Джоан Венг
Кафе под липите (3)

3 глава

— Много се надявам двамата да са стигнали без произшествия. Влад е трагичен шофьор, а колата е бърза. Любовникът на мама им я зае, той е автомобилен състезател. — Роза въздъхна угрижен и подаде на Фрици поредната измита чиния от закуската да я избърше. — Влад за нищо не го е грижа, а Ханс… Ханс е по-зле и от него.

Грегор, удобно изтегнат между мивката и бюфета за съдовете, изръмжа съчувствено, после продължи да хърка блажено.

— Не се притеснявай. По това време на деня няма много движение — опита се да го успокои Фрици, но думите й не прозвучаха особено убедително.

Чувстваше се уморена. През половината нощ се беше мятала в леглото. Размишляваше поред за предстоящата вечеря с господин Акерман и за вернисажа с Ханс в петък. Какво да облече? Не притежаваше вечерна рокля. Какво да каже, ако Ханс я попита за мнението й за картините? Нямаше понятие от изкуство. Училищното й образование бе спряло на класиката. Би могла, естествено, да го помоли да й обясни посланието на картините — знае се, че мъжете обичат да обясняват, — но накрая ще се наложи и тя да се изкаже. Сега беше неин ред да въздъхне и Роза, почувствал се разбран в тъгата си, й се усмихна.

— Ако се беше случило нещо, вече щяха да са ни уведомили — рече той и отиде да затвори прозореца, защото пролетният вятър развяваше завесите. — Знаеш ли, освен тези двамата си нямам други близки хора. Родителите ми не стават за нищо, а брат ми в момента е в Шанхай — с разбито сърце и пиянски черен дроб. Как да се добера до него?

— Всъщност вие откъде се познавате? Ти и Ханс, искам да кажа. — Фрици се стараеше да говори небрежно, тонът й да покаже следното: За мен не е особено важно, питам само за да поддържам разговора. Не си и помисляй, че се интересувам от Ханс. Изобщо не ме вълнува.

Веднага й стана ясно, че няма защо да си хаби усилията пред човек като Роза. Той прие интереса й съвсем естествено. Наведе се над мивката, сипа гореща вода от чайника и започна да разказва:

— Познавам Ханс от студентските години. И двамата следвахме класическа филология. — Изправи се и устреми поглед към градината. Точно пред прозореца цъфтеше бадемово дърво. — Бях един семестър преди него и много добре си спомням кога го видях за пръв път. През октомври 1913 година. Дърветата вече се бяха оцветили в червено и златно. Случи се в библиотеката на Хумболтовия университет. Той стоеше в коридора и четеше някакви указания, реда на помещенията или сроковете за заемане на книги, нещо такова. Носеше тъмносиво палто и зелен шал. Есенната светлина падаше върху косата му, а когато се обърна и се отдалечи, леко провлачвайки крак, с мен беше свършено. Веднага разбрах: той и никой друг. — Засмя се, очевидно с желанието да покаже, че е помъдрял и проявява снизходителност към младежката си лудост, но в смеха му нямаше радост. — Винаги съм си мислил, че ловната злополука е най-доброто нещо, което е можело да се случи на Ханс. На възраст, когато другите юнкерски синове яздят, стрелят и гонят слугинчетата, той е бил прикован към леглото и не е правел нищо друго, освен да чете и пише. Обезумелият кон го е спасил от съдбата на мнозинството хора, осъдени да живеят на повърхността. Благодарен съм на Бога за това. Представи си само: ако кракът му беше здрав, нашият Ханс навярно щеше да стане като ужасния си брат!

— А после? Как се сприятелихте?

— Нищо подобно не се случи. Според мен той изобщо не забелязваше колко го харесвам. Тъкмо беше публикувал първите си статии в „Дер Щурм“^[1] и когато се влюбваше, то беше в произведение на печатан там автор. — Роза вдигна рамене, изтърка до блясък една чаша за кафе и продължи делово: — С времето станахме добри приятели. Въпреки всичко станах част от живота на Ханс. А сега си имам Влад. Възхитително хлапе, нали? С тези черни къдрици… Обичам косата му. Прилича на персийски принц.

— Влад е страхотен! — потвърди припряно Фрици. Малко му се сърдеше за вчерашното нахлуване, но се чувстваше длъжна да прогони тъгата от лицето на Роза. — Изглежда прекрасно и винаги е весел.

— Права си. За съжаление Ханс е пълната противоположност. Е, той си има много грижи. Проклетата вила гълта много повече пари, отколкото печели с писане, а заради тъпата връзка с Кински го изхвърлиха от университета.

— Какво точно се случи?

Фрици толкова се стараеше да говори равнодушно, че Роза я погледна учудено.

— Да не си настинала? Гласът ти звучи странно. Виж, историята с Кински беше ужасна драма. Ханс не умее да управлява чувствата си. Случваше се да покани някоя дама на закуска, но не завързваше сериозни връзки. Има си строги принципи. На първо място стои романът му, после има голямо празно пространство, след това идват приятелите му и накрая е любовта.

— Какъв роман? — полюбопитства Фрици, макар да не беше сигурна дали е разумно да отклонява Роза от темата. — За какво пише?

— За войната. Каквато е била в действителност — за войниците и за онези, които са били длъжни да пращат войниците на смърт, така са изисквали заповедите им, ако не го направят те, ще се яви някой друг. Ако Ханс успее да завърши романа си, книгата ще има феноменален успех. Такова нещо не се е появявало. Цяла Германия очаква да прочете такава книга, само дето хората още не го знаят. Консерваторите ще го ругаят, десните ще го мразят. Какво по-хубаво може да се каже за една книга? — Роза се усмихна криво и се върна към темата за Кински, без да го подсеща Фрици. — Ханс влагаше в книгата си всяка свободна минута, но после се появи онази вещица. Запознали се на парти по случай годежа й с някакъв богаташ и избягали във Виена. Изведнъж се заговори за женитба. Ханс и брак! Та той отдавна е женен за писането! Не след дълго обаче тя започна да му изневерява. Една вечер я заварил с Джони Гейбъл. Всеобщият любимец тъкмо я налагал с кучешки камшик.

— Тази свиня! — изфуча разярено Фрици, макар че в действителност му беше благодарна. Без него Ханс навярно е щял да се ожени за онази невярна коза. Дори не смееше да си го представи. Мисълта я разтреперваше.

Роза я забеляза, че настръхва, и заяви загрижено:

— Ако ти е студено, ще ти дам вълнената си жилетка. Първо говориш дрезгаво, а сега трепериш на стайна температура. Нищо чудно да е пролетен грип. Има още малко гореща вода, ще ти направя чай.

* * *

— О, не, да знаеш, че се пръскам от завист! — Инге разтърси русите си къдрици и пламенно целуна Фрици по бузата. — Това е обществената сензация на седмицата! Цял Берлин ще присъства. Със сигурност ще дойде и много народ от киното. Знам за Емил Янингс^[2] и за Пола Негри^[3], но нищо чудно да се появи и Боймер. Представяш ли си да те забележи и да се влюби в теб? Направо ще падна! Ще ти заема и кожата от сибирска катерица. Ще изглеждаш супер. Това е твоят шанс! Ще свири оркестърът на Джак Джаксън. Със сигурност ще присъства и баронеса Фон Витманстал, тя е много близка с Гретхен Фон Келер. После непременно, ама непременно трябва да ми разкажеш с какво са били облечени! Да знаеш, с моята кожена наметка ще засенчиш всички дами. Завиждам ти! И ще се запознаеш с куп важни хора. Какви добри възможности! Ще се движиш сред най-доброто общество с моята сибирска катерица!

Фрици кимна и се постара да изглежда въодушевена. Запита се как най-любезно да откаже ужасната сибирска катерица. Да, би било чудесно да се появи с кожа, тя беше топла и приятна, но като си представи колко катерици са били убити и одрани, се почувства нещастна и й стана студено. И най-топлото кожено палто нямаше да й помогне.

— По дяволите, побързай! Тук слизаме — изкомандва Инге и скочи от вече потеглилия автобус.

Отиваха на обявената в „Берлински вечерен вестник“ разпродажба на последни бройки рокли и обувки в източната част на Берлин. Очевидно не бяха единствените, прочели обявата. Големи тълпи жадни за покупки берлинчани вървяха в същата посока. След минута Фрици се озова в пренаселен заден двор, притисната между десетки, стотици говорещи на висок глас и силно потящи се домакини.

Как мразеше човешко множество на тясно пространство!

Пое дълбоко дъх, но това се оказа грешка.

Обгърната от облаци пот и миризма на лук, блъскана от всички страни, тя мина покрай няколко стари кръчмарски маси, отрупани с огромни кутии, пълни с великолепни платнени рози в турскосиньо, яркожълто и още по-ярко розово. Видя вечерни ръкавици, обшити с пайети и изкуствени диаманти с големина на слива — предлагаха ги в кутии от обувки. На закачалки, окачени на силно опънато въже, се редяха рокли за танци от тюл, тафта и коприна, палта, украсени с „фина къртича кожа“, и „чувствено дантелено бельо от Брюксел и Париж“. Следваха маси, отрупани с носни кърпички и хавлиени кърпи, салфетки, пелени, памучно бельо. Имаше и детски дрешки: шапчици, чорапки, ританки и така нататък, а на други маси се продаваха само ръкавици от кожа, коприна, дантела, памук или копринено кадифе.

Фрици се държеше здраво за ръкава на Инге, която изобщо не се впечатляваше от навалицата. През цялото време не спря да бърбори.

— Само си представи някой богат аристократ да се влюби в теб! Или индустриалец! Е, ако не стане, си имаш поне Акерман и филмовата кариера. Ти си късметлийка, невинно агънце! Знаеш ли вече какво ще облечеш?

— Ще ми се да си купя нещо ново — отговори Фрици с висок глас. — Получих си седмичната заплата.

Парите я очакваха в плик върху пишещата машина и след кратко колебание тя реши да похарчи част от тях за дрехи. Нуждаеше се от рокля за автоклуба и за вернисажа. И от обувки, естествено, не би могла да се яви в обществото със старите си половинки.

— Започваме с обувките. Те са най-важни. Всеки берлински портиер гледа първо обувките, запомни това от мен! — продължи да я поучава Инге и я повлече през човешките маси към щанд с голяма табела „Обувки втора употреба, покупко-продажба, всички размери“.

— Искам обувки на ток. Модерни и удобни — изкомандва Инге възрастния мъж, който седеше зад масата и се опитваше да излъска един вехт ботуш.

— Знаете ли си размера, или да го измерим? Според мен е най-добре да ви измеря стъпалото. Нямате представа колко хора си разрушават здравето с неудобни обувки! — Той размаха насреща им шублер с форма на стъпало. — Повечето смятат, че обувката е за украса, за да топли и да не си мокрим краката. Аз обаче ви казвам: обувката е много повече. Идете в Англия. Англичаните са разбрали тази истина. Виждали ли сте някога ботуши на английски пехотинец? Правят ги само от най-фина кожа. Мека като масло! И дума не може да става за сравнение с тромавите, корави ботуши на нашите пруси. Войници с пришки по краката не могат да победят.

Фрици остана много учудена. През последните години беше чула какви ли не причини за загубата на войната — от евреите до социалистите, — но никой не бе обвинил ботушите на войниците. Малко скептична, тя седна на предложеното й столче и позволи на възрастния мъж да й измери стъпалата. Докато действаше бързо със специалния си шублер, той обясняваше колко добре било жените да спрат да си лакират ноктите — изпаренията прониквали в кръвта и причинявали рак и туберкулоза. Освен това лакираните нокти били признак на лош морал.

— Точно както си мислех — заключи той и зарови в кашоните си. — Намерих ги! — провикна се след минута. — Точно като за вас, млада госпожице! Перфектните обувки за вас!

Фрици преглътна. Взря се в обувките и веднага разбра: те са. Точно за такива обувки беше мечтала винаги. На ток, обшити с тъмносиня коприна, с токи, изчистени, само с мъничък камък точно над тока. Пое ги с леко треперещи ръце и ги обу. Ставаха й. Малко я стискаха, но й ставаха.

— Точно осем марки. Вижте, тези прекрасни обувки почти не са носени и са в най-добро състояние. Струва си да дадете осем марки за такава красота. Никога няма да излязат от мода и са много издръжливи: спокойно можете да ги завещаете на внучката си.

Омаяна от чудото, безсилна да възрази, Фрици забрави да се пазари и просто връчи исканата сума на смаяния търговец.

— Дядката е напълно луд, но разбира от обувки. Винаги си купувам от него — довери й Инге и я поведе към щандовете с рокли. — Според мен ти е нужно нещо скромно, най-добре в розово. Ще изглежда чудесно с моята сибирска катерица.

— Предпочитам нещо в сиво. Виж, аз харесвам твоята катерица, много мило, че си готова да ми я заемеш, но…

— Сиво! С тези обувки? Мили боже, ти си напълно побъркана! Няма да ти позволя да носиш сиво. Жълто? Да, жълто е страхотно. Ще ти отива на косата. Впрочем, не би било зле да си я боядисаш или поне да й подсилиш цвета, така няма да изглежда като избеляла от пране. Как мислиш, това отива ли ми? — Тя вдигна към лицето си една лента за челото, налепена с искрящи стъкълца, но само след миг я захвърли небрежно в кашона. — Толкова се впечатлих от вернисажа, че забравих да ти кажа последните новини. Снощи кавалерът ми, онзи непоносимо скучен Райбетанц, ме заведе на шери коблер^[4] в „Хаус Фатерланд“^[5] и кой беше там? Гейбъл! Представи си, разпита ме за теб!

— Защо, за бога?

Макар да признаваше голямата му заслуга за раздялата на Ханс с Кински, Фрици не го понасяше. Да, имаше хубав глас и изглеждаше добре, но нищо повече.

— Според мен той те харесва. Разпита ме какво знам за теб, буквално ме изстиска. А после предложи в събота да отидем заедно в „Инферно“: ти, аз, Райбетанц и Гейбъл. Хайде, кажи да!

— Хм… — промърмори Фрици и откачи от въжето сребърносива рокля в стил ампир^[6]. Не желаеше да прекара цяла вечер с онзи надут пуяк. — Не знам дали ще имам време. Господин Фон Келер отсъства. Прави проучвания за статиите си и ще се върне след два дни. До понеделник трябва да сме готови с материала. Сигурно ще се наложи да работя. Ще пробвам тази рокля.

— Вземи и люляковата! И тази розовата! Не я пипайте, ние я видяхме първи! — Със замах и с поглед, способен да обърне в бягство и най-смелия френски пехотинец, тя изтръгна една тюлена розова рокля от ръцете на млада жена със ситно накъдрена коса.

— Тази е перфектна за довечера. Като те види в нея, Акерман веднага ще ти даде главната роля, дори да е заета от Пола Негри. А тази е много подходяща за събота, за „Инферно“. О, а виж това!

Инге напълни ръцете й с официални рокли и я бутна към грубо скованата пробна кабина със завеса отпред.

— Побързай, защото трябва да хванем автобуса в и петнайсет. Ще те подстрижа и тази вечер най-после ще изглеждаш като човек.

* * *

— Моля уважаемата госпожица да ме последва. Господин Акерман вече ви очаква.

Мъж в черен фрак поведе Фрици към дълбините на площад „Лайпциг“ №6, където се намираше Автомобилният клуб на Германия. Минаха покрай безброй червено-кафяви клубни кресла, украсени с месингови нитове, прекосиха приемната зала, изкачиха мраморно стълбище, покрито с килим, където миришеше на восък и студен цигарен дим, и спряха пред затворената врата на трапезарията.

— Позволявате ли да взема палтото ви?

Фрици остана с усещането, че мъжът в черен фрак се поколеба да произнесе думата „палто“. Бе успяла да се пребори с Инге и вместо кожата от сибирска катерица носеше вярното си ежедневно палто. Отказа се и от предложените й вечерни и танцови рокли, купи само сребърносивата, въпреки че Инге я убеждаваше да изхарчи цялата си заплата за нови тоалети. В знак на добра воля Фрици си купи четири яки за ежедневните си блузи, но нищо повече. Цупенето на Инге не продължи дълго и докато й къдреше косата под критичния поглед на Роза, тя продължи да бъбри без прекъсване.

— Желая ви приятна вечер.

Мъжът в черен фрак й отвори вратата, Фрици влезе в елегантното помещение. Акерман, заел маса до прозореца, стана да я поздрави и тя усети как успешно изтласкваната досега нервност отново я връхлита с пълна сила. Какво ще й донесе вечерта? Дали ще положи началото на кариерата си като филмова актриса? Възможно ли е животът й да се промени? Пое дълбоко дъх, погледна сините си обувки и закрачи към очакващия я човек от киното.

— Радвам се, че дойдохте! — посрещна я с усмивка той. — От момиче като вас може да се очаква и да не се появи.

— Нали дадох съгласието си…

Фрици се огледа за другия господин — нали Акерман искаше да я представи на някого? От него нямаше и следа, а масата беше сложена само за двама. Това не й хареса. Преди да се запита дали няма да изглежда неучтива, изтърси:

— Къде е вашият познат?

— Ще закъснее. Хората от киното никога не са точни, от мен да го знаете, а важните личности винаги закъсняват. — Той поклати развеселено глава и Фрици усети миризмата на одеколон и помада за коса. — В момента господин Моргенщерн си има сериозни грижи. Предстои премиерата на „Граф Жюст“ и Боймер е изпаднал в истерия. Разправят, че по време на репетиция започнал да повръща и припаднал. Сутрин изглежда ужасно подпухнал и гримьорите си имат много работа с него. Не му харесвала датата на премиерата, представяте ли си!

— Бедничкият — промърмори Фрици.

Наистина ли Акерман щеше да я представи на големия Моргенщерн? Внезапно се сети за дръзките лъжи на Инге. Само при спомена за казаното от приятелката й стомахът й се сгърчи от болка. Моргенщерн със сигурност ще поиска свидетелството й от театралното училище във Виена. Нищо чудно да я помоли да изиграе сцена от последната си роля, да изпълни монолог или нещо подобно. Тогава ще се наложи да му признае, че никога не е играла в театъра (с изключение на Червената шапчица в училище), но много иска да играе във филм, защото държи тъпакът Густав да види лицето й на киноплакат. А сега искаше и Ханс да се гордее с нея…

Представи си колко неловко ще се почувства и изпита ужас от предстоящия разговор. Господинът си имаше предостатъчно грижи и щеше да дойде тук само заради нея, а тя щеше да му провали вечерта. По-добре да му спести идването и да обсъди проблемите си с Акерман. И без това й е несимпатичен, няма да му се разсърди, ако я нарече лъжкиня. Ще го помоли да се обади на Моргенщерн и да му каже да не идва.

— Боя се, че стана недоразумение — започна признанието си тя, пламнала от срам. — Моята приятелка ви каза, че имам театрално образование, но това не е вярно. Аз съм машинописка. Но ще се постарая да науча всичко необходимо.

Акерман мълчеше. Известно време погледа отражението си в тъмния прозорец — там се виждаше и залата, пълна с клиенти, — после се обърна към приближилия се келнер:

— Уважаемата госпожица ще вземе шери коблер, а за мен двойно уиски.

— Не, благодаря! — възрази твърдо Фрици. Ужасно мразеше да поръчват вместо нея, особено ако не са попитали предварително за желанията й. Това я вбесяваше. И сега се вбеси толкова силно, че пренебрегна възможните последствия за кариерата й в киното. В момента тя и без това не изглеждаше многообещаваща. — Бих искала чаша вода.

Единственото питие, което можеше да плати сама.

— Скъпа госпожице, вие не преставате да ме изненадвате. — Акерман я зяпаше с доброжелателен интерес. — Всички жени в града обичат шери коблер, но дори да не е така, никоя не би го признала пред кавалера си, ако е решил да й поръча това питие.

Фрици кимна, но премълча забележката, че той не й е кавалер.

— А знаете ли какво ме уплаши истински? Не признанието ви, че не сте учили в театрално училище, о, не! Стреснахте ме със самия факт, че си признахте. Къде останаха обясненията, извиненията? Какво да правя сега с вас?

— Най-добре се обадете на господин Моргенщерн да не идва напразно — предложи Фрици. — За мен това означава край, нали?

— Не, детенце, не! Ти имаш класа.

Акерман се усмихна и Фрици бе обзета от несигурност. Усмивката му изглеждаше толкова мазна, толкова… мръсна. Не понасяше да решават вместо нея, не понасяше да я наричат „детенце“.

— Ти ми харесваш, наистина — продължи Акерман. — Какво ще кажеш да ти дам ролята на Грушенка? Ти, разбира се, не знаеш коя е Грушенка, но…

— Напротив. Тя е една от главните героини в „Братя Карамазови“ — прекъсна го Фрици с лека усмивка. И понеже се нуждаеше от време, за да обмисли внезапното му предложение и преминаването на ти, обясни: — Преди войната господин баща ми работеше в библиотека. Прочела съм почти всичко от Достоевски.

— Чудесно, значи не се налага да обяснявам — нацупи се Акерман и отпи голяма глътка уиски. — Във всеки случай се очаква суперпродукция. Първи режисьор ще е Хьофген, Боймер ще играе единия от братята. Според мен ти ще бъдеш чудесна Грушенка.

— Благодаря ви — усмихна се несигурно Фрици.

Не знаеше дали да се радва. Предложението звучеше твърде добре, за да е истина. Грушенка на Достоевски беше забележителна жена: смела, красива, страстна и ранима като дете. Роля мечта. Навярно всички я искат. Защо да я дадат точно на нея? Ако Акерман й беше казал, че ще й осигури роля на прислужница с една сцена, в която да сервира чая на Грушенка, тя щеше да подскочи от радост и да танцува около масата, но сега… Ако наистина възнамерява да я предложи за ролята на Грушенка, защо поиска да я види по бански? В романите на Достоевски нямаше сцени в басейн.

— Ще има ли прослушване? — попита предпазливо тя.

— Прослушване ли? — Акерман разклати чашата си и кубчетата лед иззвъняха. Странно, изглеждаше ядосан. — Виж, официалните интервюта са определени за следващия четвъртък, но ако се придържаш към указанията ми, ролята ти е сигурна. Работил съм много с господин Хьофген. Знам как си представя Грушенка.

Фрици кимна и отпи глътка хладка вода. „Звучи логично“, каза си. Но защо точно тя? И преди всичко: какво ще поиска Акерман като ответна услуга за помощта си?

Тя погледна в кръглото, зачервено от уискито мъжко лице. Той й се усмихна и изведнъж я обзе копнеж по Ханс. Закопня да погледне в очите с цвят на боров мед и да види в тях искреност. За радост и изненада на Роза той й бе изпратил телеграма, за да съобщи, че са пристигнали живи и здрави и работата му върви много добре. Какво ли прави в момента?

— Искаш ли да започнем още тази вечер? Хубаво ще е да се вживееш в ролята. — Акерман махна на келнера да напълни отново чашата му. — Нужно е да станеш Грушенка с всяка фибра на тялото си. Хайде, най-добре да импровизираме кратък диалог. Аз съм Дмитрий Карамазов, любовникът ти, а ти…

— Не помня точно какво се случва с Грушенка, чела съм романа доста отдавна. Предпочитам първо да го прегледам отново — възрази бързо Фрици. — Кога ще дойде господин Моргенщерн? Кажете ми поне приблизително. Не ме разбирайте погрешно, приятно ми е да разговарям с вас, но утре ще ставам рано. Шефът ми е строг и много държи на точността.

— Би трябвало да се появи всеки момент. Освен ако не се е случило нещо непредвидено. Когато работиш с хора на изкуството, не знаеш какво те очаква. — Акерман поклати съжалително кръглата си глава и към Фрици отново заплуваха облаци от миризми. — Да те придружа ли до таксито? Искаш ли да се видим пак утре вечер? Непременно ще си поговоря с господин Моргенщерн за неспазената уговорка.

— Съжалявам, но утре вечер съм заета. — Фрици махна на келнера и въпреки гневния протест на Акерман си плати водата. Докато си обличаше палтото, заяви: — Какво ще кажете да се срещнем в понеделник следобед в „Под липите“ и да си поговорим за ролята? Дотогава ще съм прочела книгата.

— Тогава не мога.

Той й помогна да си облече палтото с ненужно според нея старание и успя да я опипа, Фрици се постара да не вдишва миризмата на уиски, смесена с воня на одеколон и помада за коса.

— През цялата следваща седмица съм зает. — Не прозвуча особено нещастно, затова пък й се стори значително по-пиян, отколкото преди минути. Отвори й вратата към Лайпцигер плац и продължи: — Писна ми от този глупав театър. Хайде, малката, спри да се правиш на невинно селянче. Много добре знаеш как стават тези неща. Светът е лош, никой не ти дава нещо за нищо.

Фрици кимна уплашено и се огледа за свободно такси. За щастие едно тъкмо зави зад ъгъла и тя му махна.

— Разбира се, господин Акерман, вие сте напълно прав.

— Прав съм, естествено! Знам какъв е животът. Знам какво става в този град, затова престани да се правиш на глупачка! Изглежда много мило, но започна да става досадно. Хайде, тръгвай. Прати шефа си по дяволите. Одобрят ли те за Грушенка, вече няма да преписваш глупостите му.

Таксито спря пред тях. Акерман се наведе към шофьора и му каза някакъв адрес в „Шмаргендорф“^[7]. Отвори вратата и натика Фрици в автомобила. Тя падна тежко върху кожената седалка и той я бутна навътре, за да седне до нея.

— Хайде, спри да се превземаш, госпожичке Недосегаема. Искаш ли да влезеш в киното, или не?

* * *

По-късно, трепереща и хълцаща, тя седеше на яркожълтия диван и пиеше горещ чай със солидна порция алкохол. Грегор се бе разположил удобно в краката й, силната ръка на Роза я прегръщаше, Фрици не беше в състояние да обясни какво точно се е случило. Не си обясняваше и защо не се е отбранявала по-енергично, защо изобщо е позволила на Акерман да я натика в таксито. Навярно заради момента на изненадата. Или се е надявала Акерман да се въздържа в присъствието на шофьора?

Не помнеше нищо конкретно, запомни единствено внезапния шум от оглушителна плесница. Уплаши се силно от яростта, с която го бе зашлевила, а в следващия момент изскочи от движещия се автомобил, загуби равновесие и падна, одра си ръката на паважа, стана и незнайно как стигна до някакво нощно кафене, обади се по телефона на Роза и го помоли да дойде да я вземе.

Запомни сервитьорката в дълбоко изрязана блуза, която й свари силен грог, за да я отърве от шока, както и уличницата с красиво накъдрена коса, която проми раните й с ракия и залепи отгоре лейкопласт. Най-вече запомни Роза. Как дойде да я вземе, силен, широкоплещест, спокоен. Дойде и я отведе вкъщи.

Там, седнала на дивана, Фрици притисна глава върху широките му гърди, скрити под игликово жълта пижама, и вдъхна дълбоко утешителната миризма на прах за пране.

— Знаеш ли… — въздъхна тя. — Ако вече не бях лудо влюбена, щях да се влюбя в теб…

Той се засмя тихо, уви я в одеяло и рече:

— Ти си в шок, освен това си пияна, но ако не бях гей и силно влюбен, щях да се оженя за теб. Непременно!