Джоан Венг
Кафе под липите (8)

8 глава

Скъпи Густав, сърдечни благодарности за писмото ти, получих го вчера. Бих желала да те помоля…

Фрици написа двете изречения със замах, но сега не знаеше как да продължи.

От двайсет минути седеше на килима в библиотеката, милваше сплъстената, миришеща на влага козина на Грегор и размишляваше. За какво да го помоли първо? Веднъж завинаги да престане да я нарича своето „душещо зайче“, или да преглътне обръщението и да го помоли само да се откаже от „приятелското си посещенийце“?

Въздъхна дълбоко и се вслуша. През само притворената врата към кабинета долиташе приглушеният глас на Ханс. Въпреки ужасния махмурлук, тя се бе явила на работа точно навреме, защото искаше да му пожелае успех в разговора с Улщайн, но когато влезе, той вече говореше по телефона и само й махна да изчезва.

Фрици нямаше часовник, ала инстинктът й подсказваше, че оттогава е минал почти час. А може би и повече. Отначало си прекарваше времето в разглеждане на библиотеката: великолепни многоцветни персийски килими в прашни матови багри, спрял часовник над камината, безброй томове, подвързани с червена кожа, в задната част на помещението, безредно нахвърляни романи, списания, книги джобен формат на руски, английски, френски, немски и полски — в частта, която Ханс редовно използваше. Той идваше тук много често и това си личеше по препълнените пепелници и гротескните натюрморти от мръсни чаши, огризки от ябълки и изсъхнали хлебни кори.

Днес Фрици се ядоса на хаоса — навярно защото и без това беше сърдита на Ханс. На закуска Роза най-невинно й бе разказал, че снощи им дошъл на гости граф Савицки и изиграли няколко партии билярд.

Фрици буквално се пръскаше от гняв. Значи Ханс имаше време да играе билярд, но не бе пожелал да я придружи на партито по случай годежа на Инге — господин писателят трябвало да работи! Гневът й напомни за предстоящата вечер, за уговорката с Кург, и тя реши да изясни поне въпроса с Густав. Написа две изречения и не знаеше как да продължи. Отново се вслуша напрегнато, за да разпознае по гласа на Ханс дали новините са лоши. За съжаление чуваше само неясно мърморене.

Фрици въздъхна отново, седна, облегна гръб на един от рафтовете с книги, подви крака и с виновно изражение извади от чантата си „Април“ от Йозеф Рот. Съзнаваше, че е необходимо да се упражнява за ролята на Грушенка, но желанието й да чете беше по-силно. Освен това нещастно влюбеният главен герой, който спасява сламки от удавяне, я бе навел на идеята за кратък фейлетон. Три весели шпалти за фиксидеите на берлинските ергени. Щеше да го напише с удоволствие, а когато сподели идеята си с Роза, той избухна в смях и я увери, че материалът със сигурност ще намери място в „Стил“ или в „Бухал“. Първата сцена от сценария постепенно добиваше форма. Явно Ханс не беше единственият годен да пише свестни изречения.

В следващия момент той отвори с трясък вратата към библиотеката и извика:

— Говорих с Херман Улщайн!

По лицето му бяха избили червени петна.

— Знам.

От една страна, Фрици се надяваше да чуе добри новини, от друга, беше бясна заради лъжата му и нежеланието да отиде с нея, както и заради господарския начин, по който я бе изгонил от стаята. Затова попита сухо:

— Какво се получи?

— Ръкописът им е направил силно впечатление. Първоначално смятали да го подготвят за пролетната програма, после обаче прочели статията ми за душевноболните от войната и си променили решението. — Ханс се засмя доволно. — Имаш ли нещо предвид за довечера? Бих искал да те заведа в „Рупински“ и да ти обясня всичко на спокойствие. В момента много бързам, днес е сряда, искам да хвана електричката в и четвърт. Ще издам само, че положението е по-добро от най-доброто.

— Довечера съм заета. — Достави й дяволско удоволствие да види как лицето му потъмнява. — Имам уговорка.

— Крайно неприятно. — Ханс се огледа трескаво и най-сетне откри захвърленото на пода сако. — Не може ли да я преместиш?

— Невъзможно.

Фрици поклати глава. Да не му е домашно кученце — да отива при него само когато му е приятно, а през останалото време да се чуди къде да се скрие. Освен това изпитваше съжаление към Курт: вечерята беше адски важна за него и сърце не й даваше да я отложи само заради капризите на Ханс.

— Хайде, кажи ми какво обсъждахте. Ще купят ли книгата?

— Фрици, много държа да говоря с теб на спокойствие. Моля те. Нали ти казах — трябва веднага да изляза. Не е редно да закъснявам. Днес е сряда, затварят в дванайсет. — Той свирна изнервено на Грегор. — Казвам ти, всичко е наред. Ще направя серията за парижките сюрреалисти, за която мечтаех. И не само това.

— Значи, заминаваш за Париж? — Коленете й омекнаха от ужас. — Кога и за колко време?

— Нямам представа. Навярно ще бъде много скоро, но няма да остана повече от три-четири месеца. Тръгне ли серията, пребиваванията ми в Париж ще станат по-дълги. Сега обаче излизам. Ще си поговорим на спокойствие. Щом не може днес, ще го направим утре вечер.

Фрици кимна. Ханс не говореше сериозно! Нима ще я напусне просто така? Толкова й липсваше, когато замина само за два дни заради проучванията си, а сега възнамерявайте да изчезне за няколко месеца, без да се знае кога ще се върне! Дали е възможно да замръзне от мъка? Обгърна се с две ръце и попита:

— Ще ти трябва ли машинописка?

— Откъде да знам! Вероятно да. — Вече с шапка и палто, той се запъти към вратата, но явно осъзна смисъла на думите й, защото спря и поклати глава. — Няма да те взема като машинописка. Понякога разсъждаваш като глупаво дете. Утре ще обсъдим всичко на спокойствие, разбрахме ли се? Сега нямам време. Остани тук, Грегор!

* * *

— Точно от това имах нужда! — установи доволно Инге с пълна уста.

След продължителното обикаляне на магазините в търсене на плат за булчинската рокля двете се отбиха в един от многото бюфети с автомати на „Алекс“^[1], купиха си сандвичи и по една бутилка от новата американска газирана напитка със странно име и се настаниха на една пейка пред гарата, за да се подкрепят за обратния път. Времето беше чудесно.

— Как точно се произнасяше името на напитката? — Фрици огледа с интерес стъклената бутилчица и извади сламката. — С Ц като в Цезар?

— Точно така, иначе би било глупаво. Произнася се „Цока Цола“ — повтори търпеливо Инге и посочи пакетите на Фрици. — Дай да видя какво си купила!

Фрици страдаше от угризения, че е похарчила прекалено много пари за дрехи и подобни глупости, но смяташе, че си е заслужила поне малка утеха.

— Първо, този плат за лятна рокля и прежда за подходяща жилетка. — Тя показа на приятелката си коприна на бели и зелени ивици и кълбо бяла вълна, след което отвори другия плик и извади лъскав сатен на цветчета. — Това е за нов комбинезон и за нощница. Ще се постарая да стигне и за двете. Нали го взех на половин цена.

— Толкова е мек! Ще изглеждаш суперелегантна. — Инге помилва сатена и продължи да дъвче. — Кой ще ги види пръв? Имам предвид комбинезона и нощницата.

— Навярно Грегор — въздъхна Фрици. Искаше й се да плаче, да удря и да хвърля, да се напие до безсъзнание, да се натъпче с шоколадови бонбони и да се скрие под одеялото — всичко едновременно. — Ханс отива в Париж и никак не хареса идеята да си вземе машинописка. Освен това вчера ме излъга.

— А какво става с Гейбъл? Не знаеш какво пропускаш! Наистина. Миналата есен ходих известно време с него. Той има чар, уверявам те. — На лицето й се изписа копнеж, а под дебелия пласт пудра пролича изчервяване. — Да знаеш, струва си да съгрешиш с такъв мъж!

— Възможно е. Той е красив и мил и така нататък, но аз не съм влюбена в него.

— Невинно агънце! Ще ти кажа само едно: дали ти, като жена, искам да кажа, си влюбена или не, това е маловажно, даже изобщо не е важно. Той, мъжът, трябва да е влюбен. А според мен Гейбъл е влюбен в теб. Понякога те гледа много странно. Защо те е поканил на вечеря? Ако ти направи предложение, веднага кажи да. Няма да имаш втори такъв шанс. — Инге напъха един кичур под шапчицата си и продължи шепнешком: — Разбери, ние, жените, винаги сме по-слабите, подчинените. И физически, и финансово. Е, има и богати наследници като Кински, но те са изключение. С парите, които аз печеля като манекен, а ти — като машинописка, не можем да се издържаме. Затова се налага или да направим зашеметяваща кариера в киното, или да се омъжим. Ако изберем брака, най-добре да си намерим мъж със сигурна работа, да не пие, да не е побойник и да не играе хазарт. В истинския живот любовта не е важна за жената. Ние раждаме деца, за да има кого да обичаме истински.

— Права си, но аз обичам Ханс. Обичам всичко негово, дори препълнените пепелници и грешно поставените запетаи. Само като го погледна и ми прималява.

— Хлътнала си здраво, това е ясно. Не е чудно, особено щом не ти пречи, че е чалнат. Може пък наистина да има нещо у него.

Инге вдигна рамене с безразличие. За момент замълчаха. Наблизо свиреше латерна и маймунка в униформа танцуваше в ритъма на мелодия от „Цигански барон“. Отнякъде се изсипаха десетки въодушевено смеещи се деца. След известен размисъл Инге заговори отново:

— Не прави грешката заради Ханс и къдравата му глава да пропуснеш шанса за брак с Гейбъл. Погледни мен: някога бях лудо влюбена в един студент; уверяваше ме, че щом приключи със следването, ще се оженим. Можех да отида в Кьолн, в театралното училище. Дадоха ми стипендия, госпожицата от народното училище се застъпи за мен. Преди да се запозная с него, исках само едно: да стана актриса. Участвах във всяко училищно представление, имах ли пари, отивах на кино. Имах си моята голяма мечта, а после се появи онзи мръсник и вече не можех да си представя как ще прекарам дори един ден без него. Кьолн е далече, а той, берлинчанинът, не си представяше как ще живее другаде. Убеди ме, че няма никаква полза да се местим и да ставам актриса, нали ще се женим. Останах си в Берлин, работех като продавачка и знаеш ли какво се случи? Той завърши и изведнъж станах недостатъчно добра за него. Ожени се за дъщерята на някакъв си учен и двамата отидоха да живеят в Кьолн. Точно в Кьолн, представяш ли си? Наистина…

— О, Инге… — Фрици прегърна приятелката си. — Защо не кандидатства пак в театралното училище?

— Защото бях вече стара, а и не посмях да се обърна към учителката си и да я помоля за помощ. Тя ми бе предрекла какво ще се случи. — Инге отвори пудриерата си и се погледна в малкото огледало. — Моят влак замина. Всъщност съм много щастлива с моя Райбетанц. Ще си имам дом, той печели добре и ми е верен. Не се смей, това е извънредно важно за мен. Искам да ми е верен. Искам да имам нещо, което е само мое.

— Разбирам те… обаче Гейбъл със сигурност няма да ми е верен. Невъзможно е.

— Не си права — възрази Инге. — Той ходеше с Кински още преди Ханс и Метенкамп и всички останали, тогава…

— Добър вечер, госпожице Лак. — Най-неочаквано се появи малкият син на месарската дъщеря. — Бяхме при вуйчо. Не говоря за мишката, а за другия. Той е комисар, работи в близкия участък. Има си пистолет и автомобил… е, всъщност автомобилът не е лично негов…

— Добър вечер — поздрави масивният мъж, хванал момчето за ръка.

Морковенооранжевата коса, пламнала от залязващото слънце, еднозначно го определяше като баща на момчето. Фрици веднага си го представи като напет командир на рота — преди десет години, с поне десет килограма по-лек. Как са го наричали другарите му?

— Непременно предайте поздравите ни на господин Фон Келер. От цяла вечност не сме разговаряли…

„Сводника“! Точно така!

— Ще му предам — обеща Фрици.

Вилхелм Генцер се усмихна безлично приятелски и се обърна към сина си:

— Да вървим, Кони. Мама не обича, когато яденето е изстинало.

Фрици ги проследи с поглед, припомняйки си какво бе казал Ханс за бащата. „Запозна се с жена си и доколкото знам, никога вече не погледна друга.“ Значи имаше и такива мъже, макар да са си заслужили прякор „Сводника“. Въздъхна, изправи се и заяви решително:

— Време е да тръгвам. Не искам Гейбъл да ме чака.

* * *

— Ще хапнеш ли с нас? — попита Роза в момента, когато Фрици отвори вратата на градинската къщичка. — Опитах нещо ново. Френска кухня, в чест на Ханс. А и бавачката ми ще дойде за вечеря.

— Нямам време — отговори Фрици и това беше чистата истина.

За пореден път бе удължила ненужно пътя от електричката до вилата — радваше се на ухаещите в настъпващата вечер бадемови цветове и се отдаваше на мрачни мисли. Какво ще каже на Курт, ако той — както предполагаше Инге — й направи предложение? Ами ако не й предложи женитба? Ако иска поредната „актуална любовница“?

— Излизам.

— Да, Ханс ни каза. Призна си, че си му отказала. — Звучеше, сякаш самият Роза бе получил отказ. След малко добави със същия обвинителен тон: — Какво толкова важно ще правиш довечера?

— Гейбъл се чувства зле. Нужно му е да си поговори с някого.

— Нямах представа, че има нужда да говори.

Подобни злобни отговори бяха нетипични за Роза и Фрици побърза да смени темата.

— Кажи ми, моля те, истина ли е, че Кински е била близка с Гейбъл още преди историята с камшика?

— Нямам представа. Той се нанесе при нас едва през есента, а тогава тя вече беше с онзи със стоманените заводи. Първият й брак — с онзи Кински — се е разпаднал заради някакъв „евреин, дето пее по кръчмите“, поне така се говореше. Никога не съм търсил връзката, но е твърде възможно да става дума за Гейбъл. — Роза се засмя развеселено и продължи да бели варени картофи. — О, преди да забравя: ако се засечеш с моята бавачка, да знаеш, че си братовчедка на Влад.

— Защо? — попита Фрици, докато си червеше устните.

— Тя няма представа, че ние с Влад сме от параграф 175. Ако разбере, ще й разбия сърцето и ще смята, че е объркала нещо във възпитанието ми. — Роза поклати глава и както винаги, когато не желаеше да признае, че е потиснат, се изсмя безрадостно, почти зловещо. — Не искам да си помисли нещо лошо за теб, защото живееш под един покрив с двама млади, неженени мъже, затова й казах, че ни гостува братовчедката на Влад. Тя ще се опита да те сватоса за мен, но какво да се прави…

— Ако ме попиташ, веднага ще кажа да! — Фрици отиде при него и го целуна приятелски по тила. — Ти имаш правото на първи купувач — преди всички други. Сигурно ще бъдем чудесна двойка. Ти ще готвиш, ще чистиш и ще печелиш пари, а аз ще ям манджите ти и ще цапам жилището. Навярно ще бъдем много щастливи.

— Добре, ще запазя тайната ти. Не желая да се стигне до дуел, защото не съм особено добър стрелец. — Роза отхапа парче картоф, размаха ножа и посочи жълтия диван. Върху завивката бе оставена книгата на Йозеф Рот „Хотел Савой“. — Ханс беше тук преди малко. Остави това за теб.

— Благодаря — пошепна Фрици и мушна книгата в чантичката си, без да я погледне. Поне ще има какво да чете в електричката. — А къде е Влад?

— В зоологическата градина. В аквариума. Луд е по рибите.

Фрици моментално си припомни как Ханс бе казал, че Влад изобщо не ходи при рибите. Но какво правеше, за което Роза не биваше да знае? И понеже й беше крайно неприятно някой да мами добрия Роза по какъвто и да било начин, тя смени темата:

— Ханс каза ли нещо, или само остави книгата? Не ми каза практически нищо за телефонния разговор.

— Да, да, каза ми. Ужасно бързаше, разбираш ли, непременно трябвало да иде при Савицки преди дванайсет. Понякога Ханс е по-объркан от другите хора. Би могъл просто да се обади по телефона, нали? — Той поклати глава и започна да реже моркови и да ги хвърля в тенджера с врящ пилешки бульон. — Според мен той иска да ти разкаже лично. Чувства се ужасно горд и има всички основания за това. Обещай ми да го похвалиш, както заслужава. Ние, авторите, много обичаме да ни хвалят.

„Не съм длъжна и няма да го хваля“, каза си ядно Фрици. Достатъчно беше да чуе името на Савицки, за да пламне отново гневът й заради дръзката лъжа на Ханс. На всичкото отгоре той не бе намерил време да й каже как е протекъл разговорът с господин Улщайн. Намаза си косата с помада и попита мрачно:

— Онова със серията статии от Париж остава, така ли?

— Не се притеснявай, Париж е прекрасен. — Роза й се усмихна, посочи към прозореца и рече: — Ето го и твоя Гейбъл. — Той й помогна да си облече палтото и допълни доволен: — Радвам се, че живееш при нас.

* * *

— Къде отиваме? — попита Фрици и хвана Гейбъл под ръка. Той се усмихна тайнствено.

— Много ти се иска да знаеш, нали? — За момент влезе в ролята си на очарователен изкусител, после обаче обясни делово: — Изправих се пред сериозен проблем. Влад разказва навсякъде, че много искаш някой да те заведе в „Рупински“. Това означава да избера също толкова шикозен ресторант, ала не мога да си го позволя. По някое време си помислих: защо пък да не избера пълната противоположност? Ще я заведа в руската кръчма на „Алекс“. Идеята ми се стори добра, после обаче се сетих, че много пъти съм ходил там с жени, дето стават само за леглото, и ми се стори тъпо. Накрая намерих най-доброто решение.

— Много хубаво. Накъде сме?

— Връщаме се във вилата. Сготвих за теб.

Фрици загуби ума и дума. Да, Роза готвеше всяка вечер, готвеше много хубаво, но той беше половин момиче и свободно разказваше как плаче, когато филмът стане много прочувствен. Никога не беше срещала нормален мъж, който да умее да прави повече от кафе или сандвичи.

Изпита невероятно облекчение, когато приготвената от Курт вечеря се оказа голяма купа с леко загорели бъркани яйца. Сигурно отдавна бяха изстинали.

— От цяла вечност не бях готвил за някого. Правя яйца само за себе си — обясни той и й даде знак да си избере къде да седне: на леглото или на един обърнат сандък от вино. В малката стая нямаше нито стол, нито маса, нито шкаф. Курт беше сложил купата с бъркани яйца върху вехт кожен куфар. — Ти си първата, която идва тук, искам да кажа, в стаята ми. Нямам нищо особено.

— Според мен е прекрасно!

Фрици говореше съвсем искрено. Хареса наклонения прозорец над леглото и свещта, поставена в празна бутилка от вино върху издание на Карл Май, заето от библиотеката. „Съкровището в Сребърното езеро“.

— Благодаря ти за доверието. Много мило от твоя страна.

— Виж какво има на възглавницата! Това е твоята пудриера, нали?

Наистина, нейната пудриера! Сигурно я бе изгубила вчера.

— Остави я в колата. Какво ще пиеш? Имам вода, ракия и червено вино. Купих виното специално за днес. Всъщност не пия вино, защото никога не знам какво да кажа, когато продавачът ме попита какво желая. Днес се оказа просто: казах какъв е поводът и веднага получих бутилка.

С трогателно усърдие, което по странен начин й напомни за несръчния му почерк, той й показа зелена бутилка с красив етикет и Фрици се постара да изглежда впечатлена.

Какъв ли повод беше споменал?

Гейбъл извади тапата с джобно ножче и продължи да разказва:

— Направил съм пудинг за десерт, но за него ми помогна приятелката на Инге, онази дребната, пълничката, дето вчера беше в заведението. Да не е сестра на Райбетанц?

— Не. Откъде ти хрумна?

Фрици поклати глава и седна на леглото. Оказа се грешка. Прясно изпраните чаршафи все още не бяха изсъхнали напълно. Тя въздъхна вътрешно. Имаше чувството, че актуалните му любовници получават по-малко истински чувства, затова пък по-добро ядене и сигурно не толкова влажно място за сядане.

— Удобно ли ти е? Ще пушиш ли? На коридора има печка. Да отворя ли вратата?

— Всичко е чудесно. Бих изпила чаша вино. — Тя пое пълната чаша и моментално се сети за леля Хулда. Какво казваше тя? „Любовта идва с времето.“ — Тази вечер няма да прекалявам. Утре е прослушването.

— Знам. Според мен ти имаш добри карти. Отдавна се познавам с Хьофген и както ми обясни ролята в неделя, той ще вземе теб. — Гейбъл си наля вино в порцеланова чаша, протегна я към нея и вдигна тост: — За теб, най-хубавата Грушенка в киното.

Виното беше отвратително. Навярно е трябвало да постои отворено, за да поеме въздух… или просто не се съчетаваше добре със студените, силно пресолени бъркани яйца.

— Вкусно ли ти е? Попрегорих яйцата, но не си личи, нали? Имам си номер — обясни гордо Курт и продължи да яде с апетит. — Загоря ли някое ядене, сипвам повечко сол, за да не се забелязва.

— Вкусно е — излъга Фрици и се запита дали да погълне яйцата на големи, бързи хапки, за да приключи вечерята — но може би тогава се излагаше на опасност да получи още един черпак? Навярно гадната храна е важно средство в прелъстяването? Жената или пие много, защото солта предизвиква жажда, или бърза да иде в леглото, за да не се налага да яде повече. — Наистина е много вкусно.

— Радвам се. Някога често готвех за Лина, искам да кажа Паулина… за Кински, нали разбираш? И тя винаги твърдеше, че й е много вкусно. Радвах се, защото тя познава всички елегантни ресторанти.

— Защо си готвил за Кински? — попита силно изненадана Фрици — за първи път чуваше малкото име на съперницата си.

— Как защо? — По лицето на Гейбъл се изписа объркване. Той си наля още вино и обясни: — Тя обичаше да й готвя. Всеки път й правех пудинг и много се забавлявахме. А веднъж, точно беше в развод с първия си мъж и се чувстваше много зле, слязохме в три през нощта в онази грамадна, строена за цяла орда персонал кухня, за да й сваря пудинг. Тя седеше на работния плот, облечена в старата ми риза, и плачеше, та се късаше. А после ми изпя най-мръсните моряшки песни, все с физиономия, сякаш изпълняваше „Аве Мария“. Знае всички моряшки песни, нали е израснала в Хамбург. Там се е научила и да ругае като стар капитан на пиратска фрегата. Как се смеехме понякога… — Гейбъл въздъхна и обобщи: — Ние бяхме двойка, Лина и аз. Не, всъщност не бяхме, аз обаче си въобразявах, че сме. Тя напусна първия си мъж, онзи Кински, заради мен, но щеше да го направи дори да ме нямаше. Постоянно твърдеше, че го прави заради мен. Разбираш ли, аз знаех за другите й любовници, но вярвах, че съм по-специален. Бях убеден, че тя държи на мен и не можем да се оженим само защото баща й ще я лиши от наследство. Навярно и другите са си мислили същото. И всички се лъжат. С изключение на Ханс… Според мен тя наистина харесва Ханс.

— Но му е изневерила с теб…

— Вярно е, но когато го видя за първи път на партито по случай годежа й с Метенкамп, веднага ми се обади и сложи край. След два дни се наложи да ги последвам във Виена, но такова нещо не се беше случвало никога. Боже, как мразех Ханс! Той изобщо нямаше представа какво ми причинява. Нямам думи да ти опиша как му завиждах. Той е всичко това, което аз не съм и никога няма да бъда. Рус, от добро семейство, образован и проклет идеалист. Винаги съм се питал защо никой не забелязва, че идеализмът на Ханс е само поза, върхът на арогантността. Презира парите, защото винаги се намира кой да му плати сметките. Разхожда се в евтин смокинг и несресан, защото всички знаят кой е. Граф Фон Келер, велик офицер и джентълмен. А аз, аз съм евреин, пея по кръчмите и нямам баща. Не мога без помада за коса, без ушит по мярка костюм и американско име — иначе ще ме изхвърлят на улицата.

Гейбъл помълча малко и продължи:

— А сега, преди новия годеж, Лина се обади на Ханс. Ако не вярваш, питай господин Шмит. И знаеш ли кое беше най-гадното? Обади му се от апартамента си в „Рупински“, а аз бях в съседната стая. Ако не спях, щях да слушам разговора, тя не би имала нищо против. Ще ми се разсърдиш ли, ако мина на ракия? — Той посочи с брадичка бутилката до леглото. — Не пия по навик, просто никога не съм разказвал тази история. Аз я обичам истински, разбираш ли? Все още я обичам. Не съм в състояние да кажа защо. През повечето време тя се държи ужасно с мен, сякаш съм последен боклук. Може би точно заради това? От малък съм свикнал на такова отношение. Виж, не ти разказах всичко това, защото искам съжаление, а защото…

Гейбъл отпи голяма глътка от бутилката, завъртя тапата, не каза нищо повече. Някъде в къщата се чуха викове.

— Казах ти всичко, защото си важна за мен. Защото си честна с мен и откакто те познавам, съм по-добър човек. И защото знам… знам, че мога да те обикна. Да те обичам като възрастен мъж, почтен и разумен. Ако и ти ме обикнеш, ще се откажа от Кински. Както нашият саксофонист се отказа от пушенето заради жена си, разбираш ли? Заради теб не отидох при нея снощи след работа, заради теб днес не чакам да ми се обади. Ясно ли говоря? Печеля доста, спестил съм малко пари, а ако не са достатъчни, следобед ще давам уроци по пеене.

— О, Курт! — Фрици се пресегна през куфара и улови ръцете му. Крясъците навън се засилваха. — Наистина не знам какво да кажа. Ще бъдем странна двойка. Ти обичаш Кински, тя не обича никого, аз обичам Ханс, а Ханс обича литературата.

— Живеем в двайсетте години. Днес всичко е възможно. Ще се държа добре с теб и сигурно ще ме обикнеш. Всеки ден ще ти правя бъркани яйца, а когато танцуваш с друг, ще се старая да не те гледам сърдито. Може пък и ти да отвикнеш от Ханс… — Чу се шум от счупено стъкло, някой изпищя от болка. — Какво става навън?

Вслушаха се, после Фрици скочи и хукна към коридора.

— Инге! Тя пищи!

* * *

Във входната зала на вилата пред тях се разкри толкова хаотична картина, че на Фрици й трябваше време, докато проумее какво се случва. Първо видя Ханс: по лицето му се стичаше кръв и държеше здраво мятащата се, гневно пищяща Инге. После видя мъж с гъста брада, в работен комбинезон, целият на петна — той с мъка удържаше ръмжащия Грегор. Роза също беше там: наведен над полуприпаднала възрастна дама в официална рокля, той й вееше, за да се свести. Подът беше осеян със стъкла, а господин Шмит тичаше бос напред-назад и викаше с пресекващ глас:

— Тя го уби! Тя го уби!

Влад също беше там и говореше успокоително на пълничката жена от предишната вечер.

Фрици някак успя да свърже парчетата стъкло с раната върху лицето на Ханс, но не видя никакъв смисъл в останалото. Тогава обаче Курт изрева гръмогласно:

— По дяволите, първо изведете Грегор!

Брадатият послушно изведе от залата разгневеното, ръмжащо срещу всички куче и Фрици най-сетне проумя какво е станало: върху шахматните плочки на пода лежеше окървавен Райбетанц. Неподвижен, с гащи на червени точки.

— Явно наистина не му е сестра — изкоментира сухо Курт и преодоля последните стълби с два скока.

Първо отиде да се погрижи за Райбетанц. След три силни плесници стана ясно, че „убитият“ е само припаднал. Ханс наля малко алкохол в устата на Инге и тя се успокои — поне спря да пищи. Многократно извинявайки се, Роза изведе старата си бавачка от опасната зона.

— Фрици, донеси превръзки! — изкомандва Влад, а Ханс и Курт викнаха в един глас:

— Донеси и ракия!

За момент се стъписаха, после избухнаха в луд смях.

В края на тази забележителна вечер двамата седнаха на жълтия диван и се нахвърлиха върху претопления киш и пресолените бъркани яйца. Ядяха, смееха се и се надпреварваха да описват събитията.

Ханс се бе озовал пръв на местопрестъплението и успял да предотврати убийството, Курт обаче познаваше предисторията. Разказа я с готовност, и то няколко пъти, докато Роза наливаше на постоянно сменящите се слушатели шампанско, после ракия, останалото от вечерята вино и накрая черешов ликьор, купен още за Коледа.

Още по обед Курт видял Райбетанц да се натиска с пълничката дама, но не си помислил нищо лошо, защото не забелязал кучешки камшик. Тази забележка на Ханс предизвика смутено мълчание, много скоро удавено във всеобщ облекчен смях.

Фрици, седнала на пода между мъжете, ту облягаше глава върху коляното на Ханс, ту притискаше крака в копринени чорапи към стъпалата на Курт. Изобщо не й беше до смях. Постоянно се ослушваше към горния етаж: бяха настанили Инге в леглото на Влад и Роза след солидна доза аспирин. Според мъжете избухването й не беше нищо повече от типичен пристъп на женска — значи смешна — истерия. След половин бутилка ракия Ханс и Курт даже започнаха да се поздравяват един друг за липсата на темперамент — ако Ханс бил разбил някоя ваза в главата на Курт, щели да го обесят за убийство. А Райбетанц в най-лошия случай имал нужда от голям пластир и то само защото бил такъв слабак.

Фрици се смееше с мъжете, смееше се и с непрестанно идващите обитатели на вилата, жадуващи да чуят историята от първа ръка, ставаше с готовност да измие чашите. Радваше се на сдобряването между Ханс и Курт, ала постоянно се ослушваше за Инге. По някое време — часовникът в кухнята показваше единайсет и половина — тя прекъсна Роза, който оживено обясняваше как скъпата му бавачка припаднала, и заяви, че отива да види как е приятелката й.

Спалнята под покрива тънеше в безлунен мрак. За момент Фрици остана неподвижна, изчака очите й да привикнат с тъмнината, вдиша застоялия, миришещ на използвано спално бельо въздух и се вслуша в смеха на пияните мъже долу.

— Спиш ли, Инге? — попита тя шепнешком.

— Не.

Отговорът прозвуча безсилно и Фрици го възприе като покана да приседне на края на леглото.

— Искаш ли да хапнеш нещо? Останаха малко загорели и пресолени бъркани яйца, но съм готова да ти направя сандвич.

— Не съм гладна.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— На мен ли се смеят?

— Смеят се, защото са пияни до козирката. Ханс и Гейбъл се смеят и защото днешната случка ще замени тяхната история с кучешкия камшик и двамата отново се обичат.

Фрици поклати глава. Понякога смяташе всички мъже, по принцип и без изключение, за гадняри.

— Много съжалявам, Инге. Толкова ми е мъчно за теб…

— Ти не си виновна. Вината е само моя. Явно не мога да задържа никого. — Фрици чу в мрака сухо изхълцване. — Не мога да задържа дори гадняр като Райбетанц. Мислех си, че другите жени не го искат. Честно ти казвам, ако имах избор, и аз нямаше да го искам.

— Това е знак, Инге — зашепна настойчиво Фрици. — Длъжна си отново да опиташ в киното. Бракът не е за теб. Онзи тип Райбетанц не е за теб. Инге Райбетанц — звучи ужасно тъпо!

— Фрици, аз няма да постигна нищо в киното. Миналата седмица бях в „Бабелсберг“ и един ми предложи пари, но не за статистка… — Отново се чу сухо хълцане. Звучеше много болезнено. — Не знам какво да правя. От мама слушам само обвинения. Иска да спи с наемателя, а аз й преча. Къде да ида? Ако стана продавачка, няма да мога да си плащам дори частта от наема, а заплатата на манекенка е нищожна. Всички пари отиват за козметика и за косата.

— Ще спиш при мен на дивана — предложи Фрици. — Ще се сместим някак. Ще си боядисаш косата и ще започнеш отначало.

— Браво на теб, невинно агънце. — Инге въздъхна тихо. — Може пък да ме вземат за касиерка. Тогава поне ще виждам редовно прекрасния Боймер.

Боймер ли? Как не се сети веднага!

— Знаеш ли, аз имам телефонния му номер! Ханс ми го даде и заръча да се обадя. Увери ме, че щял да помогне. Сега ще помогне на теб!

Фрици скочи, върна се в дневната и без да погледне Ханс и Курт, които тъкмо си припомняха с много смях какво били направили миналото лято на Ванзее и как всичко се объркало, без да обърне внимание на Роза, който искаше да я попита как е Инге, намери, каквото търсеше, и бързо се върна в спалнята при приятелката си. Гордо й подаде измачканата визитка.

— Тайният му личен номер. Утре ще се обадиш и ще кажеш, че си приятелка на граф Фон Келер. Боймер и Ханс се познават чрез брата на Роза. Ще се позовеш на Ханс и Боймер сигурно ще ти помогне.

— Не, Фрици, няма да го направя. На никого няма да се обадя. Няма да понеса още една пропаднала надежда. Изтощена съм.

— Но… — заекна Фрици. — Не може просто да се откажеш.

— Мога. Достатъчно дълго се борих. Ще си потърся място като служителка в киното и ще остана там. Въпреки това ти благодаря, невинно агънце. — Подаде й скъсаната визитна картичка. — Върни се долу. Ако се съди по шума, мъжете си тръгват.

— Инге, не си струва да страдаш за онзи мръсник Райбетанц. Не бива да пролееш и една сълза за него.

— Знам, но той беше последната ми надежда, разбираш ли? Навярно човек може да се изправи само ограничен брой пъти, а аз изразходвах своите. Нямам повече сили. — Инге опря глава върху бедрото на Фрици, позволи й да я помилва по косата. — Даже не ме боли. Просто съм уморена.

Фрици кимна в мрака и продължи да гали Инге по главата, докато дишането й се успокои. Тогава стана, прозя се и слезе в дневната — само за да установи, че леглото й е заето. Рози тъкмо завиваше с одеяло Ханс и Курт, които се бяха сгушили един в друг, за да си отспят пиянството.

— Не казвай нищо — помоли го Фрици и посегна към палтото си. — Ще спя в леглото на Гейбъл.