Сара Маклейн
Маската на любовта (4)

Глава 3

Той не би трябвало да флиртува с момичето.

Уест стоеше в дъното на балната зала в Уъртингтън Хаус и наблюдаваше как лейди Джорджиана танцува в прегръдките на маркиз Ролстън. Маркизът рядко можеше да бъде видян в друга компания, освен тази на съпругата му, но без съмнение, тази вечер херцог Лейтън бе призовал всичките си приятели — включително своя зет — с надеждата, че комбинирането на богатството и влиянието на клановете Ролстън и Лейтън ще заслепи обществото и ще го застави да забрави миналото на дамата.

Не се получаваше.

Тя беше предмет на всички разговори в залата, но не могъщите й придружители, нито красотата й подклаждаха клюките.

А тя беше истинска красавица, стройна и грациозна, с гладка кожа и копринена коса, а устата й… Господи. Имаше уста, създадена за грях. Нищо чудно, че е била опозорена в толкова ранна възраст. Представяше си как всички младежи в радиус от трийсет километра са точили лиги по нея.

Лениво се запита дали бе обичала мъжа, който се бе възползвал от нея, и откри, че подобна вероятност никак не му харесваше. Не понасяше хлапаци, които не можеха да контролират ръцете си, и представата за лейди Джорджиана, обгърната от тези ръце, му бе неприятна повече от обичайното. Може би беше заради детето. Никое дете не заслужаваше раждането му да е съпроводено със скандал.

Той най-добре от всички го знаеше.

Или може би беше заради Джорджиана, която изглеждаше като съвършената аристократка до мозъка на костите, родена и отгледана в този свят, който би трябвало да е в краката й, а вместо това беше готов жива да я изяде.

Оркестърът спря и Джорджиана разполагаше само с няколко кратки секунди, преди да се озове в обятията на виконт Лангли — отличен избор за съпруг.

Уест ги наблюдаваше с окото на вестникар, разглеждайки съюза им от всички ъгли. Несъмнено Лангли беше голяма риба и наскоро бе придобил уважаваната титла „виконт“, която идваше заедно с няколко обширни имения, но и с великото проклятие на аристокрацията — наследствата можеха да бъдат твърде скъпи за поддържане. Всяко от владенията беше доста занемарено и негов дълг беше да ги възстанови.

Зестра с размерите на тази, която бе отредена на лейди Джорджиана, щеше да възкреси някогашните слава и величие на графството и да му останат достатъчно пари, за да ги удвои.

Уест не проумяваше защо идеята за това му се струваше обезпокоителна и неприятна. Тя не беше нито първата, нито последната жена, която щеше да си купи съпруг.

Нито продадена на такъв.

В името на една стара, ненужна титла. Която се ценеше единствено заради мястото си в благородническата йерархия. Да, тя можеше да купи на дъщеря й мълчаливо осъждане, вместо гласна обида. И, да, можеше да купи на същата млада жена брак с уважаван джентълмен. Без титла, но уважаван. Навярно с големи наследствени земи.

Но тя нямаше да купи на нейната майка нищо, освен подигравателни и язвителни подмятания и злобни клюки. Титлата нямаше да й донесе нито допълнително уважение, нито допълнително съпричастие. Неколцината аристократи, сред които беше родена, щяха винаги да се съмняват дали е достойна за цивилизованото им отношение, камо ли за прошката им.

Лицемерието беше фундаментът на аристокрацията.

Джорджиана го знаеше — той го бе съзрял в погледа й и го бе чул в гласа й, докато бе разговаряла с него, далеч по-очарователна, отколкото той някога си бе представял. Беше готова доброволно да заложи всичко за дъщеря си и в това имаше невероятно благородство.

Тя не приличаше на нито една жена, която някога бе познавал.

Той се зачуди смътно какво би било да отраснеш с любящ родител, готов да пожертва цялото щастие на света заради детето си. Той бе познал тази любов, ала тя бе краткотрайна.

А после се бе превърнал в човек, който се грижеше за някой друг.

Отпъди спомена и насочи вниманието си към танца.

Лангли беше добър избор. Привлекателен, умен и чаровен, умел танцьор, грациозните му движения подчертаваха нейните. Уест наблюдаваше как полите й с цвета на слонова кост галят панталона на виконта, докато я въртеше в устрема на танца. Нещо в начина, по който коприната се закачаше за миг за вълнения плат, преди да се спусне надолу, го дразнеше. Нещо в начина, по който двамата се движеха хармонично и плавно, го изпълваше с неприязън.

Не би трябвало да му пука. Той беше тук заради нещо съвсем различно.

Тогава какво правеше на терасата, давайки глупави обещания за социално изкупление на едно момиче, което не познаваше?

Вината беше могъщ мотиватор.

Проклетата карикатура. Той я бе завлякъл в калта по същия начин, по който го бяха сторили членовете на нейната класа преди едно десетилетие. Беше гневен, когато карикатурата бе излязла — бе възмутен от начина, по който се подиграваше и унижаваше една неомъжена майка, едно дете, което не бе избирало да се роди. Уест не четеше „Скандални страници“ толкова внимателно, колкото останалите си вестници, тъй като не харесваше клюките. Беше пропуснал карикатурата, вмъкната в последната минута преди отпечатването на броя.

Бе уволнил редактора в мига, в който я бе видял. Но вече бе прекалено късно.

И той бе помогнал да се опозори момичето.

Тя се усмихна на Лангли и нещо раздвижи паметта на Уест. Не си спомняше, преди да е срещал дамата, но не можеше да се отърси от мисълта, че в някакъв момент я е виждал. Че са разговаряли. Че тя му се бе усмихнала по същия начин.

Лейди Позор, така я бяха нарекли, при това в немалка част заради него. Нямаше значение, че тя беше всичко, което те обожаваха — млада, аристократка и по-красива, отколкото се полагаше на една жена.

Може би всъщност красотата й имаше най-голямо значение. Обществото ненавиждаше най-красивите сред членовете си също толкова силно, колкото и по-малко привлекателните. Тъкмо красотата правеше скандала толкова вълнуващ — в крайна сметка, ако Ева не е била толкова красива, може би змията нямаше да й обърне внимание.

Ала тъкмо Ева бе очернена, никога змията. Също както и жената бе опозорена, никога мъжът.

Той отново се зачуди за въпросния мъж. Дали тя го е обичала?

Мисълта остави горчив вкус в устата му.

Да, той щеше да възстанови репутацията на момичето. Щеше да я направи звездата на сезона. Нямаше да бъде трудно — обществото обожаваше клюкарските страници и лесно вярваше на написаното в тях. Няколко добре написани колонки и лейди Джорджиана щеше да се омъжи за своя виконт и да облекчи съвестта на Уест, за да може да се съсредоточи върху по-важни дела.

Дела, които щяха да осигурят свободата му.

— Виждам, че не танцуваш.

Той очакваше срещата — присъстваше на бала заради нея, — но въпреки това се вледени при думите, произнесени до лакътя му с престорена сърдечност.

— Аз не танцувам.

Граф Тремли се засмя.

— Разбира се, че не танцуваш.

Уест беше само с няколко дни по-голям от Тремли; познаваше графа през целия си живот и го мразеше почти също толкова отдавна. Но сега Тремли беше един от най-доверените съветници на крал Уилям, с десетки хиляди акри плодородна земя в Съфолк, които му носеха близо петдесет хиляди паунда годишно. Той беше богат като крал от приказките и се ползваше с уважението и доверието на истински такъв.

Уест нарочно не откъсваше поглед от Джорджиана, нещо в нея му помагаше да запази спокойствие.

— Какво искаш?

Тремли се престори на шокиран.

— Толкова студен. Би трябвало да показваш повече уважение към по-висшестоящите.

— А ти би трябвало да си благодарен, че се сдържам да не те ударя на публично място — отвърна Уест, отмествайки поглед от Джорджиана.

Не му се нравеше мисълта, че нежеланият му компаньон може да отгатне интереса му.

— Големи думи. Сякаш си готов да поемеш подобен риск.

Уест се изпълваше с все повече гняв, презирайки страха, който плъзна по него при думите на Тремли. Ненавиждаше го.

— Отново ще те попитам. Защо си тук?

— Забелязах колоната ти от миналата седмица.

Вестникарят застина.

— Аз пиша много колони.

— Тази беше в подкрепа на отмяната на смъртната присъда за кражба. Дързък избор за някой толкова… близо до въпросната ситуация.

Уест не отговори. Нямаше какво да каже в тази зала пълна с хора, които не се тревожеха за своето бъдеще. Които не се ужасяваха от своето минало.

Които не очакваха всеки ден да бъдат разкрити. Наказани. Обесени.

Лейди Джорджиана се завъртя около ръката на бъдещия си съпруг и се изгуби в тълпата, когато Тремли въздъхна.

— Толкова е изморително да те заплашвам. Ако само приемеш, че това е нашето споразумение — аз заповядвам, ти действаш, — разговорите ни ще да бъдат много по-приятни.

Усет погледна врага си.

— Аз притежавам пет от най-успешните вестници в света. Ти ще се приближиш към унищожението си само с едно драсване на писалката ми.

— Притежаваш ги благодарение на моето великодушие — рече Тремли студено, без следа от преструвка. — Онова твое драсване ще ти бъде последното и ти го знаеш. Дори и да успееш да прокараш закона си.

Сякаш някога можеше да забрави, че Тремли притежаваше такава власт.

Сякаш можеше да забрави, че графът беше единственият човек в света, който знаеше тайните му и можеше да го накаже заради тях.

Обаче Тремли също имаше свои тайни — тъмни тайни, заради които щеше да увисне на въжето, ако предположенията на Уест бяха верни. Но докато не разполагаше с доказателство… нямаше оръжие срещу този мъж, който държеше живота му в ръцете си.

— За пореден път те питам — процеди той накрая. — Какво искаш?

— В Гърция се води война.

— Това е модерният свят. Винаги някъде се води война — сви рамене Уест.

— Тази война почти приключва. Аз искам в „Лондонски вести“ да излезе статия против мира.

В съзнанието му изникна картина — папката на Тремли в кабинета му, пълна с изнервените спекулации на мъже, ужасени, че имената им ще бъдат публикувани. Спекулации за тази война. За други.

— Ти искаш да се противопоставя на независимостта на Гърция. — Когато Тремли не отговори, той продължи: — Ние сме изпратили наши войници да се бият там. Те са се били и са умрели за демокрацията.

— А пък ти си тук — отвърна Тремли, думите бяха неприятни и изпълнени със злъч, — жив и здрав. И свободен.

Уест отлично разбра намека на графа. Във всеки един момент, само с една дума, изречена от този мъж, Уест щеше да бъде погубен. Изпратен до живот в затвора.

И още по-лошо.

— Няма да напиша статията — заяви Уест.

— Нямаш избор — възрази Тремли. — Ти си моето послушно паленце, скачаш, когато ти заповядам. И е по-добре да го запомниш.

Истината в думите ги правеше още по-вбесяващи.

Но нямаше дълго да бъде истина, ако той откриеше това, което търсеше.

Уест стисна отпуснатата си ръка в юмрук. Изпитваше изгарящо желание да го използва, да го забие в лицето на този мъж толкова силно, както когато бяха деца и той постоянно беше подиграван и обиждан. Нараняван. Почти убит.

Той бе избягал, бе дошъл в Лондон, бе изградил проклета империя. И въпреки всичко, когато беше с Тремли, отново се превръщаше в някогашното измъчвано и изплашено момче.

Пред очите му се мярна спомен как препуска върху гърба на кон, струващ три пъти колкото живота му. Пет пъти. И сестра му, сгушена в скута му. Обещание за бъдещето. Обещание за сигурност. За живот, който и двамата заслужаваха.

Извърна се към мъчителя си, чувствайки се като уловен в капан, както винаги досега. Притежаван. Отчаян да открие нещо, което щеше да унищожи този мъж, преди да бъде принуден да изпълни следващата му заповед.

— Защо? — попита той. — Защото искаш да настроиш общественото мнение срещу мира?

— Това не те засяга.

Уест беше готов да се обзаложи, че Тремли нарушаваше голям брой закони на страната и краля, а това го засягаше. Засягаше и читателите му. Засягаше и краля.

Но най-важното беше, че ако успееше да го докаже, тайните му щяха да са в безопасност. Завинаги.

Уви, доказателството не се получаваше лесно в този свят на слухове и лъжи.

Трябваше да бъде намерено. Да бъде купено, ако бе възможно.

Спазарено, ако бе необходимо.

Съществуваше само един мъж, който притежаваше достатъчно власт да се сдобие с това, което самият Уест не бе успял да открие.

— Трябва да го направиш — настоя графът.

Уест не отговори, не желаеше да изрази на глас съгласието си с искането на Тремли. Той и преди беше изпълнявал желанията на графа, но никога за нещо толкова опасно за короната. Никога за нещо, което би поставило на риск живота на английски поданици.

— Трябва да го направиш — повтори Тремли, този път по-твърдо, по-гневно.

Тъй като думите не бяха въпрос, беше лесно за Уест да не отговори. Вместо това той се насочи към изхода на балната зала, като се задържа за миг пред вратите, докато оркестърът довършваше изпълнението си. Огледа още веднъж тълпата, наблюдавайки множеството от аристократи, наслаждаващи се на парите, властта и идилията си.

Нехаещи за това, което бъдещето им готвеше.

Взе палтото и шапката си и излезе. В мислите си вече се бе пренесъл в своя клуб, търсеше пратеника на Чейс, за да помоли — за пръв път — за услуга.

Ако някой можеше да се докопа до тайните на Тремли, това беше Чейс, но собственикът на „Падналия ангел“ щеше да поиска отплата и Уест трябваше да предложи нещо огромно за това, което желаеше.

Застана на стълбището на Уъртингтън Хаус и зачака каретата си да се появи откъм мястото, където екипажите чакаха да бъдат призовани от господарите и господарките си, нетърпелив да се добере до своя клуб и да започне преговорите със собственика му.

— Ето ни отново заедно.

Той мигом разпозна гласа й, сякаш го бе чувал през целия си живот. Лейди Джорджиана стоеше зад него с ясните си очи и гласът й някак си донесе светлина със себе си — сякаш годините, прекарани далече от този свят, от това място, я бяха превърнали в нещо много по-значително и по-хубаво, отколкото ако беше останала.

Уест срещна погледа й и склони глава.

— Милейди.

Думата се настани помежду им и той изпита наслада от почтителното обръщение, което досега не бе смятал за толкова необходимо. Хареса му начинът, по който очите й се разшириха.

— Ето ни отново заедно — повтори думите й.

Тя се усмихна — нежна и потайна усмивка — и изражението й го накара да изтръпне от удоволствие. Побърза да го потисне, преди да успее да му се наслади. Тя не беше за удоволствие.

Лейди Джорджиана застана до него, на най-горното стъпало на Уъртингтън Хаус, загледана в скупчените долу карети.

Беше достатъчно рано, за да бъдат сами, придружени само от прислужницата й и неколцина лакеи в ливреи, на които им бе щедро платено, за да изчезнат в мрака.

— Чак след като се разделихме, осъзнах, че не би трябвало да разговарям с вас — рече тя, без да отмества поглед от лакея, който забърза към близката конюшня, за да открие екипажа й. — Не сме били официално представени — поясни.

Той погледна към многобройните черни карети.

— Права сте.

— А вие сте неженен мъж, без титла.

Уест се усмихна.

— Без титла?

На свой ред тя също му се усмихна.

— Ако имахте титла, щях по-малко да се притеснявам.

— Смятате, че титлата ще ви осигури безопасност?

— Не — сериозно отвърна тя. — Но както вече установихме, една титла щеше да ви направи отличен съпруг.

Откровеността й го разсмя.

— Аз бих бил ужасен съпруг, милейди. Мога да ви уверя в това.

В очите й се появи любопитство.

— Защо?

— Защото имам много по-лоши недостатъци от това да съм неженен и без титла.

Това беше самата истина.

— Ах. Имате предвид, защото работите.

Не, защото нямам бъдеще.

Той остави мълчанието да отговори вместо него.

— Е, наистина е глупаво, че сме научени да гледаме с презрение на усърдната работа.

— Глупаво, но вярно.

Двамата задълго потънаха в мълчание, сякаш всеки се надяваше другият пръв да заговори.

— И въпреки това аз, изглежда, се нуждая от вас.

Уест я стрелна с поглед. Думите й не би трябвало да му харесват. Не би трябвало да иска да се чувства нужен. Да изпитва желание да помогне.

Не биваше да намира тази жена толкова привлекателна.

Не биваше да си напомня да не мисли за нея.

— Още е рано — смени Уест темата. — И вече си тръгвате?

Тя се загърна по-плътно в тежката копринена пелерина, за да се предпази от нощния хлад.

— Вярвате или не — сухо поде тя, — тази вечер доста се забавлявах. Чувствам се доста изтощена.

— Забелязах, че все пак намерихте сили да танцувате с Лангли — подсмихна се събеседникът й.

Тя се поколеба.

— Бихте ли повярвали, че е бил принуден да го направи?

За нищо на света.

— Сигурен съм, че това не е било изпитание за него.

— Аз не съм толкова сигурна — рече тя, погледът й беше открит и прям. — Но би могло да му се случи нещо много по-лошо, отколкото моята зестра.

Уест не мислеше за зестрата й. Той мислеше за нея — стройна, гъвкава и прекрасна. Би се задоволил и без това нелепо украшение върху главата й, но дори и с перата, стърчащи от фризурата й, тя беше красива жена.

Прекалено красива.

Предпочете да не разсейва заблудата й, породена от думите му.

— Много по-лошо.

Възцари се продължителна тишина, нарушавана единствено от трополенето на приближаващи копита и колела. Каретата й пристигна и тя се приготви да си тръгне. Той не искаше тя да го оставя. Спомни си за перото от косата й, понастоящем в джоба на палтото му, и за един безумен миг се зачуди какво ли ще е чувството, ако тя е там, притисната до гърдите му. Пропъди мисълта.

— Без придружителка?

Джорджиана погледна към дребничката скромна прислужница, застанала на няколко крачки от тях.

— Аз се прибирам у дома, сър. Този разговор ще е най-скандалното нещо, което съм направила през цялата вечер.

Той можеше да се сети за безброй скандални неща, които може би желаеше да направи с нея, но за щастие, двуколката му пристигна и го спаси от лудостта. Тя повдигна вежда към него.

— Двуколка? Нощем?

— Налага се да се придвижвам бързо из улиците на Лондон, когато има новини — отвърна той, когато кочияшът му скочи от капрата. — Двуколката идеално ме устройва.

— Както и за бягство от балове?

Уест килна глава.

— И за това.

— Може би и аз трябва да се снабдя с една.

Той се усмихна.

— Не съм сигурен, че на дамите от висшето общество ще им се понрави.

Младата жена въздъхна.

— Предполагам, че не е особено благоприлично да отвърна: Да вървят по дяволите дамите от обществото!

Тя смяташе думите да го развеселят — изрече ги с идеална комбинация от досада и остроумие, за да накара един по-малко прозорлив мъж да се засмее. Мъж, който нямаше да забележи нюансите в тона й.

Тъга. Загуба. Разочарование.

— Вие не го искате, нали?

В погледа й проблесна изненада, но тя не се престори, че не разбира. Точно това му харесваше у нея. Нейната прямота.

— Това е моята постеля, господин Уест. И в нея трябва да легна.

Тя не искаше да се завръща. Не желаеше този живот. Това беше съвсем ясно.

— Лейди Джорджиана — поде той, не знаейки какво да каже.

— Лека нощ, господин Уест.

И тя се раздвижи, следвана от скромната прислужница. Вече слизаше надолу по стъпалата, запътена към каретата, която щеше да я отведе далече от това място, от тази нощ.

От него.

Тя трябваше да събере сили. Да се излекува. И утре да повтори представлението.

А той щеше да стори всичко, зависещо от него, за да я защити от ордата.

Дънкан Уест рядко се интересуваше от обществото, а още по-рядко от неговите жени, които в голямата си част причиняваха много по-големи неприятности, отколкото си струваха. Една безполезна драма. Но странно, у лейди Джорджиана имаше нещо, което изглеждаше познато. Нещо, което намираше отклик в душата му. Примирение навярно. Негодувание. Копнеж — не знаеше за какво, но беше достатъчен, за да го заинтригува.

Той дълго я наблюдава как се движеше, сигурна в посоката си. Сигурна в себе си. Осъзна, че е очарован от начина, по който светлите поли на роклята й сякаш я преследваха, сякаш можеха да бъдат зарязани, ако не внимават. От начина, по който дългата й ръка се протегна, за да запази равновесие, когато повдигна тези поли и влезе в каретата.

Уест зърна извит глезен в блестяща сребриста пантофка. За миг беше омагьосан от този крак, слаб и засенчен, докато вратичката се захлопна и тя изчезна, нейният придружител — огромен мъж, несъмнено нает от брат й, за да я пази — прибра стълбичката, преди да се качи на мястото си, и даде знак на кочияша да потегля.

Той си представи какво може да напише за нея.

Лейди Дж… е много повече, отколкото може да се съди по репутацията й, много повече от скандал и минали грехове. Тя е нещо, което всички ние желаем да бъдем — независима от нашия свят. Някак си, иронично, въпреки миналото си, тя е по-чиста от всички нас. Недокосната от нас. Което навярно е най-голямото й достойнство.

Думите се лееха свободно. Но истината винаги се пишеше лесно.

За съжаление, истината не продаваше вестници.

Уест слезе по стълбите към двуколката, настани се на седалката, взе поводите и освободи кочияша за вечерта. Обичаше сам да кара; намираше успокоение в ритмичното трополене на копитата и въртенето на колелата.

Той последва каретата на дамата, която бавно зави, за да излезе от имението на Уъртингтън, и неволно се замисли за младата жена, седнала в купето, потънала в мислите си. Представи си я как се взира през прозорчето във фенерите, висящи от каретите, останали на улицата. Представи си я как се пита дали каретата й не би могла да бъде сред останалите — може би една от последните, които ще напуснат бала, след като е танцувала отново и отново с безчет джентълмени, докато краката я заболят и мускулите й се напрегнат от изтощение. Представи си я как си мисли за начина, по който може би ще напусне бала — не като бегълка от обществото, а като негова кралица.

Само ако не е била опозорена.

Представи си как красивите й очи се изпълват със съжаление заради всички неща, които би могла да бъде. Всички неща, които би могла да направи. За живота, който би могла да има.

Ако съдбата й бе различна.

Уест толкова се бе унесъл в мислите си за дамата, че не осъзна, че тя бе пропуснала завоя — към дома на брат й — и вместо това каретата й се бе насочила към „Мейфеър“, странно, но в неговата посока.

Той със сигурност не я следваше преднамерено.

Колелата на каретата тракаха по калдъръмените улици на „Мейфеър“, завивайки надолу по Бонд Стрийт — където магазините бяха затворени за през нощта, — сетне поеха по „Пикадили“ към „Сейнт Джеймс“.

Чак тогава вестникарят започна да се пита накъде се е отправила.

Той забави хода на двуколката, уверявайки се, че няма никаква причина за това. Остави няколко каре ги да застанат между тях, като едва успяваше да различи фенерите на екипажа й, когато зави по Дюк Стрийт, после премина през лабиринта от улици и алеи зад мъжките клубове по „Сейнт Джеймс“. Уест се изправи на седалката.

Тя се намираше зад „Падналия ангел“.

Дънкан Уест несъмнено бе най-могъщият вестникар в Лондон, но не беше нужен проницателен ум като неговия, за да прозре истината.

Лейди Джорджиана Пиърсън, сестра на херцог Лейтън, със зестра, достатъчно голяма, за да купи Бъкингамския дворец, и навярно отчаяно желаеща да възстанови доброто си име — което той бе предложил да изчисти заради нея, — се насочваше право към най-легендарния мъжки клуб.

Който също така беше и неговият клуб.

Той спря двуколката, преди да направи последния завой към служебния вход на клуба, скочи долу и извървя останалия път пеша, не желаейки да привлича внимание с присъствието си. Ако я видеха тук, репутацията й завинаги щеше да бъде съсипана. Нито един мъж нямаше да се ожени за нея и дъщеря й нямаше да има никакво бъдеще.

Това беше риск с нечувани размери.

Тогава какво, по дяволите, правеше тази жена?

Уест остана в сенките, облегнат на оградата на алеята, наблюдавайки спрялата голяма черна карета, пътникът й все още беше вътре. Забеляза, че каретата нямаше отличителни знаци; нищо в нея не привличаше вниманието. Нищо, освен огромния придружител, който слезе от мястото си и приближи, за да почука по тежката стоманена врата, представляваща задния вход на клуба. Малкото прозорче върху вратата се отвори, сетне се затвори, когато прислужникът заговори. Вратата се отвори, разкривайки огромна черна бездна — тъмния заден вход на клуба.

Вратичките на каретата все още оставаха плътно затворени.

Добре. Може би тя бе размислила и се бе отказала от каквато и идиотщина да бе това.

Може би нямаше да слезе.

Само че го направи. Несъмнено го бе правила и преди. Без съмнение, затова имаше толкова лесен достъп до този клуб, управляван от най-потайните мъже в Лондон, всеки от които би могъл да я съсипе, без да се поколебае.

Той трябваше да я спре. Понечи да го направи, готов да прекоси тъмната уличка, да отвори със замах вратичката на каретата и здравата да я нахока.

Но придружителят беше по-близо от него, отвори вратичката и пусна стълбичката до долу.

Уест застина нерешително, очаквайки тя да се появи, да види белите поли и невинната сребриста пантофка, последното, което бе зърнал от нея.

Само че пантофката, която се появи, изобщо не беше невинна.

Беше греховна.

С високо токче и тъмна — прекалено тъмна, за да различи цвета й на слабата светлина, идваща откъм каретата, — показваща дълго, слабо ходило със съвършена извивка. Той се оттласна от оградата, на която се бе облегнал, вторачил поглед, когато се появи глезен, последван от море от коприна с цвета на нощта, пищни талази, които се увенчаваха с тесен корсаж, изкусно ушит, за да подчертава великолепния бюст и да накара всеки мъж да му потекат лигите.

Уест преглътна.

И тогава тя пристъпи на светло — начервени устни, силно почернени очи и блестяща платиненоруса коса.

Голяма блестяща платиненоруса перука.

Той я позна и изруга в мрака.

Смайването много скоро бе изместено от силното удоволствие, винаги съпровождащо разкриването на забележителна история.

Лейди Джорджиана Пиърсън не беше невинна. Тя беше най-изкусната лондонска куртизанка.

И тя беше неговият отговор.