Сара Маклейн
Маската на любовта (18)

Глава 17

… За списващия тези редове е постоянна изненада, че лейди Дж. е била пропъдена преди близо десетилетие. Какво не бихме дали, за да надзърнем в миналото на дамата! Уви, за нас остава само да следим светлото й бъдеще…

… Няколко критични гласа се надигнаха тази седмица пред сградата на Парламента. Собственикът на същия този вестник е яростен защитник на въвеждането на ограничения за детския труд и с подчертан интерес следи какво ще решат лидерите на тази велика нация за съдбата на младите си съотечественици…

„Лондонски вести“, 9 май 1833 г.

Тя замръзна при думите.

Може би щеше да реагира с дръзка самоувереност, ако не беше начинът, по който той я бе накарал да се почувства, как бавно и с лекота бе разрушил защитата й, оставяйки я да лежи на пода заедно с панталона й, неговата вратовръзка и всичките им задръжки.

Начинът, по който я бе дарил с наслада и покой и с обещание за повече, макар тя да знаеше, че всичко бе толкова мимолетно.

Навярно можеше да излъже, ала как би могла? Как би могла да се преструва, че владее триковете и професията на най-изкусните лондонски куртизанки, когато той напълно я бе покорил с целувките, ласките и добротата си?

Тя бе очаквала целувките. Ласките.

Ала добротата му й бе дошла твърде много. Тя я бе обезоръжила, оставяйки я без никаква защита срещу внимателното му наблюдение и проучващите въпроси.

За пръв път от много време Джорджиана не знаеше какво да каже. Стана от скута му и пристъпи гола към мястото, където той я бе лишил от дрехите и лъжите й. Вдигна ризата си от страничната облегалка на креслото и се загърна плътно в нея, когато той отново заговори:

— Не можеш да се скриеш от мен. Не и в това. Двамата с Чейс очевидно имате някакъв план, нещо, от което аз съм част. Против волята ми.

При думите му я прониза страх, тъй като този блестящ мъж бе открил една от най-добре пазените й тайни и беше на крачка да разбуди всички останали.

Разбира се, иронията беше, че повечето мъже биха били във възторг да узнаят, че не са спали с проститутка.

Но Дънкан Уест не беше като повечето мъже.

И очевидно ни най-малко не беше доволен от откритието.

Изглежда, не му пукаше, че тя в действителност беше физически и емоционално разголена, нито че бе смутена от заявлението му и не желаеше да го обсъжда.

— Кога за последен път си спала с някого?

Тя се опита да отбегне разговора, като се наведе, за да вдигне панталона си.

— Спя с Каролайн доста често.

Погледът му гневно блесна и той се наклони напред, а Джорджиана с все сили се застави да не обръща внимание на начина, по който мускулите му се стегнаха и се раздвижиха под гладката му кожа.

— Нека го кажа другояче. Понякога забравям къде си избрала да живееш. Кога за последен път си се чукала с мъж?

Циничният въпрос беше истински дар, напомни й, че тя беше много повече от уязвимата жена в този миг, тя беше кралицата на лондонския подземен свят, много по-могъща, отколкото той можеше да си представи. По-могъща, отколкото всеки друг би могъл да си представи.

Дори той.

Трябваше да изпитва гняв към него. Трябваше да изпъне рамене, голотата да върви по дяволите, и да му заяви точно какво да направи с вулгарния си език. Трябваше да отиде, гола и нахакана, до стената, да дръпне шнура на звънеца и да повика охраната в това място, където кракът му не би трябвало да стъпва.

Където тя не би трябвало да го води.

Където никога вече не би могла да го забрави.

Джорджиана се извърна. Следобедът неочаквано се бе превърнал в провал, ала вместо това неговият гняв я изпълваше с желанието да му признае истината. Да поправи този момент. Да отговори на въпросите му, да се върне в прегръдките му и да възстанови доверието му в нея. Та нали преди по-малко от час той се бе заклел да я защити.

Кога за последен път някой бе пожелавал да го направи?

— Погледни ме.

Това не беше молба.

Тя го погледна, отчаяно опитвайки се да остане силна.

— Това, което направихме… не беше… — Не можеше да се насили да произнесе думата. — Онова.

Дънкан присви очи.

— Откъде знаеш?

Той искаше да я нарани и успя — въпросът й подейства като удар. Не беше незаслужен, но все пак беше удар. И тя му отговори, разголвайки душата си повече, отколкото някога си бе представяла, че би могла да направи.

— Защото последния път, когато го направих, беше точно това. — Кафявите му очи потърсиха нейните и тя му позволи да види истината. Довърши думите си много по-тихо, отколкото възнамеряваше. — Това сега не беше същото. Това беше… повече.

— Господи.

Той се изправи.

Младата жена срещна погледа му.

— Това е нещо повече.

— Нима? — попита той с явно съмнение в гласа. Прокара пръсти през косата си, явно объркан. — Ти ме излъга.

Наистина го бе сторила, но сега й се искаше да не беше, макар че се бе обвила в лъжи. Бе обвила и двамата. Въпреки че лъжите й бяха на многобройни пластове, прекалено много и твърде сложни, за да му каже истината прекалено свързани с твърде много хора, за да намерят своя път към светлината на откровеността.

— Искам да ти кажа истината — призна тя.

— Защо не го направиш? — попита той. — Защо не ми вярваш? Аз бих, ако знаех, че ти, че Ана, че нищо от това не е било истина, аз щях… — Дънкан млъкна. Събра мислите си. — Щях да бъда по-грижовен.

Джорджиана никога досега в живота си не се бе чувствала по-обгрижвана, отколкото през последния час в обятията му. И тя искаше да му даде нещо в замяна. Нещо, което никога и никому не бе давала. Най-съкровената й тайна, пазена в най-скритото ъгълче на душата й.

— Бащата на Каролайн — прошепна. — Той беше последният.

Той дълго остана мълчалив, преди да попита:

— Кога?

Явно все още не разбираше.

— Преди десет години.

Дънкан рязко пое дъх и тя се изненада от звука, от болката, която сякаш го прониза от нейната истина.

— Един-единствен път?

Той знаеше отговора на въпроса, но въпреки това тя отговори:

— До днес.

Ръцете му се протегнаха към лицето й, повдигнаха брадичката й, заставиха я да го погледне.

— Той е бил глупак.

— Не беше. Беше просто момче, което е пожелало едно момиче. Но не завинаги. — Тя се усмихна. — Не и дори за втори път.

— Кой беше той?

Тя се изчерви при въпроса, ненавиждайки отговора.

— Работеше в конюшнята в провинциалното имение на брат ми. Няколко пъти беше оседлавал коня ми, беше яздил с мен при един случай. — Извърна се и се обви здраво с ръце. — Аз бях… омагьосана от усмивката му. От флирта му.

Дънкан кимна.

— И си поела риск.

— Само че не беше риск. Мислех, че го обичам. Бях много млада и дотогава бях прекарала своя аристократичен живот безгрижно и в охолство. Никога нищо не ми е липсвало. И направих грешката, присъща на всяко привилегировано дете, откакто свят светува. Търсех нещо, което не можех да имам, вместо да се радвам на нещата, които имах.

— И какво беше то?

— Любов — простичко отвърна Джорджиана. — Нямах любов. Моята майка беше студена жена. Брат ми беше сдържан и някак си далечен. Баща ми беше мъртъв. Бащата на Каролайн беше топъл, близък и жив. И аз мислех, че ме обича. Мислех, че ще се ожени за мен. — Пропъди спомена с усмивка. — Глупаво момиче.

Той остана притихнал за момент, красивите му вежди се смръщиха.

— Как се казва?

— Джонатан.

— Не това исках да чуя.

Тя поклати глава.

— Това е всичко, което ще ти кажа. Няма значение кой е той. Той си тръгна, Каролайн се роди и това е всичко.

— Той би трябвало да плати за постъпката си.

— Как? Като се ожени за мен? Като стане баща на Каролайн и по име, не само физически?

— По дяволите, не.

Тя сбърчи вежди. Всички, с които някога бе обсъждала раждането на Каролайн, смятаха, че само ако назове името на мъжа, всичко ще се уреди. Брат й я бе заплашил с брак, каквато беше съдбата на половин дузината жени, които живееха с нея в Йоркшър, където се бе приютила, след като роди Каролайн и където я отгледа през първите години от живота й.

— Смяташ, че е трябвало да бъде принуден да се ожени за мен?

— Смятам, че е трябвало да бъде обесен с главата надолу на най-близкото дърво. — Джорджиана смаяно ококори очи и той продължи: — Смятам, че е трябвало да го съблекат гол и да го заставят да мине по „Пикадили“. Мисля, че трябваше да се срещне с мен на ринга в сърцето на това място, за да мога да го разкъсам на части заради това, което ти е причинил.

Щеше да излъже, ако не признаеше, че заплахите й доставиха удоволствие.

— Би ли направил това заради мен?

— И повече — отвърна Дънкан незабавно и честно, без никаква следа от мъжко перчене. — Никак не ми е приятно, че го закриляш.

— Това не е закрила — отвърна тя, опитвайки се да обясни. — Просто не желая да му се отдава значение. Не желая той да притежава властта, която мъжете имат над жените. Не желая той да бъде част от мен. От това, което съм. От това, което е Каролайн. От това, което тя може да стане.

— Той не е пито едно от тези неща.

Джорджиана дълго се взира в него, искайки да му повярва. Знаейки истината.

— Може би не за мен… но за тях… за теб… разбира се, че е. И ще бъде, докато няма друг.

— Съпруг. С титла.

Тя не отговори. Не беше нужно.

— Разкажи ми останалото.

Тя повдигна едното си рамо. Отпусна го.

— Няма много за разказване.

— Ти си го обичала.

— Мислех, че го обичам — поправи го тя.

И бе вярвала в това. Но сега…

Любов. Превъртя думата в ума си, обмисляйки значението й, своя сблъсък с нея. Бе мислила, че обича Джонатан. Беше толкова сигурна в това. Но сега… тук… с този мъж, осъзна, че това, което бе изпитвала към Джонатан, е било незначително. Нещо съвсем малко.

Това, което изпитваше към Дънкан Уест, беше като безбрежно море.

Ала тя нямаше да го назове. Този път водеше към опасността.

Защото въпреки всичките й лъжи, всичките й тайни… той също пазеше своите.

Младата жена тръсна глава и сведе поглед към коленете си, където загорилата му ръка лежеше върху бледите й крака. Сложи длан върху тази ръка, заигра се със златистите косъмчета.

— Мислех, че го обичам — повтори, сякаш на себе си.

— И след това?

— Ти го знаеш, вестникарю.

— Знам това, което се говори. Бих искал да чуя това, което ти ще кажеш.

— Заминах за Йоркшър. Избягах в Йоркшър.

— Говори се, че си избягала с него.

Джорджиана се засмя, звукът прозвуча тъжно в ушите й.

— Дотогава той отдавна бе изчезнал от живота ми. Замина преди зазоряване на сутринта, след като ние…

Той гневно пое дъх и тя спря.

— Продължавай — настоя.

— Качих се на пощенския дилижанс. Лелята на моята прислужница знаеше за едно място в Йоркшър. Където момичетата можели да отидат. За да бъдат в безопасност.

Дънкан повдигна вежди.

— Сестра на херцог бяга с пощенския дилижанс.

— Нямаше друг начин. Щяха да ме заловят.

— Толкова ли лошо щеше да бъде?

— Ти не познаваш какъв беше брат ми тогава. Когато разбра какво се бе случило, той побесня. Беше ужасно. Майка ми бе изпълнена с ненавист и презрение. Никога вече не си проговорихме.

Той присви очи.

— Та ти си била дете.

Тя поклати глава.

— Не и след като вече аз самата имах дете.

— Значи, онова място… приютили са те там.

— Мен и Каролайн — кимна Джорджиана. — Замисли се за Минерва Хаус, за приветливите му обитатели и тучните поля. — Беше красиво. Спокойно и топло. Уютно. Пълно с разбиране. Беше… дом. — Замълча за миг. — Последният истински дом, който съм познала.

— Била си щастлива да го имаш.

Тя го погледна внимателно, усещайки, че в думите му се криеше нещо повече, но преди да го притисне, той попита:

— Колко дълго остана там?

— Четири години.

— И след това?

— След това майка ми почина. — Дънкан въпросително килна глава и тя обясни, унесена в спомените си: — Върнах се у дома, чувствайки, че трябва да бъда в Лондон и да я оплача. Доведох Каролайн, лиших я от сигурността на дома й, където никой никога не я бе съдил, доведох я в това ужасно място. Лондон през сезона. И един ден двете излязохме на разходка по Бонд Стрийт и аз усетих погледите.

Бяха стотици. Достатъчни, за да се изпълни сърцето й с омраза, силна и изпепеляваща.

Той, изглежда, разбра.

— Не са те приели.

— Разбира се, че не ме приеха. Аз бях опозорена. Неомъжена майка на дъщеря, която нямаше никаква стойност. Ако тя беше момче…

Гласът й заглъхна.

— Ако тя беше момче, можеше да намери своето място в този свят.

Но не беше. И това бе превърнало омразата в гняв.

А после в план как да господства над всички тях.

— И тогава Чейс те е открил.

И изведнъж двамата се върнаха в настоящето. Към това място. Към неговите тайни. Към лъжите, в които се бе оплела.

Извърна глава.

— Тъкмо обратното, аз открих Чейс.

Дънкан поклати глава.

— Не разбирам. Защо се преструваш на проститутка? Всичко би могло да се случи с теб. По дяволите, Потъл едва не… — Не довърши изречението и за секунда затвори очи. — Ами ако аз не бях там?

Тя се усмихна.

— Ние, жените в моето положение, притежаваме огромна власт. Аз избрах да бъда тук, в това място. Аз избрах този път. Избрах този свят. — Замълча. — Колко други жени имат право на избор?

— Но ти си могла да избереш каквото и да е. Би могла да станеш гувернантка.

— И кой щеше да ме наеме?

— Шивачка.

— Аз не мога да ушия и един прав бод.

— Разбираш какво имам предвид.

Естествено, че разбираше. Беше го чувала десетки пъти от своя брат. Стотици. И му бе отговорила точно същото, което бе казала на Дънкан.

— Нито една от тези професии не притежава властта на тази.

— Държанка на краля.

Самият крал.

— Исках да притежавам власт над всички тях, над всеки, който ме гледаше високомерно. Над последния, който ме осъждаше. Над последния, който хвърляше камъни по мен. Исках да докажа, че всички те живеят в стъклени къщи.

— И Чейс ти даде това. Чейс и останалите, които са искали същото. Ти си станала петата в тяхната весела тайфа.

Кажи му.

Нямаше пети. Тя беше четвъртият.

Тя беше първият.

Би могла да му каже. Би могла да изрече думите. Аз съм Чейс.

Само дето не можеше. Току-що му бе разказала историята за най-голямото предателство в живота й, което я бе погубило, което заплашваше Каролайн и винаги щеше да бъде причина за тайните й. Ако му кажеше останалото, ако разголеше докрай душата си, тогава какво?

Щеше ли той да я закриля, ако узнаеше, че тя беше мъжът, който го бе използвал? Който го бе манипулирал?

Щеше ли той да защити нейния клуб?

Този живот, за който толкова усърдно бе работила, за да изгради?

Може би.

Навярно щеше да се осмели да му признае, ако той не беше продължил:

— И въпреки това ти продължаваш да го защитаваш — рече той и Джорджиана долови горчивината в тона му. — Кой е той за теб? Какво е той за теб? Ако не е твой господар, твой любовник, твой благодетел? Кой, по дяволите, е той?

Имаше нещо в последните думи, което не се отнасяше до нея.

Нещо, което не беше любопитство.

Нещо като желание. Като отчаяние.

Той искаше да узнае тайните на Чейс. Нейните тайни.

Ала ако му ги кажеше, той щеше ли да й довери своите?

Въздържа се да зададе въпроса, ненавиждайки факта, че дори сега, дори тук, след като бяха споделили толкова силен момент, двамата все още си обменяха информация. Пазаряха се за нея.

Той е бил с Тремли по-рано през деня — бе приел информацията, която тя му бе предоставила, и беше направил нещо неочаквано с нея. Нещо неясно.

— Кажи ми кой е той, Джорджиана — рече той и тя усети молбата в думите.

Какво искаше този мъж от нея? От Чейс?

Срещна погледа му, цялата нащрек.

— Защо това е толкова важно?

Дънкан нито за миг не се поколеба.

— Защото от години аз не съм бил нищо друго, освен негова удобна маша. И вече е време.

— За какво? — попита младата жена. — Да го унищожиш?

— Да се защитя от него.

Тя поклати глава.

— Чейс никога няма да те нарани.

— Не можеш да знаеш това — възрази Дънкан. — Ти си сляпа за неговата власт. За нещата, които той прави, за да я запази. — Махна с ръка към вратата. — Не си ли била свидетел? На начина, по който той си играе с живота на хората? Как подмамва мъжете там долу? Как ги изкушава да залагат, докато не им остане нищо? Докато всичко, което притежават, не стане негово?

— Не е точно така.

Никога не бе действала толкова безцеремонно. Без предварително добре обмислен план.

— Разбира се, че е. Той търгува с информация. Тайни. Истини. Лъжи. — Уест направи пауза. — Аз също търгувам с тези неща. Затова бяхме толкова добра двойка.

— И защо нещата да не останат така? — Тя не желаеше това да се променя. Всичко останало се разместваше под краката й, около нея. — Ти си много добре възнаграден. Имаш достъп до информацията за цял Лондон. Ти искаш, ти получаваш. Новини. Слухове. Документите с делата на Тремли.

Той застина.

— Ти какво знаеш?

Джорджиана го изгледа изпитателно.

— А ти какво не ми казваш?

Дънкан се засмя.

— Има толкова много неща, които ти не ми казваш, но имаш дързостта да питаш за моите тайни?

Джорджиана закопча ризата си, защитавайки се не само физически.

— Каква е твоята връзка с Тремли?

Той твърдо срещна погледа й.

— Каква е твоята връзка с Чейс?

Тя дълго остана мълчалива, обмисляйки следващите си думи.

— Не мога да ти кажа.

Той кимна.

— Така да бъде.

Тя застина, без да сваля поглед от него. Той също имаше тайни. Знаеше го, но нямаше доказателство. Ала сега вече имаше. Би трябвало откритието да я изпълни с радост, тъй като тя не беше единствената, която лъжеше, ала вместо това изпита безкрайна печал.

Може би защото неговите тайни щяха да опазят нейните здраво заключени.

Нито един от двамата не беше честен.

Нямаше смисъл да определя това, което чувстваше към него. И със сигурност нямаше причина да го определя като любов. Дънкан Уест й беше спестил голяма сърдечна болка, предположи тя, пренебрегвайки стягането в гърдите. Преглътна с усилие буцата, заседнала на гърлото й.

— В такъв случай това е всичко?

Той се изправи, облече ризата си и закопча панталона си, който тя осъзна, че не беше свалил напълно. Предположи, че го бе направил, в случай че Чейс внезапно влезе. В случай че се наложи да го преследва. Завърза внимателно вратовръзката си, без да откъсва очи от нея и без помощта на огледало.

Докато тя мислено си повтаряше да не го умолява да остане.

Когато приключи, вдигна сакото си от пода и го нахлузи, без да го закопчава.

Остани. Би могла да го каже. И какво?

Джорджиана извърна глава. Дънкан дръпна маншетите, за да открие точно два сантиметра и половина от снежнобялата ленена риза изпод края на ръкавите. Когато свърши, я погледна.

— Ти избра него.

— Не е толкова лесно.

— Напротив, много е лесно. — Замълча за секунда. — Кажи ми едно нещо. Искаш ли това? Искаш ли да бъдеш толкова изцяло обвързана с него?

Вече не.

В какъв човек се бе превърнала тя?

Той прочете отговора върху лицето й, смущението, отчаянието и се обърна, за да възвърне самообладанието си, скривайки емоциите си от нея.

— В такъв случай ми позволи да оставя съобщение за него. Кажи му, че ми е писнало да съм му задължен. Приключих. Днес. Може да си намери друг, който да изпълнява желанията му.

Отключи вратата. Отвори я.

— Сбогом, Джорджиана.

Излезе, без да погледне назад. Вратата се захлопна зад гърба му с тихо изщракване.

Тя остана дълго да се взира в нея, изпълнена с копнеж да се случат толкова много неща. Той да се върне. Да я вземе в прегръдките си и да й каже, че всичко е било грешка. Да й каже истината. Да я целува, докато повече не я е грижа за този свят, този живот, този план, който бе станал толкова важен.

Той да я иска достатъчно силно, въпреки всичките им тайни.

Да я обича достатъчно силно.

Знаейки, че това беше невъзможно.

Пое дълбоко дъх, седна зад бюрото и извади лист хартия. Дълго остана втренчена в празния лист, обмисляйки всички неща, които би могла да напише. Всички начини, по които би могла да промени пътя, по който бяха поели.

Ако му каже всичко? Ако остави себе си — сърцето си — в ръцете му? Ако му се отдаде с цялата си душа и чувства?

Ако го обичаше?

Лудост.

Любовта помежду им бе немислима. Дори да успеят да си повярват един на друг, той не беше аристократ. Не можеше да даде на Каролайн бъдещето, което Джорджиана искаше за нея.

Имаше само един начин да опази тайните си в безопасност.

Който щеше да опази сърцето й в безопасност.

Посегна към писалката, потопи перото в мастилницата и написа два реда.

Членството ви е прекратено.

И стойте далече от нашата Ана.

Нашата Ана.

В най-добрия случай думите бяха шега, последен отглас от глупаво момичешко желание. Тя винаги тайно бе копняла да притежава, бе искала да бъде желана.

А по-дълго, отколкото й се искаше да признае, тя бе желала този мъж.

Сгъна листа веднъж, два пъти, в спретнат квадрат, после го запечата с червен восък, отключи тежкия сребърен медальон, който висеше на гърдите й, и го притисна с изработената със сложна плетеница буква „Ч“, преди да позвъни на пратеника да дойде да го вземе.

Това беше за нейно добро, каза си тя, съзнателно избута писмото настрани и се протегна към друга папка, надписана с „Лангли“.

Тя имаше други планове за своя живот. За живота на Каролайн.

И да обича Дънкан Уест не влизаше в тях.

Нищо че го желаеше толкова силно.

Върна се към работата си. Към нейния свят, толкова празен без него.

 

 

Той напусна клуба бесен и се отправи към офисите си, отчаяно жадуващ за доказателство, че все още притежаваше някаква власт в този свят, който, изглежда, му се изплъзваше от контрол.

Тремли, Чейс, Джорджиана — всички те искаха да го притежават. Да си служат с него като с оръжие — с неговите вестници, с неговата мрежа от информация, с ума му.

Със сърцето му.

Само един от тях заплашваше сърцето му.

Коригира последната си преценка за ситуацията. Тя не желаеше да притежава сърцето му. Тъкмо обратното, изглежда, изобщо не се интересуваше от въпросния орган.

Обви се плътно в плаща си, нахлупи по-ниско шапката си и закрачи по Флийт Стрийт, сякаш вятърът му бе достоен неприятел. Държеше главата си сведена, опитвайки се да скрие света от погледа си.

Да скрие себе си от света. Да скрие съмнението си, безсилието, болката.

А тя несъмнено беше там — пронизваше жестоко гърдите му. Дънкан се бе надявал, че днешният им следобед ще я накара да размисли. Беше вярвал, че преживяното ще завоюва сърцето й.

Какъв малоумен идиот е бил!

Тя е била с Чейс прекалено дълго, за да обърне гръб на онзи мъж, освен това имаше нещо могъщо в нейната обвързаност със собственика на „Падналия ангел“. Нещо, което беше още по-забележително, поради факта че помежду им явно нямаше физическа връзка.

В съзнанието му изникна спомен, опасен и неканен. Джорджиана, облегната назад върху бюрото, косата й се спуска зад нея като златист водопад, краищата й докосват твърдото дъбово дърво. Гърдите й са високо вдигнати за него. Бедрата й са разтворени. Очите й са вперени в него.

Тя му се бе отдала физически, да — на целувките, на ласките. Но повече от това тя му се бе отдала по безброй други начини. Бе му доверила удоволствието си, тайните си.

Повечето от тайните си.

Ала тайната, която той искаше да узнае, не беше нейна. Самоличността на Чейс нямаше нищо общо с нея. При все това тя бе останала вярна на този мъж, отказвайки да му даде единственото, което щеше да защити Дънкан.

Имаше благородство в поведението й — лоялност, която не можеше да не уважава, макар да я ненавиждаше. Макар да ревнуваше заради нея.

Макар да я искаше за себе си.

Също така, както искаше нея.

Също както я обичаше.

Той вдигна глава, намираше се на няколко метра от офисите си, когато забеляза красив червеникавокафяв кон, завързан за стълба пред входа на сградата. Конят му беше познат, но дали заради събитията от деня, или заради притеснението си не можа да се сети откъде. Изкачи каменните стъпала, влезе вътре и едва не подмина приемната, когато зърна една жена да седи вътре, зачетена в последния брой на „Скандални страници“.

Млада жена.

Много млада жена.

Свали шапката си и се прокашля.

— Госпожице Пиърсън.

Каролайн тутакси остави вестника и се изправи.

— Господин Уест.

Дънкан повдигна въпросително вежди.

— Мога ли да ви помогна?

Тя се усмихна и той се удиви как изведнъж заприлича на по-млада версия на майка си.

— Дойдох да ви видя.

— Това го разбрах. — Предполагаше, че трябва да изпрати бележка на Джорджиана, за да я извести за местонахождението на дъщеря й, но вместо това каза: — По случайност през следващия четвърт час съм свободен. Може ли да ви предложа чаша чай?

— Имате чай тук?

Устните му се извиха.

— Изглеждате изненадана.

— И действително съм. Чаят изглежда толкова… — тя замълча — … цивилизован.

— Дори го поднасяме в чаши.

Момичето се замисли.

— Добре, тогава. Да.

Той я поведе към офиса и даде знак на Бейкър, че се нуждаят от чай.

— И като заговорихме за цивилизация — додаде, докато настаняваше гостенката си на един стол, — къде е придружителката ви?

Каролайн се усмихна.

— Изгубих я.

Уест я изгледа удивено.

— Изгубили сте я.

Тя кимна.

— Излязохме да пояздим. Тя просто изостана.

— Възможно ли е тя да не е имала представа накъде сте се отправили?

Момичето отново се усмихна.

— Всичко е възможно.

— И просто дойдохте тук?

Каролайн повдигна рамо и го отпусна.

— Ние вече установихме, че аз чета вашите вестници; адресът е отпечатан върху страницата. — Тя пое дълбоко въздух и добави: — Не съм тук на светско посещение. Тук съм по работа.

Той сподави усмивката си.

— Разбирам.

Веждите й се смръщиха, добивайки изражение, което той често бе виждал върху лицето на майка й.

— Мислите, че се шегувам.

— Простете.

Домакинът се въздържа от по-нататъшни коментари до пристигането на чая, съпроводен с кифлички със сметана и купчина кексчета, което изуми дори Дънкан. Но може би най-приятната част от това чаено угощение беше реакцията на Каролайн, която се приведе напред и загледа лакомствата с ококорени очи, издаващи възрастта й. През по-голямата част от времето момичето беше смущаващо мъдро за годините си — по-млада, по-откровена версия на майка си, — но точно в този момент беше деветгодишно момиченце, обожаващо кексчета.

А това беше нещо, с което Дънкан можеше да се справи.

— Заповядайте, почерпете се — подкани я той, докато Бейкър оставяше купчина писма върху бюрото му.

Каролайн тутакси посегна към кексчето с шоколадова глазура, увенчаващо купчината, и то бе на половината път до устата й, когато тя изведнъж застина, погледна го и рече:

— Аз трябваше да налея чая.

Той махна с ръка.

— Аз не желая чай.

Отказът явно не я впечатли.

— Не. Аз трябва да го налея.

Много предпазливо остави кексчето върху подноса, изправи се, вдигна тежкия чайник и започна да налива вдигащата пара течност в една от чашите.

— Мляко? Захар? — попита, когато я напълни.

Той поклати глава.

— Чисто.

Достатъчно гадно беше, че се налагаше да пие проклетото нещо, но девойчето изглеждаше толкова доволно от себе си, когато му подаде чашата, която изтрака върху чинийката, че той постъпи като всеки цивилизован човек и отпи от течността.

— Кексче? — попита тя и той долови копнежа в юношеския й глас.

— Не, благодаря. Моля, седнете.

Тя се подчини. Не му убягна фактът, че тя не наля на себе си.

— Не желаете ли чай?

Устата й бе пълна със сладкиша, затова тя поклати глава и преглътна, преди да отвърне:

— Не го обичам.

— Но вие го приехте.

Онова рамо отново се повдигна.

— Вие го предложихте. Щеше да бъде невъзпитано да откажа. Освен това се надявах, че ще има и кекс.

Това беше точно от нещата, които Джорджиана би казала. Майка и дъщеря не бяха прекарали дълги години заедно, но нямаше съмнение, че много си приличаха — умни, находчиви и с усмивка, която би победила цяла армия смелчаци.

Несъмнено след време тя щеше да се превърне в изключително опасна млада жена.

— И така, какво мога да направя за вас, госпожице Пиърсън?

— Дойдох, за да ви помоля да престанете да помагате на майка ми да се омъжи.

Изглежда, че тя беше изключително опасна дори сега.

Опитният вестникар с усилие устоя на порива да се приведе напред.

— Какво ви кара да мислите, че правя това?

— Статиите — изтъкна тя. — Днешната беше най-добрата.

Отвори по-широко вратата, за да пропусне Дънкан Уест.

Разбира се, че беше. Беше написана след нощта в басейна, когато той едновременно я ненавиждаше и обожаваше.

— Написаното определено я прави да изглежда като почтена дама — добави Каролайн.

Уест примигна.

— Тя е почтена дама — отвърна той, подминавайки факта, че бе любил въпросната дама няма и час по-рано.

Момичето срещна очите му, лицето й беше напълно сериозно.

— Знаете, че аз съм копеле, нали?

Мили боже. Детето беше дръзко и безцеремонно като майка си. Тя дори не биваше да знае проклетата дума.

Но тя прекалено много му напомняше за друго момиче, за друго време.

Същата дума, нашепвана, когато той бе минавал заедно с майка си. Със сестра си.

— Не желая никога повече да ви чувам да изричате тази дума.

— Защо не? — попита тя. — Аз съм такава. Другите я използват.

— Те няма да я използват, когато двамата с майка ви приключим с тях.

— Ще го правят — настоя тя. — Просто няма да я казват в лицето ми.

Толкова беше мъдро това момиче. Знаеше толкова много за света. И той — който я познаваше само от седмица — намрази това, че й се бе наложило да научи думата. Че животът й винаги е бил белязан със скандал и мръсотия.

Всичко, което трябваше да бъде направено, беше да й се даде шанс за благопристоен живот. Тъкмо заради това Джорджиана бе дошла при него. Двамата заедно можеха да дадат на Каролайн възможността, която самият той бе дал на Синтия преди толкова години.

И точно в този момент Дънкан Уест разбра защо Джорджиана криеше тайните си от него.

Не проумяваше как не го бе осъзнал досега — как не бе разгадал нейната партия, докато тя местеше фигурите върху шахматната дъска на обществото. Нима той не бе сторил същото? Нима не бе грабнал сестра си и не бе побягнал посред нощ, изплашен, че ще го заловят, но още по-ужасен да я остави там, в онова място, с онези хора, които щяха да съдят всяко нейно дихание? Нима не бе изградил този живот, за да осигури безопасност за Синтия?

За да запази тайните й?

И сега, докато се взираше в дъщерята на Джорджиана, Дънкан разбра, че тя правеше това, което беше нужно, за да спаси Каролайн. Това момиче с нахаканите приказки, независимия дух и неустоимите усмивки — Джорджиана би направила всичко, за да я защити. Да й даде живота, който самата Джорджиана не бе имала. Да опази тайните й.

А това означаваше да опази и тайните на Чейс.

Колко пъти той бе виждал Чейс да унищожава някой човек? Колко пъти дългът е бил събиран с цената на унищожението на историята, живота, семейството?

Наистина, това винаги са били хора, които си заслужаваха унищожението, но това само правеше още по-изкусително партньорството с него. Беше лесно да се съюзиш с Чейс. Но никак не беше лесно да сложиш край на това сътрудничество.

В очите на Джорджиана имаше примирение — по-рано, когато я бе оставил, — сякаш тя нямаше друг избор, освен да бъде пазител на Чейс.

Да бъде негова жертва.

И в този миг, докато се взираше в това момиче, Дънкан Уест разбра защо.

Чейс притежаваше прекалено голяма власт над нея.

Чейс притежаваше прекалено голяма власт над всеки един от тях.

Никой никога не му се бе противопоставял.

Никой никога не е бил достатъчно силен, за да го направи. Досега.

— Аз не съм глупачка — заяви детето, седнало насреща му, от другата страна на бюрото.

— Никога не съм казал, че сте — отвърна той.

— Познавам правилата на света — настоя тя — и виждам какво прави майка ми. Какво ви е помолила да направите за нея. Но това не е правилно.

Можеше да отрече обвиненията, но това момиче, което бе прекарало по-голямата част от живота си в тъмнина, заслужаваше светлина.

— Тя иска да се омъжи.

— Тя не иска да се омъжи. Всеки може да го види.

Дънкан смени тактиката.

— Понякога се налага да правиш неща, за да защитиш тези, които обичаш. За да ги направиш щастливи.

Тя присви очи насреща му и той мигом се почувства неудобно от мъдростта в тях.

— Вие правили ли сте това?

Той бе изградил живота си върху това.

— Да.

Каролайн продължително го изучава, сякаш можеше да прозре истината в душата му.

— Струваше ли си? — попита накрая.

Това го бе направило длъжник на Тремли, човек, който беше готов на всичко, за да запази властта си. Това го бе принудило да изгради живот, зависещ от информатори и сплетници. Но това също бе изградило империята му, бе утвърдило властта му. Бе запазило Синтия в безопасност.

И това щеше да запази в безопасност Джорджиана и Каролайн.

Въпреки че нямаше да го направи достоен за тях.

— Бих го направил отново, без да се поколебая нито за миг.

Отвори по-широко вратата, за да пропусне Дънкан Уест.

Тя се замисли над думите му.

— Ами какво ще кажете да се погрижите за щастието на майка ми?

Той би направил и това, само тя да му позволеше.

Усмихна се на момичето.

— Майка ви съвсем ясно е определила целите си.

— Аз в някакво голямо имение, приготвяйки се за светски сбирки.

Дънкан кимна.

— Накрая. Дотогава, мисля, че тя просто иска вие да сте щастлива.

Възцари се продължителна тишина, преди Каролайн да я наруши:

— Имате ли деца?

— Нямам — отвърна той.

Но докато гледаше това момиче, смело и умно също като майка си, реши, че навярно би искал да има едно или две.

— Не само тя иска аз да съм щастлива — рече тя след дълго мълчание. — Аз също искам тя да е щастлива.

Както и той. Отчаяно.

Дънкан се изправи с намерението да заобиколи бюрото — не знаеше какво да направи, — но се надяваше, че би било правилно да успокои това момиче, което толкова ясно искаше да има някакъв контрол над живота си.

Обаче спря, когато забеляза малкия бежов квадрат върху бюрото и разпозна печата.

Беше от Чейс.

Отвори го, преди да успее да се спре, и прочете редовете, написани отривисто с черно мастило върху листа.

В гърдите му избухна гняв, горещ и всеобхватен, не защото бе изгубил членството си — имаше десетки други клубове, които с радост щяха да го приемат — и не заради нареждането да стои далече от Джорджиана.

Това, което го вбеси, беше едничката притежателна дума, която се разпростря като отрова във вените му. Нашата.

Нашата Ана.

Искаше да изреве възмущението си от думите. Тя не беше на Чейс. Вече не. Тя беше негова. Тя и момичето, което седеше насреща му.

Той можеше да им даде нов живот.

Можеше да осигури безопасността им.

Може и да не знаеше какво щеше да последва, но бе сигурен в едно: властта на Чейс беше към своя край. Дънкан го искаше слаб и безпомощен, никога повече да не може да диктува действията му, тези на Джорджиана или на Каролайн. Дънкан щеше да ги защити от Чейс и неговия неравностоен контрол. Щеше да види тяхното процъфтяване.

Дори и тогава да не са с него.

— Позволете ми да ви отведа у дома. Придружителката ви несъмнено е ужасена, задето ви е изгубила.

Заобиколи бюрото и забеляза, че тя изпитателно го наблюдава.

— Ами моята молба?

— Боя се, че вече съм сключил споразумение с майка ви. Тя иска брак и аз обещах да й помогна.

— Идеята не е добра.

Той го знаеше. Тя нямаше да бъде щастлива с този брак. Със сигурност нямаше да е щастлива с Лангли. А той искаше да е щастлива.

Искаше да е безкрайно щастлива.

Можеше да я направи щастлива.

Разбира се, че не можеше. Не и в действителност. Не и с неговото минало. Не и с бъдещето, което надвисваше с всяка поредна заплаха на Тремли.

— Какво пишеше в писмото? — попита Каролайн.

Той поклати глава.

— Нищо важно.

— Не ви вярвам — заяви тя и погледът й се сведе към листа, смачкан в юмрука му.

Дънкан погледна надолу, сетне каза:

— Това е следващият ход в играта, която играя от години.

В очите й проблесна любопитство.

— Губите ли?

Той поклати глава, вече решил каква ще бъде следващата му стъпка заради жената, която обичаше.

— Вече не.