Джоан Венг
Кафе под липите (6)

6 глава

Чакаха. Седяха на една пейка — много модерна, но по отношение на удобството напомняше по-скоро на вагон трета класа. Седяха и чакаха. След караницата в кабинета между двамата се бе установила напрегната учтивост и Фрици не посмя да отхвърли предложението на Ханс двамата заедно да предадат статиите си във внушаващата страх издателска къща „Улщайн“. През цялото пътуване в електричката Ханс говореше като навита пружина за голяма художествена изложба, планирана за юни в Манхайм. Фрици му отговаряше едносрично. С влизането в сградата на издателството той посочи острите нокти на една от дамите на рецепцията, подобни на нокти на хищна птица, и й пошепна: „Защо ли точно сега трябваше да се сетя за «Носферату» на Мурнау?“^[1] Фрици мигом забрави колко му е сърдита и се закиска. „Може би наистина ще станем приятели“, помисли си тя, но въпреки това изпита облекчение, когато си предадоха статиите и вече само уговорената среща с Клингенберг ги делеше от благополучния край на първия прекаран заедно ден след вернисажа. Дамата на рецепцията обаче прочете името на Ханс, написа нещо на служебна бланка, връчи я на дъвчещия дъвка куриер и го прати незнайно къде, после се обърна към Ханс и го помоли да почака.

Фрици остана с впечатление, че от този момент нататък дамата се отнасяше към тях по-нелюбезно от преди. Официалната бланка не предвещаваше нищо добро. От време на време двамата с Ханс си разменяха бързи погледи — мислите му май се движеха в същата посока.

Чакането се проточи. Наоколо цареше блъсканица като на „Курфюрстендам“. Постоянно се чуваше „Здрасти“ и „Чу ли вече“, възрастни жени с дебели крака и ортопедични обувки минаваха тичешком, красиви госпожици на високи токчета носеха препълнени папки. Мъже в отдавна изгубили безупречния си вид костюми, някои с тънки палта, други само по сако, идваха и си отиваха, често кимаха на Ханс — явно извънщатни сътрудници. Мършав господин със стъклено око даде на Ханс цигара и даже се усмихна на Фрици — съжалително, реши тя, сякаш знаеше защо седят тук.

Серията от статии „Хора от днес“ представляваше единственият редовен доход на Ханс. Фрици се помоли пламенно за него и дори отказа своята част от цигарата.

Тук всички пушеха, дори лули и пури, само че хората с пури не поздравяваха — те виждаха единствено обслужващия асансьора: тежко му, ако потегли без тях и се наложи да чакат!

— Как ти хареса филмът вчера? — попита внезапно Ханс, навярно само за да каже нещо. — Какво гледахте?

— Боймер. Страхотен беше. Най-много ми хареса краят — предложение за брак в „Рупински“. Ако някога се омъжа, искам да ми предложат в „Рупински“ и пръстенът да е до малините със сметана. Задължително трябва да има малини със сметана — обясни многословно тя, опитвайки да се пребори с мъчителния страх. Още докато говореше, осъзна каква щекотлива тема е подхванала и продължи трескаво, едва ли не панически: — Боймер е велик актьор, наистина. Много хора виждат единствено нацупената му уста, но според мен той може много повече.

— Не съм гледал нито един филм с него — отвърна Ханс и двамата изоставиха темата.

Мълчаха, вслушваха се в идващия на неравни интервали трясък, с който пощата от тръбите падаше в предвидените за целта кошчета върху масата на рецепцията.

— Не е нужно да чакаш с мен. Иди да хапнеш нещо. Сигурно си гладна. Ще се срещнем в „Под липите“, нали и Клингенберг ще дойде — предложи Ханс и Фрици кимна. Вероятно и за двамата беше по-добре да се разделят за малко.

— Добре, ще се срещнем там.

Тя стана, приглади си палтото и нагласи баретата си. Запъти се към изхода, но Ханс извика подире й:

— Почакай, Фрици! Имаш ли нещо за четене? Глупаво е, знам. Седя в най-голямото издателство на републиката, а нямам книга. Досадно е да чакаш без четиво.

Фрици го погледна изненадана и поклати глава. Внезапно я обзе съчувствие към него. Нещо в гласа му я трогна — почти повярва, че той се страхува. Е, да, навярно дори великият Ханс фон Келер, самовлюбен литератор и човек на изкуството, представител на висшия идеализъм, се страхуваше, когато му се налагаше да чака сам разговор с неизвестен изход. Дощя й се да бутне шапката му назад и да го помилва по бузата, но не беше редно, затова само каза:

— Знаеш ли, размислих. Ще ми е много скучно да седя сама в „Под липите“. По-добре да остана тук.

По лицето на Ханс се разля неприкрито облекчение.

— Благодаря ти — пошепна той. — Надявам се да ти е интересно. Минават разни известни хора от пресата… Виж, според мен от сега нататък често ще получаваш поръчки за статии. Справила си се много добре. Силно ме впечатли, нали преписах работата ти. А сега ми кажи честно: как намираш първия ми машинописен текст? Справих се за по-малко от два часа.

— Добре беше — излъга тя и се загледа в обувките си.

Страшно се зарадва от похвалата на Ханс за статията й. Много се надяваше да го е казал искрено — за разлика от нея. При вида на готовия текст не знаеше да плаче ли, или да се смее. Никога не бе виждала толкова неравномерни удари, и индигото беше сложено обратно, разстоянието между редовете бе сбъркано… изобщо цялото беше непоносимо. Ужасена, тя седна и натрака текста наново — за около пет минути.

— Ако желаеш, ще ти покажа няколко прости трика. Не ме разбирай погрешно, просто искам да те улесня.

— О, знаеш ли, и аз забелязах, че нещо не е наред с цвета на буквите! Според мен се дължи на прастарата ти машина.

Фрици пое дълбоко дъх. Не позволяваше да намират кусури на вярната й „Орга приват“, ала преди да е започнала да я защитава, от асансьора излезе жена във виолетов тренировъчен костюм. Бе преметнала през рамо балетни пантофки, а в дясната ръка стискаше въже. Фрици се постара да не зяпа твърде очебийно, но никога не беше виждала жена в такъв вид, и то тук, сред грижливо облечените чиновнички. Да не говорим за яркия лилав цвят на „тоалета“ й.

— Добър ден, Ханс — поздрави на минаване дамата и му прати въздушна целувка. — Не би било зле пак да обядваме заедно. Или — още по-добре — да поканим гости. Аз ще свиря на арфа, ти на пиано, а онзи… как се казваше онзи, хубавичкият? — той ще пее. Обади ми се на номера в „Груневалд“. Обещаваш ли да ми се обадиш?

С тези думи дамата изчезна зад една от вратите към вътрешността на сградата.

— Това беше голямата Вики Баум^[2]. Идва да тренира в гимнастическия салон за сътрудниците от издателството — обясни шепнешком Ханс. — Доколкото знам, се боксира.

— Нямат ли си кабини за преобличане?

Преди Ханс да успее да отговори, дамата от рецепцията се обърна към тях с още по-мрачно лице от преди — ако това изобщо беше възможно.

— Господин Фон Келер? Вашето търпение вече не е необходимо. В момента господин Херман Улщайн има конференция. Помоли да ви предам да се обадите в кабинета му в сряда между осем и девет.

Ханс кимна.

— Бихте ли ми казали по какъв въпрос?

— Не, не мога. — Тонът й подсказа, че смята въпроса за нахален, но явно и тя не успя да остане напълно равнодушна към чара на очите с цвят на боров мед и допълни: — Беше ми казано при появата ви да информирам господин Улщайн. Не се притеснявайте, когато става дума за уволнение, обикновено не се провежда разговор лично с шефа на издателството. Навярно сте предали ръкопис?

* * *

Ако ме видите да лежа извън „Кафе под липите“, да знаете, че съм бил откраднат от там! Съобщението бе акуратно залепено в ъгъла на „Червения килим“, взет от Фрици от стелажа за вестници до вратата на заведението. Пак чакаха, този път Виктор Клингенберг и уговореното позиране. Художникът бе поискал да заемат маса навън и сега двамата седяха, потрепервайки, до мангала с въглища. Мълчаха — бяха изхабили запаса си от нещекотливи теми, а и след неловката ситуация с предложението за женитба в „Рупински“ Фрици вече не смееше да се разбъбри. Ханс май се чувстваше по същия начин. Беше си купил от една количка с книги на Александерплац старо издание на „Мъглявината на Андромеда“ от Фриц Бремер^[3] за пет пфенига и сега четеше с голям интерес.

Фрици също се опита да се задълбочи в четивото си, но макар титулната страница да обещаваше „шокиращи разкрития“, съдържанието на вестника не успя да я грабне.

По-добре да седи и да наблюдава как Ханс чете. Когато нещо му харесваше много, той имаше чудния навик да вирне нос и да добие развеселен вид. Не би било зле да го фотографира и да изпрати снимката на всички писатели в републиката, за да ги стимулира да напишат възможно най-много превъзходни изречения. Не бе в състояние да спре да го зяпа — очевидно беше прекалила, защото той внезапно затвори книгата и я погледна в очите.

— Чуй ме, Фрици — заяви направо, — аз също съжалявам за случващото се между нас, но повярвай, опитвам се да постъпя правилно.

— Правилно за кого? — отзова се остро тя. — За теб или за твоето изкуство?

— За нас. За теб и за мен… всъщност преди всичко за теб. Аз не мога да ти предложа нищо. Не мога да ти платя дори кафето. — Посочи с брадичка полупразната й чаша.

— Кой ти е внушил, че си длъжен да ми плащаш всичко? На какво основание? — Фрици решително тръсна глава. — Ханс, вече не живеем в деветнайсети век. Аз печеля пари, е, не много, но ти също не печелиш много. Само ме погледни: косата ми е по-къса от твоята. Ако се упражняваш усърдно, скоро ще се научиш да пишеш на машина. Сигурно ще правиш по-малко грешки от Инге. Защо да плащаш за мен?

Той помълча малко и се усмихна.

— Е, поне днес държа да платя за теб, защото денят е много специален. Ти предаде първата си статия. Имаме причина да празнуваме.

— Наистина ли ти хареса?

След утвърдителното му кимане Фрици продължи с известно колебание:

— Знаеш ли, мислех си дали да не опитам пак със сценарий…

— Разбира се, опитай! Великолепна идея! Ще го представиш в „Бабелсберг“, ще ти донесе пари. И без това има твърде малко добри филми. А пък ако не стане, ще го преобразуваме на театрална пиеса и ще изнесем представление в двора на вилата. Все едно сме в амфитеатър: гостите ще насядат по стълбището, актьорите ще са в двора. Ще стане страхотно. Хайде, разкажи ми как си го представяш!

— Честно казано, още не знам… — Фрици вдигна извинително рамене. — След скандала с коледната пиеса смятам, че е най-добре да пиша за неща, които познавам и съм преживяла лично. За съжаление по кината вървят предостатъчно филми за хубавички машинописки, които в крайна сметка се омъжват за шефовете си. — Гореща кръв нахлу в лицето й. Пак се беше разбъбрила, без да мисли.

Ханс галантно подмина намека й, вместо това каза:

— Защо тогава не напишеш как си се грижила за инвалид от войната? Доколкото знам, никой не се е сетил за такъв сценарий.

Фрици кимна колебливо. Идеята й се стори добра.

— Като начало напиши разказ, така ще обмислиш действието и ще получиш малко пари. Ще те запозная с Херварт, издателя на „Щурм“, той сигурно ще се заинтересува. Там винаги търсят добри нови автори. После може да издадат и сценария.

Фрици кимна повторно. Радваше се на въодушевлението му, но не желаеше да избързва. Още не беше свикнала с идеята да опита отново. Затова смени темата.

— Разкажи ми за романа си. От „Улщайн“ проявяват интерес, така ли?

— Може би да, но нищо чудно в сряда да ми съобщят любезно, че повече не се нуждаят от услугите ми. Улщайнови се движат в същите салони като скъпия ми брат и навярно ще проявят учтивостта лично да ме уведомят за отстраняването ми. — Ханс си запали цигара, известно време въртя кибритената клечка между пръстите си. — Би било твърде хубаво, ако се случи. С парите ще замина за Париж и ще напиша серията за сюрреалистите, а с парите от сюрреалистите ще живея известно време там и ще завърша другия, истински добрия роман. Кажи ми, ти говориш френски, нали? Веднъж спомена.

Фрици кимна. Постара се да си втълпи, че въпросът му не означава нищо, съвсем нищичко, но сърцето й заби лудо. За да се успокои, взе цигарата от ръцете му и всмукна дълбоко няколко пъти.

— Говоря, колкото да се оправям в ежедневието и да пиша на машина. Учих при Берлиц^[4]. Хайде, разкажи ми най-после за какво става дума в ръкописа.

— Щом толкова искаш… Според мен няма да ти хареса, но, моля те, имай предвид, че съм го писал, преди да те познавам! — Фрици кимна, Ханс си взе цигарата и подхвана: — Главният герой е млад мъж, човек на изкуството, художник, който се влюбва и… — Поколеба се, после продължи бързо: — Тя забременява и го принуждава да се откаже от изкуството, да работи в галерия и да продава картини на други, не толкова талантливи художници. Ужасното е, че накрая той е напълно доволен от живота си. Пречупен е, но не го забелязва. Много тъжен роман.

— Прав си, не ми харесва. — Фрици потрепери от спомена как му бе предложила да започне работа в книжарница. — Аз обаче няма да забременея, ако и ти не го искаш.

— Знам. — Ханс й подаде цигарата за последно всмукване и я угаси. — Казах ти, написах романа, преди да те срещна.

Известно време и двамата не знаеха какво да кажат. Покрай тях минаваха берлинчани, излезли на следобедна разходка, разговаряха и се смееха, Фрици се взираше в мръсната покривка на масата и чегърташе старо петно от восък.

— Гейбъл каза, че си се радвал да се отървеш от Кински. Вярно ли е?

— Да, вероятно да. Тя беше ужасяващо повърхностна, но въпреки това ме заболя. А той щеше да легне с нея дори да знаеше, че това ще ме убие. Нали видя какво стана с красивия любовник на Савицки!

— Гейбъл твърди, че е заради заминаването на Савицки за Париж.

— Възможно е. Въпреки това не вярвам задявките му със Савицки да се харесват на малкия Фон Брунен. Навярно е имал и други причини. Може би просто не е знаел как да продължи напред. Ето го и него, впрочем — имам предвид Гейбъл, не Фон Брунен. — Ханс направи физиономия, сякаш бе захапал камък, после махна учтиво. — Здрасти, Курт. На работа ли отиваш?

— Да — отвърна кратко Гейбъл и удостои Фрици с изненадващо недружелюбен поглед. — Какви прекрасни неща правите вие двамата?

— Чакаме господин Фон Клингенберг. Вече се боя да не е забравил. — С неясното усещане, че е длъжна да се оправдае, тя добави: — Делова среща. Поиска да му позираме.

— Само да не си навлечете някоя настинка. — Очевидно му беше неприятно, или, кой знае, може би просто се чувстваше зле в присъствието на Ханс, защото побърза да се оттегли. — Трябва да влизам. Закъснях, а тепърва ще се разсвирваме…

— Къде ли е Клингенберг? Накрая ще ни върже тенекия, а аз не знам с какво ще платя сметката на месаря.

Фрици кимна утвърдително. Художникът се появи най-неочаквано. От викторианското палто и сложно завързания жълт шал съвсем ясно си личеше човекът на изкуството.

— Ето — заяви той вместо поздрав и хвърли върху масата плик. — Вашите триста марки. Нямам никакво време. В пет съм на масаж.

— Нали щеше да правиш снимки? — попита безпомощно Ханс. — Затова ни обеща пари.

— Отдавна съм готов. Направих ги незабелязано. Новата „Лайка“^[5] е страхотна, човек трябва само да я разучи. Резултатът е много по-естествен, отколкото ако ми бяхте позирали. — Той се усмихна като котарак пред съд с бита сметана и махна господарски на минаващото край тях такси. — След няколко седмици ще ви покажа готовата картина. Ще я нарека „Цигарата“. Младата любов е най-възвишеното чувство.

С тези думи Виктор Клингенберг се качи в таксито и замина.