Сара Маклейн
Маската на любовта (14)

Глава 13

… Действително, има много малко звезди в галактиката на този сезон, които сияят наполовина толкова ярко, колкото нашата лейди Дж. От ден на ден присъствието й става все по-желано на светските събития и ние не се съмняваме, че най-търсените ергени във висшето общество я желаят за събития, чието място са църквите и семейните параклиси. Колкото до лорд Л., поведението му, както винаги, е безупречно…

… В самотните ъгли на балните зали напоследък се натъкваме на горкото, малко изгубено агънце, лейди С., някога желан член от свитата на безмилостните красавици на висшето общество, сега прокудена поради неизвестни нам грехове. При все това ние храним големи надежди за завръщането й, след като бе видяна да танцува с маркиз Е…

Клюкарските страници на „Седмични новини“, 1 май 1833 г.

Къщата му беше масивна, цялата в позлата и разкош, всеки сантиметър обзаведен по последна мода. Тя стоеше във великолепното мраморно преддверие и бавно се обръщаше, за да огледа високите тавани и широкото извито стълбище, водещо към горните етажи на къщата.

— Много е красиво — промълви Джорджиана и се обърна с лице към домакина. — Никога не съм виждала толкова съвършено декориран дом.

Той се бе облегнал на близката мраморна колона със скръстени ръце и поглед, вперен в нея.

— Осигурява покрив над главите ни в дъждовни дни.

Гостенката се разсмя.

— Това е нещо повече.

— Просто къща.

— Разведи ме.

Дънкан махна с ръка към вратите в дъното на преддверието.

— Салон за гости, салон за гости, салон за закуска. — И към онези зад гърба й. — Сутрешният салон на Синтия, още един салон. — Замълча. — Всъщност нямам понятие защо са ни нужни толкова много. — Кимна към дългия коридор, който водеше към задната част на къщата. — Кухнята и басейнът са натам. Трапезарията и балната зала са на горния етаж. — Насочи поглед към нея. — Спалните са прекрасни. Заслужават лично да бъдат разгледани.

Джорджиана се засмя при явното му нетърпение за въпросната експедиция.

— Басейн?

— Да.

— Нали осъзнаваш, че наличието на басейн не е обичайна придобивка за лондонска градска къща.

— Не е обичайна придобивка за лондонска градска къща — рече той и повдигна едното си рамо. — Но аз обичам да съм чист, а и е чудесен начин за спортуване.

— Както и повечето хора. Но те вземат вана.

Дънкан повдигна вежда.

— Аз също вземам вана.

— Бих искала да го видя.

— Искаш да видиш как вземам вана?

Той определено изглеждаше въодушевен от идеята.

Тя се засмя.

— Не. Бих искала да видя басейна.

Дънкан се поколеба дали да не откаже — тя го видя в очите му. В крайна сметка разходка из къщата не беше част от плана им за вечерта. Но Джорджиана не помръдна, докато той не взе ръката й в своята — топла, голяма и загрубяла от годините на работа — и не я поведе навътре в къщата, надолу по тъмния коридор през кухнята.

Приближи се до затворена врата, сложи ръка на дръжката и се обърна, за да срещне погледа й. После отвори вратата и с жест я покани да влезе в оскъдно осветена зала.

Младата жена пристъпи вътре. Първото, което видя, бяха половин дузината камини в другия край на помещението, а после забеляза колко топло беше вътре.

— Стой тук — тихо промърмори той в ухото й, минавайки покрай нея. — Аз ще запаля лампите.

Тя остана в топлия мрак, наблюдавайки как поднася кибритената клечка към близката лампа, която тутакси разпръсна малък златист кръг светлина в просторната зала. Светлината беше в края на басейна, застинал и тъмен и невероятно неустоим. Без да се усети, тя пристъпи, привлечена от тайнствената вода. Дънкан вървеше покрай ръба на басейна и палеше лампите една по една, докато накрая цялото помещение се окъпа в светлина.

Беше великолепно.

Стените и подът бяха облицовани с най-красивата синьо-бяла мозайка, сякаш небето и прибоят се срещаха. Лампите бяха поставени в красиво изваяни мраморни колони, всяка с кръгъл златист абажур. Тя вдигна поглед нагоре и застина в благоговение. Таванът представляваше стотици стъклени панели, разкриващи небето над Лондон — кадифен мрак, обсипан със звезди.

Можеше вечно да се взира в този таван.

И към това се прибавяше гледката на басейна, чиито тъмни като гъсто вино води отразяваха светлината на звездите и лампите, подобно на моретата на Одисей. Срещна погледа на Дънкан, който стоеше на няколко метра и нагласяше яркостта на пламъка на една от лампите. Не, не беше Одисей. Той беше Посейдон, богът на това място, достатъчно силен, за да подчини водата на своята воля.

— Това е… — Джорджиана замълча, не й достигаха думи, за да опише залата. Начинът, по който й въздействаше. — … зашеметяващо.

Той пристъпи към нея.

— Това е моят порок.

— Мислех, че игралните маси са твоят порок.

Дънкан поклати глава, протегна ръка и отметна една къдрица от лицето й.

— Онова е работа. Това е игра.

Игра.

Думата ги обви, беше обещание в мрака. Тя се запита колко време беше минало, откакто си я бе помислила. Откакто я бе изпитала.

Запита се дали той щеше да й я даде. Усмихна му се.

— Изглежда като страхотна игра.

— Страхотна игра — повтори той думите, без да откъсва взор от нея. — Наистина изглежда така.

Джорджиана не мислеше, че в залата може да стане по-топло, но явно бе сгрешила.

— Има толкова много камини.

Той погледна над рамото си към стената от огнища.

— Обичам да плувам през цялата година, а водата изстива, ако огънят не гори.

Цялото помещение, цялото оборудване сигурно му струваха истинско състояние — отоплението, лампите, всичката тази екстравагантност. „Ангелът“ се гордееше с половин дузината си просторни, напълно ненужни стаи, предназначени единствено да задоволяват прищевките на членовете, но в клуба нямаше нищо величествено като това тук.

Младата жена го погледна.

— Защо?

Той зарея поглед към водата, черна и изкусителна.

— Казах ти. Обичам да плувам.

Не бе казал това. Беше казал, че обича да е чист.

— Има и други начини да се плува.

— Най-хубаво е през нощта — продължи Дънкан, подминавайки въпроса. — Когато няма нищо друго, освен вода и звезди. През по-голямата част от времето не паля лампите.

— Ориентираш се по усет — отбеляза тя.

Той плъзна ръка по нейната, улови дланта й в своята.

— Усетът често се подценява.

Привлече я по-близо и обгърна с ръка талията й. Целуна я толкова страстно и опустошително, че тя не знаеше дали горещината в залата, или ласките му я накараха да изгуби мисълта си.

Не, знаеше. Бяха ласките му.

Той се отдръпна.

— Умееш ли?

Отне й минута, за да разбере въпроса му.

— Да.

Дъвкан се взира продължително в нея, сякаш преценяваше отговора на неизбежния му въпрос. Сякаш се чудеше дали да рискува тя да отвърне с „не“.

Сякаш някога би могла да каже „не“.

— Бихте ли желали да плувате, милейди?

Обръщението я обви, нежно и пълно с обещание. Колко силно я изкушаваше? Колко силно я караше да желае за един момент, за тази нощ тя да бъде негова дама^[1]?

Повече, отколкото би трябвало.

— Тази вечер е доста по-различна, отколкото очаквах — каза тя.

— За мен също. — Той я целуна бързо и грубо. — Свали проклетата перука.

Ръцете й се подчиниха на заповедта му, макар че той се отдалечи към стената с камините и приклекна, за да подкладе огъня в едната, после в следващата. Джорджиана пресметна, че ще са му нужни няколко минути, за да сложи дърва във всяка една от шестте камини, затова седна, свали обувките, чорапите, долните гащи и подреди всичко в спретната купчинка отстрани, оставайки само по рокля.

Роклята, която носеше, бе ушита за Ана, не за Джорджиана и не изискваше помощта на прислужница, за да се свали. Беше снабдена със скрити кукички и шнурчета и пришит корсет, за да може много лесно да се облича и съблича.

Въпреки че й мина мимолетната мисъл дали модистката, сътворила този шедьовър на шивашкото изкуство, някога си е представяла точно този момент, когато роклята ще се озове край басейна.

Ако всичко бъде наред.

Той се извърна от последната камина, изправяйки се с лице към нея от другия край на огромното помещение. Джорджиана стоеше неподвижно и го наблюдаваше как се връща при нея, целенасочен и устремен като ловец, тръгнал на лов. Забеляза босите му крака и осъзна, че е свалил ботушите, докато е подклаждал огъня в камините. Пътьом свали сакото, захвърли го настрани и дръпна вратовръзката, която го последва. Не откъсваше поглед от нея и тя наистина се почувства като подгонена плячка.

Нито една плячка не е жадувала толкова силно да бъде хваната.

Дънкан посегна към нея, докато измъкваше краищата на ризата си от бричовете, и тя се удиви на лекотата, с която събличаше дрехите си.

— Някога забавлявал ли си се тук?

Въпросът се изплъзна, преди да се усети, и Джорджиана с цялото си сърце съжали, че не бе успяла да го спре.

Тази нощ не означаваше нищо. Не беше завинаги. Беше само за сега.

Не би трябвало да я интересува дали той бе водил тук и други жени. В тази вълшебна, екстравагантна, абсурдна зала.

— Не съм — отвърна той и тя изтръпна от огромното удоволствие, което изпита при думите, при увереността, че той й бе казал истината.

Дънкан съблече ризата, изхлузи я през глава, разкривайки могъщия си, стегнат торс, целият мускули и сухожилия. Устата й пресъхна. Нито един мъж, с изключение на класическите скулптури, не би трябвало да изглежда така. Нито един мъж, с изключение на класическите скулптури, не изглеждаше така.

Посейдон, сравнението отново изникна в съзнанието й, ала тя пропъди глупавата мисъл.

Но не спря да гледа.

Докато той не посегна към копчетата на бричовете и пръстите му чевръсто се заеха с тях и тя повече не можеше да гледа. Погледът й се насочи към лицето му, в очите му се четеше разбиране, сякаш той беше в главата й. Сякаш знаеше, че в мислите си тя го сравняваше с Посейдон.

Този мъж наистина беше непоносим!

— Ти си прекалено облечена.

Джорджиана се застави да потисне срама. Тя се бе съгласила на тази среща, нали? На тази нощ? А и тя беше Ана, нали? Веща съблазнителка. Във всяко едно отношение, каквато би трябвало да бъде една жена.

Нямаше значение, че последното беше малка измислица.

Добре де. Огромна измислица.

И тя имаше рокля в подкрепа на тази измислица. Не казваха ли, че дрехите правели човека? В случая с Дънкан Уест, изглежда, дрехите бяха в негов ущърб, но не това беше важното.

Младата жена пое дълбоко дъх. Събра цялата си смелост.

И остави роклята да се скупчи в нозете й, излагайки я гола пред него.

По-късно, когато вече не беше толкова засрамена, щеше да се смее при спомена за неговата реакция — беше по тресен до дъното на душата, че тя бе способна да се съблече без чужда помощ, имаше изражението на човек, здравата халосан с нещо по-тежко по главата.

Но в момента смехът беше последното нещо, за което се сещаше. Съзнанието й беше прекалено в плен на срама. И притеснението. И голотата, обикновено скрита под изящна копринена обвивка. И острата, смущаващата комбинация от желание и ужас.

Затова тя стори единственото, което всяка самоуважаваща се жена би направила в подобна ситуация. Извърна се и се гмурна в тъмните води.

Изплува на повърхността няколко метра по-далече от ръба на басейна, изумена от температурата на водата, като хладна лятна баня. Обърна се към мястото, откъдето бе влязла, и го съзря да стои там и да я наблюдава с ръце на хълбоците.

Гол.

Джорджиана се опита да не гледа. Действително се опита. Но беше много трудно да го пропусне.

Заплува назад, благодарна за сумрачната светлина. За факта, че той не можеше да бъде сигурен, че тя се взира в него, продължително и съсредоточено, и напълно обзета от несигурност.

— Приятно ли е?

Тя преглътна. Събрала известна дързост, макар че продължаваше да увеличава разстоянието помежду им.

— Много.

— Ако искаш да плуваш — заговори той, — най-добре е да го сториш сега.

Беше странно изказване, след като това беше басейн, а и тя вече плуваше.

— Защо?

— Защото, когато те достигна, плуването ще бъде последното, което ще ти хрумне.

Думите я пронизаха като светкавица, усилени от усещането за водата около тялото й, върху местата, които не би трябвало да бъдат голи в това прекрасно място. Тя изчака малко, докато го наблюдаваше — опивайки се от красотата му — целия мускули и кости. Съвършенство, сътворено тук, в тази вода.

Където той щеше да я обладае.

Мисълта й вдъхна смелост и тя престана да се движи заднешком.

— Струва ми се, че изгубих желание да плувам.

Той беше във водата, преди тя да успее да довърши изречението, и сърцето й лудешки запрепуска, докато го чакаше да изплува на повърхността; тишината, последвала гмуркането му, я изпълваше с трепетно предвкусване. Гледаше мастилено черната водна повърхност, чудейки се къде ще се появи.

И тогава го почувства, пръстите му докоснаха леко корема й, последвани от дланите, които се плъзнаха отстрани. Джорджиана сепнато ахна от докосването, докато той се издигаше на сантиметри от нея — Посейдон, възвишаващ се от морето.

В изненадата си тя сложи ръце върху раменете му, а той се възползва от възможността да я притегли здраво към себе си, ръцете му се сключиха като стомана около кръста й, краката му се преплетоха с нейните. Тя го почувства горещ и твърд до корема си.

— Много съм благодарен — прошепна той в ухото й и думите, по-скоро дихание, отколкото звук, я накараха да отмалее от възбуда — на този, който те е научил да плуваш.

Не й се наложи да измисля подходящ отговор, защото той вече я целуваше, повдигайки я без усилие във водата, дланите му обхванаха дупето й, придърпвайки я по-близо, за да си паснат в онова тъмно, потайно място.

Неговото стенание се сля с въздишката й, а Дънкан я придвижи до ръба на басейна. Ето че се случваше, помисли си Джорджиана. Тя го искаше с отчаяно въжделение, а той щеше да й го даде. Бяха минали години, откакто бе била толкова близо до друг човек, до мъж. Цяла вечност.

Дънкан разпери широко ръцете й, постави отворените й длани върху красивата мозайка, придържайки я високо във водата. Лицето му бе осветено от оранжевите отблясъци на огньовете зад гърба й, огньове, които пламтяха като слънчеви лъчи, докато той плъзгаше длани по ръцете й, преплитайки пръсти с нейните и обсипвайки с целувки изящната й шия, голите рамене и гърдите.

— Ти не ми даде възможност да те погледам — прошепна над мястото, където водата плискаше около нея, дразнейки розовите връхчета на гърдите й, болезнено набъбнали от милувките му. — Ти ме разтърси до дъното на душата ми и избяга.

— Това едва ли прилича на бягство — отвърна тя, когато мъчителят й пусна едната й ръка, за да обхване голата гърда, повдигна я над водата и прокара палец по твърдото зърно.

— Не — съгласи се той, — ала ето ни отново в тъмнината. И аз пак не мога да те видя. Не мога да видя тези съкровища.

— Моля те — изтръгна се пресеклив стон от устните й, когато палецът му потърка зърното.

Той я убиваше.

— За какво ме молиш? — попита той, покривайки гръдта й с леки, целомъдрени целувки.

— Знаеш за какво — отвърна тя и Дънкан се засмя.

— Знам. И признавам, че съм благодарен, задето сме тук, сами, защото най-сетне мога да те вкуся и никой няма да ме спре.

Той се наведе и устата му я завладя, а тя едва не се разпадна от усещането, което я прониза, от начина, по който езикът му ближеше и смучеше, изпращайки вълни на екстаз, които достигаха до кътчета, за чието съществуване отдавна бе забравила. Джорджиана се раздвижи, за да притегли по-близо главата му, и изгуби равновесие във водата. Дънкан тутакси я улови, но тя отново отпусна длан върху ръба. Не знаеше какво друго да направи, какво друго да каже, освен задъханото:

— Мили боже, не спирай!

И той не спря, любеше с устни и език първо едната гърда, после другата, докато тя не си помисли, че може би ще умре тук, потънала в това прекрасно място и в него. Когато Дънкан вдигна глава, както й се стори, след цяла вечност и кратък миг, Джорджиана простена името му, нетърпелива да получи всичко, което той искаше да й даде.

Той впи устни в нейните, улавяйки в плен въздишките й, и отново я привлече по-близо до гърдите си, притисна тялото си о нейното, така че помежду им не остана място дори за водата, плискаща се около тях, а тя се изви в обятията му. Когато той откъсна устни от нейните, тя се вкопчи по-здраво в раменете му, изгаряща от желание за нещо, което щеше да й помогне да възвърне мощта си. Да се окопити.

Дънкан съвсем леко се отдръпна, сякаш разбираше какво иска тя, и беше сигурен, че ще възненавиди пролуката между телата им. Което тя и стори. Защото просто отново го желаеше.

Младата жена пое дълбоко дъх. Задържа го за секунда.

Търсеше нещо да каже, нещо, което щеше да го отдалечи и в същото време да го задържи близо.

— Защо басейн? — изтърси накрая.

Той застина, но бързо преодоля изненадата.

— Няма да искаш да знаеш — отвърна, думите прозвучаха дрезгаво и заплашително, карайки я да се почувства напълно безсрамна.

— Искам.

Той повдигна един дълъг мокър кичур коса от рамото й, потърка го между палеца и показалеца си.

— Аз не бях чисто дете.

Джорджиана се усмихна, представяйки си го като малко русокосо хлапе с дяволити искрици в очите и прекалено умно за годините си.

— Много малко деца са.

Дънкан не отвърна на усмивката й. Отбягна погледа й.

— Аз не бях мръсен от игра — заговори в косите й с безстрастен глас. — Вършех различни неща. Зидах тухли. Утъпквах пътеки. Чистех комини.

Думите му я вледениха. Нито едно от тези занимания не беше за деца, но чистенето на комини — това беше опасна, брутална работа, да изпращаш малки момчета да ги чистят, колкото по-дребни, толкова по-добре. Навярно е бил не повече от три или четиригодишен, когато е бил избран за това мъчение.

— Дънкан — прошепна тя, ала той сякаш не я чу.

— Не беше толкова лошо. Ставаше тежко, когато беше горещо, а коминът прекалено тесен. Имаше още едно момче, мой приятел… — Гласът му заглъхна и той тръсна глава, сякаш за да пропъди спомена. Всъщност хиляди нежелани спомени, тя беше сигурна в това, всеки един по-ужасяващ. — Аз имах късмет.

Нито едно дете с подобен живот не може да е имало късмет.

— В Лондон ли беше?

Сигурно е бил. В някой приют, несъмнено — принуден да страда от ръцете на този огромен процъфтяващ град.

Той не отговори.

— Както и да е. След това не ми беше позволено да се къпя, тъй като на следващия ден отново щях да се изцапам. В малкото случаи, когато ми беше разрешено да се изкъпя, винаги бях последен. Водата винаги беше студена. И мръсна.

В очите й запариха сълзи, горещи и неканени, и тя бе благодарна, че огньовете бяха зад гърба й и скриваха лицето й от него.

Протегна се към него, обви едната си ръка около шията му, заравяйки пръсти в прекрасната му руса коса, блестяща, мека и чиста.

— Но вече не — прошепна в ухото му. — Вече не — повтори, изпълнена с желание да се обвие около него.

Да го защити. Момчето, което някога е бил. Мъжът, в който се беше превърнал.

Мили боже.

Това, което изпитваше…

Не. Нямаше да мисли за това.

И със сигурност нямаше да го признае.

Той я обгърна с ръце и тя забеляза изненадата върху лицето му, като че ли бе забравил, че беше там.

— Никога вече — съгласи се. — Сега разполагам с близо сто квадратни метра чиста вода. Топла, мокра и прекрасна.

Джорджиана искаше да попита повече. Да го притисне да говори.

Но беше достатъчно разумна, за да знае, че щом човек като Дънкан Уест е приключил с говоренето, нищо не може да го застави да продължи. Затова тя го целуна, а пръстите й се спуснаха надолу по рамото му, където ръцете му я държаха уязвима и притисната в него. Искаше да го докосне. Всеки сантиметър от него. Да докосне всеки определен сантиметър от него. И почти събра кураж, когато той я повдигна от водата и я сложи да седне на ръба на басейна.

Водата се стече надолу по тялото й, по извивките и падините, а тя се възпротиви на позата, която я оставяше открита пред погледа му.

— Почакай — поде, но той я възпря със страстна целувка върху едното коляно.

— Но тази вечер не се интересувам от басейна — прошепнаха устните му до голата кожа и той плъзна ръка между бедрата й, разтваряйки ги достатъчно широко, за да целуне вътрешната страна на коляното й. — А от нещо съвсем друго.

В думите му имаше настойчивост, сякаш, като я галеше, целуваше и любеше, можеше да заличи миналото. Разговорът за него.

И навярно можеше. Тази нощ.

Пръстите му отново се раздвижиха, дразнеха я, докато краката й се разтвориха по-широко, давайки възможност на целувките му да продължат по-навътре, към края на бедрото, езикът му описваше кръгове, опитното му докосване я възпламени.

— Нещо друго — повтори, следвайки с устни опасната порочна пътечка нагоре по крака й, блазнейки я да се разтвори с една от друга все по-опустошителни целувки. — Нещо също толкова топло.

Думите я накараха да потръпне и Джорджиана затвори очи, за да не го вижда, греховен и сладостен между краката й.

Губеше равновесие и се облегна на ръце. Не беше сигурна какво да прави. Не беше сигурна дали иска това. И в същото време беше напълно сигурна, че го иска. Онези безсрамни пръсти отново се раздвижиха, но не стана нужда да проявяват настойчивост. Тя се отвори за него, отдавайки му се, въпреки че той й бе обещал разруха.

Беше й казал, че ще е господарят, и наистина беше.

Сега беше напълно открита пред него, а пръстите му си играеха с тъмните пухкави косъмчета, покриващи най-съкровената й част. Дънкан вдигна глава.

— И ти ли си толкова мокра?

Думите отекнаха в нея, по-опустошителни от докосването му, когато с безкрайна нежност разтвори кадифените гънки на женствеността й и потопи пръста си вътре. Те едновременно простенаха от движението, от усещането, което я прониза като огнена стрела.

— Повече — отрони той удивено, докато я галеше в онова тъмно, прекрасно място. — Ще те вкуся тук — продължи. — Ще те вкуся и ще докосвам, докато не познаеш забвението и виковете ти не изпълнят тази зала, в която само водата и небето ще им бъдат свидетели.

Думите я накараха да отмалее, макар в същото време да й вдъхнаха сила, и той плъзна едната си ръка нагоре по торса към гърдите й, притискайки гърба й към топлите плочки, докато не легна, а краката й останаха да висят от края на басейна.

— Ти си моя. — Гласът му беше властен и пълен с грях. — Милейди.

Обръщението я накара да потръпне от възбуда. От истината в него.

— Твоя съм — прошепна Джорджиана.

Мили боже, наистина беше. Тя беше негова. До последната си частица.

И тогава той разтвори гънките й, устата му се прилепи до най-свидната й част и тя извика от безмерен, почти непоносим екстаз, а езикът му я милваше и се въртеше, причинявайки й ужасни, възхитителни неща. Ръцете й, които само преди минути не знаеше къде да дене, го намериха, преплетоха се в красивата му руса коса, докато той не спираше да вкусва влажната й топлина с великолепни движения, заплашващи да отнемат дъха и разсъдъка й.

Джорджиана простена от невероятното блаженство, с което я даряваше, повдигна се към него, безсрамно просейки още, макар той да й го даваше. Залюля се насреща му, упоена от близостта му, от звуците, които издаваше, докато държеше широко разтворените й бедра и мълвеше: „Милейди“, а думите я заливаха като шеметна вълна на удоволствие.

Неговата лейди.

Неговата.

Никога нямаше да почувства нещо подобно. Никога отново нямаше да принадлежи никому с такова отдаване.

И ето че той беше там, на онова подуто, пулсиращо от мъчително сладострастие място, където тя най-силно го искаше, чертаеше кръгчета, ближеше и смучеше, издигайки я към безумни висини, докато повече не можеше да издържа. Пръстите й здраво сграбчиха косата му, а тя летеше все по-нагоре и по-нагоре, крещейки отново и отново, и отново името му в тъмнината, докато вече не беше име, а благословия.

И тогава Джорджиана изкрещя, точно както той й бе обещал и само звездите над тях бяха свидетели — отвъд стъкления покрив, който улови звука, а екотът му отекна в тях двамата, единствените хора в цял Лондон. В целия свят.

Той остана с нея, докато тя се завръщаше в реалността, устните му, меки и плътни, бяха притиснати до извивката на бедрото й, а езикът му не спираше да чертае бавни, сластни кръгове, сякаш те можеха да успокоят бясно препускащия й пулс.

Тя отвори очи в зашеметяващата зала, окъпана в оранжева светлина от огньовете зад нея и в нея, и осъзна, че нямаше нищо абсурдно в това място — то му подхождаше. Величествен храм на този мъж, за когото удоволствието беше оръжие.

И може би то наистина беше най-голямата сила.

Това със сигурност беше много по-опасно от всичко, с което се бе сблъсквала досега. Този мъж беше прекалено много. И при все това недостатъчен. Тя никога нямаше да може да го има и някак си в този момент осъзна, че никога нямаше да спре да го желае.

Той щеше да я погуби също така, както я бе погубил последният мъж, който я бе докоснал.

Застина при мисълта и Дънкан усети промяната в нея. Отлепи устните си.

— И ето сега — рече той, думите бяха по-студени, отколкото бе очаквала. По-студени, отколкото й се нравеше. — Споменът се завръща.

Мразеше, че той толкова лесно я разгадаваше. Джорджиана се надигна, извади краката си от водата и притисна колене към гърдите си. Обгърна се с ръце.

— Нямам представа какво имаш предвид.

Той повдигна вежда.

— Отлично знаеш какво имам предвид. Ако не знаеше, щеше отново да влезеш във водата, вместо да излезеш от нея.

Тя се усмихна.

— Не предпочиташ ли леглото?

— Недей — възпря я той. — Не я води тук. Не и сега.

— Кого?

— Ана. Не ми предлагай фалшивата й усмивка и фалшивите й думи. Аз не съм…

Когато той не довърши, тя попита:

— Ти не си какво?

Дънкан изруга тихо и гневно и заплува заднешком, отдалечавайки се от нея. От този момент.

— Аз не съм Чейс. Аз не искам нея. Искам теб.

— Ние сме едно и също — каза тя.

— Не ме обиждай. Не ме лъжи. Запази лъжите си за своя властелин.

Изплю думата и тя усети гнева в нея. Болката.

Когато преди години бе създала Чейс, никога не си бе представяла, че ще й се наложи да играе толкова деликатна, трудна игра като тази. Изправи се и го последва надолу покрай басейна, към мястото, откъдето двамата бяха влезли във водата. Откъдето бяха започнали тази нощ. Мястото, към което не можеха да се върнат. Дънкан излезе от водата и отвори близкия шкаф. Подаде й голяма и пухкава кърпа от египетски памук. Тя се уви в нея, търсейки подходящите думи.

— Дънкан, той не ме притежава — рече накрая.

Вече не можеше да вижда лицето му. Сега той бе с гръб към светлината, а всичко, което изричаше тя, беше лъжа. Думите му идваха от огромната надвиснала сянка на сантиметри от нея, разочарованието в гласа му беше ясно като кристал.

— Разбира се, че те притежава. Ти си негова прищявка. Той ти дава пакет, ти го доставяш. Той ти казва да се омъжиш, ти го правиш.

— Не е така.

— Точно така е. Той самият можеше да се ожени за теб. Можеше да защити Каролайн. Той е най-могъщият човек в Лондон. Би могъл да направи всяко едно от тези неща. Вместо това те пробутва на Лангли.

Тя трябваше да му каже истината.

— Ето. — Той улови ръцете й; неговите бяха топли и прекрасни, и я извърна към светлината. — В този миг. Кажи ми това. Кажи ми какво си мислеше сега?

Тя знаеше, че думите й са глупави. Че ще навредят и на двамата. Но въпреки това ги каза:

— Мислех си, че трябва да ти кажа истината.

Той застина.

— Трябва. Каквато и да е тя… аз ще ти помогна.

Изглеждаше толкова просто да му признае цялата истина. Че тя беше Чейс. Че през всички тези години без всякакво колебание бе защитавала тази измислена самоличност заради Каролайн. Защото един ден Каролайн щеше да се нуждае от нещо повече; от уважавано, неопетнено име, което щеше да й помогне да има живота, който тя искаше. Животът, който заслужаваше.

Щеше да бъде лесно да му го каже. Той използваше властта си като оръжие, също както и тя — щеше да разбере каква заплаха представлява самоличността й за живота й. За Каролайн. За „Ангела“. За нейния свят. Но Дънкан Уест беше прекалено опасен. Той беше човек, който я заплашваше със самото си съществуване не защото бе изградил живота си върху тайните на другите, а защото, щом веднъж узнае истината, щеше да държи Джорджиана в ръцете си — тайните й, името, света, сърцето й.

Нямаше значение, че той я бе накарал да поиска да му вярва.

Нямаше значение, че той я бе накарал да поиска да го обича.

Любовта я бе предала — с мимолетното си несъвършенство, с дълготрайната си болка и разочарование.

Не можеше да й се вярва.

Заради заплахата от любовта не можеше да му повярва.

Твърде много бе заложено на карта, а Дънкан Уест не й дължеше достатъчно, за да са равностойни силите, да са сигурни тайните й. Той пазеше твърде много свои — твърде много, които тя не знаеше.

А това беше техният танц: тайна за тайна.

Ти на мене, аз на тебе.

И така тя не му каза истината. Предпочете да си напомни, че повече от сигурността, честта и уважението тя имаше нужда от някого, който няма да се опитва да разбули тайните й.

От някого, когото никога няма да обича.

А ако тази нощ я бе научила на нещо, това беше, че тя би могла да обича Дънкан Уест. А любовта носеше само опустошение и разруха.

— По дяволите, Джорджиана, аз искам да се освободиш от властта му.

Тя, която бе изградила империя върху лъжи, започваше да ненавижда лъжите, които бе принудена да изрича, за да я защити. За да защити себе си. За да защити „Ангела“.

За да защити Каролайн.

Младата жена поклати глава.

— Казах ти, нашите отношения е Чейс са… различни сега.

— Ами нашите отношения? Между мен и теб?

Погледът й се стрелна към басейна.

— Нашите отношения също са различни.

— Как са различни?

Различни в това, че тя не очакваше, че толкова силно ще го желае. Не очакваше, че няма да й е безразличен.

— По-сложни са.

Той се изсмя безрадостно.

— Сложни са, да.

Отдалечи се от нея, а тя го гледаше, неспособна да откъсне очи от красивото му тяло, златисто на светлината на пламъците, с кърпа, смъкната ниско на хълбоците.

Накрая Дънкан се обърна и прокара пръсти през прекрасната си коса.

— А ако платя за това? За къща в Лондон? За твоя живот? Исусе, кажи ми с какво, по дяволите, той те държи. Мога да го уредя. Мога да превърна Каролайн в любимката на обществото, мога да ти дам живота, който искаш.

Това беше най-изкусителното предложение, което някога бе получавала. По-добро от десетките хиляди паунди върху масата с рулетката. По-добро от стотиците паунди, залагани срещу Темпъл на ринга. Беше идеално. Не бе искала нищо по-силно в живота си, отколкото да го приеме.

— Позволи ми да ти помогна да започнеш начисто. Без него.

Ако беше друга жена, по-обикновена, щеше да му позволи да направи точно това.

Ако беше просто лейди Джорджиана Пиърсън, щеше да се хвърли в прегръдките му и да му позволи да се грижи за нея. Да му позволи да поправи всичките грешки, които бе сторила. Щеше да приеме помощта, която той й обещаваше, и да изгради нов живот. Като нова личност.

По дяволите, може би дори щеше да го помоли да се ожени за нея с надеждата, че партньорството им ще й позволи да изживее остатъка от дните си в щастие, което й бе обещано толкова отдавна.

Но всички обещания бяха фантазии. А и тя не беше тази жена.

Тя беше Чейс.

И този живот, който бе изградила за себе си, изборите, които бе направила, пътят, по който бе поела… те не водеха до него. И тя бе длъжна да избави и двамата от всяка заблуда, която имаха.

Срещна погледа му.

— Ти не можеш да ми дадеш титла. — Той отвори уста, за да възрази, но тя го възпря. — Титлата, Дънкан. Само титлата има значение.

Имаше миг, когато тя съзря всичко в погледа му — цялата истина, тъгата, безсилието, които изпитваше, се отразиха в красивите му очи. И после всичко изчезна. Заменено със спокойна студенина.

— В такъв случай сте щастлива, милейди, че Чейс плати цената. Моите вестници са на ваше разположение. Ще имате въжделената титла.

Тя искаше да протегне ръка към него. Да го умолява да спази споразумението им. Искаше своите две седмици. Може би две седмици с него щяха да й бъдат достатъчни, за да оцелее в един живот без него.

Не можа да се сдържи да не попита:

— Ами тази нощ?

Ами ласките му? Обещанията му?

Ами контролът му?

В крайна сметка се оказа, че контролът все пак беше негов.

— Облечи се — нареди той, слагайки край на вечерта. Тя беше отпратена. Дънкан вече се извръщаше. Крачеше към вратата. — Облечи се и си върви.