Джоан Венг
Кафе под липите (2)

2 глава

Точно в осем Фрици почука на вратата на кабинета, но не получи отговор. Поколеба се, после натисна бравата. Оказа се отворено. В тази къща никой не се заключваше. Вчера, докато търсеше Влад и Роза, бе попаднала на разгорещен спор за смъртта, респективно оцеляването на експресионизма и беше смутила творческия процес на грамадна каменоделка — истинска великанка, която се трудеше над някакво четириъгълно образувание. Оказа се, че творбата й изобразявала копнеж и на всяка цена трябвало да е готова до 14 юни, за да бъде изложена в Кьолн — именно по тази причина грамадната госпожица реагирала така раздразнено на всяко прекъсване. След това Фрици срещна Гейбъл, а след срещата с него реши, че й е достатъчно за този ден. Прибра се в градинската барака, изтегна се върху яркожълтия диван и зачете книгата, оставена върху бюрото на Роза.

Оказа се от Йозеф Рот, автор, с когото шефът й обичаше да замеря некадърни машинописки. Разказът за нещастната любов на един пътешественик й хареса много. Толкова й хареса, че в момента се чувстваше много уморена. Прозя се широко и вдигна капака на пишещата си машина.

В малката стая цареше тишина. Навън дъждът чукаше по перваза на прозореца, някъде далеч гърмеше грамофон, но звуците му минаваха през много стени и стигаха до нея приглушени. Липсваха й другите машинописки на стария адвокат Финкенбайнер. Страшно й се искаше да поговори с някоя от тях за Гейбъл или за великолепната романтична история на Йозеф Рот, но в момента беше съвсем сама. Въздъхна и засили газената лампа. Погледна към бюрото и едва сега забеляза, че някой е сложил лалето, подарък от Влад, в гарафа за коняк и я е напълнил с вода.

Фрици се усмихна. Носталгията изчезна. Днес следобед ще отиде с Инге в „Под липите“ и ще срещне хора от киното. Може пък да станат приятелки с Инге…

Внезапно в коридора се чуха стъпки, Фрици прогони мечтанията и се зае с първото писмо.

Уважаеми господин Бу…

Почука се.

— Влезте!

На вратата застана жена в мокра мушама. От тясната периферия на шапката й също капеше вода.

— Добро утро. Моля за извинение, че ви преча, наистина ми е неприятно, но минавах оттук и… — започна да обяснява жената. В стаята нахълтаха две деца, момче и момиче в жълти дъждобрани, очевидно брат и сестра — и двамата бяха с пламтящочервена коса.

— Позволиха ни да отидем на гости на вуйчо, той живее зад ъгъла — съобщи весело момчето. Изглеждаше около седемгодишно. — Живее при господин доктора. Днес няма да ходим на училище. Вуйчо ни е малко луд, затова се радваме, когато ни позволяват да му отидем на гости.

— Татко ти каза да не употребяваш думата „луд“! Татко каза, че вуйчо Бамби сега е мишка и това е заради войната, защото е бил засипан, той за нищо не е виновен — спря го сърдито малкото момиче.

Братчето, по-голямо само с една година, заяви поучително:

— Не е мишка, а плъх, и е бил засипан в някакъв бункер. Колко си глупава, Паулинхен, ужасно си глупава!

— Стига, Конрад, спри да дразниш сестра си! Паулине, ако още веднъж те видя да се плезиш на брат си, ще ти набоцкам езика с карфици. Нали ви казах да чакате отвън, докато аз си свърша работата? Излезте веднага! Ако чуя и най-малък шум, няма да видите вуйчо Бамби, а ще се качим на електричката и ще се върнете в училище. След малко започва третият час. Разбрахме ли се?

— Да, мамо — отговори унило Конрад, излезе навън, придърпа вратата и изсъска на сестра си: — И татко казва, че е луд. Нали го чух, когато…

Майката въздъхна, пое дъх и се обърна към Фрици:

— Моля за извинение. Децата са много развълнувани. Не са виждали вуйчо си от Никулден.

— Няма нищо — отговори с усмивка Фрици. Много й се искаше да предложи на гостенката нещо загряващо — тя беше мокра и трепереше от студ, но не разполагаше с нищо, освен със сандвича си за обяд. Затова каза: — Заповядайте, седнете. За какво става дума?

— Трябва да говоря с граф Фон Келер. Казвам се Аугуста Генцер, дъщеря на месаря Грайф.

— Графа още го няма, не знам кога ще дойде. Наистина съжалявам — отговори искрено Фрици. — Дали бих могла да помогна? Аз съм секретарката му.

— Писах му. Става въпрос за сметката.

Фрици посочи с глава огромната купчина писма и посетителката въздъхна шумно.

— Разбирам — промърмори тя. — Изпратихме му сметка за месо, предназначено за кухнята. Междувременно сумата нарасна до 236 марки и 18 пфенига. Многократно му напомняхме, но без успех. Господин баща ми реши да се обърне към адвокат, но аз го убедих да почака и дойдох лично.

Мекото кукленско лице доби решителен израз.

— Не е редно да постъпва така. По време на войната съпругът ми служеше при графа като ротен командир и трябва да призная, че сме му много задължени. Без господин графа сигурно щях да съм вдовица… Освен това чух, че не бил добре със здравето. Затова си помислих, дали пък да не дойда лично и да си поговоря с него. Навярно е забравил, разбирам го, няма да се разсърдя и ако плати само част от сметката. Знам какво е да пресмяташ всяка стотинка, повярвайте. Имам четири деца, лекарят на брат ми ни струва много пари. Проявявам разбиране към господин графа, но не може повече така. Трябва да занеса пари на баща ми, иначе ще се появи тук с адвокат и ще разкаже на всички. Ние доставяме месо на целия „Груневалд“.

Фрици кимна. Добре виждаше набързо напудрените сенки под очите на жената, не й убягнаха и зачервените, загрубели от домакинска работа ръце.

— Напълно разбирам в какво положение сте. Моля, не се притеснявайте. Аз ще говоря с господин графа и най-късно в началото на следващата седмица ще получите цялата сума — обеща Фрици и още докато говореше, се запита как ще изпълни обещанието си. Доколкото знаеше, графът не се къпеше в пари, но поне вилата беше пълна с всевъзможни антики. Защо да не продаде няколко?

— Наистина ли? — Невярваща радост озари лицето на госпожа Генцер и Фрици внезапно осъзна, че изтощената посетителка е горе-долу на нейните години. — Наистина ли ще го убедите да ни плати цялата сума? Би било прекрасно!

Откъм коридора прозвучаха викове. Сияещата майка стана и отиде при децата си. Фрици дълго гледа в затворената врата. 236 марки и 18 пфенига до идващия понеделник… По-добре да не ги пресмята в месечни заплати.

Наведе се отново над своята „Орга Приват“ и пламенно се помоли графът да е в добро настроение. Тъкмо бе стигнала до третото писмо — покана за бал с маски, когато в коридора се чу приглушена караница. В първия момент помисли, че двете деца са се върнали, но после вратата към кабинета се отвори с трясък и на прага застана мъж. Имаше луничките и златнорусата коса на графа, но къдриците му бяха грижливо сресани и подредени. Носеше отлично скроен и ушит официален костюм, ала си личеше нещо провинциално, Фрици долови полъх на ниви с пшеница, ловни компании и конска пот, обилно ядене и прости, ясни мисли. Очевидно пред нея стоеше по-големият брат Фон Келер.

— Наистина искам да знам защо се държиш толкова зле — каза братът и хвърли гневен поглед назад към графа, който го следваше с мрачно изражение.

— Ако все още не знаеш, тогава не виждам смисъл да ти обяснявам. Добро утро, госпожице Фрици. — Кимна й бегло и продължи: — Просто нямам желание. Преглътни го най-после.

— Както желаеш. Всъщност ми е все едно. Ще ти кажа само, че или ще дойдеш в петък, или няма. Ако не дойдеш, започни да мислиш отсега откъде ще вземеш пари за ремонта на покрива. — Гостът взе книгата, вероятно извадена специално за него и оставена на перваза: „Гражданинът“ от Леонард Франк^[1]. — Във всеки случай аз не се ожених за най-красивата дебютантка през 23-та година и не прекарвах нощите си пред затворени врати само защото изисканият ми господин брат е на мнение, че има право да капризничи. Погледни поне веднъж от перспективата на Гретхен: какво ще си помислят приятелките й, ако господин шуреят й не се яви на частния й вернисаж? Само като си помисли за това, започва да плаче. Толкова е чувствителна.

— Можеш да й предадеш от мое име, че съжалявам, ако съм я наранил. Въпреки това няма да дойда на вернисажа.

— Божичко, Ханс! Не те разбирам! — Братът остави книгата и подаде на графа цигара да му я запали. — Често си ми казвал колко се възхищаваш на господин Клингенберг. Отлично си спомням с какво въодушевление описваше „смелия му избор на цветове“ — твои думи. Ако питаш мен, комбинацията на синьо със зелено е безвкусна. Никога няма да разбера защо днес всички рисуват толкова абстрактно, че в картините им не се вижда нищо. Моля те, пощади ме с безумните си теории, изобщо не искам да знам.

— Естествено. Ти искаш да знаеш само каква е цената на пшеницата. Е, може би и моментното състояние на борсата.

— Правилно. — Братът кимна няколко пъти и се усмихна с отровна любезност. — И понеже познавам моментното състояние на акциите си, мога да ти съобщя, че ще платя ремонта на покрива. Дойдеш ли в петък, в събота ще си получиш парите. Ти презираш капитализма, знам, но повярвай, много по-лесно е да го презираш, когато покривът ти не е пробит. От теб се иска само да се появиш за кратко. Ще постоиш половин час, ще се усмихваш, ще поздравяваш гостите, ще си поговорите за времето. Ако желаеш, дръж се като брата на баронеса Фон Витманстал, онзи, дето си въобразява, че е актьор: появи се на двайсет и петия й рожден ден и се напи като свиня. От мен да мине. Само няма да ти предоставя подаръци за отваряне.

— Верен ли е слухът? Наистина ли е отворил подаръците за рождения й ден?

— Да. — Големият брат с мъка потисна смеха си. — Накрая си взе своя подарък и обясни, че прекрасната ваза нямало да се чувства добре сред толкова безвкусни подаръци… Но това няма нищо общо. Не ме карай да ставам лош. Готов съм да ти дам парите за покрива, но какво да кажа на Гретхен? Скъпият ми брат се държи невъзможно с теб, а за благодарност ще му платя ремонта на покрива. — Направи няколко стъпки из стаята и попита гневно: — Знаеш ли изобщо какво говорят хората?

— Не ме интересува — отвърна кратко графът. — Вече свикнах със злобните приказки. Нямам никакво желание да стоя и да гледам как творбите на Виктор Клингенберг служат за фон, пред който се изявяват жена ти и приятелките й. Сърцето ме боли, че той позволява да употребяват таланта му за глупости. Достатъчно лошо е да го знам, не желая и да го видя.

— Пак твоите безумни идеологии! — Големият брат се потърси. — Пощади ме. Не желая да слушам повече тези глупости. От теб искам единствено да дойдеш в петък, и то не сам, а с придружителка. Затворен в своята творческа кула от слонова кост, ти навярно не си чул, но сега ти казвам: пренасяме нашето жито с корабите на Кински. Какво означава това? Госпожица Кински също ще присъства на вернисажа.

— Прекрасно. Вечерта изглежда все по-привлекателна.

— Tout cela ne m’interesse pas. Защо не се държиш като всеки що-годе нормален мъж в Берлин? Намери си някоя малка уличница, например от ревю или манекенка, дори старлетка не би било зле! За бога, Берлин е пълен с красиви жени. Например, машинописката ти.

Хвърли поглед към Фрици и попита стъписан:

— Нова ли сте, или наскоро сте си боядисали косата? Не бяхте ли руса?

— Нова е — отговори графът вместо Фрици. — Предишната беше блондинка.

Фрици почервеня от срам. Всъщност би трябвало да се засрами братът на графа, но той продължи съвсем спокойно:

— Няма никакво значение. Намери си някое мишле — повечето жени не могат да си представят нищо по-прекрасно от връзка с истински граф — и го доведи на вернисажа. Ще се справиш, знам. Ако не дойдеш, приготви си кофи, защото скоро ще завали.

— Това е шантаж!

— Много по-лошо: това е капитализъм. — Гостът си сложи шапката и върна избраната за него книга на Ханс. — Благодаря, не я искам, вече си ми давал книги на този автор. Доколкото си спомням, една се казваше „Човекът е добър“. Повярвах в заглавието и очаквах да прочета интересни разказчета, да се посмея, а се оказа ужасна глупост. Нямаш ли някой хубав криминален роман, нещо пиперливо, с повечко убити и малко… нали знаеш?

— Нямам такива книги — отговори решително Ханс.

Брат му простена демонстративно, поклони се кратко в посока към Фрици и излезе от кабинета.

За известно време се възцари тишина. Едва след като чуха как изрева мотор от сто конски сили и гумите на автомобила изсвистяха по мокрия паваж, графът промърмори мрачно:

— Проклятие! Ама че гаден ден! Сутринта, още не се бях събудил истински, се обади господин Пфефер, главният редактор на „Улщайн“, и отказа статията ми за Анита Бербер. Била твърде дръзка, читателите им щели да се шокират… Ако обаче съм им представел нещо хубаво до приключването на редакцията за следващата седмица, с удоволствие щели да го приемат. Сигурно Ото Ройтер^[2] ще им хареса, но как, по дяволите, да взема интервю от Ото Ройтер през следващите пет дни? И като че ли си нямам достатъчно грижи, се появи и господин брат ми с досадния му вернисаж. Хайде, кажете ми нещо радващо, все едно какво.

Опря се на бастуна и я погледна. Очите с цвят на боров мед, ужасно кървясали, умоляваха, Фрици се поколеба за миг.

— Тази сутрин пропуснахте случайна посетителка. Госпожа Аугуста Генцер, съпруга на ваш бивш ротмистър, намина да ви види, придружена от двете си деца. Разказа ми как без вас сигурно щяла да остане вдовица и се сбогува с хиляди благодарности.

— Генцер? Генцер… О, да! Вилхелм Генцер, невероятно широки рамене, червена коса… Хората му много го обичаха. Само дето беше дяволски напорист. Другите офицери го наричаха „сводника“ — много му вървеше с госпожиците. Един ден го пратих в Берлин да свърши някаква работа и тогава се запознал с бъдещата си жена. Ожениха се много бързо и доколкото знам, повече не е погледнал друга. Наистина беше влюбен в жена си. Всеки ден ми показваше снимката й и аз бях длъжен да се възхищавам! — Графът се засмя и поклати глава. — Значи, вече имат две деца?

— Четири — уточни Фрици. Размишляваше напрегнато. — Господин Фон Келер, доколкото си спомням, вашата рубрика се казва „Хора от днес“. Казахте ми, че пишете за хора, които придават облика на нашето време, нали? Не е непременно необходимо тези хора да са широко известни, права ли съм? Защо не напишете статия за душевноболните от войната? Братът на госпожа Генцер бил засипан и оттогава си въобразява, че е гризач. Сигурна съм, че за семейството му това е по-важно от Анита Бербер и Ото Ройтер, взети заедно. Знам какво говоря, защото години наред се грижих за баща ми: всяка нощ плачеше от болки в краката, макар че вече нямаше крака. Защо не напишете нещо за такива хора? Жертвите на войната са символ на нашата епоха. Преди войната не е имало такива хора, а и твърде малко ще преживеят двайсетте години.

— Госпожице Фрици, вие ме изумявате. — Графът поклати глава. — Първо сте точна, а сега и това! Великолепна идея! Мой добър приятел ръководи частна клиника за полудели от войната. Намира се някъде в провинцията, но не е далече. Той сигурно ще ми помогне. Току-що измислих и заглавието на статията: „Разкривената муцуна на мира“. Без проблеми ще я напиша до понеделник. Великолепна идея, госпожице Фрици — повтори въодушевено той, кимна й и попита: — Имате ли нещо предвид за петък? Нали чухте, господин брат ми ще ми даде пари да ремонтирам покрива само ако се появя на проклетия му вернисаж. Придружете ме, моля ви! Така ще станем двама разумни хора. С удоволствие ще ви подаря трайно къдрене или нова рокля, каквото искате. Знам, мъжът е длъжен да предложи на жената нещо хубаво, за да го придружи, особено когато куца и е постоянно в лошо настроение, а жената е красива като вас.

— Благодаря за комплимента — отвърна Фрици и отново се изчерви. — С радост ще ви придружа, но моля ви, не ми подарявайте нищо. Ще ми бъде ужасно неприятно. Скрийте парите, защото имам чувството, че в бъдеще ви очакват големи разходи. А сега ме оставете да си върша работата.

— С удоволствие, госпожице Лак — поклони се иронично графът и кимна послушно като гимназист. — После обаче ще ми разкажете как успяхте да предизвикате обществен скандал с религиозна пиеса и защо се е стигнало до идване на полицаи от околийския град. Много ме интересува.

— В петък ще ви разкажа, обещавам, сега обаче трябва да работя.

Надяваше се до петък той да забрави. Наведе се над пишещата машина и затрака по клавишите.

Хитростта й успя. Графът се накани да си върви, но изведнъж попита:

— Може ли да прочета пиесата?

— Не! — почти извика Фрици. — Унищожих я. Беше ужасна.

Тя си спомни как изгори ръкописа и хвърли пепелта в тоалетната, придружена от тържествена клетва никога повече да не пише сценарии.

— Нямате ли други произведения? Не е нужно да е театрална пиеса, може да е кратко разказче. Много искам да прочета нещо ваше.

— Нямам нищо. Спрях да пиша — заяви категорично Фрици и демонстративно заби нос в своята „Орга Приват“.

— Жалко. Наистина ме интересува… — Графът отвори вратата, но спря на прага и пак се обърна към нея. — Искам да ви се извиня за понеделник вечерта. Постъпих подло, като ви изгоних от дома си. Нямам какво да кажа в своя защита, но ви уверявам, че обикновено не съм такъв. Много съжалявам, наистина.

Кръвта отново нахлу в бузите й. Незнайно защо, извинението му я зарадва много. Опита се да скрие грейналото си лице зад лист хартия и отвърна шепнешком:

— Всичко е наред.

* * *

— О, скъпа, неутешима съм! — проплака Инге, прегърна Фрици и я обви в облак от парфюм, тютюн и прашна кожа. — Отдавна ли ме чакаш?

— Не, не — излъга тя.

От страх да не пристигне твърде рано, Фрици бе слязла още на Александерплац и измина пеша цялото разстояние: прекоси река Шпрее, мина покрай Шинкенплац и вървя бавно до Паризер плац. От половин час седеше на пейката, но нищо не помрачаваше блестящото й настроение. Изпълнена с учудване, наблюдаваше как пристигат и заминават гостите на хотел „Адлон“, елегантните движения на носачите, огромните планини от куфари с презморски етикети и кутии за шапки, обшити с пастелна коприна. Възхищаваше се на дамите, стройни като лилии, на умението им да се качват в излъскани автомобили, опрени на ръцете на елегантни господа, въпреки зашеметяващо високите токчета и тежките кожени палта. Слънцето се подаде иззад облаците и според Фрици единствената му цел беше да осветява брилянтини огърлици и грижливо ондулирани къдрици. Нямаше нищо против да седи тук часове наред.

— Забавлявах се добре — обясни тя. — Чувствах се като в някое от градските стихотворения на Бен^[3] или Хайм^[4].

— Какви са пък тези? Е, все едно, тръгвай!

Инге я издърпа да стане и пресече улицата, без да обръща внимание на оживеното движение и настървено натискащите клаксона шофьори.

— Четох някъде, че Боймер живеел наблизо — заразказва тя, докато тракаше с високите си токчета в посока Фридрихщрасе. — Мили боже, толкова е красив… но един приятел ми издаде, че бил женен. Никой не бива да знае, нали разбираш, заради почитателките му! Затова не се показва с жена на публично място, само понякога го придружава сестра му. Да, мила, много скоро ще разбереш, че в киното много неща не са, каквито изглеждат. Впрочем, пристигнахме.

Тя придружи думите си с театрален жест към внушителна сграда от началото на века. Под тенти на бели и зелени ивици бяха наредени лакирани в бяло метални масички и високи столове. Повечето бяха празни — въпреки мангала с разпалени въглища на гостите явно им беше твърде студено да седят отвън, Фрици с готовност би се опълчила на ниските температури — досега бе седяла навън само в бирария, но Инге се усмихна кокетно на мъжа в ливрея на входа и той галантно им отвори вратата.

— Бедничкият, стои тук без палто, сигурно мръзне — пошепна Фрици, но още с влизането забрави всичките си дребни грижи.

Посрещна я топлина, наситена с цигарен дим и миризма на кафе. Шумните смехове явно не се смятаха за проява на неучтивост, високото говорене беше почти необходимост, а над всичко гърмеше джаз. Оркестърът свиреше в самата зала, нямаше сцена, която да раздели музикантите от масите на клиентите, само електрическото осветление създаваше сенчеста граница, а в светлината на прожекторите, в отворен вечерен костюм, едновременно елегантен и небрежен, стоеше Джони Гейбъл.

— Ох, този човек изглежда колосално! — въздъхна Инге.

Фрици измърмори утвърдително. Интересуваха я единствено парите, които Гейбъл й дължеше и които всъщност бяха на Роза — нищо, че досега не я беше попитал защо не му ги връща. Този момент неизбежно щеше да настъпи и какво ще му каже тогава? Поискай си ги от Гейбъл!

— Неустоим мъж — продължи замечтано Инге и макар отново да кимна утвърдително, Фрици си каза, че лично на нея Ханс й харесва много повече. Харесваше момчешкия му смях, начина, по който се въодушевяваше от работата си. Освен това твърде малко мъже цитираха Елзе Ласкер-Шюлер.

Тя разтърси глава. Как се осмеляваше да нарича шефа си на малко име и да си изброява какво харесва у него! Само преди два дни той замалко да я изхвърли на улицата, а веднага щом започна да се отнася с нея горе-долу човешки, тя вече си въобразяваше какво ли не. Да не говорим, че нямаше какво да облече за онзи вернисаж.

— Как мина сеансът снощи? — изтръгна я от мислите й Инге и се настани на масичка до прозореца. — Защо всъщност го правят?

— Влад твърди, че искат да си върнат първичното, естественото, за да го вложат в изкуството си. Да освободят несъзнателното, отнето им от възпитанието.

— Да им имам грижите! — Инге се изкиска надменно и изкомандва приближилия се келнер: — Бутилка шампанско. Ледено!

Фрици преглътна и изстина от страх. Парите щяха да й стигнат само за електричката.

— Инге, аз…

— О, няма да ми говориш за сметката! Ще я уредим. — Тя щракна шумно капачето на табакерата си и продължи: — Ама ти наистина си ужасна провинциалистка. Имаш късмет, че ме срещна. О, сетих се, нали щях да ти разкажа историята за графа и онази Кински!

Фрици поклати глава. Да, искаше й се да знае какво се е случило, но като си спомни как Ханс разтвори в кафето пет таблетки аспирин и извади плоското шишенце с алкохол, преди да говори по телефона с онази жена, осъзна, че не е редно да изслуша историята като страхотна клюка.

— Фон Келер открай време си е странна личност. Започна се след войната — тогава наследи полуразрушената вила и отказа да я продаде на брат си, въпреки че той е главният наследник. Щеше да й вземе добра цена, а брат му щеше да разруши онази непотребна грамада и да построи нещо модерно. Ами заниманията му с изкуство? Разправят, че пишел роман. Само си представи! Кой пише романи в наше време?

— Очевидно господин Фон Келер — изкоментира доста остро Фрици.

Реши никога да не споменава пред Инге за провалената си пиеса. Щеше да си заслужи поредните подигравки.

— Нали за него говорим! Никой разумен човек не се държи така! Е, вече няма значение. Във всеки случай никога не е имал сериозна връзка. Виждала съм го да извежда жени на танци, някои оставаха за закуска, но не съм чула дори да се шепне за годеж. Постоянно повтаря, че жените само отклонявали мъжа от същественото. Същественото е изкуството. Благодаря, сами ще си налеем. — Инге наля шампанско в двете чаши, своята напълни доста повече от чашата на Фрици. — Миналата година, късно през есента, граф Савицки го заведе на най-важното парти за сезона. Томас Метенкамп, онзи със стоманените заводи, обяви планираната за тази година женитба с Кински, наследница на корабостроителници и красива като картинка. Истинска сензация! Кински е… ами, тя е невероятна! Красива и толкова тъничка, сякаш всеки момент ще се разтвори във въздуха. Господин баща й е ужасно богат, затова постоянно я канят в обществото и тя се появява с дръзки тоалети. Веднъж отишла на прием с джинси — мъжки сини панталони от Америка, представяш ли си да идеш на прием с такова нещо! И когато я попитали защо е избрала такъв тоалет, заявила, че си имала друга работа и нямала време да се преоблича по три пъти на ден. Занимава се редовно със спорт: язди, плува, управлява яхта. И е разведена! Ох, само да знаеш! Историята на развода й също е страхотна, но оттогава минаха три години. Просто така, от днес за утре, казала на стария Кински да се маха. Той е офицер, приказно богат, а тя преспокойно му заявила, че вече не го обича и при никакви обстоятелства няма да остане с него до края на живота си. Всички очакваха да си избере някой младеж, но не! Живееше си сама, ту в Хамбург, ту в Берлин, излизаше с всички ергени от доброто общество, но не се обвързваше. Един ден, като гръм от ясно небе, дойде вестта за годежа й с Метенкамп. — Инге пийна малко шампанско, за да се подкрепи, и продължи: — Да се върнем на нашата история. На празненството по случай годежа Кински срещна графа — не се познаваха, защото той не обича да излиза. И този път отишъл само за да не обиди Савицки. Представили ги един на друг десетина минути след обявяването на годежа и двамата изчезнали. След няколко дни телеграфирали от Виена, че през лятото ще се оженят.

Фрици кимаше усърдно и се опитваше да си представи какво е да ти се възхищават от всички страни, да си най-желаната дама в обществото и да те представят на графа, да погледнеш в очите му с цвят на боров мед и да проумееш, че си намерил любовта на живота си. Първата част й костваше много усилия.

— Никой не можеше да си обясни какво са намерили един у друг. Тя е жена от класа, суперкрасива, с пари и място в обществото, а той? Няма нищо, само безумни идеи и онази грозна къща. Да не говорим, че куца.

— Ранили са го през войната — уточни Фрици, макар да нямаше понятие откъде са дошли патериците. Но щом е започнала да лъже, най-добре да продължи: — Заради това раняване са го наградили с Железен кръст първа степен, и то за трети път.

— Какво ме е грижа откъде го има! По-важното е, че изглежда ужасно, когато танцува.

— Ти имаш забележително разбиране за благодарността. Бил е ранен, защото е воювал за теб, за мен, за всички нас. Да не мислиш, че го е правил за удоволствие! — Малко се обърка, но нищо. Случваше й се винаги когато се гневеше, а в момента беше бясна. — Без нашите смели войници болшевиките щяха да ни прегазят и сега всички щяхме да говорим английски.

— Божичко, ти си здраво хлътнала по него! — Развеселена, Инге изръкопляска. — Леле-мале! Да знаеш само колко си сладка!

— Я не говори глупости! — изсъска остро Фрици и си заповяда да млъкне.

Да, естествено, той беше красив и тя обичаше да разговаря с него, само да не я пита за пиесата й, но принципно не понасяше мъже, които се нуждаят от алкохол още сутринта в единайсет. Не изпитваше желание за бърза връзка с шефа си — една позната го бе направила и накрая беше останала и без работа, и без годеник.

— Защо дамите са толкова сериозни? — Ядосана на себе си, Фрици не бе забелязала приближаването на двамата мъже. Изглеждаха много елегантни в тъмните вечерни костюми. — Позволявате ли да ви поканим?

— Ами не знам… — отговори замислено Инге, докато въртеше чашата между пръстите си. — Всъщност имам уговорка с господин Моргенщерн, но се боя, че съм сбъркала датата. Ужасно съм разсеяна, знаете ли? Заповядайте, седнете при нас. Но само за малко, нали?

Господата се усмихнаха учтиво и седнаха. Инге май бе успяла да ги сплаши с лъжите си.

— И вие ли сте от киното? — обърна се по-дребният от двамата към Фрици.

Тя поклати глава, но не каза нищо. Мъжът не й хареса. Миришеше силно на евтин одеколон, освен това седеше твърде близо.

— Тя е съвсем нова, не познава никого, милата. Затова я изведох днес, искам да я запозная с моя агент. Невероятно талантливо момиче. Четири години е учила в театралното училище във Виена. — Инге се усмихваше като мадона… или като невинно агънце. — Нали знаете, господин Моргенщерн винаги успява да грабне най-добрите и да изпревари конкуренцията. Точно така постъпи някога с Боймер: взе го направо от училището и го обвърза с договор. Мога да си представя, че и с Фрици ще се случи същото.

Фрици пламна. Защо Инге дрънка такива глупости? Тя не притежаваше дори картичка с изглед от Виена, камо ли да е живяла там и да е учила в театрално училище.

— Моля, извинете ни за момент — рече учтиво тя и даде знак на Инге да я придружи. — Какви ги говориш? На дванайсет играх Червената шапчица и оттогава не съм се качвала на сцена. Никога не съм била във Виена! — изфуча гневно, щом боядисаната с бял лак врата на тоалетната се затвори зад тях.

Инге само я изгледа отегчено.

— Искаш ли да влезеш в киното, или не?

— Искам, естествено, но…

— Няма но! Остави ме, аз знам как се прави. Толкова си наивна! Явно не знаеш кои са онези двамата! — Инге се обърна към жената в тоалетната, сякаш търсеше съчувствие, тя изкриви лице и хвърли обвинителен поглед към Фрици. — Дребният, дето те зяпаше жадно, е Акерман, шеф на операторите в „Уфа“^[5]. Едра риба! Не мога да повярвам, че пожела да седне точно при нас. Сигурно е заради сладката ти котешка брадичка. Бързо, сложи си малко руж и да се връщаме на масата. Ако онези си тръгнат, ти ще си виновна.

— Не съм учила в театрално училище — повтори отчаяна Фрици. — Кой е този господин Моргенщерн? За какво ти е необходим агент?

— Сладкото ми невинно агънце! Господин Моргенщерн е най-великият агент в републиката! Истински евреин от книжка с картинки: кожено палто, пура, „Майбах“^[6] с двойни стъкла. Всички са на договор при него — и Конрад Вайд^[7], и Ото Ройтер, и самият Боймер. Излизай оттук!

Инге я цапна по дупето и Фрици се подчини. Върнаха се в голямата зала, огласяна от звуци на джаз и шумни смехове. Отново я блъсна миризма на тютюн.

Господата не си бяха отишли. Бутилката в кофичката с лед беше празна, келнерът тъкмо носеше нова.

— Бихте ли искали да танцуваме? — предложи учтиво ниският, така нареченият Акерман, преди Фрици да е успяла да седне.

Тя кимна колебливо. Нямаше никакво желание да я прегръща мъж, вонящ на евтин одеколон, но може би той наистина щеше да й отвори вратата към филмовия бранш. Навярно и там беше както навсякъде: подчинените бяха длъжни да угаждат на началниците. По-миналата година на коледното тържество старият Финкенбайнер, порядъчно пиян, я нарече „мое сладко дете“ и я целуна по бузата… И какво от това? Нищо повече не се случи. С миризмата на стария господин в носа Фрици последва Акерман и облака от евтин одеколон към танцовата площадка.

В момента Гейбъл изпълняваше „Подстрижи се бубикопф“. Господинът от „Уфа“ явно не се справяше добре със стъпките на фокстрота, но това не му попречи да я уверява разгорещено:

— Дете, от теб ще излезе голяма актриса! Само стой далеч от Инге, чуваш ли? Тя не е за момиче като теб. Не говори! — задуши той възражението й в зародиш. — Ти си напълно естествена. Изрисувани уличници в Берлин с лопата да ги ринеш, а ти имаш класа. Ти си различна. Имаш ли вече нещо предвид за утре вечер?

Въпросът дойде толкова неочаквано, че Фрици поклати глава, преди да е успяла да помисли.

— Ето, виждаш ли? Опитните уличници като Инге щяха да ме накарат да им се моля. Нали я видя как се държа преди малко, а всичко беше заради шампанското! Нима смятат мъжете за толкова тъпи? Играта им ми е ясна! — Той толкова се ядоса, че излезе от такта и я настъпи по крака. Май не усети какво е сторил, защото продължи невъзмутимо: — Онази наистина ли смята, че някой вярва в твърденията й за договор с Моргенщерн? Проклети, нечисти жени! Защо ни смятат за глупаци?

Фрици му кимна успокоително. Не знаеше какво да каже. Чувстваше се зле.

— Но ти, малката ми, ти си друга. Аз съм специалист и веднага го разбрах. Само дето краката ти са дебелички. Ще се наложи да ти вземат дубльорка. — Засмя се и внезапно я погледна като вярно куче. — Утре в осем на вечеря в автоклуба, разбрахме ли се? Кажи на рецепционистката, че си приятелка на Дитмар Акерман. Ще те представя на важни хора. Донеси си бански, може да се наложи, фигурата има значение, нали знаеш? Само не си помисляй да довлечеш приятелката си!

С тези думи Акерман рязко приключи танца и отведе слисаната Фрици на масата при Инге. Втората бутилка беше на свършване, а Инге и другият мъж си шушукаха интимно.

— Ставай, Франц, тръгваме си! — изкомандва Акерман. Придружителят му моментално изпълни заповедта.

— Доскоро — изпрати ги весело Инге, изчака ги да излязат и се обърна тържествуващо към Фрици: — Почти сигурно ще имам ново лятно манто. В петък ще съм статистка в нов филм. Видя ли, струва си да идваме в „Под липите“! Какво се получи при теб?

Фрици не отговори веднага. Не бе забравила предупреждението на господина от „Уфа“. Все още се гневеше на Инге, че е говорила лошо за Ханс, от друга страна обаче й беше благодарна за идването тук. Да не говорим, че си нямаше бански и се налагаше да поиска от Инге. Тя трябваше да й помогне да изберат и рокля за вернисажа.

— Хайде да си вървим — предложи тя. — По пътя ще ти разкажа всичко.

* * *

Фрици слезе от електричката и се запъти бавно към вилата. Вече се здрачаваше. Надявайки се никой да не я гледа, тя разпери ръце и тръгна по ръба на тротоара. После заподскача на един крак.

Имаше много материал за размишления. Инге остана възхитена от резултата на разговора й с Акерман и сама предложи да й заеме бански, Фрици си позволи да изкаже някои съмнения: бански, оглед на фигурата, с чужди господа в автомобилния клуб, но Инге само се засмя и отново я нарече „невинно агънце“.

Фрици въздъхна. Надигна се на пръсти, придърпа един увиснал над зида клон и помириса черешовите цветчета. Много й се искаше да участва във филм, дори да е само актриса, а сценарият да е написан от друг. Кой знае, може би един ден ще й възложат да напише и сценарий…

Не! Енергично поклати глава. Решително не! Повече няма да мисли за сценарии и пиеси. Един провал й е достатъчен. Само при мисълта за онова грандиозно фиаско й се доплакваше.

— Ехо, малка госпожице!

Изненадана, Фрици вдигна глава. Потънала в мислите си, не бе забелязала спрялото такси. Гейбъл отвори прозореца и подаде глава навън.

— Ще се качиш ли при мен, малка госпожице? Сигурно и ти се връщаш в артистичната колония.

Тя кимна и шофьорът веднага слезе да й отвори вратата.

— Благодаря ви! Хиляди благодарности! — кимна му сияеща и той се смути.

„Тепърва ще трябва да свикна с равнодушната арогантност, с която тук се отнасят към персонала“, помисли си Фрици.

— Днес беше в „Под липите“ — установи Гейбъл и се отдръпна, за да се настани тя удобно. — Видях те да танцуваш с Акерман. Отде се взе това честолюбие? В киното ли смяташ да се изявяваш?

— Да — отвърна кратко тя. Трудно й беше да разговаря нормално с него. Загърнат в кожа, с дръзко килната назад шапка — като цяло, зашеметяващо красив мъж.

— Само внимавай! Акерман има влияние, но прави жените нещастни. Ужасна свиня… всъщност това важи за всички мъже. — Гейбъл й намигна развеселено. — Чуй съвета ми: не вярвай на мъжете. Отворим ли си устата, ние лъжем. Аз съм изключение, но понякога и аз правя изключение. Заговоря ли се с някоя сладка госпожичка като теб, често се случва да…

— Как мина вчера с господин Савицки? — прекъсна го тя, за да смени неудобната тема, но и защото се надяваше да му напомни за заетите пари. — Интересно ли беше?

— Мила моя госпожице, ако исках да прекарам интересна вечер, щях да ида в кафене „Рай“ или при Шваник, да се тъпча с телешко печено, да си говоря глупости с досадни сноби, да злословя как някой си пак е надебелял… Запомни: една вечер в Берлин е или изгубена, или отвратителна.

Под светлината на уличните лампи тъмните му очи светнаха гневно.

— Снощи наистина прекарах интересно. Савицки закъсня с половин час, но аз изгълтах два джина и ми стана безразлично. Той изглежда страхотно. Обичам английските му ризи, ушити специално за него. Пихме по едно, защото масата ни вече беше заета и тъкмо се готвех да му предложа да вечеряме у тях, когато го повикаха на телефона. Изпих още един джин, той се върна и ми заяви, че се налагало да се прибере вкъщи, любовникът му си бил прерязал вените. Взех си дама от вариете „Зимна градина“, отидохме в руската кръчма на Алекс и се натряскахме здраво. Не знам от какво си правят водката, но цял ден ми е зле.

— Наистина ли приятелят на господин Савицки е направил опит за самоубийство?

Фрици не бе сигурна дали е разбрала правилно. Казаното от Гейбъл й изглеждаше несъвместимо с кроткото наливане с коктейли.

— О, да! Персоналът го намерил във ваната.

— Как е сега?

— Нямам понятие — вдигна рамене Гейбъл. — Тази вечер Савицки ще си остане вкъщи да бди до леглото му и да му държи ръчичката.

— Така е редно. Господин Савицки да благодари на Бога, че все още може да го прави. — Очите й блеснаха гневно. — Ако е вярно, каквото говорят за вас и любовника на Савицки, би трябвало да се обадите и да попитате как е бедното момче.

— Какво ме интересува как е? Не си е разрязал вените, защото е бил весел и щастлив, нали? Каква полза да харча пари за телефон?

— Ще направите мил жест. В живота има моменти, когато човек е много благодарен за такива жестове. — И понеже още му се сърдеше, задето се бе подиграл с амбициите на Влад да промени обществото, добави: — Не са необходими непременно богати родители, за да превърнем света в достойно за живот място. Понякога са достатъчни десет пфенига за градски разговор.

— Амин! — Мъжът вдигна вежди, после неочаквано посочи навън. — Я виж, имате гости!

Пред верандата на градинската барака бе спряла огненочервена състезателна кола. Под светлината на фаровете приличаше на пожарна.

— Благодаря, че ме докарахте. Навярно не желаете да влезете с мен? — Дано я разбере правилно. — Не би било особено прилично, щом Влад и Роза имат гости.

— Нямам никакво желание да се срещна с Ханс. Той е вътре, знам. Нали е голям приятел с Роза.

— Довиждане тогава. — Успя да му се усмихне учтиво и се обърна към шофьора: — Не ставайте, сама ще си отворя вратата, не ми е ампутирана ръката.

— Много си забавна, знаеш ли, малка госпожице! Особено когато си сърдита — ухили се Гейбъл и още докато говореше, даде знак на шофьора.

Фрици се загледа след пълзящия по входната алея автомобил и поклати глава. Повърхностен, егоистичен задник! Явно се смята за неустоим.

Все още ядосана, тя влезе в дневната и въздъхна дълбоко. Миришеше на пресен хляб и прясно сварено кафе. Най-прекрасните миризми на света.

— Прибра се! — изкоментира Роза доволното й изражение, а Ханс, стиснал топлата чаша с две ръце като дете, допълни:

— Радваме се, че се върнахте. Тъкмо обсъждаме какво е любовта и търсим общ знаменател. Внимавайте да не се спънете в куфара!

Предупреждението дойде късно — Фрици вече си беше ударила коляното и я заболя.

— Какво прави тук това нещо?

— С Влад заминаваме в провинцията и ще се върнем чак в петък следобед. Затова има куфар, а автомобилът чака отпред.

Роза се засмя.

— Двамата отиват в лудницата: Ханс заради статията, а Влад — за да пази Ханс. Иначе може да го задържат там. Шегувам се, разбира се. Влад смята, че ще открие нови импулси за работата си.

— Чакам го поне от два часа. Бяхме решили да тръгнем по светло — въздъхна Ханс и отпи глътка кафе. — Малкият Фон Брунен, любовникът на Савицки, опитал да се самоубие. Влад отиде да види как е.

— Савицки се държи много зле с бедното момче. Дори домашните котки получават повече обич. Краят няма да е добър, да знаеш. — Роза стана и намаза две филии с масло. — Не разбирам защо родителите на Фон Брунен не изпратят хлапето извън града. Сигурно не е пълнолетен…

— И каква полза? Ако в началото на годината ме беше изпратил в имението на брат ми, също нямаше да ми помогнеш.

— Да, добре, спести ми проповедите си. — Роза се усмихна развеселено и сложи чинията с хляба пред Фрици, която вече бе заела мястото си на масата. — Разпали ли се, Ханс започва да обяснява надълго и нашироко защо любовта е гибелна за човека на изкуството. Днес обаче не съм в настроение да го слушам. Кажи ми, Фрици, ако можеше да избираш, за коя историческа личност щеше да се омъжиш? Нужен ми е добър увод за статия, а от Ханс чувам само глупости.

— Защо? Съвсем логично ти обясних защо не бих се оженил нито за Клеопатра, нито за Мария Антоанета. Приближавам се към проблема след изключването ми от университета. — Отново прозвуча момчешкият му смях. — Вървя насреща ти и вече съм съвсем близо: както ти казах, предпочитам човек от нашето време и този човек е майката на Влад. Дори когато съм паднал под масата, тя продължава да ми пълни чашата, без да я моля.

— Майката на Влад! — изимитира го Роза. — Защо не Кики от Монпарнас^[8] или Еми Бал-Хенингс^[9]? Твоето неквалифицирано мнение вече не ме интересува. Е, Фрици? За кого би се омъжила?

— За Калигула — отвърна незабавно тя и обясни в настъпилото слисано мълчание: — Според мен той е бил много мил човек. Било му е ужасно трудно да се справя сам — цялото му семейство е било избито, нямал си е нито един човек, на когото да се довери. По мое мнение той е бил твърде крехък за живота, който е бил принуден да води, и се е опитвал да го скрие. С малко помощ е щял да стане велик император.

— Още някой като него? — простена театрално Роза. — Джак Изкормвача? Хаарман^[10]? Ще се намери ли някой не съвсем луд или поне непризнат гений на лудостта?

— Какво ще кажеш за главния герой в „Април“ на Йозеф Рот? Младият мъж, който копнее да спаси сламките от удавяне? — предложи тя. — И е влюбен в болното от туберкулоза момиче, което вижда на прозореца. Много го харесвам.

— Ох, вие сте непоправими, и двамата! Забравете. — Роза ги изгледа обвинително и се запъти към вратата. — Останете тук. Аз ще ида до вилата да се обадя в дома на Фон Брунен и да проверя дали Влад си е тръгнал. Иначе няма да потеглите днес.

След излизането му двамата мълчаха дълго, слушаха прашенето на огъня и бавно замиращото пеене на птиците. В стаята се възцари мрак. Единствено горящите в печката въглища хвърляха малко светлина.

— Защо господин Фон Брунен е направил опит за самоубийство? — попита Фрици, за да поведе разговор. — Болен ли е?

— Страда. — Ханс стана, отиде до малкия прозорец и се загледа в нощта. — Обича другия човек искрено, с цялата отдаденост, на която е способен, но онзи не го заслужава. Това е истината. Другият не знае какво да прави с голямата любов, която му подаряват. Никога няма да проумее какво отхвърля. Нима смисъл да му обясняват, да му показват. Този човек не заслужава нищо, защото смята всички хора за нищожества. За него другите са само моментни лица в дълга, дълга редица. Звучи просто, но прозрението е жестоко. Навярно болката от разрязаните вени е нищо в сравнение с него…

Фрици кимна безмълвно. Ханс очевидно беше забравил за присъствието й. За миг се запита дали той говори за любовника на граф Савицки, или за себе си. Ако не беше прекъснала Инге, сега щеше да знае цялата история за него и Кински.

— Знаете ли какво, госпожице Фрици? — Графът се обърна рязко и я погледна. — Откакто се съгласихте да ме придружите, очаквам с радост онзи идиотски вернисаж. Звучи безумно, нали? Защо ме гледате така тъжно? Нима да останем дълго. После може да отидете другаде.

— О, не, нямам желание да ходя другаде. — Фрици решително поклати глава и преди да е обмислила следващите си думи, изтърси: — Току-що осъзнах, че няма да ви има до петък. Ще ми липсвате — и вие, и лошото ви настроение. Смешно е, знам. Искам да кажа… познаваме се само от няколко дни и преди не сте ми липсвали.

— Не съм сигурен. — Той я погледна сериозно и направи крачка към нея. — Аз почти вярвам, че вие сте ми липсвали и преди.

— Какво ти липсва? — гръмна гласът на Влад. Как бе влязъл, без да го усетят? Той щракна ключа на осветлението, хвърли коженото си палто върху близкия стол, окачи шапката на куката и отиде да си стопли ръцете на печката. — Защо стоите на тъмно? Да не пестите електричеството? Какво пак си забравил да вземеш? Ще ни трябва ли масло? Във вестника не пише нищо за дъжд, но дали това важи и за четири часа път с кола извън Берлин? Взе ли си мушамата? А галошите? Там сигурно ще е кално. Нали знаеш, аз обичам селския живот, луд съм по чистия въздух, а тишината на село, тази великолепна тишина, е най-важното за мен, обаче не понасям вечната мръсотия. Само като си помисля колко е мръсно и ми става лошо. Какво ви е, защо мълчите? Да не сте се скарали?

— Всичко е наред. — Ханс изпъна рамене и посегна към куфара и шапката. — Излизам. Не съм сигурен дали проверих резервната гума. Щом се приготвиш, потегляме. Желая ти всичко хубаво, Фрици. Ще се видим в петък.

— До петък — усмихна се тя и допълни тихо: — Довиждане, Ханс.