на подготовката на „Аполо 17“ за полет до Луната, естественият спътник на Земята е поразен от силно слънчево изригване. Ако в този момент астронавтите са били на Луната, е можело да загинат. За разлика от космическите лъчи, които са непредсказуеми, слънчевите изригвания може да бъдат следени от Земята, така че е възможно астронавтите да бъдат предупредени няколко часа предварително. Има случаи, когато астронавтите в Международната космическа станция получават информация за предстоящи слънчеви изригвания и ги инструктират да се преместят в по-защитените части на станцията.

Не бива да забравяме и микрометеорите, които могат да разкъсат корпусната обвивка на космическия кораб. При внимателен оглед на повърхността на космическите совалки са открити многобройни следи от удари от микрометеорити. Метеор с размерите на пощенска марка, летящ със скорост 60 000 км/ч, може да пробие корпуса на ракетата и да предизвика бързо спадане на налягането в нея. Може би е добре космическите модули да бъдат разделени на различни камери, така че евентуален повърхностен пробив в някоя от тях да може бързо да се запуши откъм останалите.

Психологическите трудности са друг вид предизвикателство. Не е лесно човек да стои дълго време затворен в малка тясна капсула заедно с малобройна група други хора. Колкото и психотестове да са били проведени, не може със сигурност да се предвиди дали и доколко даден индивид ще си пасне с останалите. Би могло да се окаже, че животът на даден астронавт зависи от човек, когото не понася.

Пътят към Марс

След няколкомесечни всевъзможни догадки през 2017 г. НАСА и „Боинг“ най-после разкриват подробности за бъдещата мисия до Марс. Бил Герстенмайер от Дирекцията за пилотирани полети и операции на НАСА^[26] оповестява неочаквано амбициозен график на дейностите, свързани с изпращането на наши астронавти на Червената планета.

Първо, след години изпитания ракетата „СЛС/Орион“ ще бъде изстреляна през 2019 г. Тя ще бъде напълно автоматизирана, без астронавти на борда, и ще обиколи Луната. Четири години по-късно към Луната отново ще полетят астронавти след половинвековна пауза. Мисията им ще продължи три седмици, но не се предвижда кацане на лунната повърхност, а само орбитални обиколки. Целта не е да се изследва Луната, а най-вече да се тества надеждността на системата „СЛС/Орион“.

В новия план на НАСА има един неочакван момент, който изненадва много анализатори. Оказва се, че системата „СЛС/ Орион“ е само „подгряващ участник“. Тя ще послужи като основно средство за извеждане на астронавтите в космоса, но самото пътуване до Марс ще се извърши със съвсем други ракети.

За тази цел НАСА предвижда изграждането на Изходна станция към открития космос (Deep Space Gateway), която ще наподобява Международната космическа станция, но ще е по-малка и няма да обикаля в орбита около Земята, а около Луната. На борда на Изходната станция ще живеят астронавти и тя ще служи като горивна и снабдителна база за пътувания до Марс и астероидите. Тя ще е в основата на бъдещото постоянно човешко присъствие в космоса. Изграждането на станцията ще започне през 2023 г., а въвеждането й в експлоатация е планирано за 2026 г. Построяването й ще бъде извършено на четири етапа.

„Основният участник“ в програмата е ракетата, с която на практика ще се осъществи пилотираният полет до Марс. Това ще е съвсем нова система с название „Дийп Спейс Транспорт“, чието изграждане ще протече предимно в космоса. Първият по-значим тест на „Дийп Спейс Транспорт“ ще започне през 2029 г. и ще включва обиколки около Луната в рамките на 300–400 дни. Така ще се събере ценна информация за продължителните експедиции в космоса. Накрая, след сериозни пробни изпитания, „Дийп Спейс Транспорт“ ще полети с нашите астронавти към Марс и до 2033 г. ще влезе в орбита около планетата.

Много експерти дават висока оценка на програмата на НАСА заради нейната методичност, изразяваща се в наличието на подробен план за изграждането на развита инфраструктура около Луната.

Но планът на НАСА силно контрастира с визията на Илон Мъск. Действията на агенцията са обмислени до най-малката подробност и включват създаването на постоянна инфраструктура в орбита около Луната, но всичко ще стане бавно, може би с десетилетие по-бавно от сроковете на Мъск. „Спейс Екс“ смятат да прескочат етапа на изграждане на окололунна станция и директно да пристъпят към полета до Марс, който може да стартира още през 2022 г. Един от недостатъците на плана на Илон Мъск е, че космическата капсула „Дракон“ е значително по-малка от „Дийп Спейс Транспорт“. Времето ще покаже кой подход — или коя комбинация от подходи — е за предпочитане.

Първият полет до Марс

Благодарение на огласяването на повече детайли за първата експедиция до Марс вече можем да разсъждаваме върху необходимите стъпки за достигането на Червената планета. Нека да помислим как би се осъществил планът на НАСА през следващите десетилетия.

Хората, които ще участват в историческата първа експедиция до Марс, вероятно вече са родени и може би учат астрономия в гимназията. Те ще са едни от стотиците хора, които се очаква да кандидатстват за този първи полет до друга планета. След тежко обучение ще бъдат внимателно подбрани може би четирима кандидати, които са се отличили с уменията и опита си, и по всяка вероятност ще включват опитен пилот, инженер, учен и лекар.

Замислената от НАСА Изходна станция към открития космос ще кръжи около Луната и ще служи като горивна и снабдителна база за пътуване до Марс и по-далече

Някъде около 2033 г., след поредица напрегнати интервюта с журналисти, четиримата най-после ще влязат в космическата капсула „Орион“. Въпреки че „Орион“ предлага 50% повече вътрешно пространство в сравнение с някогашната капсула „Аполо“, все пак вътре ще е тясно, но това е без значение, защото полетът до Луната ще трае само три дни. Когато най-сетне корабът излети, екипажът ще усеща вибрации, породени от интензивното изгаряне на гориво в ракетата носител СЛС. Всичко това много прилича на полетите на „Аполо“.

Но приликите свършват дотук. От този момент нататък НАСА предвижда коренна промяна в сравнение с преди. Когато навлязат в окололунна орбита, астронавтите ще се доберат до Изходната станция към открития космос — първата в историята космическа станция в орбита около Луната. Ще се скачат с нея и ще си вземат кратка почивка.

После ще се прехвърлят на ракетата „Дийп Спейс Транспорт“, която няма да прилича на никой друг космически кораб, създаван до този момент. Ще наподобява дълъг молив с гумичка в единия край („гумичката“ всъщност е капсулата, в която ще живеят и работят астронавтите). По протежението на „молива“ ще бъдат разположени гигантски системи от необичайно дълги и тесни соларни панели, така че от разстояние ракетата ще изглежда като платноходка. Капсулата „Орион“ тежи около 25 тона, а „Дийп Спейс Транспорт“ ще е с тегло 41 тона.

Този кораб ще бъде дом за екипажа през следващите две години. Капсулата ще е много по-голяма от „Орион“ и ще осигури достатъчно пространство за фитнес. Това е важно, тъй като астронавтите ще трябва да спортуват ежедневно, за да предотвратят загубата на мускулна и костна маса — подобна загуба би довела до осакатяване при пристигането им на Марс.

Щом се качат на „Дийп Спейс Транспорт“, астронавтите ще включат двигателите. Но вместо да бъдат разтърсени от мощна тяга и ракетата да започне да бълва отзад гигантски пламъци, йонните двигатели ще осигурят плавно и постепенно увеличение на скоростта. През илюминаторите ще се вижда само меката светлина на постоянни струи от нажежени йони.

Ракетата „Дийп Спейс Транспорт“ ще има нов вид система за задвижване: соларно-електрическа. Огромните соларни панели ще улавят слънчевата светлина и ще я преобразуват в електричество. Електричеството ще служи за отстраняване на електрони от атомите на газообразно вещество (например ксенон) и така ще се образуват йони. Йоните ще се изстрелват от двигателя с помощта на електрическо поле, като по този начин ще се образува тяга. За разлика от взривоподобно действащите химически двигатели, които работят само броени минути, постепенно ускоряващите йонни двигатели могат да работят месеци и дори години.

Така ще започне дългият и скучен полет към Марс, който ще продължи около девет месеца. Главният проблем за астронавтите ще е скуката, затова те ще трябва непрекъснато да тренират, да играят игри, които да ги държат нащрек, да правят изчисления, да разговарят с близките си, да сърфират в интернет и т.н. По време на самото пътуване няма какво толкова да се прави, освен рутинните корекции на курса. От време на време на астронавтите може би ще им се налага да излизат извън кораба, за да извършват дребни поправки или да сменят износени части. С течение на времето изпращаните към Земята радиосъобщения ще пътуват все по-дълго и по-дълго, докато накрая забавянето на сигнала достигне около 24 минути. Това може леко да изнерви членовете на екипажа, защото те ще са свикнали на светкавична комуникация.

През илюминаторите ще се вижда как Червената планета постепенно приближава и се уголемява. В един момент астронавтите ще пристъпят към необходимата подготовка и на борда на кораба ще настане оживление. Ракетните двигатели ще бъдат запалени, за да се забави движението на кораба и той да може плавно да навлезе в орбита около Марс.

Пред погледа на астронавтите ще се разкрие съвсем различна картина в сравнение с облика на Земята. Вместо сини океани, гористи планини и грейнали в електричество градове те ще видят гол и пуст пейзаж с червеникави пустини, величествени възвишения, гигантски каньони (много по-големи от земните), както и страховити прашни бури, които в някои случаи обхващат цялата планета.

След влизането в орбита екипажът ще се прехвърли в марсианската капсула и тя ще се отдели от основния кораб, който ще продължи да обикаля около планетата. При навлизането на капсулата в марсианската атмосфера температурата рязко ще се повиши, но топлинният щит ще погълне силната топлина, която се образува поради въздушното съпротивление. Накрая топлинният щит ще бъде изхвърлен, спирачните двигатели ще се включат и капсулата бавно ще кацне на повърхността на Марс.

Астронавтите ще излязат от капсулата и ще стъпят на повърхността на Марс, като по този начин ще отворят нова страница в човешката история и ще направят изключително важна крачка към превръщането на човечеството в многопланетен вид.

Ще прекарат няколко месеца на Червената планета, докато Земята стигне в подходяща позиция за завръщането им. Така ще имат време да изследват терена и да проведат експерименти, някои от които ще бъдат насочени към търсенето на следи от вода и микроорганизми, а освен това ще инсталират соларни панели за добиване на енергия. Една от задачите им може би ще бъде извършването на сондажи за търсене на лед във вечно замръзналите слоеве, защото ледът може един ден да се превърне в жизненоважен източник на питейна вода, както и източник на кислород за дишане и водород за гориво.

След приключването на мисията екипажът ще се прибере в космическата капсула и ще излети. (Поради слабата гравитация на Марс ще е нужно много по-малко гориво, отколкото при излитане от Земята.) Капсулата ще се скачи с кръжащия в орбита основен кораб и астронавтите ще се подготвят за деветмесечния си обратен полет към Земята.

При завръщането си на нашата планета те ще се приводнят някъде в океана. На сушата ще бъдат посрещнати като герои, които са направили първата крачка към създаването на нов клон на човешката раса.

Както виждате, пътят към Червената планета крие много предизвикателства. Но при наличието на обществен ентусиазъм и ангажираност от страна на НАСА и частния сектор пилотираната експедиция до Марс по всяка вероятност ще стане факт през следващите едно-две десетилетия. Тогава ще дойде ред на следващото предизвикателство: превръщането на Марс в нов дом.