Джоан Венг
Кафе под липите (7)

7 глава

Фрици седеше на бюрото и се радваше колко красиво и равномерно пише на машината. Чудесно изглеждаше, толкова акуратно и без грешки. Доволно усмихната, тя сложи писмото в металното кошче за документи, които очакваха подпис. В този миг някой кротко почука на вратата.

За Гейбъл беше още рано сутринта, братът на Ханс не чукаше така учтиво, а самият Ханс щеше просто да отвори вратата. Интересът й се събуди. Каза „Влезте!“ и в стаята се появи вампир.

Е, не чак истински кръвопиец, но млечнобялата кожа, съчетана с черни коси, блестящи като гарванова перушина, оправдаваше асоциацията. Черното вълнено палто, високата колосана яка и елегантно завързаното шалче от червена коприна също дадоха своя принос.

— Добро утро, госпожице Лак — поздрави посетителят. Гласът му прозвуча като чукането: много мек, много учтив, но с подсъзнателна арогантност. — Бих желал да говоря с господин Фон Келер.

— Съжалявам, но господин Фон Келер още не е дошъл. За съжаление не знам и кога ще се появи. — Фрици помисли малко и добави: — Снощи е работил до късно.

— Нямам време да го чакам. — Мъжът завъртя замислено тънкото си бастунче, взрян в сребърната дръжка с форма на глава на пудел, и помоли: — Просто съобщете на Ханс за идването ми. Името ми е Мариан Савицки. Предайте му, моля, че се връщам от Париж идущия понеделник. Ще тръгнем едва в четвъртък вечерта.

Фрици кимна и си записа. Посетителят събуди любопитството й. Значи това беше граф Савицки, по когото бе полудял Гейбъл. На пръв поглед изглеждаше хладен и недостъпен и по нищо не си личеше да е легендарен любовник.

— Ако Ханс попита за причината, кажете му, че господин Фон Брунен не е напълно възстановен, освен това е претърпял нервен срив, защото в момента в Париж носят люлякови ризи, а той не понася дори мисълта за люляк. — Ъглите на устата му се извиха в лека усмивка. — Освен това имахме проблеми със спалния вагон, накрая се оказа и че апартаментът ни в „Хилтън“ вече е зает. Все неприятни случки със следния краен резултат: налага се Ханс да чака по-дълго своите макарони.

— Ще му предам точно думите ви — обеща тя и понеже искаше да го огледа по-подробно, добави: — Нямах представа, че господин Фон Келер обича да си хапва сладко.

— О, знаете ли, това с макароните е дълга история. Веднъж бяхме заедно в Париж, той, аз и Роза. Войната още не беше започнала, ние бяхме ужасно млади и толкова уморени от живота, колкото се чувстват само младежите, вярващи, че смъртта е много, много далечна. Аз бях влюбен в Роза, Роза беше влюбен в Ханс, а Ханс — Ханс беше влюбен в идеята да стане писател. Всеки ден пишеше по едно изречение, само по едно, и понякога това изречение бе изпълнено с толкова красота, с толкова яснота, че ние се разплаквахме. Една сутрин, след като цяла нощ бяхме пили и танцували, седнахме на един от мостовете над Сена под първата светлина на деня. От реката се издигаше утринна мъгла, градът се будеше и изведнъж точно пред нас отвори пекарница. Никога няма да забравя уханието на прясна багета, смесено с миризмите от реката. Ханс отиде в пекарницата и попита собственика колко макарона ще ни даде за останалите му пари. Човекът му назова цифрата и Ханс му отговори със следните думи: „Тогава ми дайте всички, които мога да платя. Кой знае дали утре ще съм по-щастлив от днес, а пък когато съм тъжен, не мога да ям макарони.“

Лицето с хлътнали бузи доби мечтателно изражение, но то изчезна също толкова бързо, колкото се бе появило.

— Миналата седмица Ханс ме помоли да му донеса от Париж макарони, защото бил щастлив. Навярно вече е знаел.

— Какво е знаел? — учуди се Фрици.

— За Кински. За годежа й — обясни кратко Савицки и след изненадващо дълго взиране в ръцете на Фрици се обърна да си върви. — Моите уважения. Довиждане.

След секунди вече го нямаше.

Какъв годеж? Не може да е вярно! Или все пак?

Телефонът иззвъня пронизително. Фрици вдигна слушалката с трепереща ръка.

— Тук е кабинетът на граф Фон Келер, говорите с госпожица Лак. С какво мога да ви…

— Сгодена! Сгодена! Сгодена! — изпищя женски глас. Едва след известен размисъл Фрици се сети, че говори Инге.

— Знам — отговори кратко.

— Откъде знаеш? — По жицата долетяха неверие и потиснат гняв. — Никой не знае.

— Савицки ми каза — отговори тихо Фрици и Инге се смая още повече:

— Той пък откъде знае? Казвам го първо на теб!

— Май говорим за различни годежи. Кой се е сгодил?

— Аз, разбира се! Сгодих се за Райбетанц! — Въодушевеният глас на Инге зазвуча като мецосопран и Фрици отдръпна слушалката от ухото си. — Нося пръстен!

— Но аз си мислех, че не го харесваш и… — възрази Фрици, ала моментално бе прекъсната:

— Нямам повече монети за телефон. Ела довечера в седем в „Под липите“! Ще вдигнем тост. Може да си доведеш някого. Мили боже, само да знаеш колко съм щастлива!

— Много се радвам за теб — смънка Фрици, но връзката вече бе прекъсната.

— На какво се радваш? — попита безшумно влезлият Влад. В едната си ръка държеше дебел роман, а в другата — недоядена наденичка, подарък от прещастливото месарско семейство.

— Само не ми казвай, че и ти знаеш за годежа й! Няма да го понеса! Кой ти каза?

— Инге — отговори честно Фрици и добави: — Инге се е сгодила.

— Инге ли? На кого му пука за Инге? Никой, абсолютно никой не се интересува от Инге! Коя, за бога, е Инге? Мишленце от тълпата статистки, което си показва краката по-често, отколкото е редно. Инге! Я стига!

Влад изкриви лице от отвращение, Фрици понечи да възрази, но той махна пренебрежително и продължи възбудено:

— Говоря ти за Кински! Кински се е сгодила! Отгатни за кого!

— Откъде да знам? — Гласът й потрепери.

Само да не е Ханс! Всеки друг, но не и Ханс! Влад изобщо не забеляза тревогата й. В момента беше в стихията си. Докато крачеше стремително напред-назад пред бюрото й, се провикна триумфално:

— За Метенкамп! Онзи със стоманените заводи, беше сгодена за него, преди да се появи Ханс. И това не е всичко! Тази нощ, само няколко часа преди официалното обявяване на годежа, се обадила по телефона на Ханс и го умолявала да се ожени за нея. Знам го със сигурност, защото господин Шмит чул всичко по другата слушалка и…

— Много мило от страна на господин Шмит да разпространи така охотно какво е научил! — Облегнат на бастуна си, Ханс стоеше на прага с две димящи чаши в ръка и изразът на лицето му издаваше, че не знае да се ядосва ли, или да се смее. — Позволяваш ли да допълня нещо? Останаха ли неизяснени въпроси? Връзката с другия телефон често е лоша.

— О, да, кажи ни още нещо, ако желаеш. — Явно нямаше смисъл да си хабят иронията за човек като Влад. — Знаеш ли, господин Шмит е слушал разговора ви от онзи момент, в който си й казал, че историята с Гейбъл не е целяла да ти навреди, а после си описал как заради нея многократно си се напивал до безсъзнание, за да изгубиш координация и да не можеш да се застреляш. Казал си й също колко добри приятели сте били с Гейбъл и как…

— Влад, чуй ме, моля те. Ако исках цялата колония да разбере какво ми е било, щях да инсталирам високоговорител в кухнята. Ще ти бъда много задължен, ако престанеш да разпространяваш тези безсмислици. В противен случай ще се видя принуден да уведомя Роза с какво се занимаваш, докато уж си в зоологическата градина и зяпаш рибите. — Гласът на Ханс доби заплашително спокоен тон, изреченията издаваха опасни намерения. — А сега те моля да излезеш от кабинета ми. Желая ти хубав ден.

Влад го изгледа мрачно, но си тръгна, без да протестира. Само затръшна вратата след себе си.

— Какво прави, когато уж е в зоологическата градина и зяпа рибите?

— Това не те засяга. Вече ми писна от постоянните клюки.

Ханс й подаде чаша кафе и понеже изпитваше невероятно облекчение, тя остави грубия му отговор без коментар. Освен това бе изпълнена със съчувствие към него — не искаше да мисли какво означава да те подслушват при такъв разговор. За да го наведе на други мисли, смени темата:

— И Инге се е сгодила. Довечера ще празнуват. Не съм съвсем сигурна дали искам да отида. Всъщност не се радвам за нея. Тя изобщо не е влюбена в онзи Райбетанц. Дори не го харесва.

— Според мен така е най-добре. За да стигнат до това прозрение, други жени се нуждаят от седем години брак и две деца, а тя го знае още на годежа. — Ханс се засмя като ученик, извършил пакост, духна в кафето си и продължи: — Не, говоря сериозно, тя наистина е хитра. В „Бабелсберг“ вече й е излязло лошо име, хората говорят за нея… Назначих я точно заради това. Надявах се да й дам възможност да се измъкне от онази среда, но правописът й е катастрофален. Трагичното е, че има талант за актриса, но междувременно… В крайна сметка бракът с онзи досадник е най-доброто за нея. Ще е осигурена и няма да падне в калта.

— Но тя не може да го понася! Аз също — заяви твърдо Фрици и предпазливо отпи малко от горещото кафе. — О, днес вкусът му е различен! Направил си го почти толкова добро, колкото на Роза. Какво му сложи?

— Заварих в кухнята Гейбъл и той ми даде малко от своето кафе. Един вид предложение за мир, след годежа на Кински.

— Виждаш ли! Той не е лош човек. — Доволна, Фрици сложи нов лист хартия в машината и попита: — Щом сте се сдобрили, би било хубаво довечера да дойдеш с мен в „Под липите“ и да вдигнем наздравица в чест на бъдещата госпожа Райбетанц. Вече няма значение, че Гейбъл пее там, нали?

— Не мога. — Ханс разтърси русата си грива. — Нямам време.

— Хайде, моля те! Ще ти платя едно трайно къдрене и хубава рокля. Нали ми обеща да бъдем приятели!

— Естествено, Фрици, но наистина нямам време, трябва да работя. — И, вече на вратата, добави: — Много съжалявам.

* * *

— Май се напих — призна Фрици на Гейбъл и отпусна глава върху широките му гърди. Виеше й се свят, вероятно от многократните завъртания, докато танцуваше, но преди всичко от коктейлите, поръчани от Райбетанц по случай годежа. — Ти си виновен.

— Аз съм виновен — съгласи се той. В черните, винаги с влажен блясък очи светеше бдителност. Придружи я до масата, без да спира да говори: — Знае се, че аз съм виновен за страшно много неща. Поемам вината с най-голямо удоволствие и с още по-голяма готовност, но какво общо имам аз с твоята жажда? Защо погълна толкова много отвратително лепкави коктейли?

Думите му предизвикаха залп от смях. Известно време Фрици не бе в състояние да говори.

— Всеки път, когато танцувам с други мъже, а ти стоиш на сцената и пееш, ме гледаш с такъв гняв, че бързам да приключа. Нали съм си добро момиче, реших да не танцувам, но ти правиш почивка веднъж на два часа, за да танцуваш с мен, а и никак не е приятно, когато саксофонът поема твоята част. През останалото време седя с Инге и онзи ужасен Райбетанц. Понасям го само със замаяна глава.

Истината беше малко по-различна: в момента понасяше всички мъже само в пияно състояние. Започна с Ханс, който не пожела да я придружи, мина през Влад и Роза, които отиваха на курс по партньорски масаж и не се съгласиха да го откажат, и завърши с бившия си годеник Густав: той бе имал дързостта да й пише и да съобщи, че възнамерявал да й направи „приятелско посещенийце“.

После дойде Райбетанц. Надуваше се като жаба пред колегите си от кредитната банка и излагаше на показ красивата си годеница.

В момента се гневеше и на Инге: приятелката й постоянно показваше годежния си пръстен с истински, съвсем чист под лупа диамант. „0,2 карата“ — обясняваше гордо точно в този момент, а непозната дебелана с дупчица на брадичката квичеше от възхищение. Всъщност дебеланата изглеждаше много мила, в момента живееше в художествената колония и възнамеряваше да се яви на проби за ролята на Грушенка. Елегантната блондинка с предълго цигаре имаше същото намерение.

— 0,2 карата — повтори натъртено Инге.

Гейбъл дари Фрици с крива усмивка и й пошепна:

— След половин час е полунощ, заведението затваря. Още съм уморен от уикенда и смятам да се прибера право вкъщи. Ако желаеш, може да си тръгнеш с мен. В момента имам кола, даде ми я един обожател.

Фрици се поколеба. Разумните госпожици не правеха такива неща. Не й се щеше да пътува сама с Гейбъл, и то през нощта. Да не говорим за неговата лоша слава и за нейното състояние. От друга страна обаче… очите му излъчваха искрена нежност, а тя… тя беше пияна.

— Ще си помисля — пошепна в отговор и се върна на масата.

Посрещнаха я с възторг. Колега на Райбетанц от Кредитната банка, пиян до козирката, я попита дали е сгодена за „господин певеца“ и го нарече „щастливец“, а Инге, за пореден път започнала да хълца, обясни не съвсем разбираемо, че Фрици е момичето на Гейбъл. Райбетанц се изсмя пронизително на нещо, казано от дебеланата, елегантната блондинка вече не изглеждаше елегантна и постоянно повтаряше, че й се вие свят и със сигурност е получила хранително отравяне. Мъж от киното кимаше на всяко нейно изречение и я потупваше по рамото, ала когато тя изплака, че й се гади, побърза да се отдръпне. Фрици се замисли за Ханс: навярно още седеше в нощно-синия покой на стаята си, вслушваше се в тихото съскане на газовото осветление и пишеше нещо важно и красиво.

Елегантната блондинка се сгърчи и започна да повръща. Инге ревна — от щастие или от гняв, а Фрици си поръча още един коктейл шери коблер, за да преживее с достойнство и последния половин час от вечерта. Нямаше представа как се е озовала в колата с Гейбъл. Главата й се проясни едва когато завиха към „Груневалд“ и той констатира:

— Наистина си пияна. Лицето ти е позеленяло. Ама че гадост.

— Иначе нямаше да понеса вечерта — призна му тя. — Много ми е мъчно за Инге. Тя не обича онзи тип.

— Няма нужда да я съжаляваш — отсече той. — Тя знае много добре какво получава. Редовен доход и възможност да си ляга само с един тип, не с всеки срещнат. В „Бабелсберг“ не я очаква нищо и тя го знае. Трябва да стане чудо, за да я вземат за по-сериозна роля. — Пребори се успешно с ръчката и продължи: — Освен това Райбетанц не е грозен. Е, не мога да го сравня с граф Савицки, но човек трябва да се задоволява с малко. Нали не живеем в сантиментална пиеса.

Фрици кимна няколко пъти, макар и повече от учтивост, отколкото по убеждение.

— Понякога се налага да сме реалисти.

Светлината от уличните лампи хвърляше странни сенки върху красивото мъжко лице с енергични черти. Фрици кимна отново. Май наистина би било добре да мисли реалистично — а реалността, за съжаление, беше следната: Ханс я бе изхвърлил от живота си. И не само това. В реалността литературата винаги щеше да е на първо място за него. Както много удачно се бе изразил Савицки: „А Ханс, Ханс беше влюбен в идеята да стане писател“. В реалността Ханс предпочиташе да работи вечер, вместо да излезе с нея, и това нямаше да се промени.

Фрици въздъхна дълбоко, Гейбъл се засмя и блестящобелите му зъби на хищник блеснаха.

— Толкова много реалност на празен стомах. Нужно е да пийнеш нещо.

Изглеждаше зашеметяващо. Не беше Ханс, естествено, но може би така беше по-добре? Точно когато автомобилът зави по алеята към вилата, тя посегна към ръката му върху волана.

— Благодаря ти. Ти ме разбираш.

— Моля — засмя се той и издърпа ръката си. Скоро стигнаха до градинската къщичка. — Наистина си пияна.

Фрици кимна. Гейбъл сигурно беше прав, но нима не бе чела стотици пъти за мъже, които безсрамно се възползват от подобни ситуации? Погледна в тъмните му очи и се помоли той да се държи според лошата си слава. Да, той не беше Ханс, но наистина не живееха в жалък любовен роман, където смелата малка героиня получава любимия си граф. Подобна развръзка изобщо не беше съвременна.

— Пристигнахме — рече той и дръпна спирачката. — Ще те изчакам да влезеш.

— Бих могла… — Фрици остави изречението да увисне във въздуха, ала Гейбъл сърдито поклати глава.

— Скъпа, ти си ужасно пияна, освен това си бясна, понеже Инге се жени за човек, когото не понася, а Ханс предпочита да си пише романа, вместо да излезе с теб. Разбирам те, но аз съм само човек. Навярно много хора ще се изненадат да го чуят, но аз също съм човешко същество. От време на време имам чувства, макар да не ги споделям с целия свят, както прави например Ханс. Някой запитал ли се е някога как съм се почувствал аз след историята с кучешкия камшик? Някому хрумнало ли е, че онази жалка крава е била за мен повече, не просто актуалната ми любовница? Не, защото аз съм злодеят. Аз съм задникът. Добре, мога да живея с тази слава. Свикнал съм. Не желая обаче да запълвам дупки. Това не. Затова слез, моля те. Моля те!

Той си избърса очите и продължи гневно:

— Още ли си тук? Проклятие! Върви си, просто се махни. Представлението свърши. Какво чакаш? Навярно искаш да разкажеш в подробности на страхотните си приятелчета Роза и Влад как подлият Гейбъл е загубил самообладание?

Сега плачеше съвсем открито, Фрици се поколеба, но след кратък миг на безпомощност притисна главата му към ключицата си и утешително зарови пръсти в пригладената с помада коса.

— Тихо… Успокой се… Тихо…

— Омръзна ми. Само ако знаеш колко ми е омръзнало…

Тънката материя на роклята й се овлажни и залепна за тялото й. С учудване забеляза, че е изтрезняла. Обзе я безумно отчаяние.

— Толкова съжалявам, Курт. Не исках да те нараня.

— Всичко е наред. — Гейбъл си изтри очите и си издуха носа. Овладя се много бързо. — Ти не си виновна. Аз… аз… толкова ми е омръзнало… Не съм граф, нито идеалист, нямам си и руси къдрици, но не съм абсолютно безполезен. Не желая да запълвам дупки.

— Разбирам те. Ела тук. — Фрици избърса влажните му бузи с кърпичката си. — Ти си прекрасен.

— Благодаря ти. — Гейбъл изпухтя пренебрежително, запали си цигара, после внезапно помоли: — Излез с мен на вечеря. Само ние двамата. Утре. В „Под липите“ ще има частно парти. Благородната държанка на някакъв боксов шеф ще си празнува рождения ден и ще си докара своя музика — ние не сме достатъчно изискани за нея, но пък това означава свободна вечер. Излез с мен на вечеря, моля те.

— Ще дойда — обеща тя. — С удоволствие.

— Не мога обаче да си позволя шикозно заведение. Въпреки това ще дойдеш, нали?

Фрици вече бе отворила вратата и отново се обърна към него:

— Разбира се. Все ми е едно къде ще отидем.

— Тогава до утре в седем. И още нещо! Няма да кажеш на никого, нали? Имам предвид случилото се преди малко…

Тя кимна и тихо затвори вратата на автомобила.

— Естествено — извика подире му, но не беше сигурна дали я чу.