Джоан Венг
Кафе под липите (9)

9 глава

Фрици спа много лошо. Навярно заради все още влажните чаршафи и заради вълнението от предстоящото прослушване. През половината нощ размишляваше върху предложението на Курт. Колкото повече мислеше, толкова по-малко знаеше какво да прави. Нямаше как да отрече, че Курт е най-красивият мъж, когото е срещала, освен това беше мил, забавен, отличен танцьор. Тя го харесваше и много искаше да му помогне. Това обаче не означаваше да се омъжи за него!

Освен това през последната година той беше употребил повече жени, отколкото Ханс — машинописки, а това не бе добра предпоставка за брачна вярност. Решението дойде едва на зазоряване: най-добре да отложи отговора. Навярно ще й е по-лесно да реши, когато Ханс замине за Париж и няма да вижда постоянно рошавата му глава, нищо няма да й напомня какво е можела да има. С това прозрение тя най-после заспа, но само след половин час я събуди будилникът. Прослушването започваше в дванайсет и навярно щеше да продължи до късно през нощта — зависи колко момичета ще се явят. Често се случваше да не изслушат никого, защото ролята вече беше дадена, тогава цялото пътуване се оказваше напразно.

Напразно пътуване? Изведнъж се сети за тъпия Густав и приятелското му посещение. Веднага трябваше да му откаже. Странно, вече не изпитваше гняв, просто нямаше желание да скучае с него два дни или дори по-дълго и да се прави, че не й е напълно безразличен. Докато се влачеше с тези мисли и вдишваше свежия въздух на потъналата в утринна мъгла градина, Фрици неочаквано прозря нещо. Не искаше ролята. Вече не се вълнуваше от възможността да види името си върху киноплакат… или където и да било другаде. Сравни своите желания с усилията и копнежите на Инге и се засрами. Цялата история с актьорството беше само заместител. Тя искаше да пише: кратки статии, фейлетони и най-вече сценарии. Първата сцена беше вече в главата й. Ще я разиграе в също такава подивяла градина — градината като символ на подсъзнателното, протагонистката отива да се срещне с баща си, инвалид от войната, после веднага поглед назад.

Фрици нямаше никакво желание да отиде на прослушването. Предпочиташе да се скрие някъде с вярната си пишеща машина и да нахвърля мислите си на хартия. За съжаление беше невъзможно. Курт неколкократно бе изслушал плановете й за Грушенка и би било нечестно просто да не отиде.

— Добро утро — поздрави Ханс откъм кухненската маса, когато Фрици отвори вратата на градинската къщичка, вдигна пръст към устните си и посочи с брадичка яркожълтия диван, където Курт все още спеше, свит на кълбо. — Роза направи кафе. На печката е.

— Чувстваш ли се така, както изглеждаш? — попита съчувствено тя и напълни чашата си с черна като нощта течност, от която се вдигаше пара.

— Не е възможно да изглеждам толкова зле, колкото се чувствам — простена Ханс и си запали цигара. — За всичко е виновно идиотското шампанско. Никой почтен мъж не понася шампанско, то е за гейове и за французи.

— Как е Инге?

— Зле, но все пак е по-добре от вчера. Роза и Влад се съгласиха да я откарат вкъщи. Ще си поговорят с майка й. Инге умира от страх, защото е развалила годежа и майка й ще побеснее. Не ме гледай така, тя изрично отказа да те изчака. Опасява се да не пропуснеш прослушването. — Ханс отпи мъничка глътка кафе и се оплака жално: — Много ми е лошо! Никога вече няма да пия шампанско и червено вино. Всичките тези чуждестранни питиета са отрова!

— Тогава в Париж ще станеш въздържател, значи — установи не без злоба Фрици и започна да си черви устните. — Кога заминаваш?

— Ще видим. — Уморен, Ханс отпусна глава върху плота на масата. — Роза даде ли ти книгата от мен? „Хотел Савой“ на Рот.

— Даде ми я, благодаря. Защо не поспиш още малко?

— Твърде съм зле, за да спя. Освен това съм нервен. — Той отново пийна малко кафе и попита с надежда: — Погледна ли вътре?

Не беше, но не искаше той да си помисли, че не цени подаръка му. Все пак бе положил усилие да й избере книга и да я плати с трудно спечелени пари. Затова реши да излъже.

— Много хубава книга. Йозеф Рот винаги е много добър. Употребява чудни епитети.

— Още нещо? Какво ще кажеш за Грегор Замза?

Погледна я подканващо и тя допълни:

— Фигурите са много жизнени, както винаги.

Какво общо има Грегор Замза с Рот, учуди се тя, той беше от разказа на Кафка „Преображението“! Защо не бе прочела поне текста на корицата? Ще навакса пропуснатото, докато чака прослушването. Ханс обаче остана доволен от отговора й. Или поне в момента си имаше други грижи.

Беше ужасно блед, луничките му изпъкваха. Явно едва се владееше.

— Ще се прибера. Повръща ми се и предпочитам да съм сам. Желая ти успех на прослушването. Ще мисля за теб.

* * *

Организаторите очевидно не бяха очаквали такъв наплив, но Фрици не можеше да се отърве от чувството, че зад това се крие добре направена сметка. В малката стъклена стая, прилична на кафез, се бяха натъпкали поне трийсет жени. Разполагаха с точно пет стола и с една бутилка вода, която при влизането на Фрици беше вече празна. Още на вратата се запита дали да не си тръгне. Ще каже на Курт, че вече са дали ролята на друга. После обаче се почувства страхливка и се намести до едра брюнетка край стената. В такава обстановка й беше невъзможно да чете — вместо това се замисли за пътнишкия влак на Бен и неволно се ухили. „Жената е нещо с миризма.“ Тук въздухът беше наистина плътен, с нож да го режеш, вонеше на парфюм, пот и цигари. Брюнетката до нея прелистваше с демонстративно скучаещо изражение клюкарско списание, две момичета с късо подстригани синьо-черни коси си шепнеха тайнствено и почти всички присъстващи се гримираха, въпреки че лицата им бяха заприличали на маски.

От време на време някой отваряше вратата, жените се разтреперваха и заговаряха възбудено, но досега се появяваха единствено нови, изпълнени с надежда кандидатки и си проправяха път с лакти.

Фрици въздишаше вътрешно. Вече беше сигурна, че филмовият бранш не е за нея. Ако имаше поне хартия и молив, щеше да поработи върху сценария си. Защо не бе помислила да си вземе? Може би не бе зле да опита с четене. Часовникът показваше един, защо не започваха? Хвърли поглед към клюкарското списание на съседката и се вцепени: на челната страница бяха сложили снимка на Кински. Не я познаваше, но прочете името отдолу: Паулина Кински и годеникът й, стоманеният магнат Томас Метенкамп, посещават Скалата. За съжаление снимката беше твърде неясна, Фрици видя само извънредно слаба женска фигура с наметка от норка, с огромен диамант в черната коса, блестящ под светлината на светкавиците, както и широкоплещест, доста възрастен мъж, сякаш току-що чул ужасна новина — поне ако се съдеше по наполовина измъченото, наполовина гневно изражение на лицето му.

Някой отново отвори вратата и начинът на отварянето сигнализира влизането на важна личност, Фрици остана малко разочарована, защото носителят на надежда се оказа мъж с кръгло лице, облечен в смачкано сако с колан.

— Всички ли сте за прослушването за Грушенка? — попита той. Нещо в неприятно носовия му глас напомни на Фрици за стария й зъболекар и тя изпита ужас. Приликата беше толкова голяма, че тя изобщо не се изненада от следващия въпрос: — Тук ли е госпожица Лак? Елфриде Лак?

При зъболекаря винаги съобщаваха името й.

— Аз съм — отговори тя и едва тогава осъзна по реакцията на заобикалящите я, че в момента се случва нещо необикновено. Погледите на другите момичета варираха от неприкрита завист до дива омраза.

— Елате с мен — изкомандва мъжът в спортното сако и даже галантно й отвори вратата. Отвън чакаше друг мъж, по-едър и по-млад от първия. Без да обърне внимание на Фрици, той заяви:

— Ама че гадно беше яденето днес в стола. Сигурно ще ме хване запек.

— Опитвал ли си с чай от резене? — отзова се с готовност мъжът в спортно сако и даде знак на Фрици да върви след тях. — Знаеш ли, наскоро говорих с Хайнце от осветлението, той е изпробвал какво ли не, ходил по лекари, но единствено чаят от резене го облекчавал донякъде.

— На мен лаксинът ми действа добре. Само че от него отделям газове. — Без да спре, непознатият огледа Фрици и отново се обърна към другия: — Значи това е малката, която ще вземе ролята? Винаги съм си представял Грушенка руса и със стройни крака.

— Отде да знам! — вдигна рамене мъжът със спортно сако. — Нали ги знаеш изисканите господа! Както ми бе казано, сутринта Боймер се е обадил и е заявил, че щял да снима филма само ако Елфриде Лак изпълнява ролята на Грушенка. Хьофген му отговорил, че за него няма значение. И без това малката била първа в списъка му, защото приятелят му, онзи певец, го бил посъветвал да вземе нея.

— Елфриде Лак? Как е възможно човек да се казва така? Нужен й е псевдоним!

Фрици спря. Сърцето й биеше до пръсване. Беше й невъзможно да върви и да говори едновременно. Все пак събра сили и подхвана задъхана:

— Моля да ме извините, явно е станало недоразумение. Моето име е Инге Коп, госпожица Лак е най-добрата ми приятелка. Тя не се чувства добре и реших да се явя вместо нея и да ви попитам имате ли нещо против да дойде при вас утре сутринта. Всъщност възможно е и след два часа!

* * *

— Искам да видя Курт, Джони Гейбъл. Тук ли е? — попита Фрици мършавия мустакат мъж зад бара в „Под липите“.

Гарвановочерните му вежди се събраха неодобрително.

— Гейбъл вече има посещение.

— Кой е при него?

„Дано не възнамерява да остане дълго“, помоли се Фрици. Искаше бързо да каже онова, което възнамеряваше. През целия път към града преговаряше и изглаждаше монолога си, макар че всичко се свеждаше до: „Не знам, искам да ти помогна, но ми е нужно време за размисъл.“ Всъщност защо просто да не го попита: „Какво ще направиш, ако видиш сламка да се дави в отводнителната шахта?“.

— Нямам представа как се казва госпожицата — изтръгна я барманът от мислите й. — Дребничка, чернокоса, посещава го често.

— И двамата постоянно се карат — допълни минаващият келнер и доверително намигна на Фрици. — Иди зад сцената. Сама ще забележиш, ако не е подходящо.

Тя кимна и последва посоката на протегнатата му ръка. Зад сцената означаваше натрапчива миризма на прясно смляно кафе, на леко загорял сладкиш, на мазнина за пържене и на нещо неопределимо, което й напомни кабините за преобличане в градския басейн. Освен това беше ужасно задимено. Тук пушеха всички, с изключение на един-единствен мъж — облегнат на стената, той дъвчеше сламка и четеше вечерния вестник. „Навярно е саксофонистът, отказал пушенето заради жена си“, помисли си Фрици и се обърна към него:

— Коя е гардеробната на Гейбъл?

— Гардеробна ли? Имаш предвид къде си оставя дрехите?

— Имам предвид къде се преоблича и къде е в момента — уточни тя и непушачът посочи с пръст надолу.

— Слез в мазето. Гардеробните са нещо изискано, тук няма такива. Върви наляво, мини покрай кухнята, влез през вратата с рисунка на гола жена и слез по стълбата.

Нямаше как да сбърка вратата, защото някой бе положил големи усилия да нарисува жена в естествен ръст, чиито гърди гордо се противопоставяха на законите за силата на тежестта, Фрици се запита дали да почука, но в крайна сметка реши просто да влезе. Глупаво беше да чука на вратата към мазето.

— Ехо? — извика тя при вида на осветената с газ стълба, но само след няколко стъпала чу хълцане, последвано от гласа на Курт:

— Толкова е типично за теб. Обаждаш се на Ханс, докато аз спя в съседната стая, а понеже аз отказвам да те прегърна за благодарност, започваш да ревеш.

— Изобщо не рева — отвърна жената, въпреки че гласът й беше натежал от сълзи. — Хиляда пъти съм ти обяснила как стоят нещата. Щях да му се обадя дори да бях в леглото с теб. Проклетнико, ти много добре знаеш къде ми е проблемът! Докато не убием баща ми, няма да притежавам дори един-единствен пфениг и след като ти отказваш да отстраниш стария, аз съм длъжна да се правя на послушна дъщеря, в противен случай ще завещае наследството ми на морската спасителна служба. За да е спокоен, баща ми се нуждае от зет — от почтен мъж, не от певец по кръчмите, който не е завършил дори реално училище и на всичкото отгоре е евреин. Хиляда пъти ти обясних и защо предпочитам Ханс. Той се нуждае от парите ми, финансовата зависимост е много приятно нещо, особено когато човек се намира от правилната страна.

— Добре, но нали се бяхме разбрали за Метенкамп? Той е обратен, нали знаеш? Нима искаш да ти повярвам, че ще се омъжиш за Ханс само за да го направиш финансово зависим? — Проехтя подигравателен смях, стените върнаха ехото многократно. — Колко си жалка!

— Добре, унижавай ме. Ти ли ме наричаш жалка? А ти с колко жени преспа през последния месец? Можеш ли изобщо да ги преброиш? Дойдох в Берлин само заради теб, вече не протестирам дори когато излизаш с колата ми, а после намирам в купето пудриерата на поредната никаквица! Знам, знам, става дума за платоничната ти приятелка! Позволи ми да се посмея!

Отново прозвуча нерадостен смях, този път по-висок, после жената продължи с треперещ от отчаяние глас:

— С нея ли прекара последните две нощи? Сериозни ли са отношенията ви? Красива ли е? По-красива от мен? Но ти не я обичаш, нали? Не си й направил бъркани яйца, нали? Моля те, не ме напускай! Какво ще правя без теб? Имам само теб. Имай и други жени, колкото искаш, само не ме напускай!

— Не съм й направил бъркани яйца, как бих могъл! — Гейбъл изрече лъжата без никакво колебание и веднага продължи: — Двамата само си говорим. Не съм я докоснал. Никоя жена не ме привлича, само ти. Ела тук, Лина.

— Колко си гаден, какъв си подлец! — В гласа на жената имаше повече отчаяние, отколкото гняв. — С каква радост бих те напуснала… само да знаех как!

— Ние с теб си принадлежим. Като Моби Дик и капитан Ахав, помниш ли?

— Като Ахав и кита! Да, ние с теб си принадлежим завинаги — изхълца жената.

Фрици, която до този момент беше слушала вцепенена, реши, че е настъпил моментът да се оттегли безшумно. Ужасно се срамуваше заради подслушването и в никакъв случай не желаеше да чуе как двамата ще се помирят. Тъкмо щеше да въздъхне облекчено, когато проклетото последно стъпало изскърца високо.

— Има ли някой? — извика Гейбъл.

Фрици избра най-недостойния изход: бягството. Светкавично отвори вратата и изскочи в коридора, блъсна саксофониста, замалко не се спъна в един захвърлен контрабас, мина като вихър покрай ругаещ келнер с табла и излезе на улицата. Валеше проливен дъжд и дишайки тежко, тя се потопи в навалицата от чадъри и дъждобрани.

Справи се. Избяга. Поне на първо време.

Сигурно ще се почувства ужасно неловко, като го види отново. Ще й се иска да умре от срам, въпреки че не тя, а той би трябвало да се срамува. Точно когато зърна празно такси и замаха трескаво, за да привлече вниманието на шофьора, някой я хвана здраво за рамото.

— Какво направи, Фрици?

— Веднага ме пусни! — изсъска тя. Получи се по-остро, отколкото смяташе. — Дойдох само да ти кажа колко съм ти благодарна за застъпничеството пред Хьофген, но отговорът на всички въпроси е не!

Той кимна. Изглеждаше искрено засегнат — но колко искрен беше в действителност?

— Моля те, позволи ми да ти обясня!

Таксито спря пред тях, Фрици отвори чантата си и понечи да извади портмонето, ала ръцете й трепереха от вълнение и цялото съдържание на чантата се изсипа на земята. Монети и пудриерата се затъркаляха по мокрия паваж, моливът отиде право в канавката, книгата от Ханс и някакво писмо паднаха в една локва. Ругаейки, Фрици събра намокрените си вещи, докато Гейбъл й държеше чантата и молеше:

— Нека да ти обясня!

Писмо?

Откъде се е взело?

В чантата й нямаше писмо.

Навярно е било в книгата. Писмото е било в книгата от Ханс, значи го е писал Ханс! Ханс й е писал!

— Няма нужда да ми обясняваш. Разбрах всичко — отвърна кротко тя, стисна здраво писмото, връчи няколко монети на шофьора и още преди да седне, разкъса плика. Извади лист хартия, неравномерно изписан на машина.

— Фрици, аз…

— Всичко е наред, Курт.

Фрици му се усмихна, затвори вратата на таксито и зачете писмото още преди останалият под дъжда Курт да изчезне от погледа й.

Ханс беше написал със силни удари върху клавишите:

Скъпа Фрици, понеже отказа да дойдеш с мен в „Рупински“, ще се наложи да си представиш, че се намираме там. Хайде, започвай: седим в трапезарията. Оказа се изненадващо малка, но то е само поради масивния таван, украсен с позлатени гипсови орнаменти. Завесите от тъмночервено копринено кадифе са спуснати, вече сме привършили с ужасно скъпата вечеря, състояща се от смешно много и смешно малки блюда. По време на вечерята съм ти досаждал с подробности около разговора с Улщайн. Вече съм ти обяснил, че от началото на септември ще публикуват романа ми във „Фосише цайтунг“^[1] като книга с продължение, а самата книга в джобен формат ще излезе точно за Коледа. Разказал съм ти и колко въодушевени са издателите от статията ми за душевноболните от войната, поради което ме изпращат като чуждестранен кореспондент в Париж, за да си напиша серията за сюрреалистите. Вече съм приключил с обясненията и вероятно изглеждам изтощен. Питам те желаеш ли десерт. И понеже съм попитал невероятно очарователно, а и косата ми — по изключение, за да подчертае специалния повод — е грижливо подредена, ти ще си поръчаш десерт. Независимо какво ще си избереш, ще ти поднесат малини със сметана и тогава вероятно ще осъзнаеш защо съм настоявал да те доведа непременно в „Рупински“.

* * *

Фрици преглътна. Естествено. Онзи ден, докато чакаха в издателството, тя му описа многословно как би желала да получи предложение за брак не другаде, а в „Рупински“, и да й поднесат малини със сметана. Веднага забрави тези думи — и без това говореше, без да мисли. Бузите й пламнаха от радост. Продължи да чете:

Както ще разбереш по това писмо, няма нужда да си водя машинописка в Париж — вече се справям сравнително добре с тракането на машина. Не ми е нужна и готвачка, с прането също ще се справя някак, имам опит от последните години. За любовта ми към реда навярно може да се спори, но като обобщение би могло да се каже, че не ми е нужна женска помощ, за да оцелея.

Финансовото ми положение навярно има нужда от подкрепа, признавам го с готовност, но в момента е много по-добро, отколкото през последните години. Имам основание да се надявам, че парите ще стигнат за двама, особено ако се научим да пестим.

Главното обаче е друго: през последните дни размишлявах много и стигнах до следното заключение: може би наистина всички вярват, че са различни, че могат да се справят, но аз не желая да говоря от името на всички — обаче ние двамата, ти и аз, имаме право. Ние сме различни, ние ще се справим. Би било наистина подло да не го покажем пред света.

Знаеш ли, не бяха само финансовите съмнения. Веднъж вече се хвърлих в прибързан годеж с Кински и после горчиво съжалявах. Не исках да повторя грешката си, но знаеш ли, проблемът с Кински беше съвсем различен. Тя ме сравняваше непрекъснато с Гейбъл: всичко, което кажех или направех, той вече беше казал и направил много по-добре, много по-красиво. Той е по-оригинален, по-романтичен, по-нежен… Не можеш да си представиш как го мразех за това, мразех го и му завиждах. Той беше всичко за нея, докато аз щях да си остана граф Фон Келер, нищо повече. Само след три дни във Виена тя го повика. Видях платения билет за влака в сметката от хотела, но отказах да повярвам. Той ми беше приятел, означаваше много за мен… Ако ти не беше дошла, може би телефонният разговор в понеделник щеше да завърши другояче. Ти обаче дойде и ако бях набожен, щях да благодаря на небето.

Все още сме в „Рупински“. Поднасят ти десерта. В чинийката намираш червена кожена кутийка със златния герб на Савицки. Няма да ти опиша съдържанието — искам поне то да бъде изненада, но много се надявам да ти стане и да ти хареса. Не можеш да си представиш колко усилия коства един годежен пръстен.

Мариан, граф Савицки, дойде рано сутринта във вторник под претекст да свършим нещо, за да прецени големината на пръстена, я вечерта, докато ти беше на онова жалко годежно парти, аз не останах да работя, както ти бях казал, а избирах пръстена… и позволих на проклетия поляк да ме победи на билярд. Всъщност си прекарах много по-добре, отколкото ти в „Под липите“ с Инге и Райбетанц, ала въпреки това съжалявах, че не съм те придружил. Избрах пръстена, но се наложиха някои поправки и ми бе казано да мина да го взема в сряда преди дванайсет. А сега ще сложа край на хленченето и ще попитам съвсем открито и официално: Госпожице Лак, желаете ли, въпреки че познавате съмнителното ми финансово положение и многобройните дефицити на характера ми, желаете ли въпреки всичко да станете моя жена и да ме придружите в Париж?

С любов, твой Ханс

 

P.S. Не се учудвай, че написах всичко това, вместо да изчакам един ден и да те заведа в „Рупински“ в четвъртък. Ти си напълно права — аз съм ужасяващо страхлив и исках да приключа възможно най-бързо. За да намаля до минимум неловкостта в случай на отрицателен отговор от твоя страна, избрах най-приятния начин на действие. Ако не желаеш да се омъжиш за мен, просто не споменавай писмото. А ако аз не издържа и те попитам за книгата, кажи нещо незначително, без да споменаваш писмото. Преструвай се, че не си го видяла и не си го прочела. Аз ще разбера какво имаш предвид.

Побиха я студени тръпки. Веднага си спомни сутрешния разговор за „Хотел Савой“, любезните си, нищо незначещи отговори, и с треперещ глас помоли шофьора:

— Карайте по-бързо!

Слизането от таксито и изкачването на парадното стълбище към вилата се оказаха напълно достатъчни да я намокрят до кости — дори да беше скочила във фонтана с шапката и палтото, нямаше да е по-зле. Валеше проливен дъжд, духаше бурен вятър, старите дървета в градината стенеха, огъваха се и скърцаха, под портала влизаше вода и образуваше езерца и поточета по пода на залата.

— Затвори вратата, замръзвам! — ревна гневно същество с накъдрена коса веднага след влизането й.

Непознатата, облечена крайно неподходящо за времето навън — само по жартиери, обувки с високи токове и боа, се бе навела над телефонната масичка с неудобно протегнат крак и хлътнал кръст.

— Телефонен разговор ли чакаш? — не се удържа да попита Фрици, после се обърна към брадатия мъж, зает с камерата си: — Виждал ли си Ханс?

— Сутринта беше блокирал пералнята, защото непременно трябвало да вземе вана — разказа й къдравата дама, а брадатият допълни:

— Преди час го видях да седи в кухнята с Влад. После обаче Влад отиде в зоологическата градина, в аквариума. Най-страхотната идея за такова време. Нямам представа къде се е скрил нашият автор, но не вярвам да е излязъл. — И посочи с фотобокса палтото на Ханс, хвърлено върху един от прибраните в залата велосипеди.

— Ханс ли търсите? — осведоми се млад мъж, който излезе от бившето крило на прислугата с наръч книги. — Доколкото знам, има гости, седят в библиотеката. Преди малко си взе чаша от кухнята и Еда му се разфуча. Да знаете, тя е готова с тъпата си каменна скулптура за изложбата през юни и сега готви. Нещо сложно, готвенето ще продължи до среднощ. Мен ме заплаши, че ако посмея да вляза още веднъж, ще вземе точилката и ще ми я напъха… знаете къде. Предпочетох да се махна.

— Умно си постъпил. Нашата Еда не понася мъже, още по-малко нахалници като теб — засмя се брадатият, поправи боата на накъдрената дама и попита: — Имаш ли желание да ми позираш, Фрици? Снимам само за списания, които се занимават с изкуство, никога за жълтата преса. Ще получаваш пет марки на час.

Фрици поклати глава и забърза по коридора. Чу как накъдрената се разкрещя на брадатия:

— Защо тя ще получава по пет, а на мен даваш само по три? Не виждаш ли колко са й дебели глезените!

Кой ли е посетителят на Ханс? Нищо чудно да е дошъл брат му с нови обвинения и искания. Или е някой от „Улщайн“? Който и да е, дошъл е ненавреме.

Фрици отвори вратата към библиотеката със замах. Не чу гласове, само съскане на газово пламъче, а благотворната топлина, която я посрещна, й показа, че някой седи тук отдавна.

— Ханс? — промълви несигурно тя и веднага получи отговор:

— Ето те най-после, миличка Фрици!

Толкова се уплаши, че направи крачка назад и се спъна в един прашен цветарник.

— Густав! Какво правиш тук?

— Дойдох да видя как си! Леля Хулда ти праща сърдечни поздрави.

Бившият й годеник се появи зад рафт с книги с грейнало лице. В пътнически костюм, но по чорапи. Обувките му съхнеха пред огъня.

— Писах ти, ама ти не се обади и се разтревожих да не би да се е случило нещо лошо. Затова съм тук… е, не само…

— Защо просто не се обади по телефона? Готвех се да ти отговоря. Писмото пристигна едва завчера.

— Защото имам да ти кажа нещо лично. Дай да те погледна. Добре изглеждаш, само косата ти, ох, много е къса. И какъв странен цвят! Сигурно е от берлинската вода. — Той я измери с любопитен поглед от горе до долу и обратно. — Да знаеш, този твой граф е смешна личност. Дойдох преди два часа, а той лежеше във ваната. Посред бял ден!

— Густав, страшно се радвам, че си ми дошъл на гости. — Прозвуча малко пресилено, но не беше изцяло лъжа, особено като се вземе предвид, че след завръщането си той щеше да разкаже на тъпите клюкари в града за годежа й с граф и за излизането на нейна статия в „Стил“. — Наистина се радвам, но си избрал много лош момент. Разбираш ли, трябва да обсъдя нещо много важно с Ханс, искам да кажа, с господин Фон Келер. Искаш ли утре да вечеряме в твоя хотел? — Спомни си колко е пестелив Густав и побърза да добави: — Или ще дойдеш тук, аз ще сготвя и ще ти покажа къде живея. Ще те представя на приятелите си.

— Всъщност имах намерение да си замина още утре. Не мога да отсъствам дълго, разбираш ли, иначе в магазина ще настане бъркотия.

Фрици кимна. В сърцето й се прокраднаха ужасни предчувствия за личния въпрос, който Густав възнамеряваше да обсъди с нея — явно беше нещо много важно, щом се е охарчил да пътува с влак и да нощува в Берлин. Първо обаче трябваше да говори с Ханс.

— Добре, тогава ще се срещнем утре сутринта на „Алекс“, там има чудесно заведение за закуска. Погледни ме, Густав, мокра съм до кости и трябва веднага да говоря с Ханс. Къде е той?

— Отгде да знам? Каза, че имал да уреди нещо важно. — Густав си свали сакото и го подаде на Фрици. — Опитай да се подсушиш. Ела, седни да си поговорим.

— Няма да седна. — Фрици му върна сакото, буквално го натика в ръцете му и попита с примирителен тон: — Какво искаш да обсъдим?

— Защо си такава проклета? Господин графът излезе и сигурно няма да се върне скоро. — Той потупа подканващо дивана пред камината. — Аз размислих. Вече ми е все едно какво дрънкат хората. — Изправи рамене и заяви с най-добър швабски акцент: — Елфриде, искаш ли да станеш моя жена?

— О, много мило от твоя страна. Сигурна съм, че ми мислиш само доброто… — заекна безпомощно тя. — Да, много мило, наистина, но аз…

— Знам, сърдиш ми се, задето не те подкрепих, когато стана онази история с коледната пиеска. Много съжалявам, но идеята ти наистина беше тъпа. Сега обаче ти идвам на крака, нищо, че в града има грип и в аптеката се претрепваме от работа. Почакай, нося и пръстен.

Густав претърси джобовете си с нарастваща паника, но все пак намери търсеното.

— Благодаря ти за предложението, но няма да стана твоя жена.

Въпреки това Фрици отвори кутийката — само за да види какъв пръстен е избрал Густав. Подкрепена в решението си от натруфената грозотия, тя продължи:

— Разбери, Густав, ние с теб изобщо не си подхождаме. Ще ти го докажа. Какво ще направиш, ако вали дъжд и видиш сламка да плува към канавката?

— Една-единствена сламка? — Изражението в кръглите му очи показа, че я мисли за умопобъркана. — Нищо няма да направя. Ако са повече, ще се погрижа каналът да не се запуши.

— Виждаш ли! Аз искам мъж, който спасява отделни сламки, не канали.

— Ама че глупост! Според мен тия, дето тичат да спасяват сламки, не са с ума си.

— Забрави, Густав, просто забрави. Аз няма да се омъжа за теб и няма да се върна с теб.

— Защото не спасявам сламки? — Той изглеждаше сериозно засегнат. — Ама ти си моята Фрици, моето плюшено зайче — добави с треперещ глас. — Как ще се оправям без теб?

— Вече не съм твоето плюшено зайче! — Фрици му върна кутийката с пръстена и обясни с възможно най-мек тон: — Не желая да се върна. Мястото ми е тук, при Ханс. Съжалявам.

— Можеше да ми телеграфираш. — Всеки път щом се ядосаше, Густав започваше да говори на правилен немски. — Какво ще правя сега с пръстена? Значи съм дошъл в Берлин съвсем напразно, и то точно когато има толкова работа в аптеката!

Фрици го помилва утешително по бузата. Въпреки буйния огън в камината зъзнеше ужасно. Густав не беше виновен, че тя не го обича. В момента искаше само да отиде при Ханс, но въпреки това попита:

— Да ти направя ли картофена супа? Ще си спестиш парите за вечеря и ще хапнеш нещо топло.

Густав кимна с обидена физиономия.

— Да идем в кухнята. Докато картофите се сварят, ще ми разкажеш какво става у дома.

В този момент Фрици се сети за Еда, която бе блокирала кухнята, мразеше мъжете и размахваше точилката. Дано намери начин да се справи с нея. Опита да си вдъхне смелост и попита:

— Как е леля Хулда? Защо ви е толкова трудно в аптеката?

— А, леля ти ли? Сигурно ще живее сто години. А в аптеката е страшно.

Густав въздъхна и Фрици реши да сложи в супата повечко сланинка. Бедният, наистина го заслужаваше. Той се изправи и продължи да разказва:

— Имаме страшно много работа, а госпожица Велдле отсъства. Няма да я има през следващите месеци, а може би и завинаги. Стана злополука с валяка за гладене.

Старата госпожица Велдле водеше домакинството на Густав и баща му, работеше и в аптеката. Още докато Фрици се ругаеше вътрешно за лошите си мисли, Густав продължи:

— Знаеш ли какво си помислих: ти си добра домакиня, освен това си доста по-млада от госпожица Велдле, ще можеш да работиш всеки ден на касата и аз ще уволня оня нещастник Хуберт, а с домакинството ще се занимаваш вечер, работата не е много. Какво чакаш? Нали щеше да ми сготвиш картофена супа?

Явно бе преценила съвсем правилно.

Ето откъде вееше вятърът. Ето защо Густав вече не се интересуваше от хорското мнение. Нуждаеше се от жена да му води домакинството и да обслужва касата. Нуждаеше се от евтин обслужващ персонал.

— Съжалявам — заяви тя с най-учтивия си тон. Какво щеше да прави без добрите съвети на леля Хулда? — Искрено съжалявам, но се налага да откажа вечерята. Току-що се сетих, че картофите са свършили. И не ме питай за друго — лещата също е свършила, нямаме дори грах, изобщо никакви продукти за супа. В къщата няма нищо, дори хляб, но ако побързаш, ще намериш отворено заведение. Да те придружа ли до вратата?

— Защо не погледнеш пак? Твоят граф каза да ида в кухнята и да се обслужа сам. Защо да го казва, щом няма нищо?

— Според мен си го разбрал погрешно. По-скоро е казал да идеш в кухнята и да помолиш да те обслужат. — Фрици вдигна вежди. — Нима не знаеш: Берлин е център на греха! По-лош от Вавилон! Защо не идеш в кухнята да видиш какво те очаква?

— Ами… не знам…

Густав очевидно се колебаеше и Фрици прибави злобно:

— Не се налага да го правиш. Може просто да си заминеш, но сега си тук. Ти си млад, необвързан, какво има да губиш? Аз на твое място бих опитала. И не позволявай на госпожицата в кухнята да те отпрати, тя само се преструва. Ако проявиш нахалство, ще те хареса. Предизвикай я и ще видиш какво ще стане.

— Може и да си права…

Докато Густав размишляваше, а Фрици кимаше усърдно, в библиотеката нахлу Роза.

— Виждала ли си Влад?

Под обувките му се образуваха локвички, лицето му блестеше от влага и вълнение.

— Каза ми, че отива в зоологическата градина, при рибите, и понеже дъждът не спира, реших да го взема с такси. Така разбрах, че аквариумът е затворен през цялата зима и…

— Ще ти помогна да го потърсим — предложи бързо Фрици и се втурна към вратата. Спря за миг в коридора и извика през рамо: — За кухнята слез по стълбата и после завий наляво!

— В кухнята е Еда и е в ужасно настроение. Хвърли точилката по мен само защото я попитах виждала ли е Влад — съобщи мрачно Роза, но Фрици решително тръсна глава.

— Значи си претърсил къщата?

— Да, даже бях в градината. Няма го. И Ханс го няма. О, Фрици, какво ще правя, ако… — Думите му увиснаха застрашително във въздуха и тя заяви утешително:

— Хайде да се приберем в нашата къща. Ще ти сваря какао. Влад не знае, че лъжата му е разкрита. Сигурно ще си дойде.

Роза кимна и попита:

— Смяташ ли, че Влад и Ханс…

— Не!

В действителност Фрици не беше толкова сигурна. Къде се е дянал Ханс? Защо не си е вкъщи? Нали палтото му беше захвърлено в залата? Не, явно не е в къщата, иначе Роза щеше да го намери и да го помоли за помощ. Освен това Ханс знаеше, че Влад не ходи в аквариума. Знаеше, но не бе казал на Фрици какво се случва.

Навън ги посрещна още по-отвратително време: дъждът бе отслабнал, затова пък вятърът се беше засилил и духаше леден в лицата им. Цареше черен мрак и двамата не виждаха и на метър пред себе си.

— Влад ходи в аквариума от месеци, Фрици, какво…

Страшно й се искаше да го утеши, да го прегърне, но главата й едва стигаше до рамото му, затова стисна ръката му и пошепна:

— Ела с мен.

Пълна безсмислица.

— Ей, вие, какво правите навън?

От мрака излезе Ханс. Придружаващият го Грегор сякаш току-що си бе взел баня в езерото, но самият Ханс, загърнат в английска военна мушама, беше добре защитен от дъжда и вятъра. Опрян на бастуна си, той измери Роза и Фрици с любопитен поглед.

— Влад ме мами! — обяви Роза. Изгуби самообладание и се хвърли в прегръдката на приятеля си. — Аквариумът е затворен.

— Ама че гадост! — промърмори Ханс, после се засмя с най-прекрасния си момчешки смях и пошепна нещо в ухото на Роза. Великанът го погледна слисан, после избухна в луд смях.

— Наистина ли?

— Наистина — потвърди Ханс. — Хайде да влезем.

Той отвори вратата към вилата и точно когато щеше да влезе след Роза, Фрици го сграбчи за ръкава и заяви с треперещ от вълнение глас:

— Не бях прочела книгата. Дори не я бях отворила.

— Знам, Фрици. Грегор Замза не е герой на Рот. Вчера беше голяма бъркотия. А какво мислиш сега, след като я прочете?

— Кажи не! — изрева Роза отвътре. — Бъди честна. За какво ти е тази объркана глава? Омъжи се за мен! Може да съм обратен, но не съм толкова луд, че да спасявам дъждовни червеи в такава буря.

— Ти спасяваш дъждовни червеи? — Фрици се вгледа в почервенялото от смущение лице на Ханс. — Излизаш навън в такова време, за да спасяваш дъждовни червеи?

— Да, по дяволите, аз спасявам дъждовни червеи. Хайде, водете ме в затвора. Обичам дъждовните червеи и ми е неприятно, когато попадат в канализацията или се давят. — Той затръшна вратата под носа на Роза и попита: — Кажи ми честно, обичаш ли ме въпреки всичко?