Сара Маклейн
Маската на любовта (10)

Глава 9

… е случай на пожар този вестник ви предупреждава да не разчитате за бягство на конете на граф Голуърт. Те никога не препускат толкова бързо, колкото човек би се обзаложил…

… Междувременно лейди Дж. продължава да се отдалечава от отвратителния си и напълно неподходящ прякор. Никакъв скандал не се задава този сезон, макар че в действителност авторът на настоящото е донякъде разочарован…

„Скандални страници“, 27 април 1833 г.

— Кажи ми отново защо се разхождаме тук, а не там долу, при останалите?

Джорджиана погледна Каролайн, изненадана от въпроса. Този следобед двете бродеха край брега на Серпантината — нещо, което бяха правили десетки пъти преди, когато Каролайн беше в града.

Но не бяха го правили, откакто Джорджиана бе решила да се омъжи. И през всички тези пъти Каролайн никога не й бе задавала този въпрос — защо тук, а не на Ротън Роу.

Джорджиана предполагаше, че би трябвало да е подготвена за това. Все пак Каролайн беше на девет и момичетата накрая разбираха, че светът не съществува единствено заради тяхното удоволствие. Накрая научаваха, че светът съществува единствено заради удоволствието на аристокрацията. Следователно Каролайн, толкова близо до тълпата аристократи, нямаше как да не попита.

— Искаш ли да се разхождаме долу с останалите? — попита Джорджиана, избягвайки първоначалния многозначителен въпрос на дъщеря си.

Искаше й се дъщеря й да отвърне отрицателно. Не мислеше, че би могла да понесе втренчените погледи, ако бяха излезли на следобедната си разходка с останалия Лондон. Не мислеше, че би могла да понесе как си шепнеха за нея. Как си шепнеха за дъщеря й.

Да бъде в полезрението им, беше достатъчно лошо.

— Не — отвърна Каролайн, извръщайки се, за да погледне множеството под тях. — Просто се чудех защо ти не желаеш да бъдеш там.

Защото по-скоро бих предпочела да прекарам следобеда ритуално жилена от пчели — помисли си майка й. Ала не можеше да го каже на дъщеря си.

— Защото предпочитам да съм тук — отвърна вместо това. — С теб.

Каролайн й хвърли невярващ поглед и Джорджиана бе потресена от прямотата на красивото й открито лице — между другото, широко отворените й очи бяха пълни с несвойствено за годините й разбиране.

— Майко.

Предполагаше, че тя бе отговорна за това, за разбирането. За факта, че Каролайн никога досега в живота си не се бе държала като връстниците си — тя винаги бе знаела повече, отколкото едно дете би трябвало. Така се получаваше, когато раждането ти е било скандал.

— Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти, че искаш да прекараш следобеда с мен, но не вярвам, че това е причината да не сме там долу. Двете не са взаимно изключващи се.

Възцари се кратко мълчание, после Джорджиана каза:

— Ти си прекалено умна за твое собствено добро.

— Не — рече Каролайн замислено. — Аз съм прекалено умна за твое собствено добро.

— Това определено е истина. Би ли ми повярвала, ако ти обещая да те заведа на Ротън Роу следващия път, когато дойдем в парка?

— Бих — призна Каролайн, — но забелязах, че обещанието зависи от това дали ще дойдем в парка. Точка.

— Отново ме срази — засмя се Джорджиана.

Каролайн се усмихна и двете повървяха мълчаливо няколко минути, преди момичето да попита:

— Защо смяташ да се омъжиш?

Джорджиана едва не се задави от изненада.

— Аз…

— Пишеше го в сутрешния вестник.

— Не бива да четеш вестници.

Дъщеря й я изгледа строго.

— Казвала си ми да чета вестник, откакто се научих да чета. „Уважаваните дами трябва да четат вестници“, нали?

Сега я хванаха натясно.

— Е, не би трябвало да четеш нищо за мен. — Джорджиана замълча. — Всъщност как разбра, че статията е била за мен?

— Моля те. Клюкарските страници се списват така, че да е очевидно. Лейди Дж.? Сестрата на херцог Л.? С дъщеря, госпожица П.? В действителност аз четох за себе си.

— Ами — запъна се Джорджиана, опитвайки се да измисли подходящото родителско напътствие — не би трябвало да правиш и това.

Каролайн я погледна с блестящите си зелени очи, едновременно толкова будни и любопитни.

— Ти не отговори на въпроса.

— Какъв беше въпросът?

Каролайн въздъхна.

— Защо искаш да се омъжиш? И защо сега?

Тя спря да върви и се извърна с лице към дъщеря си. Нямаше представа какво да каже, но знаеше, че трябва да каже нещо. Никога не бе лъгала дъщеря си и не мислеше, че е правилно да започва сега, когато й бе задала най-трудния въпрос. Реши, че просто ще отвори уста и ще остави думите сами да излязат. Може да не са съвсем ясни, но щяха да дадат отговор на Каролайн.

Ала по божията милост не й се наложи да ги търси. Защото зад коня на Каролайн Дънкан Уест се появи на възвишението.

Нейният спасител.

Отново.

Дъхът заседна в гърлото й, докато го наблюдаваше как приближава, окъпан в злато, сякаш слънцето го огряваше дори и в този сив ден. Беше безупречно облечен в сив панталон, снежнобяла риза, с вратовръзка и тъмносиньо сако. Пелерината се развяваше около него, правейки го да изглежда още по-внушителен и могъщ.

Но изведнъж й хрумна, че той всякак би изглеждал внушителен и могъщ. Дължеше се на начина, по който се движеше — с такава увереност, сякаш никога в живота си не бе правил погрешна стъпка. Сякаш светът просто бе създаден да се подчинява на всяка негова прищявка.

Тя бе родена като дъщеря и сестра на най-влиятелните херцози в Британия, а този мъж, който не беше аристократ — дори не и джентълмен — изглеждаше равен на тях по мощ. Дори ги надминаваше.

Което със сигурност беше причината да се чувства толкова привлечена към него.

Не че тази мощ би трябвало да я интересува. Тя самата я притежаваше в изобилие.

При все това сърцето й бясно блъскаше в гърдите. За да прикрие този шум, който бе сигурна, че всички наоколо могат да чуят, тя жизнерадостно го поздрави:

— Господин Уест!

Каролайн й хвърли странен поглед. Може би думите й прозвучаха прекалено въодушевено.

Подмина реакцията на дъщеря си и насочи поглед към жената до лакътя на Уест. Госпожица Синтия Уест, сестра му, по-малка с десет години, за която се носеха слухове, че е очарователно ексцентрична и разглезена от брат си.

— Лейди Джорджиана — рече Уест и направи дълбок поклон пред нея. — И госпожица Пиърсън, предполагам?

Каролайн се изкиска.

— Правилно предполагате, сър.

Той смигна на момичето и се изправи.

— Може ли да ви представя сестра си? Госпожица Уест.

Госпожица Уест почтително се поклони.

— Милейди.

— Моля ви — каза Джорджиана, — няма нужда от подобни официалности.

— Но вие сте дъщеря на херцог, нали?

— Да — отвърна Джорджиана, — но…

— Тя рядко използва тази привилегия — намеси се Каролайн. Джорджиана погледна към Уест. — Човек винаги трябва да се движи с деветгодишни придружителки, за да довършват мисълта му.

— Напълно съм съгласна — съвсем сериозно отвърна Синтия. — Всъщност обмислях да си намеря подобна придружителка.

— Сигурна съм, че моята майка с радост ще ме даде назаем.

Шегата на Каролайн накара малката група да избухне в смях, а Джорджиана изпита огромна благодарност за находчивостта и остроумието на дъщеря си, тъй като не знаеше какво точно да каже на Дънкан Уест, имайки предвид последната им среща, завършила със смъкването на корсажа до кръста й.

Споменът я застави да се изчерви и тя притисна облечените си в ръкавица пръсти към пламналата буза. Погледна към Уест, надявайки се, че не е забелязал.

Топлият му кафяв поглед се задържа там, където се бе докоснала.

Тя отпусна пръстите си.

— На какво дължим удоволствието от тази среща?

Думите прозвучаха по-грубо, отколкото бе възнамерявала. По-пискливо. Очите на сестра му се разшириха, както и тези на Каролайн.

Той не обърна внимание на тона й и отвърна:

— Ние се разхождахме с двуколката и ви видяхме тук. Реших, че това е много по-добра идея, отколкото още час да пълзим по Ротън Роу.

— Бих предположила, че ви харесва да пълзите по Ротън Роу. Това не предоставя ли материал за работата ви?

— Ха! — не се стърпя Синтия. — Като че ли Дънкан се интересува от клюките.

— Не се ли интересувате? — попита Каролайн многозначително. — Тогава защо ги публикувате?

— Каролайн — сгълча я Джорджиана с майчинска строгост. — Откъде изобщо знаеш, че господин Уест издава вестници?

Каролайн засия.

— Уважаваните дами трябва да четат вестници. Винаги съм предполагала, че това включва и страницата, където изписват имената на служителите. — Насочи поглед към Уест. — Вие сте Дънкан Уест.

— Да.

Момичето дълго го изучава.

— Не сте толкова стар, колкото си представях.

— Каролайн! — отново се намеси Джорджиана. — Това е неуместно.

— Защо?

— Изобщо не е неуместно. — Той се усмихна на дъщеря й и на Джорджиана никак не й се понрави начинът, по който усмивката му я накара да се почувства. Всъщност накара я да се почувства неуверена. — Ще го приема като комплимент.

— О, би трябвало — ентусиазирано го подкрепи Каролайн. — Мислех, че сте доста стар. Имайки предвид, че сте собственик на толкова различни вестници. Как се оправяте с това? Имате ли брат с титла?

В главата на Джорджиана зазвъняха предупредителни камбанки, тъй като Каролайн знаеше отчасти истината за „Падналия ангел“: че клубът съществува благодарение на вуйчо й Саймън. Нямаше нужда Уест да проявява любопитство към въпроса й.

— Каролайн, достатъчно.

— Де да имахме брат с титла — обади се Синтия. — Всичко щеше да бъде много по-лесно.

Не бъди толкова сигурна, едва не отвърна Джорджиана, но се сдържа.

— Е, щом не мога да го питам за това, тогава поне мога да попитам защо публикува клюки, ако не го интересуват?

— Не — отсече Джорджиана. — Ние не задаваме подпитващи въпроси.

— Ами той го прави, нали? Той е журналист.

Господ да я пази от деветгодишни момичета, прекалено умни за възрастта си.

— Тя има право, лейди Джорджиана, аз съм журналист — каза Уест.

И от трийсет и три годишни мъже, прекалено красиви за тяхно собствено добро.

— Ето, виждаш ли? — рече Каролайн.

— Господин Уест просто е любезен — отвърна Джорджиана.

— Всъщност не бях — вметна Уест.

— Вие бяхте любезен — твърдо настоя Джорджиана, съжалявайки, че днес не си бе останала у дома. Извърна се към дъщеря си. — Което не е зле и ти някой път да опиташ. Какво се разбрахме за светските събития?

— Това не е точно събитие — възрази Каролайн.

— Може да се приеме за такова. Какво се разбрахме?

Каролайн смръщи вежди.

— Да не говоря за пиене от черепи?

Възцари се смайваща тишина, нарушена почти незабавно от дружния смях на Уест и Синтия.

— О, госпожице Пиърсън! — възкликна дамата накрая. — Вие сте страшно забавна!

Каролайн засия.

— Благодаря.

— А сега ми разкажете за тези красиви коне, може ли? Сигурно сте много добри ездачки.

И с това Каролайн умело бе избавена от всякаква ситуация, която можеше да завърши със сериозно мъмрене от страна на майка й или дори убийство. Главата на Джорджиана рязко се извъртя, когато я заля смътното усещане, че двамата с Уест нарочно бяха оставени насаме. Не беше свикнала да губи толкова явно.

Клубът й липсваше.

Обърна се отново към Уест, който се усмихваше.

— Пиене от черепи? — попита той.

Тя махна с ръка.

— Не питайте.

Той кимна.

— Съгласен съм.

— Сега разбирате защо имам нужда от съпруг. Тя е преждевременно развита за нейно собствено добро.

— Аз не смятам така, честно. Тя е очарователна.

— Вие очевидно не сте от отбраното висше общество — подсмихна се Джорджиана. — Кавалерът й стана сериозен и тя внезапно се притесни, че го е обидила. — А и не ви се налага да живеете с нея — бързо додаде.

— Забравяте, че имам сестра, която е също толкова ексцентрична.

Думата прилягаше идеално за Каролайн.

— Кажете ми дали повечето мъже търсят ексцентричност в съпругите си?

— Аз не съм джентълмен и не бих могъл да знам.

Някакво чувство избухна в нея, непривично и при все това напълно разпознаваемо. Вина.

— Не исках да…

— Знам — прекъсна я Уест. — Но вие сте права. Аз не съм роден джентълмен, Джорджиана. И за вас е по-добре да не го забравяте.

— Но много добре играете ролята — изтъкна младата жена.

И действително го правеше, изглеждаше като съвършен джентълмен сега, както и всяка вечер в клуба. Изигра ролята отлично, когато я спаси от вонящите отвратителни прегръдки на Потъл. А през годините, довели до този момент, той никога не й бе отправил неприлично предложение. Нито веднъж.

— Така ли мислите? — нехайно попита той, докато вървяха бавно зад Каролайн и Синтия, чийто разговор с всяка изминала минута ставаше все по-оживен. — Мислите, че я играх добре, когато се държах грубо с вас в казиното? Когато едва не ви съблякох гола?

Те се намираха на публично място — насред Хайд Парк. За нищо неподозиращия наблюдател се държаха напълно благоприлично. Никой никога нямаше да узнае, че при думите му я заля гореща вълна, стопляйки я цялата, сякаш отново се намираха в полутъмната ниша в казиното.

Тя не го погледна, опасявайки се, че той ще разбере какво й бе причинил.

— Когато исках да направя много повече от това? — добави той, думите му бяха тихи и пълни с обещание.

Тя също го бе искала. Прокашля се.

— Може би в крайна сметка не сте чак такъв джентълмен.

— Уверявам ви, че няма никакво „може би“.

Джорджиана бе сигурна, че всеки, който ги наблюдаваше, щеше да отгатне какво бе казал той. И какво удоволствие бе изпитала тя. Колко безсрамни бяха и двамата. Погледна към Серпантината, опитвайки се да се престори, че обсъждаха нещо друго. Каквото и да е.

— Какъв сте тогава?

Уест дълго остана мълчалив и тя накрая се извърна към него, за да види, че внимателно я наблюдава. Най-после срещна погледа му. Той го задържа за един удар на сърцето. Два. Десет.

— Мислех, че сте го разбрали в мига, в който се срещнахме. Аз съм пълен негодник.

И в този момент той наистина беше. А тя пет пари не даваше.

Всъщност го желаеше още по-силно заради това.

Двамата продължиха разходката си, следвайки сестра му и дъщеря й, сетне бавно поеха покрай извития бряг на езерото. Тишината продължи толкова дълго, че тя повече не можеше да издържа, питайки се какво си мисли той. Надявайки се, че ще изрази на глас мислите си. Надявайки се, че няма да го стори.

Затова Джорджиана заговори първа:

— Съпругата на брат ми веднъж едва не потъна в това езеро.

Спътникът й не се поколеба.

— Помня случая. Вашият брат я спаси.

Това бе началото на една вечна любов. Любов, която не бе завършила с трагедия, а с щастие.

— Предполагам, че сте писали за това.

— Вероятно — кимна той. — Доколкото си спомням, тогава „Скандални страници“ беше единственият ми вестник.

— Преди малко имах разговор с Каролайн, който ме наведе на мисълта, че вестникът все още има значително влияние.

Дънкан Уест се извърна и погледна към момичетата.

— О?

— Да. Както можете да се досетите, тя чете клюкарските страници.

Той се усмихна.

— Тя и всяко друго момиче в Лондон.

— Да, но повечето от момичетата на нейната възраст не четат, че майките им са на лов за съпруг.

Уест забави крачка.

— Ах.

— Много точно казано.

— И как го коментира тя?

— Попита защо искам да се омъжа. И защо сега.

Момичетата доста се бяха отдалечили и двамата с Уест бяха едновременно на публично място и в същото време сами. Противоречиво, както напоследък всичко останало в живота на Джорджиана. Ситуацията беше умишлено провокирана, да, но това не означаваше, че й допадаше.

Макар че, ако беше изцяло насаме с Дънкан Уест, не беше сигурна какво можеше да се случи.

Двамата повървяха още известно време в мълчание, преди той да попита:

— А вие как й отговорихте?

Младата жена изумено се извърна към него.

— И вие ли? — Той повдигна рамо, жест, който бе започнала да разпознава. — Знаете ли, че правите така, когато искате човекът насреща ви да си мисли, че не се интересувате от това, което ще каже.

— Може би не се интересувам. Може би просто съм любезен.

— И откога любезността включва любопитство и задаване на лични въпроси? — попита тя. — Не се ли поучихте от урока, който преди малко дадох на дъщеря си?

— Нещо за пиенето от черепи. — Джорджиана се засмя, сварена неподготвена, а той се усмихна бегло. По лицето му се мярна някакво изражение и бързо изчезна, а тя отново почувства, че я залива топла вълна, когато той додаде: — Ами както изтъкна дъщеря ви, аз съм журналист.

— Вие сте вестникарски магнат — поправи го тя.

Дънкан Уест се усмихна.

— И журналист по сърце.

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Ах. Отчаян за истории.

— Не за всички истории. Но за вашата? Доста.

Думите увиснаха помежду им и сякаш двамата останаха изненадани от тях. Тя бе изумена и объркана. Той сериозно ли говореше? Наистина ли се интересуваше от нейната история? Или просто изпълняваше договорката в замяна на информацията, която му бе обещала? Заради отплатата, която получаваше винаги когато правеше услуга на „Ангела“?

И защо отговорите на тези въпроси имаха такова голямо значение?

Той я спаси от въпросите, които се въртяха в ума й.

— Но днес ще се задоволя с отговор на въпроса на Каролайн. Защо тя искаше да се омъжи.

Джорджиана поклати глава.

— Има дузина причини защо трябва да се омъжа.

— Трябва не означава „искам“.

— Това е просто начин на изразяване.

— Съвсем не. Аз не трябваше да ви целувам вчера. Но много го исках. Двете са съвсем различни неща.

Тя спря, думите я изненадаха и събудиха в нея нещо много по-силно. Желание. Срещна очите му и съзря пламъка в неговите.

— Вие просто… — Млъкна нерешително. — Не можете просто така да заявявате подобни неща. Сякаш двамата не сме тук, на публично място. В Хайд Парк. В модния час.

— Това навярно е най-идиотското описание на четири часа следобед, което някога е съществувало — рече той и разговорът се промени.

Като че ли той не бе произнесъл току-що думата „целувам“ пред погледа на цялата лондонска аристокрация.

Може би бе сънувала.

— И така, кажете ми, Джорджиана — подхвана Уест и името й подейства като милувка, макар да вървяха и да ги делеше почти метър — наглед напълно невинна картинка. — Защо искате да се омъжите?

Въпросът беше изречен тихо и се стече по вените й като топла течност, изпълвайки я със страстното желание да отговори, макар да знаеше, че това не е негова работа. Започна с очевидното:

— Вече знаете. Нуждая се от титла.

— За Каролайн.

— Да. Тя има нужда от закрила и почтена титла. С ваша помощ тя ще я получи, а заедно с нея, надявам се, и бъдеще.

— И вие очаквате, че Лангли ще бъде добър баща.

Думите бяха изречени с такава лекота и непринуденост, че замалко да не забележи как сякаш опипваха почвата, търсейки отговор на въпроса, който си бе задавала през целия си съзнателен живот.

— Ако тя има късмет, да.

Уест кимна и те продължиха.

— Разумно. Но всичко това е за Каролайн. Ами вие?

— Аз?

— Най-важното се съдържа във въпроса, Джорджиана, защо вие искате да се омъжите?

Вятърът се изви отново и до нея достигна уханието му — сандалово дърво и още нещо, нещо чисто и изцяло мъжко. По-късно щеше да си каже, че ароматът я бе заставил да каже истината.

— Защото нямам друг избор.

Истината в думите я шокира и тя пожела да ги върне обратно. Искаше й се да бе казала нещо друго, нещо по-дръзко и предизвикателно. Но не го бе направила. Вместо това той й бе задал въпросите си и бе разголил душата й. Бе извадил на показ нейната уязвимост. Въпреки че тя беше най-могъщият човек в Британия, който господстваше през нощта, тук, през деня, тя все още беше само жена, с женски права. И с нищожна женска сила.

През деня тя беше майка с дъщеря и се нуждаеше от помощ.

Разбира се, той не знаеше всичко това. Знаеше, че тя е опозорена, но не доколко можеше да бъде погубена. И макар да долови истината в думите й, Уест не ги разбираше напълно. Но той не продължи да я притиска, а вместо това попита:

— И защо точно сега?

И преди й бе задал същия въпрос. В нощта, когато се бяха срещнали на терасата на бала в Уъртингтън. В нощта, когато той бе срещнал Джорджиана. Тогава тя не му бе отговорила. Но сега заговори без колебание, а погледът й потърси Каролайн, която вървеше пред тях.

— Тя се нуждае от повече от това, което аз мога да й дам.

Уест повдигна вежда.

— Тя живее с брат ви. Предполагам, че не се нуждае от толкова много неща.

Джорджиана дълго не откъсна поглед от дъщеря си, споменът се върна, ярък и почти съкрушителен.

— Не е точно така. Тя заслужава да има собствено семейство.

— Разкажете ми — подкани я той.

Думите му бяха нежни, топли и изкушаващи, караха я да копнее да бяха някъде другаде, където тя щеше да се сгуши в топлината му и напълно да му се подчини.

— Точно след Нова година — заговори Джорджиана — я посетих в имението на брат ми.

Събралите се роднини едва я бяха удостоили с поглед, повече заинтересувани от необичайно топлия зимен ден, отколкото от ексцентричната леля, която често се появяваше по необичайно време, облечена в бричове и ботуши.

Но Каролайн бе забелязала.

— Тя беше изненадана да ме види.

— Не я ли виждате често?

Джорджиана се поколеба, обзета от вина.

— Имението… далече е от „Мейфеър“.

— На другия край от света, в който вие живеете. — Съвсем точно. Младата жена едновременно обожаваше и ненавиждаше разбирането в думите му. — Какво се случи?

Тя се опита да обясни, осъзнавайки, че историята може би звучи банално. Маловажно.

— Нищо особено.

Той не прие отговора.

— Какво се случи?

Джорджиана повдигна рамо. Отпусна го, надявайки се, че движението ще прикрие срама й от спомена.

— Мислех си, че тя ще се зарадва да ме види. Но вместо това тя беше смутена. Вместо да изтича с усмивка при мен, тя примигна насреща ми и попита: „Какво правиш тук?“.

Той издиша и Джорджиана си помисли, че долови разбиране във въздишката му, ала не посмя да го погледне. Не се осмели да попита.

— Бях толкова смяна от въпроса. В крайна сметка аз съм нейна майка. Не би ли трябвало да съм там? Не беше ли това моето място? С нея? — Поклати глава. — Бях бясна. Не на нея, а на себе си.

Тя спря, потънала в спомена за начина, по който Каролайн се бе усмихнала, сякаш Джорджиана беше добре дошъл непознат.

И точно това беше тя. Не майка. Не и по начина, по който една жена трябваше да бъде. Тя беше толкова загрижена, че ще опетни дъщеря си с репутацията си, че се бе примирила да играе второстепенна роля в живота на Каролайн.

Никога вече.

Не и ако зависи от нея.

— Аз никога… — започна Джорджиана. Млъкна. Уест, безкрайно търпелив, не заговори. Несъмнено тъкмо това го бе направило толкова забележителен журналист. — Аз никога не съм имала чувството, че принадлежа там — наруши тя мълчанието.

Защото не принадлежеше там.

Двамата продължиха да вървят още известно време.

— Но това не означава, че не бихте могли да принадлежите там.

— Първо трябва да го искам.

Той разбра.

— Опустошителната борба между това, което човек желае, и това, което трябва да желае.

— Тя заслужава да има семейство — настоя Джорджиана. — Уважавано семейство. С дом.

— И… — Замълча, обмисляйки останалата част от изречението. — Не знам. — Търсеше нещо, което беше белег на нормален живот, и най-накрая се спря на: — Котка. Или нещо, което обикновените момичета имат.

Сякаш това не звучеше напълно идиотски.

Ала той, изглежда, не мислеше така.

— Тя не е обикновено момиче.

— Но би могла да бъде.

Ако не бях аз. Последното остана неизречено.

— И вие смятате, че титлата на Лангли ще я направи такава.

Титлата беше средство за постигане на целта. Нима той не можеше да го разбере?

— Да, смятам.

— Защото Чейс не ви иска.

Думите я шокираха, неочаквани и неприятни. Пълни с гняв заради нея, осъзна тя.

— Дори и Чейс да ме иска.

Уест вдигна ръка и тя долови раздразнение в жеста.

— Не можете да ме убедите, че той не е аристократ. Богат и влиятелен мъж като него. Защо иначе ще пази самоличността си в такава тайна?

Тя остана мълчалива. Не можеше да рискува да издаде каквото и да било.

— Той би могъл да ви даде всичко, което търсите, но дори сега, когато той ви изоставя, без да го е грижа какво ще стане с вас, когато ви хвърля като плячка в устата на вълците на обществото, вие го защитавате.

— Нещата не стоят така — възрази тя.

— Значи, го обичате. Но нито за миг не вярвате, че той не е виновен, задето ръцете ви са вързани. Той би трябвало да се ожени за вас. Да използва влиянието и властта си, за да ви подкрепи.

— Ако той можеше…

Тя остави думите да заглъхнат, надявайки се, че той няма да долови лъжата в тях.

— Той женен ли е?

Тя не отговори. Как би могла?

— Разбира се, че няма да ми кажете. — Той се усмихна, но усмивката не достигна очите му. — Ако е, значи, е мръсник. А ако не е…

Уест не довърши.

— Какво? — подкани го тя.

Уест извърна глава към водите на езерото, застинали и сребристи под мартенската светлина. За миг Джорджиана си помисли, че няма да й отговори. И тогава той каза:

— Ако не е, значи, е глупак. — Думите секнаха дъха й, а той отново се извърна към нея и срещна погледа й. — Напоследък установявам, че той все по-малко и по-малко ми се нрави.

— Дори и той да не е женен, аз не го искам — заяви тя, ненавиждайки думите. Ненавиждайки лъжата, с която бяха пропити. Че Чейс е някой друг. Че Чейс е някакъв мистериозен, всемогъщ мъж, на когото и двамата бяха задължени.

— Не, вие искате Лангли — промърмори той.

Аз искам теб. Тя преглътна думите. Откъде се бяха взели?

— Той е добър избор. Добър. Почтен.

Безопасен.

— С титла — додаде Уест.

— И това — съгласи се тя.

Двамата повървяха дълго в мълчание.

— Знаете, че не е избор, ако има само един мъж в списъка — каза той накрая. — Вие би трябвало да имате избор — додаде, когато тя не отговори.

Би трябвало.

Ала нямаше.

В края на сезона щеше да бъде омъжена. Независимо дали Лангли щеше доброволно да се съгласи, или щеше да бъде принуден, той щеше да се ожени за нея. Той беше избран заради качествата му. И заради тайната му, която тя нямаше да се поколебае да използва, ако се наложи.

Нямаше значение, че някак си нещо нарушаваше хармонията между Чейс, Ана и Джорджиана и че в тази ситуация от изнудването й се повдигаше. Това беше единственият начин.

Изборът беше фарс.

Но тук, в този момент, тя имаше един. Уест я желаеше. И тя го желаеше. И тук, сега, тя имаше избор.

Можеше да има това, което трябваше да я съпътства през целия й живот… или да има това, което искаше в момента.

Или навярно би могла да има и двете.

Защо да не се наслади на момента с Уест? Той беше идеален партньор — знаеше нейните тайни, — но не и цялата истина. Знаеше, че тя беше Ана и Джорджиана, знаеше защо си търси съпруг, беше инструмент в търсенето. Имаше нещо извънмерно освобождаващо в идеята, че той можеше да е нейният избор. Сега. Преди да няма друга възможност, освен да избере друг.

Внезапно всичко й се изясни.

— Имате ли любовница?

Изтърси въпроса без никакво хитруване, което я ужаси. Къде се бе дянала най-изкусната лондонска куртизанка? И което беше много по-важно, къде беше всесилният и самоуверен Чейс?

Идеше й да се хвърли в Серпантината.

Защо този мъж имаше такъв потресаващ ефект върху нея?

Веждите му се извиха нагоре при въпроса й, но той някак си, слава богу, несъмнено бе устоял на изкушаващото желание да се присмее на любопитството й.

— Нямам.

Тя кимна веднъж и продължи да върви край брега на езерото.

— Питам само защото не бих желала да… престъпя допустимите граници.

Защо думите й идваха толкова трудно?

Защото той я наблюдаваше. Можеше да го види с крайчеца на окото си. Щеше да я погледне с още по-огромен интерес, ако успее да изрече проклетите думи.

Мисълта не й помогна.

— За бога, Джорджиана, окуражавам ви да ги престъпите. Колкото желаете.

Тя пое дълбоко дъх. Сега или никога. Напред или завинаги тук.

— Предлагам споразумение. Не дългосрочно. Това би било глупаво. И неуважително.

И неразумно, тъй като всяко дългосрочно общуване с Дънкан Уест със сигурност ще я накара да го иска повече, отколкото би трябвало.

Отново онези думи.

— Продължавайте — беше единственият му отговор.

Младата жена спря. Извърна се към него. Опита да се държи като собственик на един от най-престижните лондонски мъжки клубове.

— Вие казахте, че сте искали да ме целунете.

— Да не би желанието ми да е било неясно?

Тя не обърна внимание на притока топлина, залял я при думите.

— Не беше. И също така сте искали да направите и други неща.

Погледът му потъмня.

— Голям брой други неща.

Изявлението предизвика странни неща в стомаха й. Тя кимна.

— Тогава аз предлагам да направим онези неща.

Една от златистите му вежди се изви нагоре.

— Наистина ли?

Обзе я срам, но тя призова цялата си дързост.

— Да. Вие нямате любовница. Нито пък аз.

Това го изуми.

— Надявам се, че не.

Тя наклони глава на една страна и заговори като Ана, чувствайки се много по-уверена и силна сега, когато предложението бе направено.

— Не виждам причина защо да нямам, докато се омъжа за Лангли. Дискретно, разбира се.

— Разбира се.

— Мисля, че вие сте подходящ.

Като любовница.

— Нали не мислите, че бих използвала думата господар^[1]. Сега той направо се сащиса. Очевидно. Тя се наслаждаваше на мига. Особено когато той измърмори:

— Със сигурност би трябвало да се чувствам обиден.

Джорджиана се засмя, внезапно чувствайки се като пусната на воля от разговора.

— Хайде сега, господин Уест, аз не съм нежно цвете. Не бяхте ли вие този, който каза, че би трябвало да имам избор?

Той присви очи насреща й.

— Аз имах предвид във вашето дългосрочно бъдеще.

— Аз вече избрах дългосрочното си бъдеще. А сега избирам близкото бъдеще — рече тя и пристъпи по-близо, заставайки на крачка от него. Снижи гласа си до шепот: — Избирам вас.

При думите той се раздвижи и за един миг тя си помисли, че ще я сграбчи и ще я притегли по-близо. Нямаше да се възпротиви. Но Уест се спря, навярно осъзнал, че се намират на публично място. Ала това не направи момента по-малко вълнуващ. Джорджиана никога досега не бе била близо до мъж, който я желаеше толкова силно и въпреки това бе изпълнен с такава силна воля да й устои.

Тя се усмихна.

— Разбирам, че приемате.

— При едно условие — каза той и скръсти ръце пред гърдите си, извръщайки гръб към вятъра, духащ над езерото, защитавайки я от студа.

— Назовете го.

— Докато сте в моето легло, няма да сте в неговото.

Чейс.

Не беше трудно да приеме условието.

— Съгласна.

Дънкан Уест явно се поколеба заради лекотата, с която бе приела, и младата жена се запита дали не се бе издала прекалено много. Но после видя емоцията, прекосила лицето му. Недоверие.

Той смяташе, че тя е жената на Чейс.

Това не би трябвало толкова да я разстройва. Не би трябвало да се гневи, че той й нямаше доверие. Че не й вярваше. В крайна сметка тя лъжеше дори когато му казваше истината.

Но я разстрои. Защото повече от всичко на света искаше това да бъде истинско. Заговори отново, готова да го убеждава:

— Ние не сме…

— Приемам — прекъсна я той.

Заля я облекчение.

Тогава той каза:

— Започваме утре вечер.

И облекчението се превърна в желание.

— Аз… — поде тя, но той отново я спря.

— Аз определям правилата.

При думите тя леко потръпна, макар мислено да се заричаше, че няма никакво намерение да му позволи той да контролира ситуацията.

— Идеята беше моя.

Уест се засмя с нисък и дрезгав смях.

— Уверявам ви, че тази идея ми бе хрумнала дълго преди да хрумне на вас.

Извика на сестра си, която тутакси се извърна. Посочи към двуколката и тя предаде поводите на коня на Джорджиана на Каролайн, за да се запъти към екипажа. Уест отново насочи вниманието си към своята спътница и повтори:

— Аз определям правилата.

Веждите й се сключиха.

— Това не ме интересува особено.

Устните му се извиха в лека усмивка.

— Обещавам ви, че ще ви заинтересува.

С тези думи си тръгна и пое надолу по хълма.

— Господин Уест! — извика тя след него.

Не беше сигурна какво ще му каже, но при все това знаеше, че искаше той да се обърне. Да я погледне още веднъж.

И той го направи.

— Имайки предвид последния обрат на събитията, мисля, че би трябвало да ме наричаш Дънкан, не смяташ ли?

Дънкан. Беше прекалено интимно. Дори и след като тя му бе предложила. Може би тъкмо защото тя му бе предложила. Мили боже. Тя му бе предложила. Ако ще е гарга, да е рошава.

— Дънкан.

Той бавно се усмихна с вече познатата й вълча усмивка.

— Харесва ми как звучи.

По страните й бавно запълзя руменина и тя с все сили се опита да я възпре. Не успя. Едното ъгълче на устната му се повдигна.

— И това ми харесва. Няма нищо от Ана в този цвят. Нищо фалшиво.

Руменината се засили.

Изведнъж осъзна, че той сякаш знаеше прекалено много за нея. Виждаше твърде много.

Тя отчаяно затърси нещо, което да възвърне равновесието на силите помежду им.

— Къде си бил? Преди да дойдеш в Лондон?

Дънкан застина и мигом я озари прозрение — нещо във въпроса го притесни. Разбра, че в неговото минало имаше нещо, с острото чувство на човек, който многократно се бе сблъсквал с истините и лъжите. Нещо, за което инстинктите му заповядваха да излъже.

— Съфолк.

Не беше лъжа, но не беше и цялата истина.

И той не остана, за да чуе следващите й въпроси.

— Утре вечер — рече и думите не търпяха отказ.

Тя кимна, обзета от смесица от сладостно предусещане и смут.

— Утре вечер.

Той отново се обърна и закрачи, а тя остана да наблюдава отдалечаващата му се фигура, докато дългите му крачки скъсяваха разстоянието между него и сестра му, която вече бе изминала половината път до двуколката. Утре вечер.

Какво бе направила?

— Майко?

Каролайн прекъсна мислите й и Джорджиана погледна дъщеря си, намираща се на няколко крачки от нея, следвана от двата коня.

Джорджиана се насили да се усмихне.

— Да се връщаме ли? Достатъчна ли ти беше разходката?

Каролайн погледна към отдалечаващия се Уест — Джорджиана нямаше да мисли за него като Дънкан, беше прекалено лично, — сетне към майка си.

— Достатъчна беше.

Тя щеше да се омъжи за друг мъж. Щеше да даде на Каролайн света, който заслужаваше. Възможността, която заслужаваше. Но нима бе прекалено да пожелае междувременно да намери миг удоволствие за себе си?

Кому би навредило това?